What do you think?
Rate this book
Религия и наука– противопоставяне или единение
Предложеното на вниманието на читателите изследване „Религия и наука - противопоставяне или единение“ принадлежи в областта на Християнската апологетика. Последната е богословска наука, която дава обосновани отговори на повече или по-малко обосновани възражения срещу християнската вяра. Тя няма за цел да се създават „излишни спорове“, а да се премахнат рационалните пречки пред човека, за да може той да приеме посланието на Светия Дух. Нейната цел е онтологична - всички да станат „участници в божественото естество“ (2 Петр. 1:4).
Изследването разглежда тема, която е основна в рамките на тази богословска дисциплина, и за съжаление е винаги актуална. Често се смята, че науката е единственият сигурен път към истината, а религиозната вяра е близка до суеверието и спекулацията и е нещо, което не заслужава доверие. От това следва „естественият“ извод, че отношенията между религията и науката няма как да не са в дух на противопоставяне. Моето желание е да покажа, че подобна позиция представлява неразбиране на природата на науката, както и тази на религията. Противно на подобни опростенчески позиции разглеждам науката и религията като пътища към познанието и истината.
Наистина, православното богословие правилно осъзнава този проблем като по-скоро присъщ за Запада, като привнесен на православна почва, но дори и така, бидейки привнесен, той все пак е наличен и при нас. За свързаността на този проблем преди всичко със Запада съществуват различни причини, но като основни могат да бъдат посочени три. Първо, епигенезисът на съвременната наука е на Запад, а не на Изток, заради което проблемът за отношението ѝ към религията не се поставя със същата острота. Второ, за Изтока липсва такова категорично очертание между вярата и знанието, както е например при Тома Аквински († 1274), но двете, макар и различни, се разглеждат тясно свързани помежду си, като изпълващи се взаимно. И трето, източните свети отци се фокусират преди всичко върху смисъла на човешкия живот – постигането на единение и спасение в Бога. Те гледат на този свят като среда, в която възрастваме в познание за Бога, виждат го в перспективата на другия свят, който очакваме, когато Бог ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). В този контекст на мисли те проявяват по-слаб интерес към всички неща, които биха ни оставили единствено в рамките на този свят. Затова от светското знание светите отци се съсредоточават главно върху онова, което има нравствена стойност за човека или води до познание за Бога.
Главна насока, която се следва при написването на това съчинение е, доколкото е възможно, процесът да се осъществява в дух на вярност към Преданието на Църквата. Основен недостатък при някои изследвания по тази и подобна проблематика са, че прокарват опити за изкуствено примиряване на религията и науката на базата на определени философско-методологични похвати, вместо да се обърнат към Преданието; опитват се да омаловажават познавателната стойност на науката или пък да уеднаквяват същността и методите на религията и науката.
Тук се избягва такъв подход. Религията има наднаучна, но не и противонаучна същност. Вместо да се правят опити двете да бъдат нагаждани една към друга, трябва да се покаже, че основната причина, която стои зад негативните възгледи, насочени срещу възможността за единение между тях, не е в силата на рационалните аргументи, които се изтъкват, нито в различието между религия и наука, а в отношението на хората към Бога. Ако то е враждебно, отношенията религия и наука ще преминават от враждебност до безразличие; ако то е благоприятно, ще бъде възможно и единението между тях.
Обсъжданият въпрос е източник на конфронтация точно заради повече или по-малко измислени противопоставяния като „вяра или знание“, „вяра или разум“, „естествено или свръхестествено“ „еволюция или сътворение“, но тези противопоставяния, характерни за секуларизираната (била тя понякога и „богословска“) мисъл не са така характерни за светоотеческата такава.
В иследването се желае да се демонстрира, че християнството не е чуждо на познанието, разумността, и опита, но ги изисква. А науката се разглежда не като някаква секуларна дейност на човека, която трябва да се „примири“ с християнството, но като такава, която е благословена от Бога и ни носи познание за Него и за света, в който живеем и който Той е сътворил за нас. Затова и често се правят позовавания на свети отци и вярващи учени, които са осъзнали този факт и които биха могли да разчупят у нас оковите на съмнението.
Разбира се, едва ли е обосновано да се твърди, че е възможно да се намери решение на всеки един проблем, свързан с религията и науката, или че може да се изгради някаква стройна система, по която да се разрешават всички противоречия. В крайна сметка знанието и възможностите на хората са ограничени и оттам и възможните решения, които могат да бъдат предложени. А и за православието, което не е схоластично по своята природа, не е характерен стремеж всяко едно нещо да се рамкира и поставя в някаква схема. Им...
Изследването разглежда тема, която е основна в рамките на тази богословска дисциплина, и за съжаление е винаги актуална. Често се смята, че науката е единственият сигурен път към истината, а религиозната вяра е близка до суеверието и спекулацията и е нещо, което не заслужава доверие. От това следва „естественият“ извод, че отношенията между религията и науката няма как да не са в дух на противопоставяне. Моето желание е да покажа, че подобна позиция представлява неразбиране на природата на науката, както и тази на религията. Противно на подобни опростенчески позиции разглеждам науката и религията като пътища към познанието и истината.
Наистина, православното богословие правилно осъзнава този проблем като по-скоро присъщ за Запада, като привнесен на православна почва, но дори и така, бидейки привнесен, той все пак е наличен и при нас. За свързаността на този проблем преди всичко със Запада съществуват различни причини, но като основни могат да бъдат посочени три. Първо, епигенезисът на съвременната наука е на Запад, а не на Изток, заради което проблемът за отношението ѝ към религията не се поставя със същата острота. Второ, за Изтока липсва такова категорично очертание между вярата и знанието, както е например при Тома Аквински († 1274), но двете, макар и различни, се разглеждат тясно свързани помежду си, като изпълващи се взаимно. И трето, източните свети отци се фокусират преди всичко върху смисъла на човешкия живот – постигането на единение и спасение в Бога. Те гледат на този свят като среда, в която възрастваме в познание за Бога, виждат го в перспективата на другия свят, който очакваме, когато Бог ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). В този контекст на мисли те проявяват по-слаб интерес към всички неща, които биха ни оставили единствено в рамките на този свят. Затова от светското знание светите отци се съсредоточават главно върху онова, което има нравствена стойност за човека или води до познание за Бога.
Главна насока, която се следва при написването на това съчинение е, доколкото е възможно, процесът да се осъществява в дух на вярност към Преданието на Църквата. Основен недостатък при някои изследвания по тази и подобна проблематика са, че прокарват опити за изкуствено примиряване на религията и науката на базата на определени философско-методологични похвати, вместо да се обърнат към Преданието; опитват се да омаловажават познавателната стойност на науката или пък да уеднаквяват същността и методите на религията и науката.
Тук се избягва такъв подход. Религията има наднаучна, но не и противонаучна същност. Вместо да се правят опити двете да бъдат нагаждани една към друга, трябва да се покаже, че основната причина, която стои зад негативните възгледи, насочени срещу възможността за единение между тях, не е в силата на рационалните аргументи, които се изтъкват, нито в различието между религия и наука, а в отношението на хората към Бога. Ако то е враждебно, отношенията религия и наука ще преминават от враждебност до безразличие; ако то е благоприятно, ще бъде възможно и единението между тях.
Обсъжданият въпрос е източник на конфронтация точно заради повече или по-малко измислени противопоставяния като „вяра или знание“, „вяра или разум“, „естествено или свръхестествено“ „еволюция или сътворение“, но тези противопоставяния, характерни за секуларизираната (била тя понякога и „богословска“) мисъл не са така характерни за светоотеческата такава.
В иследването се желае да се демонстрира, че християнството не е чуждо на познанието, разумността, и опита, но ги изисква. А науката се разглежда не като някаква секуларна дейност на човека, която трябва да се „примири“ с християнството, но като такава, която е благословена от Бога и ни носи познание за Него и за света, в който живеем и който Той е сътворил за нас. Затова и често се правят позовавания на свети отци и вярващи учени, които са осъзнали този факт и които биха могли да разчупят у нас оковите на съмнението.
Разбира се, едва ли е обосновано да се твърди, че е възможно да се намери решение на всеки един проблем, свързан с религията и науката, или че може да се изгради някаква стройна система, по която да се разрешават всички противоречия. В крайна сметка знанието и възможностите на хората са ограничени и оттам и възможните решения, които могат да бъдат предложени. А и за православието, което не е схоластично по своята природа, не е характерен стремеж всяко едно нещо да се рамкира и поставя в някаква схема. Им...
340 pages, Paperback
Published March 1, 2019
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
July 30, 2021
Прекрасна книга, която развенчава мита, че се води война между религията и науката.
Displaying 1 of 1 review