What do you think?
Rate this book
Влахос
Животът е просто факт. Черна точица и нищо повече. Смъртта също. Просто една точица на белия лист. Нито животът прави
живеенето, нито смъртта – умирането. И за двете се изисква дарба. Изисква се смелост… Всичко това научих от едно момиче, което срещнах случайно в автобус номер 101 преди повече от двайсет години. Научих го от един истински влахос.
„Влахос“ е роман за последните истински номади на Европа – каракачаните.
Това е история за смисъла на вървенето и за силата на споделянето, за вечния кръговрат между долното и горното,
за камъните, които никога не спират да се търкалят, защото всеки застой ражда бурени, а във всеки бурен се спотайва мъничко смърт.
http://books.janet45.com/books/1408
живеенето, нито смъртта – умирането. И за двете се изисква дарба. Изисква се смелост… Всичко това научих от едно момиче, което срещнах случайно в автобус номер 101 преди повече от двайсет години. Научих го от един истински влахос.
„Влахос“ е роман за последните истински номади на Европа – каракачаните.
Това е история за смисъла на вървенето и за силата на споделянето, за вечния кръговрат между долното и горното,
за камъните, които никога не спират да се търкалят, защото всеки застой ражда бурени, а във всеки бурен се спотайва мъничко смърт.
http://books.janet45.com/books/1408
404 pages, Paperback
Published March 1, 2019
2 people are currently reading
78 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
Read
April 2, 2019Никога не съм разбирал писането на роман от двама автори, коментирал съм го многократно, не може две глави да напишат завършен сюжет, може само да си поделят работата и времето по него. Писането е от секса по-интимен момент. Във "Влахос" едната история е от началото на 19 век - за каракачаните, стадата, овчарите, междуселски и междукметски битки. Другата история е в съвремието: как момче среща момиче в автобус, след месеци я открива като продавачка в млекарница и прочие.
Прочетох до 227-а страница, остават ми още стотина, но просто не мога да я дочета, прелистих и финала.
Неописуемо е за мен защо съвременните български автори милеят да пишат за овце, каруци, бъклици, курбани, чобани, бащина чест и пр. (визирам настоящата книга, както още: Стопанката на Господ - де Мео, Балканска рапсодия - Мария Касимова, Бабо, разкажи ми спомен - Ивинела Самуилова, Щъркелите и планината - Мирослав Пенков + разказите му, и още, и още)
Прочетох до 227-а страница, остават ми още стотина, но просто не мога да я дочета, прелистих и финала.
Неописуемо е за мен защо съвременните български автори милеят да пишат за овце, каруци, бъклици, курбани, чобани, бащина чест и пр. (визирам настоящата книга, както още: Стопанката на Господ - де Мео, Балканска рапсодия - Мария Касимова, Бабо, разкажи ми спомен - Ивинела Самуилова, Щъркелите и планината - Мирослав Пенков + разказите му, и още, и още)
June 28, 2022
Не обичам да чета български автори заради елементарните сюжети, които са описани чрез грандомански похвати, НО! Влахос не само ме грабна, а направо я заобичах. Естествена, непретенциозна към читателя, но в същото време пълна с колорит и очарование. За тези, които се питат: защо съвременните български автори милеят да пишат за овце, каруци, бъклици, курбани, чобани, бащина чест и пр." ще кажа: не сте разбрали идеята на книгата. Пропуснали сте най- важното. Книгата не е за бита на старите българи, а за каракачаните като етнос. Как се описва етнос, който е наричан "чергари" без битовизъм? Как да говориш за тях без овцете им, без вълната и всичко останало? Все едно да описваш звездите без да споменеш нищо за небето!? Хареса ми симбиозата между вамата автори- различни, но в същото време допълващи се!
Съжалявам, че не успях да присъствам на представянето на книгата в Берковица, може би щях да задам доста въпроси! :)
Съжалявам, че не успях да присъствам на представянето на книгата в Берковица, може би щях да задам доста въпроси! :)
September 14, 2019
Не мога да си обясня КАК този труд е минал през цедката на сериозно издателство. Чудя се да я подаря ли на местната българска библиотека, или просто да я изхвърля, защото не виждам каква стойност подобно аматьорско изпълнение би имало дори и за много начинаещ читател.
December 26, 2023
Попаднах на романа почти случайно, заради тема на курсова работа на моя приятел, който завърши балканистика в Прага. Преди години пътувах в полу-пустинната част на Гоби-Алтай и много се вълнувах от срещите с последните монголски скотовъдци и техните съдби под прицела на модерния свят. Но сега установявам, че не се бях замисляла истински колко близка до мен е номадщината, преди да потъна в историята и бита на каракачаните чрез този увлекателен роман. Хареса ми мъдростта, че човек остарява по-бавно, когато е в движение. Грабнаха ме и историите за рода и едновремешните традиции, на които се е крепяло оцеляването в прегръдката на Балкана, с цялата им носталгия. Въпреки минорните нотки в последните страници, романът като цяло ми донесе някакъв вътрешен мир. Всичко тече и се променя, днес много по-бързо от това, което наричаме 'едно време'. Няма спиране, нито справедливост в света. Но частици от нас остават, дали в родовата памет чрез някой ценен предмет или снимка, или като черта на характера, наследена от изначалното ДНК. Всичко е една безкрайна центрофуга на метаморфозата.
August 1, 2019
"Влахос" на Николай Янков и Елена Щерева, Жанет 45, 2019
Присъединявам се към тези, които хвалят "Влахос".
Винаги се радвам на български автори с хубави книги, особено когато втората ми харесва повече от първата. Повод за празник! Така беше с втората, невероятна и магична "Балканска рапсодия" на Мария Кисимова. "Сливовиц" е без съмнение и втората по-добра книга на Катерина Хапсали. И "Влахос" ми хареса много повече от " Прах от нозете".
Сигурно най-вече заради по-близката и любопитна за мен тематика. Ужасно интересно ми беше да науча подробности за живота на каракачаните, винаги са ме привличали, винаги съм ги смятала за едва ли не митични същества. И отдавна чакам тази книга. И ето, че двамата автори са се потрудили изключително много, за да превърнат образите на каракачание в "плът и кръв". Явно голямо проучване и четене е паднало, резултатът е очевиден. А и в писането двамата много са се постарали. Идеята за двете линии на повествованието не е нова, " Хавра" на Захари Карабашлиев я направи актуално отново. И и във " Влахос" преплитането на двете линии е успешно, което ми се струва най-голямото постижение на такъв тип роман. Браво за положения труд, браво за избраната тема и браво за доброто и изпълнение!
Обаче, нека да си кажа и какво можеше да се направи/напише по-добре! Разхвърляна ми се стори книгата, леко разпиляна. Изключително интересните за мен исторически части, бяха понякога почти брутално прекъснати от ненужно детайлният разказ на съвременната линия. Едно такова леко подскачане напред-назад. Много страници и излишни скучни епизоди около главната героиня Агора, които биха могли да бъдат детайли от живота на всяко обикновено момиче на тази възраст. Но Агора е Каракачанка и много ми се искаше се по-дълбок образ, подчертаващ характерните черти, огледален на този на Ламбра от историческата ли и я, завладяващ от първият момент на появяването си.
Но завършвам с абсолютно заслужена хвалба!
Епилогът на книгата от първата до последната дума е абсолютно неочакван, върховен,потресаващ!
Няколко страници, които просто поглъщах и не ми се искаше никога да свършат. В тях са заличени всички малки слабости, които споменах. Агора се издига на височината на своите горди прадеди-Каракачаните!
Дълбок, истински, неочакван философски поврат в книгата. Няма да цитирам всички свои любими подчертани подчертаните места тук, защото трябва да прочетете тази книга. И все пак не издържам да не споделя няколко реда: "оттогава насетне всичко, което правя, го правя вървешаката. Всичко уча в крачка. Дните ми са безспирно вървене. А пътят е винаги пред мен."
И пред мен!
А "Влахос" е пред вас!
Присъединявам се към тези, които хвалят "Влахос".
Винаги се радвам на български автори с хубави книги, особено когато втората ми харесва повече от първата. Повод за празник! Така беше с втората, невероятна и магична "Балканска рапсодия" на Мария Кисимова. "Сливовиц" е без съмнение и втората по-добра книга на Катерина Хапсали. И "Влахос" ми хареса много повече от " Прах от нозете".
Сигурно най-вече заради по-близката и любопитна за мен тематика. Ужасно интересно ми беше да науча подробности за живота на каракачаните, винаги са ме привличали, винаги съм ги смятала за едва ли не митични същества. И отдавна чакам тази книга. И ето, че двамата автори са се потрудили изключително много, за да превърнат образите на каракачание в "плът и кръв". Явно голямо проучване и четене е паднало, резултатът е очевиден. А и в писането двамата много са се постарали. Идеята за двете линии на повествованието не е нова, " Хавра" на Захари Карабашлиев я направи актуално отново. И и във " Влахос" преплитането на двете линии е успешно, което ми се струва най-голямото постижение на такъв тип роман. Браво за положения труд, браво за избраната тема и браво за доброто и изпълнение!
Обаче, нека да си кажа и какво можеше да се направи/напише по-добре! Разхвърляна ми се стори книгата, леко разпиляна. Изключително интересните за мен исторически части, бяха понякога почти брутално прекъснати от ненужно детайлният разказ на съвременната линия. Едно такова леко подскачане напред-назад. Много страници и излишни скучни епизоди около главната героиня Агора, които биха могли да бъдат детайли от живота на всяко обикновено момиче на тази възраст. Но Агора е Каракачанка и много ми се искаше се по-дълбок образ, подчертаващ характерните черти, огледален на този на Ламбра от историческата ли и я, завладяващ от първият момент на появяването си.
Но завършвам с абсолютно заслужена хвалба!
Епилогът на книгата от първата до последната дума е абсолютно неочакван, върховен,потресаващ!
Няколко страници, които просто поглъщах и не ми се искаше никога да свършат. В тях са заличени всички малки слабости, които споменах. Агора се издига на височината на своите горди прадеди-Каракачаните!
Дълбок, истински, неочакван философски поврат в книгата. Няма да цитирам всички свои любими подчертани подчертаните места тук, защото трябва да прочетете тази книга. И все пак не издържам да не споделя няколко реда: "оттогава насетне всичко, което правя, го правя вървешаката. Всичко уча в крачка. Дните ми са безспирно вървене. А пътят е винаги пред мен."
И пред мен!
А "Влахос" е пред вас!
February 5, 2020
Много красива история! Напомня ми на Антон Дончев и Хайтов.
Езикът е пъстър, гъвкав, класически. Е, "мъжките" глави са по-различни, по-лековати (вероятно нарочно) и за щастие по-кратки.
Благодаря за удоволствието!
Езикът е пъстър, гъвкав, класически. Е, "мъжките" глави са по-различни, по-лековати (вероятно нарочно) и за щастие по-кратки.
Благодаря за удоволствието!
July 27, 2019
На мен книгата определено ми хареса. В началото трудно вървеше, но постепенно, навлизайки в историята и сюжета, ми стана доста интересна. Истории от миналото не винаги се възприемат лесно от съвременния читател, но определено мен книгата ме спечели с това, тъй като аз лично обичам да чета за места, времена и порядки, които някак си остават чужди и далечни в днешно време.
June 15, 2019
“Влахос” – история за любов, история за свобода: http://knigolandia.info/book-review/v...
Два разказа се преплитат като песни на чучулиги в лятната синева. В единия се описва животът на каракачаните, последните европейски номади, техните порядки, обичаи и традиции, борбата им да защитят своите разбирания за това как трябва да се живее, и как светът малко по малко подяжда мерите и сърцата им. Историята тече през десетилетия, през любови и вражди, през исторически събития, които малко или много засягат всички, но по особено тежък начин удрят този особен и различен народ, който не е у дома си в никоя държава. И когато националистическите страсти се развихрят, няма как да бъдат приети някъде за свои – навсякъде ще са чужди, навсякъде ще са врагове. И вървенето като начин на живот, като център на съществуването се превръща в едно постоянно бягство от лошо към по-лошо.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/v...
Два разказа се преплитат като песни на чучулиги в лятната синева. В единия се описва животът на каракачаните, последните европейски номади, техните порядки, обичаи и традиции, борбата им да защитят своите разбирания за това как трябва да се живее, и как светът малко по малко подяжда мерите и сърцата им. Историята тече през десетилетия, през любови и вражди, през исторически събития, които малко или много засягат всички, но по особено тежък начин удрят този особен и различен народ, който не е у дома си в никоя държава. И когато националистическите страсти се развихрят, няма как да бъдат приети някъде за свои – навсякъде ще са чужди, навсякъде ще са врагове. И вървенето като начин на живот, като център на съществуването се превръща в едно постоянно бягство от лошо към по-лошо.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/v...
May 6, 2021
Едно от нещата, с които се гордея особено много, е да бъда сродена с каракачани. И добре че беше родата, че да прочета тази прекрасна книга. Двете истории, преплетени в нея, ми донесоха едно ново разбиране на дома, на принадлежността към общност, на свободата и любовта посред (и над) всичко останало. Мечта ми е да науча още повече за каракачаните, последните европейски номади, и - както Николай Янков и Елена Щерева са направили тук - да разпространя някак това знание и усещане, защото да почерпиш от тоя опит, от тая история, от този начин на живот, е безценно.
"От този ден и моето време се смени. От тогава започна новото летоброене за Стасик. Моето истинско раждане. Целият ми свят щеше да се побира в триста шейсет и пет дни, а тези триста шейсет и пет дни щяха да са равни на цял един живот. От този ден разбрах какво е зимата да те гори в своя мъдър пожар и да те превръща в дим, а после напролет отново да се разлистиш, лете да натежиш от плод, през есента да окапеш по земята, после пак да се овъглиш в зимния огън и отново да се преврнъеш в дим. Кръг подир кръг. Знаех, защото живеех. Защото бях влюбен, а казват, че само влюбеният има сетивата да побере света в една година, само той умее да умира и да се ражда с деня и нощта. Само влюбеният никога не остарява, защото любовта му е като всичко трайно. Тя се преражда отново и отново. Ден подир ден, час подир час."
"Там, където нямало опасни бури и вихри (разсъждаваше тя като типична балканджийска рожба), човек закелявавал, оставал си просто нискостъблен храсталак. Не, тя искаше животът й винаги да бъде накъдрен от вълни, да изживява с пълна сила и спусканията, и изкачванията, да тръпне пред величието на дребните неща. Беше готова да изгуби всичко на този свят, само не и стихията си."
"Когато смъртта витае около теб и усещаш дъха й до себе си, наяве излизат истини и гласове, ненапускали досега сигурността на своя пашкул. В оня момент, там горе на ръба, с цялата си същност осъзнах какво значи да бъдеш индивид - нещо неделимо. Човек е сборище от живи човеци, съвкупност от малки съвкуппности, мелодия от стотици тонове. Не можеш да заличиш това. Може да не искаш да го признаеш, но въпреки това пак с всеки свой дъх ще вдишаш поне един атом, оставен от някое друго човешко същество, живяло преди теб на земята. И както другите живееха в мен, така и аз оставях следа в този свят."
Септември 2020
"От този ден и моето време се смени. От тогава започна новото летоброене за Стасик. Моето истинско раждане. Целият ми свят щеше да се побира в триста шейсет и пет дни, а тези триста шейсет и пет дни щяха да са равни на цял един живот. От този ден разбрах какво е зимата да те гори в своя мъдър пожар и да те превръща в дим, а после напролет отново да се разлистиш, лете да натежиш от плод, през есента да окапеш по земята, после пак да се овъглиш в зимния огън и отново да се преврнъеш в дим. Кръг подир кръг. Знаех, защото живеех. Защото бях влюбен, а казват, че само влюбеният има сетивата да побере света в една година, само той умее да умира и да се ражда с деня и нощта. Само влюбеният никога не остарява, защото любовта му е като всичко трайно. Тя се преражда отново и отново. Ден подир ден, час подир час."
"Там, където нямало опасни бури и вихри (разсъждаваше тя като типична балканджийска рожба), човек закелявавал, оставал си просто нискостъблен храсталак. Не, тя искаше животът й винаги да бъде накъдрен от вълни, да изживява с пълна сила и спусканията, и изкачванията, да тръпне пред величието на дребните неща. Беше готова да изгуби всичко на този свят, само не и стихията си."
"Когато смъртта витае около теб и усещаш дъха й до себе си, наяве излизат истини и гласове, ненапускали досега сигурността на своя пашкул. В оня момент, там горе на ръба, с цялата си същност осъзнах какво значи да бъдеш индивид - нещо неделимо. Човек е сборище от живи човеци, съвкупност от малки съвкуппности, мелодия от стотици тонове. Не можеш да заличиш това. Може да не искаш да го признаеш, но въпреки това пак с всеки свой дъх ще вдишаш поне един атом, оставен от някое друго човешко същество, живяло преди теб на земята. И както другите живееха в мен, така и аз оставях следа в този свят."
Септември 2020
Displaying 1 - 9 of 9 reviews