Хроники на неведомото

by Николай Терзийски

"Хроники на неведомото" е вторият роман на Николай Терзийски. Излиза през март 2019 г., издаден от "Жанет 45". Книгата е една от шестте номинирани за „Роман на годината 2020“ - Националната литературна награда на НДФ „13 века България“.

„В новата си книга Николай Терзийски върви уверено по невидимите с просто око следи на кръвта. Поколения наред ярки човешки индивидуалности от средата на ХVІІІ век до наши дни се потапят в мощните потоци на неведомото: изгубват се в тях, но в същия миг проглеждат за своето предначертание, придобиват дълбока мъдрост, с която приемат всичко. Те помнят, но прощават, изтърпяват своите изпратени сякаш от самата съдба наказания, но не са в състояние да спрат движението си нататък. Персонажите на тези хроники обхождат света като на сън, но винаги се завръщат към мястото на началото. И в същото време независимо от принадлежността на героите към разпознаваемите пространства на родната планина, един знаменит композитор и скръбен баща създава великата музика, която ги води по пътя. „Хроники на неведомото“ е роман за магията на създаването – увлекателен, но и необходим, защото напомня, че децата са музиката на света.“

Борис Минков

Genres: Bulgarian Literature

464 pages, Paperback

Published March 28, 2019

About the author

Николай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" през 2005 г., две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета.

През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.

Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г., издаден от „Жанет 45“. Избран е от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 година.
„Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. Романът попада и в краткия списък на номинациите за наградите „Перото“, за принос към българския литературен контекст. Междувременно разказът на Терзийски „Божествената иглика“ печели първата награда за кратък разказ „Под върха“ 2018.

През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“, издаден отново от „Жанет 45“. Книгата е една от шестте номинирани за „Роман на годината 2020“ - Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура – в раздел „Проза“.

През март 2022 г. излиза третият роман на Николай Терзийски – „Звезди под клепачите“. С тази книга авторът печели националната награда "Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ - за принос в националната книжовна култура. Освен това, романът получава номинации за следните награди:
„Перото“, за принос към българския литературен контекст, в категория „проза“;
„Хеликон“ за нова българска художествена проза;
„Роман на годината 2023“ – на Национален дарителски фонд „13 века България“. През 2024 г. книгата излиза в Северна Македония в превод на Виолета Танчева-Златева.

През април 2025 г. излиза четвъртата книга на Николай Терзийски - романът от разкази "Родиния".

Текстове и разкази на Николай Терзийски са публикувани в редица сборници, списания и антологии, сред които:
„Съвременник“;
Списание "Страница";
"Нашата Коледа", сборник с коледни истории;
Алманах "Огоста 2021";
"Любовта за напреднали", антология на Светлозар Желев;
"Спектър на земните звуци", антология на лауреатите на конкурса „Южна пролет“;
"Нашата Коледа 2", сборник с коледни истории;

-

Романите на Николай Терзийски обединяват динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги, събират на едно място магичното и ежедневното, историята и митологията. Характерна черта на повествованието в „Отлъчване“ и „Хроники на неведомото“ е сложната структура, в която са вплетени разкази от различни исторически пластове, обединени от темите за родовата кръв и корените на човека, неизбежността на съдбата, наред с любовта и омразата, войната и приятелството, отмъщението, майчината любов и предателството.

Reviews

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Тази книга не ми даде мира, докато не я приключих. На един дъх! Какво да напиша, за да обясня колко много ми хареса и колко много искам повече читатели да я прочетат? Честно казано не знам.

Нямам представа защо 3 години забавих четенето и предвид колко силно ме впечатли “Отлъчване”. Николай Терзийски абсолютно заслужено заема челни позиции сред моите любими български автори.

Не знам как може да се пише така! Как всички съдби, случайности, съдбовни, ведоми и неведоми предопределености се навръзват в една обща спойка! Как езика оживява и изцяло те завладява!

“Хроники на неведомото” е изключително мащабен и впечатляващ роман, който обхаваща 3 века семейна история на няколко рода, започвайки от турско робство и ни отвежда до съвремието, че дори и в недалечното бъдеще. Центърът на събитията е в родопското село Всевидино, което събира и оплита съдбите на почти всички герои, които никак не са малко.

Не ми се иска да разказвам сюжета, защото не само ми е трудно, но трябва всеки да си го изживее лично.

Нямам търпение за новия роман на автора.

——-
“Възможно ли е нещо да се повтаря отново и отново? И ако изживяваме един спомен - той случва ли се пак и пак, или е отдавна мъртъв? Нима в усещането за спомена няма повече вълшебство и красота, отколкото в самия спомен?”

[Diana Stoyanova · Rating 5 out of 5]

Неведоми са пътищата Божи, които изграждат нишките на нашия живот...

" Тъй както неведомото влиза в сътвореното от ръката на майстора, тъй влиза то и в тялото на новороденото през майчината връв, преди да я пресече сърпът."

И тази книга ме улучи точно в целта!
Това е една всеобхватна хроника на родовата памет, рееща се във времето и носеща усещане за безтегловност. Това е една необичайна поредица от обстоятелства, в която се преплитат съдби и която вдига завесата на предопределеността...
След прочита на " Отлъчване", имах някаква представа какво мога да очаквам, но " Хроники на неведомото" ме изненада приятно, особено с втората част и навързването на две толкова контрастни идеи.
Мога да кажа много суперлативи, но...четенето на тази книга е едно много лично изживяване, като всяка от историите в нея. Преминаваш през различни поколения и гледаш през техните очи, докато кръгозорът ти се разшири.
" Хроники на неведомото" обхваща съдбите на няколко поколения за период от три века.
В началото Николай Терзийски се фокусира основно върху българския бит и култура, прави всеобхватно пътешествие към нашите корени, а после ни пренася в един свят, в който най- ценното нещо е да носиш ЖИВОТА. Романът изгражда здрава спойка между минало, настояще и бъдеще. Миналото ни отвежда в едно утопично и измислено селце- Всевидино. След това историята полита към различни времена и места- София, Добърско, Люлебургас, Чикаго...
Тази книга е съвкупност от семейна сага,  дистопия и магически реализъм. Първата част ни води в минали времена, а втората ни пренася в едно антиутопично бъдеще, в което човечеството е най- големия враг на себе си. Получила се е прекрасна и много оригинална комбинация между отделните части.

Една от най- съществените теми в романът е новото начало, сътворението, съзидателността, които до голяма степен се изразяват чрез раждането и появата на детето, неговия живот, като по- добра версия на предходното поколение. Едно постоянно усъвършенстване, градация, на всяко следващо ниво.
Езикът отново е вълшебен, символичен, изразителен, въздействащ.
И...отново, усещането, което тази книга създава, е за топлина и уют, сякаш се завръщаш у дома.

=====

" Най- страшен човек е тоя, що усмихва се  само с устата, не с душата."

" Хората не бива да узнават точно това, кое най-силно искат. Узнаят ли го, ще спрат да ходят по земята, няма да има какво да ги тегли, та да местят стъпките си и да движат земя и небо, да викат слънцето сутрин и луната със звездите нощем. "

" Мъжкото бездушие е по- пагубно и от насилието. "

" Случайността е най- голямото доказателство за съществуването на Бог. Случайността ражда и най- силните съмнения в Него. Случайността е като химично съединение, което никога не сме разгадавали и няма да успеем да проучим. "

" Но кой може да определи жанра на живота? Та той е точно толкова трагедия, колкото и комедия. В него има точно толкова романтика, колкото и ционизъм... И в момента, в който не знаеш дали това, което ти поднася съдбата, е смешно или тъжно, дали е любовно начало или прелюдия към смъртта, нима точно тогава не живееш най- истински...? "

[Viktor Stoyanov · Rating 4 out of 5]

В началото бе словото ... Не - музиката. Симфония номер 40 на Моцарт ...
Не. В началото бе детето. И в края бе детето.
Да. Всичко от горното е вярно.
Много деца се раждат (засега, преди бъдещето) - някои с любов, други с цел. И всяко поема по пътя си - кой дълъг, кой къс. Изпъстрен с пръски кръв и ферментирала къпинова мъст.

Това е роман, който те кара да търсиш обяснение на необяснимото. Обрича те да прекараш това търсене в дерзание и накрая да се примириш с неведомото. Поколения и родове са завихрени в танца на случайността, привличат се и се отблъскват в търсене на физическия баланс. Или в търсене на безтегловността на космоса, защото там материята е свободна да бъде. Освободена от земната гравитация и земните "регламенти". Или поне до най-близко възможното до това чувство на нулева гравитация. Най-близко възможното се оказва необяснимата, всепоглъщаща и предизвикваща токов удар любов. Може би, дори не любов, а привличане. Като привличането между елементарните частици, които са обречени да създават по-сложни форми.
Замяна на земното привличане с привличане към друга душа. Дори не сродна душа, а душа отредена по неведомите пътища. Дори не завинаги. Само за отредената цел.

Целта е предопределена от миналото, а миналото е необходимата за целите на бъдещето съвкупност от: събирания, раздели, оцелявания, смърти, приятелства, предателства, нещастия, спасения ...
Обречени сме да се спасим (като в Армагедон), но преди това сме обречени да бъдем в положение на нужда от спасение (като в дистопия).

Още десетки мисли ме спохождат след затварянето на последната страница. Редят се като бисери на броеница. А аз се стремя да ги прехвърля по-бързо и така да мога да видя нишката, която ги е свързвала. Не съм от хората, които обичат да стоят дълго в безтегловност. Търся почва под краката си, където един ден да избуи къпинов храст. Между другото - няколко години си правехме къпиново вино и до ден днешен не съм виждал друга субстанция, която да прилича повече на кръв.

Имах усещането, че Николай Терзийски си е поставил "мишени" и с написването на всяка хроника е уцелил 9.9/10, както точен беше мерникът и на един от персонажите. Майсторски са използвани любими мои похвати като прескоците във времето, смяната на езика според епохата, на гледните точки, писмата, спомените, записките, сънищата и всичко останало, което вече се очертава като разпознаваем почерк на автора.

Отчасти това беше и единственият ми проблем с книгата. Много скоро преди нея бях чел "Отлъчване". Тук виждаме всичко, поради което се впечатлих от дебютния роман, но още по-усложнено откъм персонажи, скрити роднински връзки, поколения и преплитането им през годините. Това се вижда ясно и от двете подсказки "кой - кой е" в края на двете книги. При "Отлъчване" беше родословно дърво, а при "Хроники" вече говорим за таблица, която обхваща повече хронологично време и повече на брой родове. Вероятно и по чисто субективни прични, не можах да достигна тази връзка с героите, както ми се беше случило първия път. Преди буквално тръпнах да узная какво ще се случи с всеки един - ще оцелее ли, ще се съберат ли, ще последва ли съдбата си ... знаете. Докато в "Хроники" някак тръгнах с нагласата, че всеки един персонаж ще има необикновена съдба и че тя ще е свързана по необикновен начин с поне двама от останалите. Може би ми липсваше един дядо Янкул, който да приземи за момент безтегловността. Може би не исках да виждам толкова подобни елементи като рядката болест при дете, която ще се излекува и откритията за роднинска свързаност.

Това не отнема никое от достойнствата на романа и го споменавам само, защото: 1. мога единствено да бъда искрен докрай; и 2. може да достигне като отзив до автора с надеждата - третата книга да не върви в комплект с флашка с екселски файлове за проследяване на родословието. ... 3. Пиша го и защото се убедих в откритостта и самоиронията на Николай и знам, че това намигване ще бъде прието с усмивка.

Поздравления за въображението. За това, че ни пренесе на разходка между вековете, за да осъзнаем магичността на времето. За това, че ме накара на няколко пъти да си пускам симфония номер 40 за фон, докато чета. За сериозните теми като пренаселеност, IVF, войните, меркантилността и др., които макар и не централни са част от картината ...
Добре де ... от огледалото със специфична форма.

[Александър Стоянов · Rating 5 out of 5]

Когато преди няколко месеца научих, че тази книга ще види бял свят, бях развълнуван, а очакванията ми удариха тавана. "Отлъчване" вдигна летвата толкова високо, че всеки следващ труд, излязъл изпод перото на Николай Терзийски несъмно трябваше да бъде мерен срещу този златен аршин.
Започнах да чета книгата преди четири дни. През първия прочетох 25% от нея, през втория 50%, а на третия нямах време да чета. Днес я завърших. Основният проблем на тази книга е, че започнеш ли да я четеш е трудно да се спреш. Грабва те, завлича те в своя огледален свят, съществуващ някъде на границата между ведомото и неведомото.
Вече на няколко пъти срещам определението магически реализъм когато стане дума за творчеството на Николай Терзийски. Аз не обичам определенията, нито вярвам, че книгите могат да бъда поставяни в калъпи. Може би жанрът наистина е магически реализъм, нека литераторите да кажат. Това, което за мен е важно, е че Николай Терзийски пише в жанра на Маркес и Алиенде, но не пише като Маркес и Алиенде. Той вече има свой собствен стил и свой собствен свят. Дали ще стане един от онези автори, които обичат да навързват романите си в обща вселена или ще ги остави отделни, обединени от общия привкус на гениалност, това остава сам да прецени.
Тази книга прилича на Отлъчване и е различна от Отлъчване. В нея отново го има чудното преплитане на съдби, магическото и телнното, смъртното и безсмъртното. Този път обаче темата е друга, или пък не е? Въпрос на перспектива. Във всеки случай, дори да приемем, че и двете книги са за любовта, онази истинската и вечна, то гледището, през което "Хрониките" се обръща към най-великото чувство, е съвсем различно в сравнение с "Отлъчване".
Стилистиката отново остава на едно непоклатимо ниво и висота, които за мен не оставят никакво съмнение, че Николай Терзийски е сред най-талантливите (а според мен и най-талантливия) български романист в момента. Ако в историята на литературата има някаква логика и справедливост, книгите на този невероятен автор би следвало да се изучават в учебниците по литература като образец на българското творчество от първата половина на XXI век.

[Daniel Koev · Rating 5 out of 5]

Разлиствайки книгата за първи път попаднах на датата си на раждане, която същност се споменава няколко пъти и се оказа важна но не това е причината това произведение да се нареди сред любимите ми книжни преживявания.
В този роман се натъкнах на страхотни послания, задавах си философски и съдбовни въпроси, но и откривах точни и разтърсващи отговори...
Оставам много впечатлен от "Хроники на неведомото" и един ден с удоволствие бих го препрочел, защото притежава дълбочина, уникална атмосфера, а езикът с който е написан е жив, променящ се и много красив.

[Деси Вълкова · Rating 5 out of 5]

Незнам как да започна. Каквото и да кажа за романа ще е малко и недостатъчно. Чувствата, които се борят в мен сега след затваряне са толкова много и се чувствам разтърсена. Няма нищо случайно и Николай Терзийски е успял по един великолепен начин да го каже. Поздравявам те Ники. Романа ме опиани от първата до последната страница.

[Благовеста · Rating 5 out of 5]

Много хубава книга, написана от млад автор. Думите се леят толкова гладко и така увличат, че не исках да свършва.
Непременно ще потърся и първата книга на Николай Терзийски - "Отлъчване".

[Nezabravka · Rating 5 out of 5]

"Хроники на неведомото " е втората книга на Николай Терзийски, но стана така,че я прочетох последна.
Не съм чела други толкова мащабни произведения, в които така умело да са вплетени идеи, сюжети и герои.
Затварям книгата и първата ми мисъл е: "Какво се случва в главата на Николай Терзийски? Как е възможно да се измисли това? "
И нямам предвид само начина, по който той разказва, а и способността му да извежда до по-общочовешки обобщения и послания идеите си.
Седем смели мъже случайно убиват дете в планината.Красива жена попада в лабиринт, докато върви из собствената си къща. Хората от далечно високопланинско село откриват стара църква, стояла с векове заровена под тайнствена могила.
Години по-късно една майка залепя на портата на същата тази църква некролога на своята изчезнала в Македония дъщеря. Осем доброволци поемат на тайна мисия по време на Балканската война, водени от писмо с необясними слова. Младо момиче се грижи за полупарализиран мъж, който го изпълва със свръхестествен страх. Мъж в кома научава тайната причина за своето собствено съществуване...
Стана ли ви интересно?
Всъщност най-интересното е,че съдбите на всички тези хора така се преплитат във времето, че имаш чувството, че си попаднал в лабиринт, от който не знаеш как ще излезнеш.
Едно е сигурно-започнеш ли да четеш, няма спиране,защото кълбото се разплита постепенно и трябва внимателно да следваш нишката.
Това е едно пътешествие през вековете, което започва с историята на убитото дете, за да стигне до спасеното дете.
Потъваш в свят,който сякаш е излязъл от легендите,а после изведнъж се озоваваш в съвременния свят и всичко, и всички се оказват свързани по между си с неведоми нишки. Нишки, които остават във времето.
Тук някъде са се вплели и един стар часовник, и едно майсторски резбовано огледало с форма на утроба, и симфония номер 40 от Моцарт, която носи своето значение и спасителна сила за поколения герои.
Една единствена нишка ,която при мен малко се скъса,беше нишката към бъдещето.
Може би,защото миналото ми е по-уютно,по-романтично,по-близко,а бъдещето е далечно и неприемливо (за мен),тази част ми беше излишна.
Трудно се пише за книгите на Николай Терзийски. Трудно се разказва сюжета,а и не е необходимо. Защо да ви лишавам от удоволствието сами да се потопите в историята. Да се оставите на словото на автора,което е прекрасно,да ви поведе заедно с всички персонажи да обходите света като на сън, и накрая да се завърнете към мястото на началото.
Романите на Николай Терзийски са много отличаващи се,запомнящи се.
Те са разкази за поколенията,които преживяват два исторически разлома-единия,чрез съдбата на техните предци, а втория,чрез собствения им живот.
Ако още не сте чели нищо от него,препоръчвам ви да го направите.
Ще останете изненадани и очаровани!

[Elsha · Rating 5 out of 5]

Завладяващ е този роман. Мащабен, многопластов сюжет. Изтънчен, словесно богат стил, който вече не се среща често. История, която бих препрочитала, защото един-единсвен прочит ти позволява едва повърхностно докосване до дълбоките дебри на живота и любовта, в които те потапят хрониките.

Талантлив разказвач е Николай Терзийски и с голямо удоволствие бих чела бъдещите му произведения. Истински се наслаждавам на стила, изказа и творческия дух и майсторство на този млад български романист. А “Хроники на неведомото” определям като задължително четиво в списъка на всеки ценител на художествената литература.

[Milen Y · Rating 5 out of 5]

Тази книга е "чудо"!
Надгражда и скалира това което изпитах докато четях "Отлъчване".
Един цитат, който синтезира голяма част от структураното решение на автора да ни разкаже историии за животи и чудеса:

"Всеки ден прехвърляме по някое кехлибарено зърно. Докато е в ръцете ни, то ни се струва по истинско. По различно от останалите. Ала щом иззвънти при всички други, от местено от пръстите ни в миналото, то става съвсем неразличимо. Споменът за гладкостта му и звука от прехвърлянето му си отива бързо, заменя го следващото....Така живеем. Прехвърляме зърно след зърно. Дорде не стигнем последното. И после - нищо. Или като Сизиф - отначало."

[Teodora Gocheva · Rating 5 out of 5]

След първото изречение на "Отлъчване" от Николай Терзийски, знаех, че ще продължа да се връщам към тези думи и да мисля за тях. След края й, знаех, че ще прочета всяка негова книга. Няма нищо за обмисляне или чудене. Той пише, аз чета. 

"Отлъчване" ме изненада, зашемети ме. Не знаех какво да очаквам и ми беше трудно да побера в ума си дългият и шарен низ от истории, хванати ръка за ръка през годините, които ме връщаха назад и водеха напред през живота си. Сега, отваряйки първата страница на "Хроники на неведомото", знам какво да очаквам. Нетърпелива съм, искам пак да усетя мелодичността и красотата в думите, които, ей сега, ще се излеят пред мен на белите листове. Вълнувам се. (Мисля, че няма по-голямо удоволствие за читателската ми душа - вълнението и очакването от предстоящия разказ.) И малко ме е страх. Защото летвата се изстреля много високо с "Отлъчване", И сега не мога да се примиря и с трохичка по-малко. За щастие и не се и наложи. "Хроники на неведомото" е абсолютен разкош, каквато беше и предишната му книга, каквато несъмнено ще бъде и "Звезди под клепачите". 
 

Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му.  Николай Терзийски ни разхожда напред назад в миналото и бъдещето. Започва историята с раждане. Раждането на едно дете в измисленото село Всевидино. Сцена, която по-късно ще се превърне в декор за много други деца, внуци, правнуци и наследници.Читателят ще проследи стъпките на родителите и предшествениците на това дете, както и неговия завет. Чак до наши дни. А след това напред в бъдещето. Там ше видим неговата проекция на едно антиутопично общество, което се е отървало от глада, бедността и крехкостта на човешкото тяло и душа, но загубило по пътя си към прогреса нещо много важно. Какво, ще откриете сами. 
 
Спирам, препрочитам и си мисля, че подходих грешно към този текст. Не мога да си позволя да се опитвам да ви въведа в историята, която разказва Терзийски. Безнадеждно е. Тя е толкова многолика, пъстра и богата, че е просто абсурдно дори да се опитвам. Всеки от героите й ми стана близък, като че слушах и аз приказките на хайдушките жени вечер. За Змията и огледалото, за пещерата Утробата, за изгорялата църква, за къпиновото вино и стария джобен часовник. Не мога да ви ги разкажа всички, не и така добре като Николай Терзийски. Няма и да опитвам. Но все пак трябва да знаете, че стените на къщите в малкото село Всевидино са виждали всичко - и любов, и мъка, и загуба, и безмерно щастие, и насилие, и жестокост, и прошка, и предателство, и живот, и смърт. Нищо не им е чуждо. Стените им са пропити от магията на неведомото. Онова, което не може да се обясни, онази част от живота, която го прави плътен, истински, макар и неведомото да е пропито не от друго, а от магия и небитие. 

Затворих последната страница на "Хрониките" снощи, но техния неведом език дълго ще ми приказва и спомина.

http://readersense.blogspot.com/2022/...

[Polina Trifonova · Rating 5 out of 5]

Прегледах оценките на останалите в Goodreads. Не знам какво да напиша, което още не е написано, но беше истинско удоволствие да прочета и втората книга на Николай Терзийски. Първата ("Отлъчване") ми е сред любимите. Втората е в същия стил, което много ми допадна. Харесва ми да виждам как съдбите на хората се свързват. Така съпоставям и в моя живот събитията, които уж случайно са се случили, пък надали е толкова случайно.

("Случайността е най-голямото доказателство за съществуването на Бог. Случайността ражда и най-силните съмнения в Него. Случайността е като химично съединение, което никога не сме разгадавали и няма да успеем да проучим." - цитат от книгата)

Защото и аз вярвам в предопределеността, в съдбата, в наказанията (и/или проклятията), които ни застигат - нас и нашите поколения. Затова и книгите на Николай Терзийски са толкова близко до сърцето ми. Те докосват душата (колкото и банално да звучи).

Същевременно с това, те са книги, които те карат да се замислиш, да осмисляш минути, часове, не! Дни наред... и да препрочиташ отделни пасажи, за да си припомниш ключови моменти, защото през цялото време, докато си чел си бързал да разбереш какъв ще е краят (изводът), а забравяш, че малките детайли от историята всъщност са предопределящи за финала. Така е и с живота.

Точно такива са книгите на Николай Терзийски и аз определено с нетърпение очаквам следващите!

[Tania Mateva · Rating 5 out of 5]

Тази книга е магия!

[Magdalena · Rating 5 out of 5]

“Животът иде не от истината, а от чародейството”.

А този роман се чувства така — като чародейство. Много ми хареса, намирам го мащабен, изпипан, добре поднесен, но с душа, която е истинска. Защото откривам и нещо съкровено неподправено в написаното, което му придава този балкански магически реализъм и го прави така четивен. И близък, независимо дали ни делят поколения, дали сме надраснали приказките от детството, дали сме забравили кои сме и откъде идваме. Съдбата е низ от случайности, които по неведом начин осмислят съществуването.

[Stela M Radeva · Rating 5 out of 5]

Симфония, шедьовър, история без край със забравено начало... Преливащи болка и радост отварят врати към необятния свят на случайности. Съвършен опис на несъвършенството.

"Какво щяхме да търсим, ако знаехме отговора?"

[Atanas Ganchev · Rating 4 out of 5]

Николай Терзийски започва впечатляващо. И двете книги са страхотни. Може би малко бавни, малко сложни, но според мен с идеалната смеска между история, магичност и родословие. Ще прочета и следващите :)

[Християн Бонев · Rating 4 out of 5]

Радвам се, че отново се докоснах до таланта на Николай Терзийски.
"Хроники на неведомото", както и първият му роман, съдържа завладяващи истории, преплитащи се една в друга и изграждащи едно невероятно повествование, което те прекарва през различни епохи, емоции и чувства. Стилът отново е на ниво, както и сюжетите, макар и на моменти да са толкова силно усукани един в друг, че понякога човек може да се изгуби сред всичките имена, събития, случайности. Но пък именно това е хубавото на романа - неговата дълбочина, идеалната сюжетна линия и невероятното съчетание на историите.

[Антония Апостолова · Rating 4 out of 5]

С втората си книга “Хроники на неведомото” Николай Терзийски, който ми хареса още с дебютния си роман, определено се оформя - поне за момента - като изключително нишов автор, запълващ избраната от него ниша в съвременната българска литература по интелигентен, зрял и успешен начин. С двата си романа, които се радват на добро приемане, той отсрамва други незаслужено популярни произведения, които играят по струната на балканския магически реализъм, историко-етнографското, едновремешното, “бабиното”, легендарното.

Да, силата на Терзийски е именно тук: той е изключително добър в историко-битовото, легендарно-приказното разказване на времената от и след турското владичество в България, в пресъздаването на начи��а на живот, нравите и езика от онова време, без те да звучат музейно, а напротив - пълнокръвно и близко до нас. Щателната подготовка за периодите преди освобождението, за балканските войни, за стара София определено личат и в новия му роман.

Може би затова единствените ми притеснения за “Хроники на неведомото” имат връзка именно със съвременната и бъдещата линия в него,

тъй като с тях авторът напуска зоната си на комфорт, която е такава и за читателя му. Докато в миналите истории личи и полетът на творческата му свобода да създава и измисля, то приложено към днешния ден, това дава по-друг резултат. Но за тези съображения по-късно.
Прочетете цялото ревю на романа тук: https://bit.ly/2m3Xq0x

[Ruslana Veliz · Rating 5 out of 5]

Когато разбрах, че невероятният автор Николай Терзийски е издал нова книга бях толкова въодушевена от приключението, което ми предстои с неговия втори роман, че не можех да чакам нито ден да го купя. Имах огромното удоволствие да се запозная с него лично и да имам книгата подписана и с лично послание. Нещо изключително ценно за мен. Мога да напиша хиляди неща за книгата, но това което не мога да направя е да пресъздам невероятното усещане докато я четях. Затваряйки последната страница, исках да започна книгата от начало. Ще си позволя да сложа тук един цитат от книгата, които ще остане с мен завинаги.
"Но кой може да определи жанра на живота? Та той е точно толкова трагедия, колкото и комедия. В него има точно толкова романтика, колкото и цинизъм... И в момента, в който не знаеш дали това, което ти поднася съдбата, е смешно или тъжно, дали е любовно начало или прелюдия към смъртта, нима точно тогава не живееш най-истински...?"
За мен попада в графата- Задължително четиво.

[Libellula Luctuosa · Rating 5 out of 5]

"Случайността е най-голямото доказателство за съществуването на Бог. Случайността ражда и най-силните съмнения в Него. Случайността е като химично съединение, което никога не сме разгадавали и няма да успеем да проучим. Твоят живот, както и всичко останало около нас, е плод на случайност, Калине.
Случаен поглед. Случаен допир. Случайна усмивка.
Среща в автобус, на плаж, в университет, в нечия къща.
Звукът на любима песен.
Смисълът зад някоя изплъзнала от устните ни дума, казана тихо и останала завинаги неразбрана или просто помислена за миг и забравена.
Отблясък в косите на красиво момиче, което се разхожда в юнска вечер по сивия плочник пред храма.
Звук от потрепване на клепач, стара картина с мирис на липи, докосването на две дихания в тъмен коридор...
И тогава се срещаме, сблъскваме се като две комети в космоса, а от взрива помежду ни се ражда животът."

[Siyana Ormanova · Rating 5 out of 5]

Алманах на няколко български поколения с техните съдби, чувства и съдбовни случайности.

Четивото е увлекателно, майсторски написано и искрено се надявам да има повече такива творби от български автори.

[Andriana Dimitrova · Rating 5 out of 5]

Изключително интересна и увлекателна! Богат сюжет, бързо действие, много герои, чиято съдба се преплита по много непредвидим начин. Горещо препоръчвам!

[Kalin Nikolov · Rating 5 out of 5]

Оценка 4,6

Идея/Изпълнение 4,8
Интрига/Емоция 4,5
Стил/Дълбочина 4,4

[Nadja Alexieva · Rating 5 out of 5]

Невероятна творба. Преплетени истории, животи през различни времена и същи вълнения като дълъг шарен шал и всяка нишка обвързана с другите в мистика и реалност 🙂. Всичко е с причина, никога нищо не се губи и не е случайно.
"...,че не е важно какво знаем и какво помним. Важното е в какво вярваме."

[Reni Kancheva · Rating 4 out of 5]

Магично е. Магично е усещането за света, който създава Николай Терзийски. Някак ритуално се потапях тук всяка вечер и особено в първата половина на романа, когато действието се развива по времето на турско робство и малко след това.

Сюжетът е сложен и заплетен. Пренася ни през различни епохи и поколения, но някак плавно, спокойно. Задаваме си въпроси за рода, родовата памет, родовите травми, личността. А езикът е красив и магичен.

--------------------------------------------------------------------------------

Тогава, при раждането, в един миг, докато виждаме за първи път светлината, ние знаем смисъла. Само за един миг го знаем ясно и той ни помага да се появим на чуждото и студено място. Но веднага го забравяме като сън, отмит от утринната светлина. И това е може би най-голямото ни проклятие… но и най-голямата ни благословия. Защото какво би ни донесъл живота, ако знаехме смисъла? Какво щяхме да търсим, ако знаехме отговора?

Когато поехме по извитите пътища на Родопите, започнах да се чудя защо планината се казва Родопи. Защо в множествено число? Защо не Родопа? Върховете се опитваха да ми отговорят със своята мекота – виж колко много сме. Живеем заедно и не се опитваме да пронижем небесата, нито да стигнем боговете. Не искаме да се забием в небето, защото го обичаме. Гъделичкаме го с мекотата си, защото обичаме смеха на слънцето. Галим и облаците, съблазняваме ги, защото жадуваме те да ни застелят като мъгли и да тръпнем заедно от влажните ласки на утринта. Да, и не се съревноваваме кой от нас е най-висок… така животът е по-красив.

[Viara Dimova · Rating 5 out of 5]

Много ми е трудно да опиша преживяното след всеки роман на Николай Терзийски! Този е още по-хубав от първият, доколкото това изобщо е възможно.
Имах чувството, че съм във ваканция и са ме изпратили при прабаба ми, която се казваше Верка, отворили сме старите семейни албуми и тя ми реди истории на предците ни няколко века назад... а гласът и, гласът и е "като току-що опечен хляб, с твърда, ронлива кора, а отвътре мек и топъл."
Не мога да чета книгите на Ники една след друга, трябва ми пауза, трябва ми време да се отърся от чувствата, емоциите... защото именно чувства и емоции оставят те след себе си. Героите не ги помня, няма как да ги запомня, те са множество лица, черно-бели и цветни от чужди истории, но с техните гласове излизам от амнезията на собственото си минало и родова памет. Брилянтен български автор!!!

[Raina · Rating 5 out of 5]

Каква магия има в книгите на Николай Терзийски! И в "Отлъчване", и тук писателят умело преплита като пъстри багри човешки съдби с българската история, за да разкаже своите "Хроники на неведомото". От страниците на книгата му говорят толкова много герои, които ни пренасят през времето (от далечния XVIII до модерния XXI век), прекосяват държави и континенти, но неминуемо се връщат високо в планината Родопи, в малкото село Всевидино, обвързани от невидимите нишки на кръвта и любовта. Това са историите на Звездена и хайдутите на Нестор, на Йовка Многогласната, на Калин Иконописеца, на борците за освобождението на Македония, на участниците в Балканската война, на техните потомци...
В книгата е осезаемо присъствието на онези, за които един от героите казва: "Там, где Бог е даскал, човеците не бива да се месим"- творците, хората на изкуството. И няма значение дали са дърворезбари, зографи, музиканти или хора на словото, защото всичко, до което се докосват, оживява и пленява, свързва светове и хора (както позлатеното резбовано огледало), диктува на времето и събитията като пренесения от ръцете на потомците сребърен часовник или говори с универсалния език на музиката като Моцартовата Симфония 40.
Един израз се повтаря често в книгата "Чудо е!", за да ни напомни, че около нас не всичко е обяснимо и ясно, че има същества, които могат да надникнат там, където обикновените хора не могат, да разгадаят знаци от древни времена, да помогнат дете да се появи на света. Има я и идеята за детето като чудо, като дар, идеята за опазването и спасяването на децата, " ... защото единственият път към спасяването на детето, към помиряването на кръвта, е любовта...тя е чудото."
Много мъдрост има в тази книга, много прекрасни слова! Тя е от тези, които те поглъщат, карат те да се връщаш, да препрочиташ, да мислиш и чувстваш. "Но кой може да определи жанра на живота? Та той е толкова трагедия, колкото и комедия. В него има точно толкова романтика, колкото и цинизъм... И в момента, в който не знаеш дали това, което ти поднася съдбата, е смешно или тъжно, дали е любовно начало или прелюдия към смъртта, нима точно тогава не живееш най-истински...?" Книга наслада! ❤️
P.S. Сигурна съм, че името на талантлив автор като Николай Терзийски ще бъде споменавано все по-често. Очаквам с нетърпение следващата история, на която ще ме направи съучастник!

[Светослава Димитрова · Rating 5 out of 5]

Книга за поколения, за приемствеността , за неслучайните случайности. За любови и за загуби, за болки и чародейства. Завързано е минало, настояще и бъдеще на няколко родови нишки. Плетат завета на наследствеността. Действията започват и завършват все в недрата на планината Родопи. "Чудо е!"
"Да, той е като лозата, която изсмуква силата на земята и я смесва с топлината и светлината на слънцето, за да излязат изпод ръцете му нотите, както натежалите гроздове се спускат от лозята."
"Хората не бива да узнават точно това , кое най-силно искат. Узнаят ли го, ще спрат да ходят по земята, няма да има какво да ги тегли, та да местят стъпките си и да движат земя и небо, да викат слънцето сутрин и луната със звездите нощем. "
" Знае се, че обичта избуява в сърцето като
плевел по повика на слънцето. Не можеш да я изтръгнеш и пребориш. Само ако остане без слънце, изсъхва, или ако е крехка, ветровете може да я обрулят. "
" И ако изживяваме един спомен - той случва ли се пак, или е отдавна мъртъв? Нима в усещането за спомена няма повече вълшебство и красота, отколкото в самия спомен? "
" А Неведомото, баш то прави всичкото. То сече просеката, а ти ходиш. То гради синорите, а ти не мож да ги престъпиш. То живее, а ти само може д се радваш. То убива, а ти само може да оплакваш. "

[Irena Mitskovska · Rating 5 out of 5]

Тъкмо дочетох и третата книга на Н. Терзийски, макар и не в хронологичния ред на написване. И за трите мога да кажа - страхотни истории, герои, внушения; изкусно преплетено въображение с реални исторически факти, което те кара на моменти да се чудиш художествен или исторически роман четеш. Макар и солидни като обем страници, и трите книги се четат на един дъх.

[Nadezhda · Rating 5 out of 5]

Искам още! В прекрасния стил на първата книга на автора, още по- пленяващи истории! Отново ни потапя в миналото, в историята, в проблемите на предците, в животите им! Горях с тази книга! Много българска! Съпреживях всички “сюжети”, усетих болката на всички герои, копнях с тях. Дълго след прочита и още бях там! Голямо благодаря на автора за удоволствието, което е създал с този роман! Чакам с нетърпение нова книга!