Четири пиеси: "Смее ли някой да каже" (адаптация по едноименния роман), "Плъховете и мандалото", "Заслонът", "Кръчма".
Историите, които не са за пред публика. Но я намират. Които ще отречем, че се случват. Но съществуваме в тях. Те започват, когато изгаснат прожекторите. Всички участваме. Без да сме се явили на кастинг.
Посвещавам тази книга на талантливите актьори от плевенския ДКТ „Иван Радоев“. Съвпаденията на имената им с героите в „Смее ли някой да каже“ (адаптация по едноименния ми роман) и в другите пиеси не са случайни. Това са ролите, които са изпълнили, без сами да знаят, на НЕВИДИМАТА СЦЕНА на моето въображение.
Посвещава се и на тези, чиито имена не са сред изписаните. Те също са в този екип и играят на НЕВИДИМАТА СЦЕНА, макар и не с имената си.
Много, много дълбока книга. Трудничко ми беше да я чета на моменти, признавам, направо се задушавах. Както винаги, Стефан Кръстев не ни представя обикновени типажи, той ни представя вселени. Огромна отдаденост се изисква от страна на читателя, за да прегърне тези вселени, за да ги направи част от себе си. Но си заслужава, защото след това си различен. Отворил си още място за света в себе си. Благодаря!
Много драма. Толкова, колкото би могъл да погълне мислещият читател, че дори и малко повече. Ако искате да прехвърляте лежерно по няколко страници преди сън, това не е подходящото четиво. Но ако често си задавате екзистенциални въпроси от типа на: кои сме, къде сме и за какво сме тук, може би четирите пиеси в тази книга са подходящи за вас.