Сите наши тела

by Georgi Gospodinov

Господинов успева да вметне максимум информација во минимум јазичен простор. Ниту еден од овие стотина раскази не е здодевен, изнасилен, банален или „залудно испукан куршум“. Варираат според темите што ги покриваат. Присутни се и мноштво моменти на таканаречената ониричка фантастика (фантастика на сонот), темата на животот и смртта споени во новата поетска фантастика, па сè до сликите од детството кои истовремено и иницираат носталгија и нè оставаат замислени за тоа каде се изгуби невиноста на животот, посочува Крстевски, додавајќи дека се работи за „совршена книга за кратки медитации“, која може да се чита додека чекаме автобус или да нè повикаат на шалтер во банка…

Genres: Bulgarian Literature, Short Stories, Audiobook, Bulgaria, Fiction, Contemporary, 21st Century

141 pages, Paperback

First published May 24, 2018

About the author

Georgi Gospodinov is a writer, poet and playwright based in Sofia, Bulgaria. He studied Bulgarian Philology at Sofia University. Later he defended a PhD on New Bulgarian literature with the Bulgaria Academy of Science's Institute for Literature. He is one of the most translated Bulgarian authors after 1989. He published the first Bulgarian graphic novel The Eternal Fly (Вечната муха).

Profile in Bulgarian: Георги Господинов.

Reviews

[Dessislava · Rating 5 out of 5]

Това е един от онези пъти, в които предварително, още преди да започна да чета, знам, че много ще харесам книгата. И как не бих могла? Къси разкази от Георги Господинов. Преди няколко дни чух запис как чете една от историите от книгата и нещо вътре в мен се сви на топка. Знаех, че "Всичките наши тела" едновременно ще звучи твърде лично и твърде общочовешки. Оказах се права.
Винаги съм намирала малки ямболски референции в тектовете на Георги Господинов. Представям си как сме били деца в един и същи квартал, но с някое друго десетилетие разлика. Представям си как майка му е варила лятото на лютеница по същия начин, а защо не и на същото място, на което и моята майка го е правила. Представям си как неработещото кафене и тенис кортовете са точно тези, които подозирам, че са. Представям си, че селото, което често споменава, е моето село.
И четенето става лично. Само че мое лично. Докато Георги Господинов разказва своите истории, аз намирам вътре моите собствени. А това на моменти адски боли, защото изненадващо се оказвам на места, където никога няма да мога да се върна физически. Усещам аромати, които никога повече няма да усетя. И тъгувам. Тъгувам с точно тази тъга, за която той пише. Познавам нейната граматика. А той я познава още по-добре.
Ако трябва да опитам да бъда обективна, бих казала, че в кратките форми пасват идеално на Георги Господинов. Че му придават онези елегантност, категоричност и задълбоченост, които той излъчва по естествен начин. Разказите са такива, които идват кротко при теб, отварят ти една малка врата, през която виждаш нещо, което на пръв път ти се струва простично, но колкото повече стои тази врата отворена и гледаш, толкова повече виждаш и осъзнаваш, че пред теб има вселена.
Георги Господинов е от онези писатели, които не крещят. Неговият лирически Аз не е изтърканото егоцентрично АЗ, което често срещам в българската съвременна литература. Неговият АЗ е Аз със стотици тела, лица, характери и истории. Този АЗ е на всички нас, което ще се намерим в поне една от тези истории.

[Uroš Đurković · Rating 5 out of 5]

Besprekorna zbirka kratkih proznih formi (od nedovršene rečenice do stranice i po) i bez preterivanja, jedna od najboljih koje sam pročitao. I nema preterivanja, suvišnosti, šturih intelektualizama, ni banalnosti, sve je „dobro temperovano”, životno-tekstualno i tekstualno-životno. Jednom rečju – istinito.
Gospodinov piše o istoriji muve i istoriji sveta iz perspektive papagaja (i ostalim skrivenim istorijama), o popodnevima, o proizvođačima tišine, susretima, spiskovima (Sei Šonagon!), promašajima, rukavicama, putovanjima, podzemlju Glavne železničke stanice gde se prodaju audio-kasete od Lista do Lepe Brene, manastiru, o zvučnim čestitkama, raju kao spamu. Ne uvek i ne nužno originalne, ali kondenzovano uobličene i dobro odabrane teme. A mnoštvo priča su učaureni roman.
Uz to, Gospodinov (mi) je duhovitiji od Harmsa, ubedljiviji od Albaharija ili Lidije Dejvis. I nekako bliži. (Eh, kad bih mogao da pišem (kao on)!)

Apsolutna preporuka! I oni za koje znam da neće biti oduševljeni, neće biti imuni.

I kao dodatak, jedna superkratka forma kao primer.

Tri puta kada je H. H. bio srećan

H. H. je živeo devedeset godina, uglavnom spokojno i normalno, bez posebnih potresa. Tokom svih ovih godina bio je srećan tačno tri puta. Za dva nikada nije saznao.

[Milena Tasheva · Rating 3 out of 5]

Когато говорим за книги, има няколко азбучни истини. Една от тях е, че новината за нова книга от Георги Господинов предизвиква вълнение сред всички измерения на литературния живот у нас, а все по-често и отвъд мисловните граници на българското, които нямат нямат нищо общо с географията.

Вълнуват се четящите Господинов – заради срещата с писането му, а и с него самия. Вълнуват се и нечетящите Господинов – заради картбланша, който получават да споделят многократно как те този не го четат. Или са го чели, преди да стане толкова популярен. Вълнува се, разбира се, литературната критика във всичките й форми и проявления. Вълнуват се авторите, чиито книги ще трябва да се явяват на едни и същи литературни конкурси с неговата. Вълнуват се книжарите – опитът ги е научил, че всяко следващо заглавие на Георги Господинов влиза в класациите в секундата, в която слезе от печатната машина.

Изобщо, появи ли се нова книга на Г. Г., настъпва всенародно вълнение, съпоставимо само с „Пиянството на един народ“ от „Под игото“ (лирично лично отклонение – именно благодарение на „Утехата Вазов“ от „Невидимите кризи“ изтерзаната ми от задължителната програма по литература душа се помири с Вазов).

И тогава Господинов публикува книга като „Всичките наши тела“ (изд. „Жанет 45“) – сборник със „свръхкратки истории“, илюстриран от Люба Халева. Творбите в него се родеят с микроразказите на Давид Албахари и Аугусто Монтеросо, но в същото време са толкова господиновски, че не могат да бъдат сравнени с нищо друго. Ако не сте чели Г. Г. преди и посегнете към „Всичките наши тела“, изкушени от краткостта на историите, ще попаднете в един лабиринт, от който не е сигурно, че ще излезете. Ако вече познавате и сте почитатели на творчеството му, ви предстои любопитно читателско изживяване.

„Всичките наши тела“ е книгата, която присъства по малко във всички предишни книги на Георги Господинов и съм сигурна, че по някакъв начин ще присъства във всички следващи. Тук са парченца от „Естествен роман“, фрази от „Балади и разпади“, места от „Физика на тъгата“, тук са мухите, тук е призракът на социализма, тук е всичко, което един писател записва в тефтерчето си и което понякога (не) се превръща в книга. Тези истории биха могли да са дневник или пък туитове, ако Г. Г. беше рожба на едно по-дигитално поколение.

Тези свръхкратки истории се лутат между живота и литературата, между детството и смъртта, правейки „Всичките наши тела“ книга на парадоксите. От една страна, творбите в нея са много лични и позволяват на читателя да надникне в света на писателя. От друга, в тях се губи човешкото, леките грапавини и несъвършенства, които правят една история убедителна. В книгата има достатъчно меланхоличност и наивност, за да засити копнежа по красота и хармония у едни читатели, но и щедра доза сарказъм и ирония, която ще накара милениълите да се подсмихват съучастнически.

Изданието е професионално изпипано до последния детайл, въздейства на всички сетива – от осезанието и слуха (докосването на хартията и прелистването на страниците), през аромата и зрението (на мастило и лепило, оформление и рисунки), та чак до вкуса – вкуса на думите, който можеш да усетиш, докато четеш. Съвършенството обаче е нещо, което оставяш на полица и му се радваш отдалеч.

Георги Господинов владее езика така, както хирургът владее скалпела, а художникът – четката. Но докато това са физически вещи, превърнали се „в продължение на ръката“ на твореца, езикът няма плът, не е веществен. Как тогава успява да те накара да почувстваш мързеливата августовска жега, особената манастирска тишина или вкуса на тъгата? Именно езикът е този, които пленява читателите.

Или може би, като в „Колекцията“, където един револвер колекционира притежатели, Георги Господинов всъщност не съществува, а е създаден от езика, за да бъде негов инструмент.

[Evgeniya · Rating 2 out of 5]

Обичам думите на Георги Господинов и неговата изключителна и специфична сензитивност. Заради това съвсем съжалявам, че точно от мен ще дойде констатацията, че „Всичките наши тела“ не е „Физика на тъгата“, не е лапидарна поезия, не е луна, и изобщо – нищо не е. По същество – за мен книгата е лошо преживяване, което ще рече всъщност, че не е никакво преживяване. То представлява една колекция от разни мисли и случки – разказни, съчинени и до-рисувани –, обединени в едно книжно тяло сякаш само по силата на това, че са едновременно твърде кратки, разнолики и самостойни, за да бъдат нещо по-завършено или амбициозно. (Представям си, че в романтично-любопитно-наблюдателско-спотанната им природата е да пребивават из бялото на салфетки и стари касови бележки, в полетата на учебници по квантова механика, по замъгленото огледало в банята, от вътрешната страна на длани.)

„Всичките наши тела“ е мързеливо писателско начинание, което е в ръцете ни, основно по причина – както беше уместно отбелязано от една близка до моята книжна душа –, че Георги Господинов го издава, защото „може да си го позволи“. Но да си носител на висока класа, означава и да поемеш тежки отговорностите към нея и тези отговорности несъмнено включват и това да не правиш все пак всичко, което можеш да си позволиш. Продължавам да смятам, че Господинов е българският писател с главното „П“. Заради това бих дала на книгата и 3*, но то просто не би било честно към разказите на Иванка Могилска или Оля Стоянова, които тази година получиха от мен толкова. (П.С. Не, явно не съм човек за къса проза, може би е време веднъж завинаги да се откажа от нея и да спра да злепоставям иначе любимите си писатели с тегави ревюта като това.)

[Petra Jovanović · Rating 5 out of 5]

K a k a v Gospodin! Podjednako dobar u kratkoj formi, a pojedine priče, od svega par rečenica, su doslovno kompresovani romani.

[Sve · Rating 5 out of 5]

Винаги съм харесвала поезията на Господинов, умението да казва неща с малко думи и повече мълчания.
И ето - тези съвсем кратки истории носят силата на стихове, където всяка дума е точно на мястото си.
Има нещо мистично в този словесен аскетизъм - подреждане на света, забавяне на времето, заклинание, което ни прехвърля в един от множеството други възможни животи. Поемане на дъх след дълго, непрекъснато тичане. За да си спомним защо тичаме и да намерим посоката.
Книга за съзерцание и медитация.

[Велислав Върбанов · Rating 4 out of 5]

„Откриването на телефона наистина даде много на света. И най-вече едно от основните му безпокойства: защо никой не ми звъни?
Преди този въпрос не стоеше.“

Георги Господинов, „Нови безпокойства“

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

3’68

„(Безутешното познание, за кой ли път, че не просто светът е отдавна съчинен, но и всичките му книги са вече написани и публикувани.)“

Всички мъници са хубави. По-малко ми харесаха тези с познатите елементи – минало, носталгия, тъга (но повечето не са изолирано минало, а в неизбежен синхрон или конфликт с настоящето); повече ми харесаха тези с нестандартно въображение или находчивост („стари открития“), без „лично аз“ или „мое“.

От „креативните“ любими са ми „Неспасяемо“, „Кожа“, „Гинко билоба в Ню Йорк“ и др. И разказът от три думи ми предаде „екстракт“ от усещане. (Едноименният разказ като идея съм го срещала при Карл Уве Кнаусгор и тази идея никога няма да бъде изчерпана). За мен мястото Ню Йорк/Бруклин носи допълнителна „вибрация“ (не толкова манастира) и така се повишава разбирането ми за състоянието „писател“. А Георги Господинов е по-мек от бодливите автори на микроразкази, които съм чела. При тъжна и дори ужасна истина – мекотата според мен пак се запазва.

Заглавията на „микротата“ са много подходящи, не просто нещо формално сложено отгоре. Всяка дума от самите свръхкратки истории е подбрана с прецизността на писател, за когото словото е „свои води“. А общо книгата мога да нарека „житейска наблюдателница“.

„Да ядеш хляб на дървена маса, да събереш после трохите и да пишеш върху нея.“
„Докато империите правят бизнес и водят войни, колониите готвят.“
„Разбира се, всяко раждане е убийство с отложена във времето дата.“
„Човек не е създаден да яде сам.“
„… защото после половин година си почиваш.
Включително и от любимия човек, добавям аз.“

[Nikola Jankovic · Rating 5 out of 5]

Balašević je znao da stavi roman u 4 minuta, a Gospodinov zna da ga stavi u par rečenica. Kod nekih od ovih mikro-pričica, dužine od nekoliko redova do stranu ili dve, čoveku bude žao što nisu iskorišćene za nešto duže.

A ako nemaju baš toliku temu, onda ili imaju jednu dobru ideju, ili su zabavne za čitanje. Nikad više, na primer, neću proći aerodromom, a da se ne setim slave željnog Hrista Dimitrova Hristova.



A tu je i Lepa Brena. Gospodinov je odličan, Fizika tuge je drugačije iskustvo, ali ništa lošije od ovoga.

[Lyubov · Rating 3 out of 5]

Господинов Light.

[Come Musica · Rating 5 out of 5]

103 storie super brevi.
Già la scelta del numero delle storie ha deposto subito a suo favore: 103 è un numero primo.
Ho quindi pensato che questa raccolta sarebbe dovuta essere non banale. E non mi sono sbagliata.
Si pubblicano tanti libri medio lunghi, in cui si parla del niente e siamo bombardati da un fiume di informazioni che tolgono quasi spazio alla riflessione personale.

Ma davanti a poche parole, ci si sente quasi obbligati a fermarsi a riflettere. Un po' come con le poesie brevi (haikū, senryū, keiryū, tanka): tutto condensato in poche parole.

L'autore, di cui avevo già letto Fisica della malinconia che non mi aveva entusiasmata troppo, trova un'immagine interessante alla fine del libro, per motivare la sua scelta nello scrivere storie brevi. Innanzitutto parte dalla considerazione che è ormai acclarato nel mondo letterario (per scelte editoriali) che i racconti appartengano alla letteratura di serie B, al contrario dei romanzi che fanno parte della serie A. Gospodinov dissente e io con lui (amo leggere racconti).

Racconti brevi come formichine: "Cosa rimane per i racconti molto brevi, frammenti e quasi-aforismi? Da essi non escono best seller, blockbuster, sono troppo brevi. I loro corpicini di formiche non possono gareggiare con l’elefante del romanzo. Ma a me questa proprietà eversiva delle storie brevi, questa facoltà di sgattaiolare fuori sottraendosi al giogo del romanzo, piace molto. Particolarmente oggi, in un’epoca di gravosa epicità..."

Racconti brevi come una prova di resistenza sott'acqua: per quanto si riesce a trattenere il fiato? E una volta che non ce ne è più, si risale immediatamente in superficie per ritornare il prima possibile a respirare: "Qualcosa del genere deve esserci anche nelle storie brevi. Non è che affoghi ma, dopo ogni immersione, respiri come fosse la prima volta."

"Voglio dire che in tempi come i nostri, quando si parla molto e a casaccio come in un’osteria, una buona storia breve viene a fornirci la misura di ogni parola. E di ogni minuto. Vorrei che fosse così."

Ecco cosa mi è piaciuto in assoluto di questa raccola: La misura di ogni parola.

Il lavoro di cesello, la ricerca delle immagini folgoranti per lasciare il lettore senza parole: mi sono rivista nelle scelte che faccio quando compongo poesie brevi appartenenti al filone giapponese menzionato sopra. Si opera per sottrazione. Anche una sola sillaba in più stona.

"C’è qualcosa di drammatico e al contempo di rasserenante nelle storie brevi, a causa della sincronia con la brevità dei corpi. Finiscono all’improvviso, possono essere divertenti e assurde, brusche e incerte, personali e distanziate allo stesso tempo."

In questa raccolta emergono la profondità di pensiero dell'autore, la sua propensione a una lunga e attenta osservazione della realtà che lo circonda, la sua ironia e la sua sagacia: tutte doti che ammiro e questo mi ha influenzata molto nel predispormi favorevolmente durante la lettura.

E poi ho scoperto che in bulgaro, malinconia si dice tăgà, una parola pomeridiana, che occupa i tempi vuoti di inoperosità propri del pomeriggio: "Anche la fonetica della parola bulgara per “malinconia”, tăgà, è significativa. Ha una pronuncia gutturale, come tesa a inghiottire qualcosa. Si deve sentire la gutturale “g”, a suggerire che si tratta di una parola antica."

"In cosa si differenzia la tăgà bulgara? Non somiglia forse ad altre malinconie ugualmente difficili da tradurre, come la turca hüzün o la portoghese saudade? Non del tutto, perché queste sono malinconie di imperi che hanno avuto tutto e poi lo hanno perso. A differenza di queste la tăgà bulgara riguarda qualcosa che hai perso, senza la certezza che tu l’abbia mai avuto. [.] Una tăgà al quadrato, per tutto un mondo che non ha mai visto la luce. Ma le cose che non si verificano spesso durano più a lungo. In questo senso la tăgà bulgara è perenne."

La tăgà abita il pomeriggio: "I pomeriggi sono un tempo radicalmente altro, un tempo nel tempo, un marciapiede nascosto, una nicchia, un corridoio."

Ecco un esempio di storia super breve: tutto condensato nel titolo e in quella frase composta da quattro parole.

"Agosto

Il pomeriggio dell’anno."

Uno scrigno di perle di saggezza, ecco cos'è stato per me "Tutti i nostri corpi."
Un accompagnamento di qualcuno fino alla porta, dove l'unica cosa che l'accompagnatore può fare nei confronti dell'accompagnato è quella di consolare.

"Nel sonno e nella morte ognuno entra da solo, ma fino alla porta è bene che ti accompagni qualcuno."

Riporto l'intero racconto:

"Fino alla porta

Col tempo capisci che l’unica cosa che puoi fare è consolare. Prima di morire, mia nonna, ormai tutta rimpicciolita, stringeva la mia mano e diceva, che cosa strana, ho ancora voglia di vivere, domani vado a mungere un po’ di latte dalla capra e me lo bevo. La capra era morta da venti anni e mia nonna non si alzava dal letto da sei mesi...

Quando ero piccolo e avevo paura di addormentarmi al buio, allungavo la mano dal mio letto, lei la allungava dal suo, la stanza era stretta e questo ponte cacciava via la mia paura. Era come se ci accompagnassimo, tenendoci per mano, da qualche parte finché passava la paura, e poi mi lasciava nel sonno.

Ora potevo solo sdebitarmi del suo gesto. Nel sonno e nella morte ognuno entra da solo, ma fino alla porta è bene che ti accompagni qualcuno."

[Симеон Трифонов · Rating 2 out of 5]

Без да са крайно зле, безполезни и прозрачни като кръвта на премазана муха, ултра кратките разкази на Господинов са претенциозна авторска чекия, вероятно целяща да доведе до оргазъм твърдата членска маса, която конвулсира при Борхесови реминисценции, при демонстриране на натрапена ерудиция и завита в привидно скромна хартия мегаломания.

Разочарован съм преди всичко, защото някога харесвах Господинов, а онзи някогашен Господинов не се чувстваше длъжен да мери думите до съвършенство, пък знайно е - външното съвършенство не предполага драматизъм на сърцевината.
Еми, мамка му, като ми предлагат диня, искам сам да си плюя семките, баси.

[Aya · Rating 3 out of 5]

Имаше много добри хрумки, но останалите книги на Господинов са ми повече на сърце.

[Allexiss · Rating 2 out of 5]

Решил Господинов, че мислите му по 3 реда са много акуратни и си казал: "Все някой ще ми купи книгата, пък и скоро не съм пускал". Истории от калибъра на влогърските книги.
Хубаво пише принципно, но защо трябва да издава такива нескопосани истории. Можеше да напише сборник с есета. Тогава щеше да получи 3 звезди.

[Цветозар · Rating 4 out of 5]

Свръхкратките истории на Господинов са като по-дълга поезия, която не се римува, четат се леко, приятни са, имат какво да кажат, но не са претенциозни. Идеални са да се излежиш няколко вечери и да си попрочетеш, но все пак, бих харесал поезията повече.

[Габриела Манова]

Радвам се, че този човек съществува и че съм го чела и го чета точно на тези години, може би най-определящите години в живота ми.

[Gabril · Rating 4 out of 5]

"Ricordo chiaramente, a pelle, senza esserci mai stato, il sole fiammeggiante sugli infiniti campi di cotone della Louisiana. Ricordo sul mio palato il gusto della madeleine di Proust e le sue briciole che galleggiavano nel tè. Ricordo come portarono per la prima volta il ghiaccio a Macondo e mio padre mi accompagnò dallo zingaro Melquíades. Ricordo una terribile tempesta invernale e la candela che ardeva in casa, la candela ardeva... Sono stato un aviatore in guerra, una venditrice di fiammiferi, un cane che aspetta invano il suo padrone. A volte giaccio ferito sul campo di Austerlitz, guardo come si muovono le nuvole sopra di me e penso a come abbia potuto non notarle fino a ora... Rimpiango spesso un giardino di ciliegi che è stato messo in vendita. Mi manca il vagabondare per la Parigi degli anni ’20, quella festa infinita. A volte mi macero in un pastrano bagnato nelle trincee di qualche guerra, fumo aspre sigarette corte, altre volte trangugio Calvados. O mi infilo i sandali e alzo il mio scudo che brilla al sole.

Mi rendo conto, probabilmente come tanti prima di me, che tra i miei ricordi personali ce ne sono molti scaturiti dai libri. La lettura produce ricordi.

Da tempo non ricordo e mi rifiuto di indagare su quali provengano dalla lettura e quali no. Non percepisco nessuna differenza, tutto è stato vissuto, tutto mi fa venire la pelle d’oca, tutto ha lasciato una cicatrice.

In tutti i miei corpi..."
(primo racconto: Autobiografie)

103 racconti superbrevi che mi hanno fatto sorridere, ridere, riflettere, immalinconire.
Alcuni sembrano illuminazioni di un istante, altri rapide immersioni nella saggezza o tuffi nella nostalgia. Tutti sono allenamenti a leggere trattenendo il fiato e geniali tratteggi di artista.

Nel commento a margine Gospodinov giustifica il suo amore per la brevità e descrive la sua scrittura su foglietti o sul retro di biglietti come una via di fuga e un rifugio "quando la situazione fuori si faceva insostenibile".

Frammenti, microstorie, aforismi si trovano al piano terra di una gerarchia letteraria che vede svettare il romanzo sopra ogni altra forma di scrittura. "Ma a me" scrive Gospodinov "questa proprietà eversiva delle storie brevi, questa facoltà di sgattaiolare fuori sottraendosi al giogo del romanzo piace molto. Particolarmente oggi, in un'epoca di gravosa epicità..."

Frammento salvifico, scintille caduche e rivoluzionarie: ecco una prospettiva a cui non avevo mai pensato.

[Стефани Витанова · Rating 1 out of 5]

Взех си книгата, защото харесвам изказа на Георги Господинов. Чела съм негови интервюта, разкази... Положителните мнения относно произведенията му са много. Вероятно аз не избрах правилната книга. Като читател, който много обича кратките истории, това произведение на Господинов веднага грабна вниманието ми в книжарницата. Дълбоко вярвам, че когато с малко думи може да се каже много - то написаното остава много по-трайна следа. Уви, с "Всички наши тела" нещата не стоят по този начин. Признавам, има няколко попадения, но като цяло, доста слабо представяне на хаотични битово-песимистични мисли, сякаш писани в някоя квартална кръчма. Съжалявам за грубия изказ, но напразно надрасканият, понапълнен с клишета и гарниран с празни описания текст - не прави добра свръхкратка история. Отделно от това изборът на заглавие доста ми напомня на друго литературно произведение ("Всички наши места" Дженифър Нивън), облачетата на корицата - също ("Вината в нашите звезди" Джон Грийн). Разбира се, не съм се отказа от другите книги на автора. Бих дала шанс на "Физика на тъгата", но определено след време и с едно наум.

[Ellis ♥ · Rating 4 out of 5]

Recensione per Leggere Distopico e Fantascienza Oggi per la rubrica Dietro l'angolo ! :)

https://www.leggeredistopico.com/2022...

[Jasmina · Rating 5 out of 5]

Koliko sam samo uživala čitajući ovu knjigu! Kako me je suptilno, brzo, odsečno pogađala, ostavljala bez reči i da o pojedinim pričama dugo, dugo razmišljam. Kako sam se lepo osećala živom dok sam je čitala. Sad moram pročitati još nešto od Gospodinova.

[Nicko D · Rating 5 out of 5]

Четенето произвежда спомени. И именно десетки такива са затворени между кориците на „Всичките наши тела” от Георги Господинов, част от каталога на издателство „Жанет-45”. Писателят признава, че отдавна не помни, а и се е отказал да търси кои спомени са прочетени и кои – не. Разлика няма, всичко е преживяно, всичко е белег. По всичките наши тела…

Във време на тежка епичност сборникът с кратки разкази на Господинов е изключително вълнуващ, емоционален и сантиментален, събрал в себе си истории от цял свят, много от които са написани по време на престоя му в обществената библиотека в Ню Йорк. Голяма част от разказите са от по няколко изречения, които умело съживяват епохи и светове. Всъщност с „Всичките наши тела” Господинов доказва, че многото думи понякога са излишни, че философията е един-единствен ред, а многословието често е празнословие.

Според Господинов има една сложна йерархия в днешната литература, според която начело е романът, всичко друго – разкази, поезия, есета, съществува по-скоро поради снизхождението на издателите и пазара. Какво остава за съвсем кратките разкази, фрагменти и изречения. От тях не стават бестселъри и блокбастъри, твърде късометражни са. Техните мравешки тела не могат да се сравняват със слона романа.

Георги Господинов: „Има нещо драматично и заедно с това успокояващо в кратките истории, поради синхрона на краткостта на телата. Свършват неочаквано, могат да са смешни и абсурдни, да са резки и несигурни, лични и дистанцирани едновременно. Едноминутни новели ги нарича Ищван Йоркен и това е едно от най-точните им определения.

Като деца се надпреварвахме кой ще издържи повече под вода без въздух. Потапяш главата си, при липса на море – в цинкова кофа, бучене в ушите, клаустрофобия в гръдния кош, не дишаш половин минута, минута, някои минута и половина, горе-долу колкото трае една кратка история, и бързо вдигаш глава, връщаш се в живота. Няма да се удавиш, но след всяко потапяне вдишваш като за първи път.

В такива времена като днешното, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра за всяка дума. И за всяка минута. Ще ми се да е така”. (със съкращения от „Всичките наши тела)

[Марија Андреева · Rating 5 out of 5]

Прекрасна книга! ПРЕКРАСНА! Ова е една од најубавите книги кои ги прочитав во 2020 година. Се чита за еден ден, но може да ѝ се навраќате цел живот. Прекрасни раскази, кратки, но со длабоки и прекрасни поенти, на моменти се смеев, на моменти очите ми беа насолзени. Прекрасно напишана книга. Капа долу!

[Massimiliano · Rating 3 out of 5]

Alla fine rimane poco, come quasi sempre per racconti e storie brevi.
Certo, Gospodinov si conferma uno scrittore molto originale secondo me.
Ottima lettura per quando "non si ha tempo per leggere".

[Haileyyjk · Rating 5 out of 5]

A religious experience 🤍

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Обичам да чета Георги Господинов, обичам да чета негови интервюта, обичам да го слушам как говори. Всяка негова дума е литература и като такава прави с мен точно това, за което той непрекъс��ато говори - утешава, осигурява ми подслон от думи, в които се чувствам защитена и по-малко чуплива. Всъщност със своите думи Господинов ме кара да се гордея именно с чупливостта и уязвимостта си, защото точно те ме правят човек. Думите му са рамо, прегръдка, милване. По сходен начин се чувствах с една за съжаление непреведена на български книга на уругвайския писател Едуардо Галеано "Книга на прегръдките". "Всичките наши тела" е българската "Книга на прегръдките".
Не мога да опиша всичко, което изпитвах, докато четях тези поетични импресии в проза. Някои от "свръхкратките истории" звучат като поеми, някои са като пожълтели снимки от албума на детството, други звучат като приказка, а трети - като афоризми. Тази книга е съшита от малки и по-големи парчета  живот и съм сигурна, че всеки ще открие между страниците ѝ нещо от себе си. Много лична, много близка ми е тази книга, както всъщност самото писане на Господинов. Няма друг писател, когото наистина да съм припознала като свой приятел, докато го чета. Така, както аз чета него, така и той чете мен. Имам усещането, че е взел назаем мои спомени, мои вкусове, мои страхове, колебания, радости, тревожност и им е вдъхнал живот чрез изказаното и премълчаното, за да заговорят на света. Тази книга е лична, интимна и в същото време някак общочовешка, защото обикновено с изненада откриваме колко много хора споделят нашата лична "следобедна тъга", "страха от 6 вечерта", меланхолията по детството, което си е отишло, но и е някъде там; онзи копнеж по "там, където не сме". "Всичките наши тела" за всички онези обикновени, безсъбитийни дни, в които всъщност се случва всичко истински значимо.
Господинов казва, че тази книга със свръхкратки истории е опит да заглушим безспирното бърборене на света. Благодаря за тишината, Георги Господинов, благодаря за тази книга!

[La lettrice controcorrente · Rating 4 out of 5]

Tutti i nostri corpi Storie superbrevi di Georgi Gospodinov è una raccolta di racconti folgorante, ricchissima di sfumature, dall'ironia alla malinconia. Mi sono innamorata di Gospodinov leggendo E tutto divenne luna ( ma qui l'ho riscoperto sotto un'altra luce. Chi pensa che i racconti siano un genere minore, leggendo questa raccolta dovrà ricredersi.

Possibile dire così tanto scrivendo così poco? Leggendo Tutti i nostri corpi, la risposta non può che essere: sì. Una manciata di frasi e alttettanti non detti per comunicare uno stato d'animo, un modo di vivere, di essere.

Ho immaginato questo omone, intento a scrivere dietro ai biglietti del treno. Un'immagine insolita, specialmente se pensiamo che quelle scritte lapidarie sono diventate davvero materiale per un libro.

In Tutti i corpi detto e non detto giocano e si mescolano. Ne esce un esperimento brillante in cui le righe vuote hanno quasi lo stesso peso di quelle scritte.

Fin dalle prima pagine Gospodinov ci conquista con Autobiografie scelte raccontando la nostra vita di lettori, appassionati, voraci, calmi, appagati o frustrati, poco importa perchè parla di tutti noi
RECENSIONE COMPLETA: www.lalettricecontrocorrente.it

[Simo · Rating 1 out of 5]

Корицата също е много зле.

[Angela · Rating 5 out of 5]

Не знам дали читањето на книгите од Господинов ми е проклетство или благослов. Проклетство затоа што со секоја прочитана книга се намалуваат непрочитаните книги и не ми преостануваат зборови со кои можам да ги искажам емоциите (врв, ремек-дело, феноменална, катарзична?), а благослов затоа што со сигурност знам дека ја читам следната омилена книга. Во секој случај, додека читам со побавно темпо од неговото на пишување, е во ред.
Најмногу кај Господинов ми се допаѓа што не ти го троши залудно времето, нема непотребни зборови. И кога го кажувам ова, го мислам буквално, најкраткиот расказ е една реченица, а најдолгиот една страна. И самиот кажува: „Во такви времиња, како сега, кога многу се зборува и што ќе ни текне, како во крчма, добрата кратка приказна доаѓа за да ни даде мера за секој збор. И за секоја минута. Сакам дека е така.“ Во секоја реченица има максимално информација и ниту еден расказ не е здодевен. И една реченица кажува повеќе од еден цел роман.
Како и секогаш, опфаќа повеќе теми и те удира најсилно со секоја од нив. На пример раскажува за сите моменти кога сме биле среќни, а не сме ни знаеле; за неколкуте животи кои ни се случиле, а ниту еден незавршен докрај; за тоа дека можеби убавината нема да го спаси светот? До каде заминавме? Ми доаѓа уште сега да си ја искинам сопствената кожа и да заминам во некое друго тело и во поубаво време. Можеби во едно моите претходни тела, кога бев дете? Некогаш носталгијата е неподнослива, како за детството, така и за подоцнежните, неприментни радости.
Во минатото што ни претстои, се надевам дека Или-Или ќе ни го овозможат задоволството да уживаме во другите непреведени книги. Одам сега, затоа што испишав повеќе од најдолгиот расказ, а кажав малку повеќе од ништо. Одам да ја заборавам книгата, за да ја читам пак.
Најголема препорака.

[Ралица Генчева · Rating 4 out of 5]

3.5* По-спокойна съм. Първите книги на Георги Господинов ми харесаха, не успях да усетя "Там, където не сме", но с "Всички наши тела" равновесието се завърна и определено надгради усещането от предишната. Препрочитайки в същото време Емануил Видински, ми е трудно да не направя паралел и бих казала, че лично на мен ми въздейства много повече и ако харесвате поезия, дайте му шанс:)

[Maria Stancheva · Rating 4 out of 5]

Хареса ми книгата, има изречения, които ще запомня.
Само последните три страници оправдания защо я е написал такава, каквато е можеше да ги пропусне, бяха скучни и досадни.