Das Walnusshaus

by Miljenko Jergović

Im Jahr 1905 erhält der Holzschnitzer August Lišcar einen ungewöhnlichen Auftrag: Er soll ein passendes Spielzeug für das ungeborene Enkelkind eines Mannes aus Dubrovnik anfertigen. Eine schwierige Aufgabe: Aus Walnussholz fertigt der Schnitzer schließlich das verkleinerte Abbild des Hauses der Familie seines Auftraggebers, samt Einrichtung und Bewohnern. Ein großartiges Geschenk für die kleine Regina ...
Doch halt, das alles erzählt Miljenko Jergović erst viel später! Denn die Geschichte um das Walnusshaus beginnt in der Gegenwart, auf einer Polizeistation, wo sich eine gelangweilte Beamtin mit den ungewöhnlichen Umständen des Todes der »verrückten Manda« konfrontiert sieht – die keine andere ist, als jene 1905 geborene Regina Sikirić.
Zwischen diesen beiden Episoden spielen die Lebens- und Liebesgeschichten mehrerer Generationen, die Miljenko Jergović meisterhaft zu einem fulminanten Familienroman zusammenführt. Er gibt die Fäden seiner Geschichte(n) niemals aus der Hand und entführt den Leser gleichzeitig in die hochpolitische und dramatische Historie des Westbalkan von der Ablösung der osmanischen Herrschaft bis zur Bombardierung Dubrovniks zu Beginn der 90er Jahre.
(Verlagstext)

Genres: Fiction, Historical Fiction, Contemporary, Literary Fiction, Novels, Historical, Serbian Literature

612 pages, Hardcover

First published January 1, 2003

About the author

Miljenko Jergović is a Bosnian born prose writer. He currently lives and works in Zagreb, Croatia.

Jergović has established himself as a regional writer across the territory of former Yugoslavia and is best known for his prolific work on Balkan history, the Bosnian war, and the Yugoslav legacy. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it's core at all, hence preserving its internal logic.

His more acclaimed works include a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994) and widely translated novels like Kin, Ruta Tannenbaum, and The Walnut Mansion. Jergović works as a journalist and has published several collections of his articles and essays.

Reviews

[Vit Babenco · Rating 5 out of 5]

We tend to idealize the past: ‘those were the days…’ But Miljenko Jergović brings the reality back to us – The Walnut Mansion, full of dark postmodernistic irony, is a whirlwind of misfortune, it is a rich and colourful tale about the tragic fate of a woman and a tragic fate of the nation.

When you’re little and you measure life in days and not years, you often see a miracle happen, but more often you’re disappointed and convinced that there wasn’t any miracle.

The narration of The Walnut Mansion goes backwards – from the present into the past… from the river-mouth to its fountainhead… from grandchildren to children and from parents to grandparents: the history of the heroine for five generations.

There was an entire male world in Regina’s head, picturesque as Godard’s Paris, in which every man’s ultimate goal was to spray his semen wherever he went, and, if possible, inside her child. She hated them with every bit of strength in her big heart. However, if someone told her she’d gone too far because it wasn’t normal to call one’s own daughter a slut or anyone who eyed her a maniac, she acted like her hatred was the highest and holiest form of motherly love. When it came to sex, she felt extremely protective, although her feelings toward the one she was protecting didn’t differ very much from her attitude toward Dijana’s real and imaginary men. The girl reminded her of the tragedy of her own life and therefore had to be punished. In her dreams, at least.

The history of the world, the history of the country, the history of the individual: they are thoroughly interlocked and indivisible…

In the summer of 1968 the old man turned eighty-five, and Luka Sikirić was told in a Paris cancer clinic that he had three months to live. He strolled down streets where children played war. They turned over cars, smashed display windows, pulled granite cobblestones from the street, and hurled them at the police, shouting their revolutionary slogans. The policemen shot tear gas at them and swung their batons, and many of them ended up in the hospital with bloody heads. They were forbidden from shooting at the children. The parents, against whom the revolution was started, forbade it. The stupid cops’ brains couldn’t comprehend this as the nurses tended to their wounds, and not even the most intelligent people would have comprehended this were it not for books, movies, and especially philosophical treatises that would turn 1968 into a significant historical event, more important than all the wars fought in French colonial Africa and maybe more important than the war in Vietnam, in which thousands and millions, mainly nameless slant-eyed primates, were being killed in the name of the same ideals against which the children of Europe had risen up. No answer would ever be given to the question of how a revolution, in which the counterrevolutionaries were not allowed to shoot, could be such an important historical event, but its meaning would finally be known in ten or fifteen years, when the children in the streets of Paris had grown up into replicas of their fathers.

And whatever happens to the individual or the country, the history of the world continues.

Those who pass judgment usually don’t know that they’ve passed judgment on someone. Just as those who are condemned don’t learn anything about those passing judgment either, no matter how hard they try and no matter how sweet revenge seems. No one succeeds in taking revenge on anyone in this short life.

History is written in blood… from the first letter to the last.

[Bezimena knjizevna zadruga · Rating 5 out of 5]

Ovo je simfonijski savršeno napisan roman, mocartovski, tužan kao rekvijem. Ovo je najbolji roman napisan na jeziku oko čijeg se imena nikada nismo dogovorili. Ovo je knjiga koju s ponosom treba stavljati na police pored najvećih dela klasične književnosti. Ovo je i jedini udžbenik istorije ovih prostora koji ima smisla pročitati.

https://bezimenaknjizevnazadruga.word...

[Ratko · Rating 5 out of 5]

"Двори од ораха" су једна силовита прича о целом једном веку и мноштву испреплетаних судбина и дешавања испричана хронолошки, али инверзно хронолошки – наиме, спирала догађаја и ликова се одмотава од „данашњости“ и смрти (условно речено) главне јунакиње, стогодишње старице Регине Делавале, даље ка прошлости. Иако ми се чинило да то неће функционисати како ваља, након што сам завршио књигу, јасно ми је да није ни могло другачије и да је ово баш овако написано – ремек-дело.
Турбулентан ХХ век, обележен је још турбулентнијим догађајима на овим нашим просторима. У свему томе имали су срећу или несрећу да се рађају, живе и умиру чланови породице Сикирић-Делавале. А они су све само не обични. Ишчашених, необичних судбина, то су у суштини несрећни људи, који углавном наилазе на неразумевање и осуду околине. Кроз судбине тих „малих“ људи, одјекују „велики“ догађаји, тек наглашени, осенчени. Али, некад то неисказано говори много више од хиљаду речи.
Јерговићев стил је овде раскошан, у пуном замаху. Од наизглед неважног детаља гради се веома занимљива прича, пуно је рукаваца, понегде имамо причу у причи, али све је мајсторски укомпоновано и одлично функционише. Иако се бави "озбиљним" стварима, не мањка му духовитости и иронијског отклона. Још морам рећи да сам, како се прича више враћала у прошлост, све више и више уживао; а можда је само требало времена да се навикнем на стил.
Крај (и разрешење моје дилеме зашто баш овакав наслов) је апсолутно маестралан.
Баш сам уживао читајући и радујем се даљем истраживању Јерговићевог опуса.

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Голям роман. Включително с капаните на големия роман. За мен тук „капаните“ бяха вмъкването на авторовите мисли и мнения сред преживяванията на героите. На няколко места в началните части мислите не ми звучаха като адекватни за някои от героите – те не биха могли да имат такива разсъждения (може би). Но как наистина „се прави“? Как авторът да изрази всичко, което иска?

„Там някъде, съвсем наблизо, само зад два-три баира, се проливаше кръв за земя, а това никога не е добре. Никоя земя не струва толкова, но още по-голяма става неволята, когато след падането на първите човешки глави за тази земя цената ѝ започне шеметно да расте и изведнъж се установява, че всяка педя от нея си търси нов господар. Тогава кръвта се лее до безкрай. Хората трябва да са знаели, че щом турското е поставено под въпрос, същото ще се случаи и с австрийското. На Цариград не му стигнаха сили да запази земята, та хайде да видим има ли сили Виена!“

Типично за тези романи е и подробното проследяване на историческите събития. И също в началото на места леко като кръпки стоят тези исторически подробности. И пак се запитах – как се прави, за да е естествено? Защото „Орехови двори“ е предимно роман за 20-и век, не само за фамилията Сикирич (+Иво).

Действително, всички събития ми бяха интересни, доста познати, но някои (югославските) – по-непознати и ценни за мен като информация. Също с вмъкване на „лично мнение“ на автора на места, но не натрапчиво и пристрастно. Как иначе да разберем какво мислят героите за събитията. И нали е точно така и в реалността, особено в миналото и на малки места – не всеки има задълбочени познания и разсъждения, просто потокът на времето носи хората. Главно е личното, битовото, семейното. Историческото определя съдбите, но в самия момент всеки може ли да осмисли всичко, което се случва около него в по-глобален мащаб? Така че, все пак мисля, че всичко си е на мястото в „Орехови двори.“

Още в началото допусках, че към края читателят ще омекне спрямо Регина. Ясно е, че в десетилетията назад ще намерим оправдание за цялата кривотия, макар и тъжна спрямо дъщерята Диана. Затова структурата на романа много ми хареса. Не е типичното прескачане назад-напред-назад във времето, а праволинейно (заднолинейно?) от края на века към началото. От стари към млади. От умиращи към родени. От изморени към гледащи напред.

Тази книга на Миленко Йергович ми беше полезна, за да видя и разликите с историята в нашите земи. Този път не приликите, въпреки че често казваме колко си приличаме балканците. Още по-голяма страхотия е в този район, сега дори вече не се изненадвам за 1991-95 г., като четох за 40-те например. С брутални сцени като в „Мостът на Дрина“. Споменавам Иво Андрич (например на цялата стр. 494, и не само там, Миленко Йергович е един съвременен Иво Андрич). Но си помислих и за таланта на Милен Русков задълбочено да проучва миналото, за да използва това в романите си.

В „Орехови двори“ и Миленко Йергович е постигнал същото. Страниците с жестокости не са евтина „привличаща“ бруталност, а подкрепени с художествена „добавка“ от автора. Не е да не сме чели за кланета и подобни в други книги, тук точно „анализът“ на автора ме впечатли и потвърди мислите ми за тези времена и места. Когато вече загубвах представа кой с кого, кой срещу кого…

Но книгата не е само това. Представяна е предимно като семейна история. И всеки е с необикновен живот, няма един скучен герой. Дори един „обикновен“ Алия, простиращ се само на няколко страници, ще остане най-жив в спомените ми, както и всяко зараждане на топлинка в този суров роман (трудно мога да нарека някои отношения в него „любов“).

Важно ми беше да се стигне до детството на Регина, но и до родителите ѝ, че и още назад. Всеки би се запитал – какви са били родителите на старицата Регина. При тези далечни мътни поколения как да не се радвам, че не сме в началото или средата на 20-и век – не само заради войните, не само защото 12-16 деца не са били рядкост (с някаква част живи).

Като споменах някои уж-недостатъци в началото, не мога да не спомена истинския размах на стила след средата – вече не просто разказване на история, а още по-обогатено писане. Сякаш съвремието не позволява такава пищност, а старите времена са подходящи за такава широта. Точно по стари времена по принцип не си падам, а и по такъв едновремешен стил на писане. Но явно Йергович го прави по майсторски начин и променя леко стила си с десетилетията назад. Последните 200 страници бих чела и до 4 сутринта, ако не се удържах докъм 2-2,30.

Към края Йергович така оплита „лично, исторично и магично“, че като във въртоп ме държаха тези последни 200-250 страници. Нещо като при Маркес (далечно сравнение), дори истинска приказчица имаше (ключова), а аз „приказки не чета“ и „italic не чета“, но ето – буква не пропуснах! Мога да кажа, че такова нещо като „Орехови двори“ почти не съм срещала. А с години я отлагах (не вярвах, че авторът може да е толкова добър като в разказите си). Като факир Миленко Йергович отразява времената с думите си.

Моят медал отива отново и при Рада Шарланджиева. Не само заради идеалния превод на тази мега-книга, но заради двойния подвиг – преди месец четох преведена от нея книга от съвсем друг език (на Фокнър).

Не напомня ли на Андрич това:

„Често се случваше, особено пролетно време, когато кръвта в жилите се изпорти и неврите се оголят, някой примерен и уважаван стопанин да се поразходи нагоре-надолу с оръжие в ръце. Един грабне пушка, друг секира, трети вила, пък се пощура малко, измръщи се на всеки срещнат, разпердушини града с поглед като топовни гюлета, но по правило не попада на онзи, който е прицелът на неговия яд. Народът уж съчувства, цъка с език и въздиша, а истината е, че повечето злорадстват, защото душата на още един се е цепнала на две, животът се е разпукал пред очите му или разумът е заклокочил и наближава денят, в който съвсем ще изкипи, и тогава вместо стопанин и глава на семейство, с когото се уважавате и приветливо се поздравявате, градът се сдобива с още един серсем, будала, абдал, ахмак и просяк.“

Не прилича ли на Русков и неговите размишляващи герои:

„Нашите сладкиши не са световни, те са си просто наши. А кои сме ние? Никои и нищо. Ако си нямахме Австрия, щяхме да останем сирачета на земното кълбо. След толкова стотици години Стамбул вдигна ръце от нас. Как да не вдигне! Твърде много ядове си имаха турците с Босна и още повее с Херцеговина. Ползи никакви, харчлъци бая! И в кръв, и в злато, и в каквото си поискаш! А после се изпишманиха и в пашалъците! Нахлупи народът фесове, изнесе на слънце кремъклийките и опъна дюшеци на голата пръст, малко напече гъз, малко вдигне я бунт, я въстание! Викат хората, нямало да слушат те какво говори пресветлият султан, ами щели да се равняват по своето. Гледай им акъла! Е, как да не се обърнат турците и да си заминат. С лудите най-добре да си нямаш работа, а ние сме си луди, не понасяме себе си, та затова не понасяме и другите! По-добрите, по-големите и по-умните! Брей, как ще се мери требинската чаршия със Стамбул!“

И просто Миленко Йергович:


„Не е възможно да я бе обичал през всичките тия двайсет години. По-скоро някакво безумно твърдоглавие му пречеше да се вслуша в собственото си сърце, освен ако и то не беше толкова инатливо и глупаво, че да превръща в чувство всичко, което нямаше нищо общо с чувствата.“

„Щом най-слабият окървави ножа, представлението се превръща в хорова оргия. Главните герои изчезват, хората изгубват имена и лица. Всеки награбва своята жертва, както знае и може, по вътрешен порив и страст някои докопват онези, които са дебнали от самото начало – дете, красива девойка, старец. Най-често страстта не е от чиста омраза, а идва от нещо, далечно свързано с любовната страст, онова, заради което се обтяга мъжката жила. Бог я е измислил тая жила, за да не трябва всеки път отново да създава човека, а той да си го прави сам. Но човекът се загубва, забравя ръста си и посоката, в която е поел, и вместо да ражда и да се множи, започва да коли.“

[Bojana · Rating 5 out of 5]

Strašna knjiga, strašna! I neopisivo čitalačko iskustvo. Kao da sam živela 10 odvojenih života kroz ovih 500 stranica. U moru divnih misli, izdvojiću ovu:

"A ne znam kakvo će nam dijete bit. Pametno i lijepo! Bogato sigurno neće, to nema po kome. Manje brigom kakvo će ono bit, nego kakvi će ljudi bit prema njemu? Po tome se ravnaj! Nek ne bude gore od drugih, nek ne bude opakije i nek ne išće za sebe više nego što zaišće prvi do njega. Eto, ja bi nekako to želio."

[Isidora · Rating 4 out of 5]

Veliki roman, veći od mojih trenutnih čitalačkih kapaciteta. Zato četvorka. Preplavila me njegova melanholija.

[Sve · Rating 5 out of 5]

Хубаво е да четеш някой, който умее да разказва толкова добре за войни, лудости и всякакви човешки трагедии без това да натежи. Това е майсторство - да ваеш търпеливо всички на пръв поглед незначителни детайли на историята, да събираш нишките на десетки съдби. За да видиш накрая делото на живота си - "Ореховите двори", в които хората, макар направени от дърво, страдат и се радват, обичат и мразят, страхуват се и се осмеляват и току виж успеят да намерят щастието си.

[Tatjana Sarajlić · Rating 5 out of 5]

"Ljubav je sirotinjska sreća."

Svaka čast! Ovo je toliko kompleksan roman, svedan u ravan svakodnevnog čovjeka, sva peripetija našeg podneblja stavljena na kičmu običnog čovjeka, ali na takav način, i sa takvim detaljima da sam se par puta zapitala kako je moguće da ovaj čovjek sve to zna, da li se moguće da je to osjetio na svojoj koži, ili je upijao priče drugih... ne znam.
Uglavnom, mislim da je jedan od rijetkih savremenih pisaca koji ovaj narod zna u dušu, kako diše, kako trepće, i u kom smjeru mu lutaju misli. Sve je to nekako sadržano u njemu. Ranije sam utisak da neko zna o kome piše imala samo uz Andrića. Ovo je možda ogroman kompliment, ali nije nezaslužen. Lišen je svake mržnje i nacionalizma, i time me najviše kupuje u svojim knjigama, jer ovdašnji pisci najviše na tu kartu igraju.
Sve mi se ovdje svidjelo, likovi su razrađeni do srži, i sa njima takvim priča ne može ići u pogrešnom smjeru.
Kupio me mnogo, kada u jednom dijelu djed Niko priča priču unucima, o Lubinku i vilama, e, tu mi je pola srca ostalo.

[Aleksandra Fatic · Rating 4 out of 5]

Kakvi nesrećnici, kakvi nemiljenici sudbine, kakvi usudovi neprijatelji, kakva tužna porodična saga i još tužnija glavna junakinja! Sve vrijeme čitanja me prati osjećaj tjeskobe i žaljenja, do kraja knjige sam htjela da dam i 3⭐️, jer mi je vjerovatno teško pala i zbog mojih porodičnih dešavanja, ali ovolika radost na kraju knjige zbog rođenja djevojčice je morala bar za jedno koplje da podigne ocjenu, te ovog puta iznad Miljenkovih dvora od oraha sijaju 4 sjajne zvijezde 🌠!

[Nevena · Rating 5 out of 5]

Не просто хубава книга. С много оригинална композиция - нещо, което рядко се среща. Това е миналото столетие, разказано отзад напред. Книгата се състои от различни истории, нещо като големи глави, с различни, и понякога сменящи се в рамките на една такава глава, гледни точки. Тези гледни точки са на различни (и интересни) личности, които често се срещат и в другите глави, но само в една глава историята е разказана от тяхната гледна точка. Гледните точки са предадени много убедително - просто влизаме в главите на герои със съвсем различен опит, социален статус, образование е т.н. и преживяването изглежда много достоверно. Авторът често се отклонява в разни уж странични разсъждения и разкази и аха това да ме раздразни, и си давам сметка, че това всъщност не е странично, това е основното - основното в тази книга е не толкова историята на едно семейство, колкото историята на столетието, а то има безброй лица. Уникална книга, създадена с голям размах. Да отбележа и блестящия превод на Рада Шарланджиева, хубавата корица на Васил Димитров и най-общо грижата, с която е създадена книгата.

[Nicko D · Rating 5 out of 5]

Великолепна! Автор достоен за Нобел. Четох я по-бавно, тъй като бях ангаже, а това категорично не е книга, която се чете измежду другото. Разделена е на 15 части - буквално 15 отделни разказа - богати, пищни, всеки второстепенен герой е силен като първостепенен. Трудно бих си помислил, че такава книга може да се напише от един човек - огромна обща култура на автора, присъствах и на премиерата, впечатли ме със знания, ерудиция, мнения. Когато научих, че има 40 написани книги с проза си помислих, че е фабрикант тип Коельо, Нова Робъртс, Патерсън и т.н., но не - Йергович е шедьовър на съвременната балканска литература. Със сигурност "Орехови двори" не е най-затрогващата сюжетна линия, но си заслужава отвсякъде. Книгата е еталон за трагикомедия - два реда покъртителна драма и на третия ред бурен смях с най-лютите балкански майтапи. Страхотна ирония, малко автори могат да поддържат такова темпо. Йергович за мен се превръща в равенство на класа! Преводът е добър, страхотен, бележит, ударен, кадърен - това се разбира в тона на повествованието, на подходящите идиоми дори, които преводачката е хванала - абе, браво! Страхотна книга, твърди корици, без грешки, изпипана, работена, струваща отвсякъде. Книга, за която мога да кажа - съвременна класика, която ще остане.

[Valentina]

U ovom romanu nisam pratila likove i njihovu povezanost, ako sam spontano povezala bilo mi je u redu, a ako sam se pak izgubila i više nisam znala tko li je taj o kome piše - isto mi je bilo u redu. Broj likova je možda i suvišan, ali sve ono što se oko njih plete je veće od života samog. U gotovo 600 stranica, ne bez smisla, razvezeno je i povezano sto godina ljudskih sudbina, ratova, masakra, ludila, preljuba i zločina – sve to Miljenko izvlači iz širine svih svojih znanja i iskustava (a vjerujte mi, malo je Miljenka na ovome svijetu), narativnim jezikom u čijim se opisima prepoznajete, izgubite ili pak zgrozite. Knjigu sam išarala. Moja je pa mogu s njom što ću ja. Izdvojila sam brojne misli i sada imam sasvim jedan novi roman, jedne nove Dvore od najfinijeg oraha. Ovaj puta ne za nerođenu djevojčicu, već za sebe samu.

[Dax · Rating 4 out of 5]

The Balkans have fascinated me ever since I was fortunate enough to go on a trip through Croatia, Montenegro, and Bosnia. The Dalmatian Coast is one of the more beautiful landscapes I have ever seen, and the complicated history of the region always makes for an interesting study. Rebecca West wrote a wonderful travelogue/history of the region titled 'Black Lamb and Grey Falcon'. I highly recommend it for anyone who wants to get a taste of the area and learn a little of its history.

To get back to the book at hand, Jergovic's first novel stands out for a number of reasons. First and foremost, the story is told in reverse, beginning with the death of the central character, Regina, and moving back in time until her birth. I read somewhere that Jergovic decided to use this approach because that is the way our memories work; from the most recent events and then moving back in time. I'm not sure I necessarily agree with that comment, but this style works well and I rather enjoyed it. I liked getting introduced to a character in one chapter, only briefly, and then having them reappear as the main focus in the next chapter, but as a younger version of themselves. It puts the reader in the unique position of knowing what is to come for that character, but now going back to learn how they got there.

I called Regina the central character, but really she is just the common thread running through the whole story. Each chapter is dedicated to a relative of hers, rather than focusing on Regina herself. Typically the story of these relatives has very little direct involvement with Regina; and in fact she is often off stage entirely for most of the chapter. This gives each chapter a tangential feel to it, but each of those stories further grounds the novel to the region and the wars and conflicts that have made up its history for the last one hundred years. I am not particularly well versed in Balkan/Yugoslavian history, but I found myself googling names and incidents every time I sat down to read this novel, so I would say that attests to the success of Jergovic's structure.

Ultimately, this is a high four star read for me. I wholeheartedly recommend it.

"We don't leave much of any value to our children. To our children or future generations. No matter how we might think we're leaving them a lot, no matter how much we've sacrificed, it won't mean anything to them. A little world that you can't move into. It's as if we'd inherited the little we have from ants. In America there are anthills that are a hundred times bigger than ours, but they're still not big enough for people to live in"

[Amabilis · Rating 5 out of 5]

Iz mog čitateljskog iskustva ovo djelo je jedno od remek djela domaće književnosti. Jedno od najboljih Jergovićevih djela, svakako. Priča počinje kada poludjela starica Regina završava svoj život. Što je dovelo do ludila? Proteklo stoljeće? Obiteljski odnosi? Ljubavni odnosi? Otići će autor unazad kroz dvadeseto stoljeće, a kao jedina konstanta pokazat će se samo ludilo, uz posađeno stablo bugenvila u dvorištu kuće. Kao što je Andrić napisao svoje Nemire na početku stoljeća, valjda predosjećajući stoljeće puno nemira i ludila, tako i ovaj autor retrospektivno, s kraja stoljeća ka njegovom početku pripovijeda priču o jednoj dubrovačkoj obitelji, njezinim šarolikim članovima, raspadu, ludilu a sve kroz prizmu važnih događaja dvadesetog stoljeća.
Jergović samo potvrđuje da mu trenutno nema ravnog u domaćoj književnosti.

[Frogy (Ivana) · Rating 5 out of 5]

"Onakvi smo kakvim su nas poželjeli prije nego što smo se rodili"

[Jadranka · Rating 5 out of 5]

Jedva sam se naterala krenuti citati Jergovica. Nekako nikako da dođe na red. I sada mi je drago sto ga nisam ostavila samo kao nameru za citanje. On je dokaz da na ovim nasim prostorima ima dobrih savremenih pisaca, treba samo covek imati volju da ih cita. Ovim romanom je opisao dusu vecine naroda na Balkanu.

[Bandit · Rating 3 out of 5]

It's always an honor to be the first to review a book. This was a fairly random selection found on netgalley. I enjoy historical fiction and wanted to find out more about the Balkan region, but a giant book by an unknown (to me) author required commitment. So anyway, I committed, although I managed to get through most of it in one day despite the bulk. Was it worth the time...yes, mostly. Despite the informative, though somewhat pedantic, and very lengthy introduction, the book has a pretty decent narrative, quite readable, when it didn't drag itself down. When it did, though, there were page long sentences and plaintive soliloquies. It was a heavy read, no pun intended since I read it on Kindle, heavy, bleak, desultory history of a century of Balkans, pre, during and post the failed experiment of Yugoslavia. Mind you, expecting happy literature from eastern Europe is akin to expecting nutritional value from McDonalds. Sad despondent nations struggling to make their way through a very difficult 100 or so years. Told in reverse order from primarily a female perspective of one family over generations it almost makes one believe that unhappiness can be genetic. Starting the story with a crazy 97 year old woman and tracing her life back though countless disappointments, set backs and betrayals until her very childhood that once surprisingly held a promise of a good happy life within the walls of the eponymous mansion. This was genuinely an epic story, its span and ambition were most impressive. It was somewhat laborious of a read, tended to lack sympathetic characters and certainly a depressing one, but as a history lesson it worked well, quite edifying in fact. The reverse chronology was done excellently too. And the ending was terrific, perfectly apt conclusion to a fairy tale slammed into reality. Interesting reading for anyone intrigued by the region.

[Vanja Šušnjar Čanković · Rating 5 out of 5]

"Kada je prošlo već toliko vremena da su joj se počele mežurati jagodice na prstima sjetila se žileta. Uzela je paketić, počela ga rastvarati i najednom joj je bilo žao sve to prekinuti. Zašto zbog života koji nema smisla prekidati trenutke uživanja? Sada je sve dobro, a patnju će lako prekinuti kada se opet pojavi. A znala je da će se pojaviti, ali je to nije činilo nesretnom. Kako biti nesretna ako je sve što sad vidi i čuje tako lijepo. Osim nogu koje su joj pred očima. I one bi bile lijepe da nisu obrasle dlakama. Rasle su od prošle jeseni i sad nalikuju na one ružne i masne crne čuperke kakve ćelavi muškarci navlače preko glave. Ako spusti noge u kadu, neće ih vidjeti, ali tada će se vratiti bol u koljenima. Izvila se i s ogledala uzela Vidov aparat za brijanje. Odmotala je žilet i namjestila ga u aparat. Zastala je, malo se dvoumila, pa uzela i Vidovu pjenu za brijanje. U ovoj prigodi to joj se učinilo elegantnijim od običnog sapuna. Poprskala je lijevu potkoljenicu. Gusta pjena sličila je na snijeg i mirisala na borovinu. Muškarci se briju svakoga dana i to nikad ne pomisle. Šteta, jer je lijepo. Snijeg koji miriše na borovinu u bočici s pjenom za brijanje. Razmazala je pjenu duž noge i prevukla žiletom od stopala prema koljenu. Izbila je bijela i čista koža, bez ijedne crne točkice i bez imalo krvi. Iskreno se divila svojoj lijevoj nozi, kao da pripada nekom drugom ili kao da uopće nije noga, nego je, kao i snijeg s mirisom borovine, djelo dobrog čarobnjaka. Pažljivo je prelazila britvicom i gledala kako joj noga postaje sve mlađa. Zatim je prešla na desnu, koja nije postala ništa manje lijepa, ali Diana je, ipak, bila razočarana. Čovjek se brzo navikne i nema te ljepote koja te malo ne razočara kada se ponovi."

[Miroslav Maričić · Rating 5 out of 5]

Представити ову књигу апсолутно није могуће док се не изговори или напише чувено „Ово морате прочитати“. Феноменална, генијална, сјајно написана, трагична, на моменте духовита и до сржи сурово истинита прича, која има обрнути ток догађаја који нас води од садашњости до прошлости, од последњег до првог поглавља, од смрти до рођења, од несталности до орахове дуговечности. Историја или епска прича једне дубровачке породице или више дубровачких породица у чијем средишту се налази породица или породице Регине Делавале или Регине Сикимић, а ширина обухватања тих породица сеже до целокупне историје свих народа са наших простора. Кроз путешествије Регине и Регининих потомака, предака, рођака, комшија, познаника, Миљенко Јерговић нам је испричао целокупну ближу и даљу историју свега онога што смо живели, што живимо, чега се сећамо и о чему учимо. Испричао нам је историју Сарајева, Дубровника, Босне, Југославије, Требиња, Голог отока, историју страха, потказивања, лепоте живљења, укуса Сарајевских улица, срамоте, стида, предрасуда, историју Тита, сукоба, четника, усташа и партизана, братоубилачких ратова, аустроугара, неправде, лудила, људскости, смене власти, вредности, љубави и још много чега, па и ораха. Кроз мноштво испреплетаних споредних судбина прича се прича ове породице. Јунаци овог романа се правовремено јављају и нестају и на савршен начин прате главни ток приче, имају своје улоге као инструменти у симфонијском оркестру, а води их савршени диригент. Све наше мане, радости, глупости, обичаји, мржње и разлике описане су до ситних детаља, кроз мноштво малих и неколико великих ликова.

[Ivana Grujić · Rating 4 out of 5]

Koliko tuge i nesreće stane u jedan vek, i koliko je sve prolazno, auh .. Izazov je bio pročitati ovu knjigu.

I ovde ću prepisati jednu rečenicu: "Nije u ljudskoj povijesti bilo države koja nije propala i koja se čas pred propast svojim podanicima nije učinila najbesmislenijom i najgorom od svih ikad stvorenih država."

[Schlimme Helena · Rating 5 out of 5]

"Was für ein raffiniertes Monstrum von einem Roman."

Dem möchte ich mich anschließen.

[Marijana☕✨ · Rating 3 out of 5]

Ni da me dirne. Utisak mi je da sam već čitala slične knjige sa ovih prostora u kojima su mi likovi bili simpatičniji i opipljiviji. I smetalo mi je što je reč 'kurva' ona koja se najviše puta upotrebila na ovih 500+ strana.

[Desislava Filipova · Rating 5 out of 5]

"Орехови двори" се оказа, странна и неравна книга. Но пък Миленко Йергович е написал впечатляваща хроника на едно семейство, като е обхванал и ключови исторически събития от ХХ в., може би защото една история не е пълна, ако по някакъв начин не е е отразено влиянието на епохата върху съдбите на обикновените хора.
Първото необикновено нещо е структурата, не само че сюжетът започва от настоящето (но и защото самите глави са номерирани по този начин) и се разплита назад и това движение е всеобхватно, то проследява и страничните разклонения на толкова наглед незначителни хора, чиито пътища сякаш за малко се пресичат с членовете на семейство Сикирич и Делавале. Толкова много хора случайно минават през живота им, всеки със своята история и житейски неволи, но всички те оформят една невероятна плетеница от съдби.
Погледнато от края, Регина Делавале е в залеза на живота си, едно дълго съществуване, белязано от радости и болки, в което обаче тя не може да се смири и да потърси покой, а остава окована към живота в своята лудост, като последен пристан.
Дълъг път ще измине нишката на разказа от нейната смърт до нейното раждане. Тя е единственото момиче в рода Сикирич, с още четирима братя, всеки от които има различна съдба, разделени от политическите събития и застанали на различни страни, в една разделена страна, където в следствие на сложните исторически събития семействата се разделят и отчуждават, Лука, един от братята ще се върне, за да потърси последен покой в родния си град, при Регина, единствената оцеляла от семейството.
"Лука не желае да бъде погребан там като още един чужденец, над чиято незнайна съдба ще се разтъжават влюбени двойки с развинтена фантазия. Той ще бъде заровен в своя град, в гробището на своите познати, където може да си роднина или неприятел на някого, но никога не си равнодушен към никого."
В този роман не един от героите пътува, прекарва големи периоди от живота си в чужди страни, но остават едни почти невидими връзки с родното място.
Алегория на войната:
"Изпари се грубостта, с която селянинът се гордееше, защото го бе опазила от глада, хората и войните, докато се бе провирал с козичките си през линиите на фронтовете ... той трябваше да варди животните си да не хрупат от кървавата трева и да не свикват с вкуса на човешко месо, защото после щяха да искат само такава трева и нямаше да може да ги предпази от кръвожадни навици. Навици, които са направили от маймуните хора. вкусът на кръв, превръщащ всяко живо същество в звяр"
Неравността, с която започнах се крие за мен в началото, животът на възрастната Регина е на заден план, на преден са дъщеря ѝ Диана и внуците ѝ, но за мен в техните истории темпото се изгуби и ми бяха мудни и скучни, в тях липсваше необикновеното, с което прелива странният образ на Регина, саможива, егоистична, но и копнееща за любов.
Езикът на места е вълшебен, някак естествено разказва и разкрива докрай събитията и образите, на моменти е изключително вулгарен и това е малко напрягащо за мен.
В романа има изключително много теми и пластове, но аз съм откроила само малка част, които на мен са ми повлияли по-лично.
Понякога нещо изключително дребно оставя дълбоки следи в плетеницата от истории и отминаващи епохи:
"В тази революция Олга Бенарио видя кръв, смърт и горящи села, но видя и едно цвете, което след нейната смърт щеше да се разпространи из Средиземноморието и да стане известно под името бугенвилия. В джунглите на Амазонка, където е топло и влажно, това растение почти винаги цъфти с бели цветове, а на Адриатическия бряг е синьо, тъмнорозово и виолетово в зависимост от количеството недостигаща му топлина. Олга хареса бялото цвете .... Луис призна тази красота, макар никога преди да не я беше забелязвал....
Злочестият Луиз Карлос Престес се излъга. Въстанието се провали и бразилското правителство предаде на Германия неговата Олга. Тя умря в концентрационен лагер...
Струва си да запомним Олга Бенарио не само защото, както и Регина, я водеше надеждата, а и защото в градината зад къщата на семейство Сикирич беше засадена една от първите бугенвилии на Адриатика.
Донесе я от среща на ботаниците в Падуа доктор Елснер и я засади там, понеже си нямаше собствена градинка. Елснер също се спомина в концлагер, не заради надежди и идеали, а защото беше евреин. Бугенвилията растеше и се разклоняваше, цъфтеше винаги във виолетово, преживя Втората световна война и всички последвали я нещастия, оцеля и след бомбардировките през 1991, когато къщата изгоря, израсна голяма като най-високия бор и остаря като най-старата маслина, доживя края на столетието и надживя всички, които я помнеха. Бугенвилията е единствената константа в тази история."

[Knjigo.holik · Rating 5 out of 5]

Možda je rano reći da je ovo KNJIGA GODINE, ali standard je postavljen! Ova knjiga je remek-delo ❤️❤️❤️

[Tijana · Rating 5 out of 5]

Kakva knjiga! Sama ideja da se ispriča životna priča od kraja prema početku, mi je bila pomalo rizična, ali nakraju je to ispala jedna odlična ideja. I ova knjiga ne sadrži samo jednu priču, ona sadrži dosta likova i njihovih priča, svaka jednako važna. Važna za razumjevanje kako jedan korak može oblikati čitav život, promjeniti njegov tok i koliki uticaj ustvari imamo na ljude oko sebe i njihove živote.
Ovo mi je prvi susret sa Jergovićem i njegovim pisanjem, i malo je reći da sam oduševljena.

[Jasmina · Rating 5 out of 5]

Ne sećam se da sam skorije ovako u dahu pročitala knjigu. Jergović je majstor pripovedanja, atmosfere, stila. O kraju knjige ću još dugo razmišljati.
Sve je povezano, svi smo povezani i sve ima smisla, čak i kada se čini da smisla nema.

[Andjela]

Priče u kojima se sve sretno završi uvijek se mogu izmisliti. Strašne priče su istinite.

Nisam mnogo ni odmakla sa knjigom a pomislila sam kako je ovo balkanska verzija Sto godina samoće - bez previše magijskog u svom brutalnom, surovom realizmu. Jergović je satkao divovski ep od priča koje zvuče blisko, ponajviše zbog tog balkanskog patosa koji natapa bukvalno svaki redak ove knjige. Ali onda sam se zamislila. Da neki recimo Skandinavac uzme da čita isto ovo delo, on verovatno u njemu ne bi pronašao toliko realističnog da mu knjiga na mahove zvuči kao da opisuje život njegovog pradede ili babe. Ne, on bi aplaudirao fantastičnosti mašte uma koji iz sebe iznedri ovakve fantazmagorije o čemeru i jadu, smatrajući da element nadrealnosti preovladava količinu realnosti u priči. Istinski osetiti ovu knjigu mogu samo ljudi čije korenje je ovde - i to ne kažem da ikako umanjim maestralnost Jegovićevog spisateljskog talenta, koji je neosporan.

No, iako je knjiga fenomenalno napisana, prilično je teška i sumorna i jedva sam čekala da je pročitam samo da ne plivam više u toliko crnila.

[Nataša · Rating 5 out of 5]

Razlike među polovima i njihovim interesovanjima duboko su ukorenjene u tradiciju; odrastanjem usvajamo vizije o onome šta je žensko, a šta muško, šta svako od nas 'treba' da radi i kako 'treba' da se ponaša. I beg to differ. Strah radoznalog deteta da prizna da nešto ne zna i njegovo uverenje da je bolje ne priznati svedoči o nesigurnom okruženju prilikom odrastanja, o tlu koje ga odbacuje, umesto da mu dozvoli da pusti korene. Svima nam je potrebna jedna tačka na svetu u kojoj se osećamo sigurno, poželjno, slobodno, toplo. Kojoj se vraćamo, i od koje odlazimo, znajući da postoji i da nas čeka.
Život brzo prolazi, a i za života i nakon njega - čovek je čoveku vuk. Zato misli na pašu i uživajmo u sadašnjosti.
Čast i čašćenje u etimologijskoj vezi dosta govore o 'blesavom' narodu. „Duša nam je teška, al je velika.“
Jučerašnja ljubav prema diktatoru plus današnja mržnja, u zbroju daju najsnažniju ljudsku strast, nasuprot kojoj ne postoji nijedna fizička ili duhovna snaga.
Svaka je ljepota besmislena, ali zašto u svemu tražiti neki smisao?
Daj Bože nikad ne saznati da lijepo može biti ružno.

5. jul 2026.
Vukovi umiru sami...

[Biserka]

Nisam je procitala, odustala sam poslije nekih 300-tinjak stranica vise mucenja nego citanja…
Zaista sam joj htjela dati priliku, poslije toliko pohvala koje sam procitala, ali nije islo dalje.
Potvrdilo mi se moje misljenje o Jergovicu, nevjerovatan skriboman. Zaista je ogroman talenat uopste napisati ovakvu knjigu, ovoliki broj rijeci staviti na papir.. Veoma ambiciozan roman, ocito je htio napraviti porodicnu sagu, odu podneblju i vremenu..Ali po mom skromnom misljenju nije uspio. Previse likova, dogadjaja, neke bespotrebne frke, nevezano, nabacano.. I sto je najvaznije, likovi potpuno neinteresantni, neupecatljivi, bas nicim me nisu uspjeli zainteresovati sem da se upitam cemu su uopste zasluzili da se o njima (pise) cita? Ni trenutak emocije ili empatije u meni nije probudio ni jedan lik niti dogadjaj..
Prosto mi je zao, i iz ipak postovanja prema Jergovicu ne zelim ni da ocjenim ovaj roman. Da ne kvarim rejting.
Mozda je do mene, jednostavno nije po mom ukusu.

[scafandr · Rating 4 out of 5]

Што можа хавацца за назвай "Арэхавы палац"? Я нават сабе не ўяўляў. Ведаў, што аўтар з Босніі. Магчыма, там стаіць недзе палац з такой назвай. Магчыма, палац мае цікавую гісторыю, пра якую я нават не здагадваюся. Але больш мне было цікава тое, што пра Боснію я амаль што нічога, акрамя ўзаемнай нанавісці з сербамі (дарэчы, рэкамендуюць ніколі не распачынаць гаворку пра палітыку, калі наведваеш Балканы).
Кніга пачынаецца дзіўна. Замест прыгожага палаца нам распавядаюць пра хворую на галаву жанчыну сталага ўзроста - Рэгіну Дэлавале. Яе дачка не ведае, што з ёй рабіць, бо яна псуе ўсё навокал, начамі не спіць, а доктары займацца ёю не хочуць. І зусім неяк незаўважна для мяне Міленка Ергавіч перада мной раскрывае дыван з дзіўным баснійскім узорам. Дыван гэты незвычайны - на ім намалявана генеалагічнае дрэва Рэгіны, яе суседзяў, суседзі суседзяў, знаёмыя суседзяў, знаёмыя знаёмых і г.д. І вось перад намі нейкая вялізная карціна як быццам пра людзей, а насамрэч пра тое, што раней было Югаславіяй.
Гэтая задумка мне паказалася вельмі цікавай. Як быццам мы чытаем пра простых людзей, пра іх сумнае жыццё, пра тое, як людзі ці не ведаюць, чаго яны жывуць, ці жывуць для таго, каб шчасліва жылі іх дзеці і ўнукі. Але праз людзей мы бачым і тое, як жыла Югаславія. Пра першую і другую сусветныя войны, пра палітічныя зносіны, пра Турэччыну і супярэчнасці баснійцаў і сербаў. Мне сапраўды было цікава пра ўсё гэта чытаць. Цікава і цяжка. Цяжка, бо лёс людзей, пра якіх напісана у кнізе, даволі сумны. Вось ёсць сям'я. Мужык, жонка, 7 дзяцей. Жонка памерла ад хваробы, мужык павесіўся, адзін брат знік, другога забілі на вайне, трэці з'ехаў у іншую краіну і прапаў, чацвёрты стаў героем краіны, пяты пайшоў у бандыты, адна сястра ажанілася, але няма дзяцей, другая проста гуляла па мужыках... І добра, калі хто-небудзь з іх прадоўжыць род, каб наражаць яшчэ 5-7 дзяцей, з якіх можа хто-небудзь стане добрым чалавекам, які народзіць яшчэ дзяцей... А потым дзеці дзяцей завязуць бацькоў у дурдом, каб не заміналі. Вось такое жыццё. Зусім не такое, як у цік-току ці інстаграме.
Што не вельмі спадабалася - не ўсе гісторыі цікавыя. Бывае хочацца, каб хутчэй яны скончыліся і пачаліся другія. І яшчэ бывае чытаеш і не разумееш, пра якога чалавека ты чытаеш, як ён з'явіўся, чый ён знаёмы ці сваяк. Таму з-за гэтага адзін бал скінуў.
А так вельмі незвычайна напісаная кніга, цікавы аўтар, які адкрыў мне Балканы. Цяпер буду шукаць яшчэ якія мастацкія ці гістарычныя кнігі пра гэты дзіўны куток свету.