What do you think?
Rate this book
Бомбите
„Бомбите“ не е обикновена военна книга. В нея откриваме спомените на едно петнайсетгодишно момиче за картината на разрушената и бомбардирана София, на разбития живот на жителите ѝ, на евакуация, изгнание и после мъчително съживяване. Това момиче е професор Вера Мутафчиева – известен български историк, а също така автор на романи, есета и сценарии.
Тя ни показва една епоха на ужас и разрушения, но не през очите на войниците, а на обикновените хора – тези, чийто живот е унищожен. Същевременно ,,Бомбите“ е дневник на преждевременното съзряване на едно дете, което войната рязко превръща във възрастен човек, грубо изтръгвайки го от сигурния детски свят. Такива деца, подложени на сурови изпитания, носят травми в съзнанието си до последния си миг.
Тя ни показва една епоха на ужас и разрушения, но не през очите на войниците, а на обикновените хора – тези, чийто живот е унищожен. Същевременно ,,Бомбите“ е дневник на преждевременното съзряване на едно дете, което войната рязко превръща във възрастен човек, грубо изтръгвайки го от сигурния детски свят. Такива деца, подложени на сурови изпитания, носят травми в съзнанието си до последния си миг.
- GenresHistorical
304 pages, Paperback
Published January 1, 2019
3 people are currently reading
88 people want to read
About the author
Вера Мутафчиева
35 books55 followersВера Петрова Мутафчиева е български историк, специалист по османистика и история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина. От 1961 г. публикува художествена проза — романи, повести, есета на историческа и съвременна тематика. Историческите ѝ романи са многократно преиздавани в България, преведени са на над 10 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на най-гледания български филм „Хан Аспарух“ (1981). Носител e на орден „Стара планина“ — I степен (1999).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
February 21, 2020
"Длъжни сме да помним и да припомняме."
Така започва документалното свидетелство на Вера Мутафчиева за бомбардировките в София през нощта на десети срещу единадесети януари 1944 година и последвалата евакуация на голяма част от населението. Вера Мутафчиева тогава е петнайсетгодишна, наскоро е загубила баща си, с овдовялата майка и по-малкото й братче живеят повече от скромно дори по стандартите на онези оскъдни военни години.
Започнах тази книга случайно на 10 януари – датата, на която са извършени бомбардировките от съюзническата авиация върху София. Пристъпих към „Бомбите“ предварително обременена – вече беше излязло наяве агентурното минало на авторката, а след това и нейната нехайна реакция и липса на разкаяние. Като прибавим към това и факта, че книгата е писана през 1983-84 година, знаех, че трябва да чета с едно наум. Така де, преживяното си е преживяно, но къде е гаранцията, че ще бъде осмислено без идеологическо оцветяване?
Да, в „Бомбите“ има неща, които са сложени дали поради искрена лична убеденост на авторката в правилността на социалистическата система, дали защото така книгата със сигурност е щяла да види бял свят, но във всели случай противоречията не са били избегнати. Ето малко примери. От една страна, имаме описание на бомбардировките като катастрофични, а ситуацията в града – на ръба на апокалипсиса, но от друга – когато авторката критикува тогавашната власт в Царска България, омаловажава същите тези бомбардировки с израза „два шамара по въздуха“, с които управляващите не са могли да се справят (искам да знам коя власт във военно време е в състояние да удържи положението в границите на нормалността и ако има такава, как става това. Защото самото състояние на война е ненормално). Друго безумно твърдение, вече за ситуацията след 9-ти, е когато хората излизат на митинги, нещо, отчетено като положително от авторката, понеже преди 9-ти митинги срещу властта не се разрешавали. Само където се пропуска очевидното, че митингите след 9-ти никак не са срещу властта на Отечествения фронт, а точно обратното.
Дотук с критиките. Защото Вера Мутафчиева пише забележително. Като изключим горните особености на книгата, които ме подразниха и за които не мога да си затворя очите и да ги спестя в това ревю, „Бомбите“ е написана на език, който възхищава и обогатява читателя словесно. Само ще спомена думи като „окътват“, „щастливост“, „изневерители“, „сбъдновение“, „плочести камъни“, „копринести“, „вживотинен“, „чорба от нищо“. Какви думи само. Къде са тези думи днес?
И да, в „Бомбите“ наистина става дума за бомби. Но не само. Разбира се, София далеч не е най-пострадалия по време на Втората световна война град, особено в сравнение с Дрезден, Ленинград, Ковънтри, но като страна, която не е участвала пряко във военните действия, сме отнесли своята не малка порция страдание. Жителите й са били в потресно учудване и след кошмара на десети януари, са нарамили бохчите и хайде за провинцията при роднини, но много често са дирили подслон при напълно непознати. Точно така е станало и със семейството на малката Вера, които се оказват в непривична за тях селска среда. Войната не е стигнала до селата, там хората я са чули за нея, я не, а и храна е имало. Смесването на два толкова различни свята е повод за не един и два комични момента в книгата. Деветте месеца евакуация са оцеляване сред подозрителната враждебност и непривичен бит, и време на ускорено порастване за малкото момиче, което бързо губи илюзиите си за хората и за това как работят механизмите на живота в кризисни ситуации. Пътят обратно също не е лек - към един изтърбушен град, полусрутен дом, още по-голяма оскъдица и безнадеждния пейзаж на разрухата. От гледна точка на порасналата Вера, която прави паралели с живота четиридесет години по-късно, бомбите са се оказали скрита благодат. Повече никога няма да бъдат взети за даденост неща като сита трапеза, здрави обувки, дом с прозорци, отсъствие на война.
Не прибързвайте с извода, че „Бомбите“ е мрачна книга. Тя е много по-оптимистична от всички онези книги за самопомощ, които учат сити хора с дом как са щастливи, богати и обичани (съгласете се, че никой гладен и бездомен няма да си купи книга за самопомощ). Ако има книга, която да ни „вдигне“ от киселинните ни настроения и градския ни песимизъм, това е книга, в която е описана пълната капитулация на материалния свят и силата да дочакаш зелената трева, поникнала върху развалините до Докторския паметник.
Така започва документалното свидетелство на Вера Мутафчиева за бомбардировките в София през нощта на десети срещу единадесети януари 1944 година и последвалата евакуация на голяма част от населението. Вера Мутафчиева тогава е петнайсетгодишна, наскоро е загубила баща си, с овдовялата майка и по-малкото й братче живеят повече от скромно дори по стандартите на онези оскъдни военни години.
Започнах тази книга случайно на 10 януари – датата, на която са извършени бомбардировките от съюзническата авиация върху София. Пристъпих към „Бомбите“ предварително обременена – вече беше излязло наяве агентурното минало на авторката, а след това и нейната нехайна реакция и липса на разкаяние. Като прибавим към това и факта, че книгата е писана през 1983-84 година, знаех, че трябва да чета с едно наум. Така де, преживяното си е преживяно, но къде е гаранцията, че ще бъде осмислено без идеологическо оцветяване?
Да, в „Бомбите“ има неща, които са сложени дали поради искрена лична убеденост на авторката в правилността на социалистическата система, дали защото така книгата със сигурност е щяла да види бял свят, но във всели случай противоречията не са били избегнати. Ето малко примери. От една страна, имаме описание на бомбардировките като катастрофични, а ситуацията в града – на ръба на апокалипсиса, но от друга – когато авторката критикува тогавашната власт в Царска България, омаловажава същите тези бомбардировки с израза „два шамара по въздуха“, с които управляващите не са могли да се справят (искам да знам коя власт във военно време е в състояние да удържи положението в границите на нормалността и ако има такава, как става това. Защото самото състояние на война е ненормално). Друго безумно твърдение, вече за ситуацията след 9-ти, е когато хората излизат на митинги, нещо, отчетено като положително от авторката, понеже преди 9-ти митинги срещу властта не се разрешавали. Само където се пропуска очевидното, че митингите след 9-ти никак не са срещу властта на Отечествения фронт, а точно обратното.
Дотук с критиките. Защото Вера Мутафчиева пише забележително. Като изключим горните особености на книгата, които ме подразниха и за които не мога да си затворя очите и да ги спестя в това ревю, „Бомбите“ е написана на език, който възхищава и обогатява читателя словесно. Само ще спомена думи като „окътват“, „щастливост“, „изневерители“, „сбъдновение“, „плочести камъни“, „копринести“, „вживотинен“, „чорба от нищо“. Какви думи само. Къде са тези думи днес?
И да, в „Бомбите“ наистина става дума за бомби. Но не само. Разбира се, София далеч не е най-пострадалия по време на Втората световна война град, особено в сравнение с Дрезден, Ленинград, Ковънтри, но като страна, която не е участвала пряко във военните действия, сме отнесли своята не малка порция страдание. Жителите й са били в потресно учудване и след кошмара на десети януари, са нарамили бохчите и хайде за провинцията при роднини, но много често са дирили подслон при напълно непознати. Точно така е станало и със семейството на малката Вера, които се оказват в непривична за тях селска среда. Войната не е стигнала до селата, там хората я са чули за нея, я не, а и храна е имало. Смесването на два толкова различни свята е повод за не един и два комични момента в книгата. Деветте месеца евакуация са оцеляване сред подозрителната враждебност и непривичен бит, и време на ускорено порастване за малкото момиче, което бързо губи илюзиите си за хората и за това как работят механизмите на живота в кризисни ситуации. Пътят обратно също не е лек - към един изтърбушен град, полусрутен дом, още по-голяма оскъдица и безнадеждния пейзаж на разрухата. От гледна точка на порасналата Вера, която прави паралели с живота четиридесет години по-късно, бомбите са се оказали скрита благодат. Повече никога няма да бъдат взети за даденост неща като сита трапеза, здрави обувки, дом с прозорци, отсъствие на война.
Не прибързвайте с извода, че „Бомбите“ е мрачна книга. Тя е много по-оптимистична от всички онези книги за самопомощ, които учат сити хора с дом как са щастливи, богати и обичани (съгласете се, че никой гладен и бездомен няма да си купи книга за самопомощ). Ако има книга, която да ни „вдигне“ от киселинните ни настроения и градския ни песимизъм, това е книга, в която е описана пълната капитулация на материалния свят и силата да дочакаш зелената трева, поникнала върху развалините до Докторския паметник.
January 3, 2021
Реших да прочета мемоарната книга "Бомбите", след като се запалих по света на Вера Мутафчиева от нейните "Небивалици/ Бивалици". Там темата за бомбардировките над София през зимата на 1944 г. е само загатната, но в това описание още тогава намерих нишка и към живота на моята баба и реших да разбера повече.
---
Вера Мутафчиева е родена през 1929 г. и както установих, по време на бомбардировките е живяла в дом на ул. Оборище, при ъгъла с Докторската градина (любим софийски район, който през последните години опознавам и обичам). Tа тази кооперация съществува и до днес и откакто знам историята й, минавам с вълнение покрай невзрачната иначе сграда. Баба ми - обикновена жена, дошла от шопско село като слугинче в София, родена през 1927 г., т.е. почти връстница на Вера Мутафчиева, е живяла и работила в дом на собственик на фабрика на ул. Васил Априлов - което е само на няколкостотин метра по-надолу. За съжаление не знам коя е точната къща, нито знае майка ми - по времето, когато баба ми разказваше тези неща през 80те и 90те в апартамента ни в Младост, не съм и познавала тези части на София. Тогава си битувахме предимно по кварталите, най-много да отидем до Парка на свободата, Женския пазар или зоологическата градина. Баба ми разказваше малко неща за бомбардировките - основното, което знам е че тогава "са й се разклатили нервите" заради бягането при евакуацията и явно преживения стрес. Подробности по тези теми не са ме и интересували като дете, приемах го наистина като обяснение за избухливия нрав на баба ми. А и тя, както казах, беше обикновена трудова жена, не е имала някакъв разказвачески афинитет или исторически амбиции да ни предаде спомени за времето, в което е живяла. А е възможно и да не е искала да си спомня много. (Дядо ми например, който беше военен и се е бил през Втората световна война на фронта в Унгария, където е раняван, никога не ми е разказвал нищо, нито аз съм се сещала да го питам. Само се шегуваха с него вкъщи, че най-обича да гледа военни филми).
---
Сега разказът на Вера Мутафчиева във всичките си подробности за предисторията на бомбардировките, а после и минута по минута в онази нощ на 10.01.1944 г., за евакуацията в селата и завръщането обратно в София, разкриха пред очите ми една възможна история и на моята баба и навързаха в съзнанието ми много неща, които само дремеха в периферията на детските ми спомени и възприятия и сега придобиват значение за мен. Създаде се някакъв мост между миналото и настоящето. Цялостното чувство, което изпитвам, е на благодарност, че нашият живот е много по-лесен и красив от техния и това е благодарение и на техните усилия.
---
Вера Мутафчиева е родена през 1929 г. и както установих, по време на бомбардировките е живяла в дом на ул. Оборище, при ъгъла с Докторската градина (любим софийски район, който през последните години опознавам и обичам). Tа тази кооперация съществува и до днес и откакто знам историята й, минавам с вълнение покрай невзрачната иначе сграда. Баба ми - обикновена жена, дошла от шопско село като слугинче в София, родена през 1927 г., т.е. почти връстница на Вера Мутафчиева, е живяла и работила в дом на собственик на фабрика на ул. Васил Априлов - което е само на няколкостотин метра по-надолу. За съжаление не знам коя е точната къща, нито знае майка ми - по времето, когато баба ми разказваше тези неща през 80те и 90те в апартамента ни в Младост, не съм и познавала тези части на София. Тогава си битувахме предимно по кварталите, най-много да отидем до Парка на свободата, Женския пазар или зоологическата градина. Баба ми разказваше малко неща за бомбардировките - основното, което знам е че тогава "са й се разклатили нервите" заради бягането при евакуацията и явно преживения стрес. Подробности по тези теми не са ме и интересували като дете, приемах го наистина като обяснение за избухливия нрав на баба ми. А и тя, както казах, беше обикновена трудова жена, не е имала някакъв разказвачески афинитет или исторически амбиции да ни предаде спомени за времето, в което е живяла. А е възможно и да не е искала да си спомня много. (Дядо ми например, който беше военен и се е бил през Втората световна война на фронта в Унгария, където е раняван, никога не ми е разказвал нищо, нито аз съм се сещала да го питам. Само се шегуваха с него вкъщи, че най-обича да гледа военни филми).
---
Сега разказът на Вера Мутафчиева във всичките си подробности за предисторията на бомбардировките, а после и минута по минута в онази нощ на 10.01.1944 г., за евакуацията в селата и завръщането обратно в София, разкриха пред очите ми една възможна история и на моята баба и навързаха в съзнанието ми много неща, които само дремеха в периферията на детските ми спомени и възприятия и сега придобиват значение за мен. Създаде се някакъв мост между миналото и настоящето. Цялостното чувство, което изпитвам, е на благодарност, че нашият живот е много по-лесен и красив от техния и това е благодарение и на техните усилия.
Read
March 12, 2022Интересна книга. Дава богата представа за живота на обикновените хора в България през тежките години на Втората световна война. Езикът на Вера Мутафчиева няма нужда от коментиране, изключително експресивен и образен, богат на всевъзможна интересна и позабравена днес лексика. Благодарение на него и най-тривиалните и банални случки ми бяха интересни и не ми доскучаха. Единствено се подразних на удобните за комунистическата власт съждения, които се прокрадваха от време на време из страниците на книгата. Заради тях не мога да ѝ дам четири или пет звезди, при все че тези спомени са много повече от елементарна комунистическа пропаганда и си заслужават да бъдат четени, ако не за друго, то поне за запомнящите се описания на бомбардировките от 10-11 януари 1944 г., един от по-мрачните епизоди в историята на София. Които особено в контекста на случващото се днес, се надявам никога да не се повторят…
November 19, 2020
Май няма нищо по-човешко у човека от страстното му желание сам да лъже себе си.
Израслият не си позволява да бъде по детски себичен и жесток. А що му се е случило междувременно? Патил е, гърчил се е, научил е, че злото е била участ не само на другите, но и на мене.
Израслият не си позволява да бъде по детски себичен и жесток. А що му се е случило междувременно? Патил е, гърчил се е, научил е, че злото е била участ не само на другите, но и на мене.
February 1, 2020
Комунистическа пропаганда с елементи на разсъждение.
July 8, 2019
Очаквах доста повече от тази книга. Не се оправдаха очакванията ми. Тромав, макар и живописен стил, постоянни отклонения в една или друга посока, разсъждения, непривични за възрастта, на която е авторката по време на описаните събития. Но така става може би, когато пишеш за неща, случили се преди 40 години.
March 9, 2022
Много познавателно, някои работи не си представях че се случвали така, чисто тихнически.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews