What do you think?
Rate this book
Трънски разкази. Балканска сюита
Какво ви е присецало, момче, вълчи житиета да дирите, вехти истории да ровите?! Едно знам я – дека Господ е плюнал и живот се е хванал, там и мъка се е присадила! На бурен се вие пустата цръна мъка и души човеците, мори ги на корен...
Те такъв е животът – ужким ти го водиш на тефтер, а той те бие в грамовете като дърт кръчмарин; на въже го влачиш – нозе запиня в земята и назад те тегли като опърничаво муле; гали ти се като жена и в очите те гледа, а фустите отдире за друг вдигнати. Животът, убавенко, е хитрец – дорде си млад, двамина се смеете, но щом одъртееш, самичък си ревеш. От пелената до покрова фитилчето ти си гори, гори, но док? не догори, нищо се не знае – Света ли ще тресеш, или барутът ти ще рече „пафф“ и ще се упущиш у гащите. Ако си муж на место, сине, цел живот сам ще си разпалваш фитилите, но не ти ли жàрка сърцето – и барутлия да си, и в злато да газиш – вуци са те яли!
Те такъв е животът – ужким ти го водиш на тефтер, а той те бие в грамовете като дърт кръчмарин; на въже го влачиш – нозе запиня в земята и назад те тегли като опърничаво муле; гали ти се като жена и в очите те гледа, а фустите отдире за друг вдигнати. Животът, убавенко, е хитрец – дорде си млад, двамина се смеете, но щом одъртееш, самичък си ревеш. От пелената до покрова фитилчето ти си гори, гори, но док? не догори, нищо се не знае – Света ли ще тресеш, или барутът ти ще рече „пафф“ и ще се упущиш у гащите. Ако си муж на место, сине, цел живот сам ще си разпалваш фитилите, но не ти ли жàрка сърцето – и барутлия да си, и в злато да газиш – вуци са те яли!
256 pages, Paperback
First published October 1, 2013
10 people are currently reading
285 people want to read
About the author
Петър Делчев
7 books51 followersПетър Делчев е роден през 1971 г. в гр. София. Женен, баща на две деца. В началото на 2006 г. излиза дебютната му стихосбирка “Луд за обичане”. В края на същата година издава първата си белетристична книга “Трънски разкази”, която е номинирана за Националната награда “Елиас Канети” за 2007 г. “Балканска сюита” е втората му прозаична книга.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 57 reviews
September 6, 2025
"Трънски разкази" - зима, вълци и мъка.
Най ми харесаха "Срещата" и "Вярата".
"Балканска сюита"- пушки, вехти войводи и мъка.
Най ми хареса "Пекина могила".
P.S. Не знам, от къде идва това неистово желание на съвременните български автори да раздават на дъртите читаци млади българки под път и над път. И все по любов, ти да видиш! Досадно е, както са досадни и любимите им сюжети, за мутри-благородници и патрЕоти безкористни...
Отделно, друга една книга която прочетох в края на миналата година вдигна летвата високо, много високо!
Най ми харесаха "Срещата" и "Вярата".
"Балканска сюита"- пушки, вехти войводи и мъка.
Най ми хареса "Пекина могила".
P.S. Не знам, от къде идва това неистово желание на съвременните български автори да раздават на дъртите читаци млади българки под път и над път. И все по любов, ти да видиш! Досадно е, както са досадни и любимите им сюжети, за мутри-благородници и патрЕоти безкористни...
Отделно, друга една книга която прочетох в края на миналата година вдигна летвата високо, много високо!
July 3, 2022
По принцип много рядко посягам към книги, написани на диалект. Особено след напълно неуспешните ми опити със „Северозападен романь“ и „Лейди Гергана“, които ми подействаха силно изнервящо 😕. Освен това не съм съвсем голям любител и на истории, описващи селския бит и страсти от някогашното българско село (изключение в това отношение ми е книгата „Глина“, просто защото е написана на много завладяващ език) Та в този ред съвсем не бях планирал да чета „Трънски разкази. Балканска сюита“. В списъка ми фигурираше другата книга на автора „Кастинг за Месия“, но така се случи, че получих тази и тя изпревари планираната. След като я подхванах, с радост установих, че диалектът тук е само в пряката реч на героите, докато авторовата реч си е на книжовен език. Ако цялата книга беше на диалект, вероятно нямаше да я прочета.
Сега по няколко думи за всеки един от разказите и оценките им:
1. Трънски разкази – тук има много зима и вълци почти навсякъде.
➡ Клетвата – с този разказ започва сборникът. Двама мъже, един облог, един вълк и непредвидими последици. Този разказ поставя една добра основа за история, която много умело е доразказана и развита в някои от следващите разкази. 4.1
➡ Астралиеца – не особено интересен разказ, вълненията около който се въртят около един овен и няколко хлапетии. 3.0
➡ Срещата – отново зима, вълци, овчари. Не беше лошо, никак даже. 3.5
➡ Вярата – доста добър разказ, от който единствено краят не ми хареса. 3.8
➡ Майката – този разказ е продължение на разказа „Клетвата“. 20 години по-късно се разкрива до какво в действителност са довели събитията от първия разказ. Определено много интересно. 4.4
➡ Канадецът – още едно неочаквано продължение на разказите „Клетвата“ и „Майката“. Най-интересният разказ от книгата ми беше този. И е единственият, получил и някакъв прилично добър happy end, който дори успя да ме изненада приятно. 4.5
2. Балканска сюита
➡ Пекина могила – тук цялата работа ми беше wow… wow, wow, wow! Разказът дойде твърде хард за моя вкус. Ясно е, че такива неща са се случвали в миналото, но все пак не ми беше особено приятно да ги чета. Този го оставям без оценка.
➡ Гяур баир – Този определено ми хареса. Може би решаващата роля за това беше, че част от него се развиваше в Египет и носеше малко повече колорит от останалите. Любовната нишка обаче не ми беше особено завладяваща, но пък финалът беше достоен. 4.1
➡ Ангелина войвода – този също е един от по-тежките разкази в сборника, не толкова като „Пекина могила“, но все пак си носеше своята тежест. 3.4
Средна оценка: 3.42 ⭐
P.S. Книгата е особено подходяща да се чете през зимата, при възможност в някоя планинска хижа с натрупал наоколо сняг, огън в камината и вино под ръка. Има си атмосферата и настроението и изживяването тогава ще бъде чудесно.
Сега по няколко думи за всеки един от разказите и оценките им:
1. Трънски разкази – тук има много зима и вълци почти навсякъде.
➡ Клетвата – с този разказ започва сборникът. Двама мъже, един облог, един вълк и непредвидими последици. Този разказ поставя една добра основа за история, която много умело е доразказана и развита в някои от следващите разкази. 4.1
➡ Астралиеца – не особено интересен разказ, вълненията около който се въртят около един овен и няколко хлапетии. 3.0
➡ Срещата – отново зима, вълци, овчари. Не беше лошо, никак даже. 3.5
➡ Вярата – доста добър разказ, от който единствено краят не ми хареса. 3.8
➡ Майката – този разказ е продължение на разказа „Клетвата“. 20 години по-късно се разкрива до какво в действителност са довели събитията от първия разказ. Определено много интересно. 4.4
➡ Канадецът – още едно неочаквано продължение на разказите „Клетвата“ и „Майката“. Най-интересният разказ от книгата ми беше този. И е единственият, получил и някакъв прилично добър happy end, който дори успя да ме изненада приятно. 4.5
2. Балканска сюита
➡ Пекина могила – тук цялата работа ми беше wow… wow, wow, wow! Разказът дойде твърде хард за моя вкус. Ясно е, че такива неща са се случвали в миналото, но все пак не ми беше особено приятно да ги чета. Този го оставям без оценка.
➡ Гяур баир – Този определено ми хареса. Може би решаващата роля за това беше, че част от него се развиваше в Египет и носеше малко повече колорит от останалите. Любовната нишка обаче не ми беше особено завладяваща, но пък финалът беше достоен. 4.1
➡ Ангелина войвода – този също е един от по-тежките разкази в сборника, не толкова като „Пекина могила“, но все пак си носеше своята тежест. 3.4
Средна оценка: 3.42 ⭐
P.S. Книгата е особено подходяща да се чете през зимата, при възможност в някоя планинска хижа с натрупал наоколо сняг, огън в камината и вино под ръка. Има си атмосферата и настроението и изживяването тогава ще бъде чудесно.
Read
March 1, 2016Голяма книга. Натежала от клетви и кръв, едва дишаща под тежкия сняг и страха. Пълна с мъка, чест, надежда и вяра в един Бог, чийто храм е единствено сърцето. Да се чете зиме, при паднал дълбок сняг е най-добре.
June 25, 2014
"Трънски разкази"
Неочакван ценен подарък за рождения ми ден. Преди това книгата ми беше препоръчана от чист трънчанин. И у дома имам някакъв процент трънчанин (затова ли носи този необикновен дух?!)… Но бях малко предубедена – допусках, че книгата се харесва, защото българите обичат стари характерни истории. Не бих го нарекла точно патриотизъм (който в мен липсва), а по-скоро приповдигнато чувство от старовремски мъдрости и отношения в позабравени юнашки, но и мътни времена, „облечени“ в колоритен език. Затова започнах четенето с търсене на изкуствено нагласяване. Но всичко ми се стори искрено и спонтанно. Особено много ми допадна формата. Отделни разкази, съшити с фин, но свързващ „бод“ чрез някои от героите (вкл. вълците) и историите. Точно така си представям хода на времето и отпечатъка му върху поколенията – конецът криволичи, изтънява, но крепи колкото може, показва се тук-там през материята. Тъничък, но жилав. С безброй възможни посоки…
Всички разкази ми харесаха. Много любими – „Вярата“ и „Майката“. Само „Канадецът“ ми се стори по-различен, но пък как без този финал. И може би именно различното му звучене е естествено. Пак има мъжаги в този край, но остава да се питаме какво става „Свършат ли се вуците…“
„Клетвата“. Нито в онези мъжки времена, нито сега мога да се впечатля от желанието и способността да се убива вълк с голи ръце. Пъзла съм си – и за себе си, и за близките. Но точно днес видях как трънчанинът скокна като има работа за вършене.
„Нема кротко да чекам, барем фъртуната мине саминка.“
В разказа повече ме впечатли принудата това да се направи заради едни волове, равносилни на евентуален по-добър живот. По-късно разбрах, че историята е ключова за развитието и финала на сборника. А в самия разказ краят беше същината за мен. Без излишно драматизиране мъжете сядат и обсъждат в кръчмата как да се справят със ситуацията. С неизменния „старейшина“. Решението ми прозвуча като опит за възстановяване на равновесието… Само опит разбира се…
„Астралиеца“ ми беше като кръпка чудомировски хумор. Всъщност очаквах повече хумор в книгата. Но какво съм си мислела – че след като говорят особено, хората са едни смешници в този край?! :) Затова въпреки краткостта и контраста с останалите разкази, случката със Стеву ми хареса много.
„Срещата“. Построяването на разказа (редуването на картините) ми се струва много подходящо. Излишно е говоренето за действието и героите... Поздравления за финала. :)
„Вярата“. В някои отношения може да са ни ценни отминалите времена, но с напредването на времето е добре, че изчезват варварските разбирания за „моминска чест“. Винаги съм настръхвала от значимостта на това понятие.
Разбира се най-впечатляваща е актуалността на образа на свещеника. Не просто във връзка с понятието „вяра“. А с по-общото – съвест. Едно време свещеникът е бил центърът на селото – съветник, съдник. Така си представям и съвременните хора на правосъдието. И преди, и сега изпитанието е не точно вярата, не точно законът, а личната съвест. За съжаление, без да съм песимист, изглежда преобладават компромисите с нея. Много е стоварено на плещите на тези ключови за обществото личности преди и сега, а страхът и изкушението са сред тях…
Любимото ми изречение, лишено от всякаква религиозност или антирелигиозност. Просто за човека в голия, в първичния му вид.
“Големио муж, сърцатио муж, Никодиме, нема чест, нема бог, нема вера, нема зéмя, нема род, дека да са по-големи от него си. ”
„Майката“. Хареса ми дори повече от „Вярата“, ако трябва изобщо да се мери… Мъжете са реалните жертви. Но жената? Да не говорим за децата – едните и другите…
„Дваесет години жалих един серсемин, па те тая нощ че пожалим мене си…“
Разказ за поразиите, които може да ти нанесе решената от други съдба, но и собственото ти решение…
„Икония остана да се лута в празното между безсмисленото отмъщение и никому ненужното бъдеще…“
„Канадецът“. Не можа много да задържи вниманието ми, но за мен си струваше дори само заради проследяването на нишката. Иначе когато едни разкази в сборник са примерно от началото/средата на миналия век, после не свиквам лесно с годините пó към края на века…
Тук беше и едно от изреченията, с които авторът е искал да изрази мислите си, но може би не е подходящо да е така директно. Вярна мисъл, но някак стърчаща неестествено.
„Родителските планове за децата са колосална загуба на енергия, която е по-добре да бъде използвана за ласка и обич.“
Много оценявам обаче тона на помирение и благодарност редове преди края, въпреки основанията за горчивина при Добри.
"Балканс��а сюита"
Голямото изтезание се оказа за мен. Имам си начини как да се абстрахирам, ако ужасът в книгите не ми понася. Сега не успях. Два дни физически разбита… А съм си възприела, че „изобретателността“ в човешката жестокост е безгранична и няма какво да ме изненада и да се оставям подобни книги да ме събарят.
Първо си помислих, че повестите няма да ми допаднат заради връзката с легендите (не са ми любим жанр). Но явно насилието спрямо жени не можах да понеса. Мислех, че от онези османски векове най-ужасяващото е прочетеното за побития на кол християнин в „Мостът на Дрина“. А съвсем наскоро четох за мъчения в гръцки затвори по време на Хунтата. Но издевателствата над жени сега ми бяха като заливане с кофи вряла вода… Докато пишех това, пак разгърнах „Балканска сюита“ – бели петна на много части. Заради това, че тогава са ме всмукали ужасните моменти с Ройда и Ангелина (сега пак ме попари същата вълна при разгръщането, не знаех, че съм толкова чувствителна в това отношение). И съм пропуснала да оценя останалото… А има какво още да се види.
Не можах да видя добре и Росица. Средният светъл разказ се сви между първия и третия и не успях да се нарадвам на това, което обикновено оценявам. В 21-ви век ни е лесно да говорим за „любовта над всичко“. Но в онези робски времена въпросите и отговорите за вярата и народността са били тежки…
„Срам нямаш, а не си безсрамна. Имаш вяра в Бога, защото си сигурна, че и той вярва в тебе. Българска си, българското прекрачваш и сълза дори не проронваш…“
Неочакван ценен подарък за рождения ми ден. Преди това книгата ми беше препоръчана от чист трънчанин. И у дома имам някакъв процент трънчанин (затова ли носи този необикновен дух?!)… Но бях малко предубедена – допусках, че книгата се харесва, защото българите обичат стари характерни истории. Не бих го нарекла точно патриотизъм (който в мен липсва), а по-скоро приповдигнато чувство от старовремски мъдрости и отношения в позабравени юнашки, но и мътни времена, „облечени“ в колоритен език. Затова започнах четенето с търсене на изкуствено нагласяване. Но всичко ми се стори искрено и спонтанно. Особено много ми допадна формата. Отделни разкази, съшити с фин, но свързващ „бод“ чрез някои от героите (вкл. вълците) и историите. Точно така си представям хода на времето и отпечатъка му върху поколенията – конецът криволичи, изтънява, но крепи колкото може, показва се тук-там през материята. Тъничък, но жилав. С безброй възможни посоки…
Всички разкази ми харесаха. Много любими – „Вярата“ и „Майката“. Само „Канадецът“ ми се стори по-различен, но пък как без този финал. И може би именно различното му звучене е естествено. Пак има мъжаги в този край, но остава да се питаме какво става „Свършат ли се вуците…“
„Клетвата“. Нито в онези мъжки времена, нито сега мога да се впечатля от желанието и способността да се убива вълк с голи ръце. Пъзла съм си – и за себе си, и за близките. Но точно днес видях как трънчанинът скокна като има работа за вършене.
„Нема кротко да чекам, барем фъртуната мине саминка.“
В разказа повече ме впечатли принудата това да се направи заради едни волове, равносилни на евентуален по-добър живот. По-късно разбрах, че историята е ключова за развитието и финала на сборника. А в самия разказ краят беше същината за мен. Без излишно драматизиране мъжете сядат и обсъждат в кръчмата как да се справят със ситуацията. С неизменния „старейшина“. Решението ми прозвуча като опит за възстановяване на равновесието… Само опит разбира се…
„Астралиеца“ ми беше като кръпка чудомировски хумор. Всъщност очаквах повече хумор в книгата. Но какво съм си мислела – че след като говорят особено, хората са едни смешници в този край?! :) Затова въпреки краткостта и контраста с останалите разкази, случката със Стеву ми хареса много.
„Срещата“. Построяването на разказа (редуването на картините) ми се струва много подходящо. Излишно е говоренето за действието и героите... Поздравления за финала. :)
„Вярата“. В някои отношения може да са ни ценни отминалите времена, но с напредването на времето е добре, че изчезват варварските разбирания за „моминска чест“. Винаги съм настръхвала от значимостта на това понятие.
Разбира се най-впечатляваща е актуалността на образа на свещеника. Не просто във връзка с понятието „вяра“. А с по-общото – съвест. Едно време свещеникът е бил центърът на селото – съветник, съдник. Така си представям и съвременните хора на правосъдието. И преди, и сега изпитанието е не точно вярата, не точно законът, а личната съвест. За съжаление, без да съм песимист, изглежда преобладават компромисите с нея. Много е стоварено на плещите на тези ключови за обществото личности преди и сега, а страхът и изкушението са сред тях…
Любимото ми изречение, лишено от всякаква религиозност или антирелигиозност. Просто за човека в голия, в първичния му вид.
“Големио муж, сърцатио муж, Никодиме, нема чест, нема бог, нема вера, нема зéмя, нема род, дека да са по-големи от него си. ”
„Майката“. Хареса ми дори повече от „Вярата“, ако трябва изобщо да се мери… Мъжете са реалните жертви. Но жената? Да не говорим за децата – едните и другите…
„Дваесет години жалих един серсемин, па те тая нощ че пожалим мене си…“
Разказ за поразиите, които може да ти нанесе решената от други съдба, но и собственото ти решение…
„Икония остана да се лута в празното между безсмисленото отмъщение и никому ненужното бъдеще…“
„Канадецът“. Не можа много да задържи вниманието ми, но за мен си струваше дори само заради проследяването на нишката. Иначе когато едни разкази в сборник са примерно от началото/средата на миналия век, после не свиквам лесно с годините пó към края на века…
Тук беше и едно от изреченията, с които авторът е искал да изрази мислите си, но може би не е подходящо да е така директно. Вярна мисъл, но някак стърчаща неестествено.
„Родителските планове за децата са колосална загуба на енергия, която е по-добре да бъде използвана за ласка и обич.“
Много оценявам обаче тона на помирение и благодарност редове преди края, въпреки основанията за горчивина при Добри.
"Балканс��а сюита"
Голямото изтезание се оказа за мен. Имам си начини как да се абстрахирам, ако ужасът в книгите не ми понася. Сега не успях. Два дни физически разбита… А съм си възприела, че „изобретателността“ в човешката жестокост е безгранична и няма какво да ме изненада и да се оставям подобни книги да ме събарят.
Първо си помислих, че повестите няма да ми допаднат заради връзката с легендите (не са ми любим жанр). Но явно насилието спрямо жени не можах да понеса. Мислех, че от онези османски векове най-ужасяващото е прочетеното за побития на кол християнин в „Мостът на Дрина“. А съвсем наскоро четох за мъчения в гръцки затвори по време на Хунтата. Но издевателствата над жени сега ми бяха като заливане с кофи вряла вода… Докато пишех това, пак разгърнах „Балканска сюита“ – бели петна на много части. Заради това, че тогава са ме всмукали ужасните моменти с Ройда и Ангелина (сега пак ме попари същата вълна при разгръщането, не знаех, че съм толкова чувствителна в това отношение). И съм пропуснала да оценя останалото… А има какво още да се види.
Не можах да видя добре и Росица. Средният светъл разказ се сви между първия и третия и не успях да се нарадвам на това, което обикновено оценявам. В 21-ви век ни е лесно да говорим за „любовта над всичко“. Но в онези робски времена въпросите и отговорите за вярата и народността са били тежки…
„Срам нямаш, а не си безсрамна. Имаш вяра в Бога, защото си сигурна, че и той вярва в тебе. Българска си, българското прекрачваш и сълза дори не проронваш…“
December 19, 2015
Трънските разкази ми харесаха, леко се четат, сладкодумно написани. "Балканската сюита" обаче ми развали впечатленията от цялата книга - езикът ми се стори много по-лошо овладян, еднообразен, насилен в опитите си да достигне поетиката на "Старопланински легенди" на Йовков и тъй далеч от тях. Пак депресарски теми, кървища, изнасилвания, примитиви (ама всичките говорят, все едно са видни поети-романтици). Описанията на любови - зле, описания на политика и сбивания - още по-зле, като фен-фикшън, авторът започва да се бори с думите и губи ритъма. Като цяло оригиналност липсва, това е. Не е лоша книгата, талант очевидно има, но тези случки, тези теми са предадени много по-добре от други преди него.
February 7, 2017
Бях бременна в 3-4 месец, когато миналата пролет четох "Кървави разкази" и реагирах доста емоциално. Нещо, което отдадох на хормоните и бремеността. Тогава имах честта с тези мои думи да достигнат до Александър Чакъров и да си поговоря с него по телефона - за писането, за разказите, за живота, за ценностите. (И все още имам едно неизпълнено обещание към него - да прочета "Вечния българин". Но аз обещаниятата си ги спазвам.) Трудно ми е да ви опиша за обикновен читател като мен, колко много означаваше този разговор и възможността да се докосна до ума на човека, чиито разкази ме трогнаха и жегнаха толкова силно.
Сега съм на път да изпадна в същото емоционално състояние с "Трънски разкази/Балканска сюита" на Петър Делчев.Потъвам в тия разкази като в бездна, с всяка следваща дума се гмуркам по-дълбоко из дебрите на човешкото сърце и свободната воля. Не знам как да пиша за тях.
Тая книжка е така малка и тънка в ръцете ми, а тежи ужасно много.
Трънско - толкова е дивна тая зема, толкова сурова и жестока. Ветровете й са урагани, снеговете - виелици, дъждовете - потопи, а слънцето - жар, да ти опари душата може.
Земя - майка на хора и вълци. Тук хората най-напред се уповават на собствените си сили и най-накрая, в последното си отчаяние на Вярата. Трънчани знаят, Господа няма да ти изоре нивата, няма да ти прибере стадото, нито ще ти отгледа децата. Петър Делчев противопоставя човек и Господ, природа и Вяра. За трънчани вярата е ритуал, който съпътства всеки важен момент от живота им, повече от благоприличие, отколкото по вътрешни убеждения. Но когато останеш сам в гората и вълците завият, не вяра, а сърце ти трябва.
"Никодим изведнъж прозря, че няма предопределение, че нищо не стои зад него, до него, над него, че няма рай и ад, добро и зло, право и криво, справедливо и подло...Има само необходимост. Тук, в гората, в мрака, сред вълчия вой, разбра, че зверовете могат да го разкъсат и никаква земна или небесна сила не би могла да ги спре...Разбра, че без вярата си е слаб. Човек, който винаги се е крил зад голям дувар, защото колкото си по-слаб, толкова по-голям дувар дириш"
Но ако питат Ангелина войвода, тя друго за вярата ще им каже:
"Не бойте се, нямате грях, че слушате да хуля Бога, чисти сте, невинни. Таман до деня на Страшния съд. Само дето тоя съд е минал и заминал... А нас, българите, даже не ни е забелязал, та си седим в мрака на тъмницата без присъда. Ей така, залудо. Седим си и чакаме... Оня за човешките грехове еднаж Го разпнали, а насетне заради пустата Му безгрешност цели народи всеки ден ги разпват... И ние така - разпнати. От чакане."
Нищо не може да ни спаси от нас самите - ни Вяра, ни Бог, ни род и другари.
Затова и такива се раждат трънчани - диви, дето могат от болка да ти свият сърцето и от смях да те разплачат. Че какви други може да ги роди тая забравена от Бога земя, тънеща в нищета и сълзи, където сърце се иска, за да оцелееш. Суров е Балканът и не жали чедата си. Тук законите са други:
"Защото всеки може да препаше револвер, но истинските мъже са тия, дето в сърцата си носят везната на любовта. И на нея мерят куршума, преди да го пуснат да дири справедливост,"
Мъчно се четат тия разкази и трудно се оставят. Затягат се като шина около сърцето ти - ритмично, сантиметър по сантметър затягат хватката. Думите се забиват като камъни в гърлото ми, като свредели бавно се наместват. Задушават ме и в същото време отприщват такава сила на духа, каквато в тия лигави скотски времена често забравяме, че имаме.
Това са разкази, които те хващат за крака и с невероятен замах те запращат на земята - същата оная земя, раждала хора и вълци, отгледала ги като едно. Разкази, които те карат да се изправиш след това, да застанеш здраво на краката си, да вдигнеш глава, да стиснеш зъби и да благодариш за всичко, което имаш, защото корените ти го изискват, защото паметта остава след тях като съвест да нарежда в ума ти.
Разказите на Делчев не се четат, преживяват се със сърце и разум. Не думи, а картини рисува в тия страници - ярки като живота и мътни като човешката душа. Демир Бозан понесъл нагоре по баира Росица и нероденото им дете, на крачка от сетния си дъх, ала пак се изправя, защото тоя живот, ако не може да пренесе на плещите си, ничий живот не си струва мястото на този свят.
Страхил Чобанина преметнал пояса през дървото на примка, увиснал с цялата си тежест, грях и любов на него, ризата му бяла и лека като един неизживян живот се вее на мъртвото му тяло и ни човек, ни вълк смее да оскверни трупа му.
"Луната посребри мокрото на пътеката, а вълкът се извърна, вдигна глава към нея и резна в небето жалния си вой, сякаш оплакваше съдбата, живота, вселената, вълчия Господ и този мъж, изгубен безвъзвратно за човешкия свят."
Женатана Гьока. която толкова години убиеца на мъжа си в очите гледа, устата му целува, постелята му дели, която от гняв и омраза сама смъртта на неродените си деца на съвестта си слага.
"Жената притисна с длани сухите си очи. На два пъти в живота Господ ѝ проводи истински мъже. Дяволът ѝ отне единия, тя самата затри другия... На Гьока роди три деца, уби трите на Страхил... Каква майка бе тя? Уж за добруването на живите плати с живота на неродените! Но майчиното сърце се сви при мисълта, че човек не може да слага мярка на живота и на смъртта и че един ден децата на Гьока ще плащат нейния грях пред децата на Страхил... А тя, майката на всички тях — родени и неродени — ги предаде. Защото не мислеше за бъдещето им, а остана да живее в миналото — при своята нелепо прекъсната моминска любов"
Младата Ройда, осквернена, омърсена, на парче окървавено месо направена, ала душата й чиста, а очите й силни и непримирими, никой не може ги сломи или надигра.
И всичката тая човешка мъка, ала и сила се излива из страниците, изписани от ръката на Петър Делчев, за да израстнат в една последна новела - призив към най-ценното, що има един човек - свободата.
Историята на Ангелина войвода жигосва право в сърцето със своя хъс и жажда за борба.
Докато човек не се освободи сам от оковите си, никой и нищо не може да го освободи. Семейството ни учи да живеем в подчинение, вярата ни казва, че преклонена глава сабя не я сече, а робията не прощава никому нищо - ни чедо, ни чест, ни живот.
И тоя идеал за свобода, ще продължава да ехти в сърцето ми, дълго след като затворя последната страница на тази книга
"Ангелина милееше за друга свобода — такава, която всеки може да носи сам в себе си, само за себе си, лично. Свободата на човека да бъде човек. В нея се коренеше другата — общата, черешовата... Оная, дето ехтеше по баирите на Шипка и караше гърдите на опълченците да звънтят като камбани при всеки удар на куршум или щик... "
Колко сила се крие в тоя беден, окаян народ, колко мъдрост и глупост, грях и невинност. Мъжете - планини, а жените - урагани. Какъвто ще и вятър да задуха, какъвто ще и порой да ги удави, каквото ще и бедствие да ги застигне, н��що не може да сломи тоя див, балкански дух, да го пречупи или умори.
Сега съм на път да изпадна в същото емоционално състояние с "Трънски разкази/Балканска сюита" на Петър Делчев.Потъвам в тия разкази като в бездна, с всяка следваща дума се гмуркам по-дълбоко из дебрите на човешкото сърце и свободната воля. Не знам как да пиша за тях.
Тая книжка е така малка и тънка в ръцете ми, а тежи ужасно много.
Трънско - толкова е дивна тая зема, толкова сурова и жестока. Ветровете й са урагани, снеговете - виелици, дъждовете - потопи, а слънцето - жар, да ти опари душата може.
Земя - майка на хора и вълци. Тук хората най-напред се уповават на собствените си сили и най-накрая, в последното си отчаяние на Вярата. Трънчани знаят, Господа няма да ти изоре нивата, няма да ти прибере стадото, нито ще ти отгледа децата. Петър Делчев противопоставя човек и Господ, природа и Вяра. За трънчани вярата е ритуал, който съпътства всеки важен момент от живота им, повече от благоприличие, отколкото по вътрешни убеждения. Но когато останеш сам в гората и вълците завият, не вяра, а сърце ти трябва.
"Никодим изведнъж прозря, че няма предопределение, че нищо не стои зад него, до него, над него, че няма рай и ад, добро и зло, право и криво, справедливо и подло...Има само необходимост. Тук, в гората, в мрака, сред вълчия вой, разбра, че зверовете могат да го разкъсат и никаква земна или небесна сила не би могла да ги спре...Разбра, че без вярата си е слаб. Човек, който винаги се е крил зад голям дувар, защото колкото си по-слаб, толкова по-голям дувар дириш"
Но ако питат Ангелина войвода, тя друго за вярата ще им каже:
"Не бойте се, нямате грях, че слушате да хуля Бога, чисти сте, невинни. Таман до деня на Страшния съд. Само дето тоя съд е минал и заминал... А нас, българите, даже не ни е забелязал, та си седим в мрака на тъмницата без присъда. Ей така, залудо. Седим си и чакаме... Оня за човешките грехове еднаж Го разпнали, а насетне заради пустата Му безгрешност цели народи всеки ден ги разпват... И ние така - разпнати. От чакане."
Нищо не може да ни спаси от нас самите - ни Вяра, ни Бог, ни род и другари.
Затова и такива се раждат трънчани - диви, дето могат от болка да ти свият сърцето и от смях да те разплачат. Че какви други може да ги роди тая забравена от Бога земя, тънеща в нищета и сълзи, където сърце се иска, за да оцелееш. Суров е Балканът и не жали чедата си. Тук законите са други:
"Защото всеки може да препаше револвер, но истинските мъже са тия, дето в сърцата си носят везната на любовта. И на нея мерят куршума, преди да го пуснат да дири справедливост,"
Мъчно се четат тия разкази и трудно се оставят. Затягат се като шина около сърцето ти - ритмично, сантиметър по сантметър затягат хватката. Думите се забиват като камъни в гърлото ми, като свредели бавно се наместват. Задушават ме и в същото време отприщват такава сила на духа, каквато в тия лигави скотски времена често забравяме, че имаме.
Това са разкази, които те хващат за крака и с невероятен замах те запращат на земята - същата оная земя, раждала хора и вълци, отгледала ги като едно. Разкази, които те карат да се изправиш след това, да застанеш здраво на краката си, да вдигнеш глава, да стиснеш зъби и да благодариш за всичко, което имаш, защото корените ти го изискват, защото паметта остава след тях като съвест да нарежда в ума ти.
Разказите на Делчев не се четат, преживяват се със сърце и разум. Не думи, а картини рисува в тия страници - ярки като живота и мътни като човешката душа. Демир Бозан понесъл нагоре по баира Росица и нероденото им дете, на крачка от сетния си дъх, ала пак се изправя, защото тоя живот, ако не може да пренесе на плещите си, ничий живот не си струва мястото на този свят.
Страхил Чобанина преметнал пояса през дървото на примка, увиснал с цялата си тежест, грях и любов на него, ризата му бяла и лека като един неизживян живот се вее на мъртвото му тяло и ни човек, ни вълк смее да оскверни трупа му.
"Луната посребри мокрото на пътеката, а вълкът се извърна, вдигна глава към нея и резна в небето жалния си вой, сякаш оплакваше съдбата, живота, вселената, вълчия Господ и този мъж, изгубен безвъзвратно за човешкия свят."
Женатана Гьока. която толкова години убиеца на мъжа си в очите гледа, устата му целува, постелята му дели, която от гняв и омраза сама смъртта на неродените си деца на съвестта си слага.
"Жената притисна с длани сухите си очи. На два пъти в живота Господ ѝ проводи истински мъже. Дяволът ѝ отне единия, тя самата затри другия... На Гьока роди три деца, уби трите на Страхил... Каква майка бе тя? Уж за добруването на живите плати с живота на неродените! Но майчиното сърце се сви при мисълта, че човек не може да слага мярка на живота и на смъртта и че един ден децата на Гьока ще плащат нейния грях пред децата на Страхил... А тя, майката на всички тях — родени и неродени — ги предаде. Защото не мислеше за бъдещето им, а остана да живее в миналото — при своята нелепо прекъсната моминска любов"
Младата Ройда, осквернена, омърсена, на парче окървавено месо направена, ала душата й чиста, а очите й силни и непримирими, никой не може ги сломи или надигра.
И всичката тая човешка мъка, ала и сила се излива из страниците, изписани от ръката на Петър Делчев, за да израстнат в една последна новела - призив към най-ценното, що има един човек - свободата.
Историята на Ангелина войвода жигосва право в сърцето със своя хъс и жажда за борба.
Докато човек не се освободи сам от оковите си, никой и нищо не може да го освободи. Семейството ни учи да живеем в подчинение, вярата ни казва, че преклонена глава сабя не я сече, а робията не прощава никому нищо - ни чедо, ни чест, ни живот.
И тоя идеал за свобода, ще продължава да ехти в сърцето ми, дълго след като затворя последната страница на тази книга
"Ангелина милееше за друга свобода — такава, която всеки може да носи сам в себе си, само за себе си, лично. Свободата на човека да бъде човек. В нея се коренеше другата — общата, черешовата... Оная, дето ехтеше по баирите на Шипка и караше гърдите на опълченците да звънтят като камбани при всеки удар на куршум или щик... "
Колко сила се крие в тоя беден, окаян народ, колко мъдрост и глупост, грях и невинност. Мъжете - планини, а жените - урагани. Какъвто ще и вятър да задуха, какъвто ще и порой да ги удави, каквото ще и бедствие да ги застигне, н��що не може да сломи тоя див, балкански дух, да го пречупи или умори.
March 22, 2025
Езическата хороводна оргия сред нахвърляните топли още вълчи кожи в разказа за потресения попаднал в Трънско от Русчук, Париж и Киев изискан и във вярата, и в … етикета отец Никодим е чист адреналин! Всичките трънски разкази на Петър Делчев са стягащи гърлото народни приказки сред една феерия от снежни виелици, гладни вълци (някои - с мъжки характер), силни мъже (някои - с вълчи характер), кръвни клетви, селска чест, първични нрави. Нарочно си подложих с Дивите разкази на Николай Хайтов, на които ужким били (поредното) бледо копие. Не са! Между тях седят не само природните, етнографски, и диалектни разлики, а половин век писателски език, литературно развитие и светоглед. Най-малкото – не в социализма биха намерили спасение на душите Делчевите трънчани.
Балканската сюита започва с толкова стръмен, направо – отвесен, емоционален спад спрямо финала на Трънските разкази, че бях на една бройка да я затворя, за да не оставя шанс на разочарованието да ме обземе напълно. Защо ли му е трябвало да ги вмества в едно издание. И точно тогава първата мома изгоря на чеверме! В червени като косите ѝ пламъци.
Балканската сюита започва с толкова стръмен, направо – отвесен, емоционален спад спрямо финала на Трънските разкази, че бях на една бройка да я затворя, за да не оставя шанс на разочарованието да ме обземе напълно. Защо ли му е трябвало да ги вмества в едно издание. И точно тогава първата мома изгоря на чеверме! В червени като косите ѝ пламъци.
November 26, 2014
Не вярвам, че тази книга може да съществува на друго място, в друго пространство, да бъде превеждана и разбирана на различни езици. И това й е хубавото, и за това от нея имаме нужда - понякога не се налага да потъваме в необятното море на глобализацията, а развяваме над света най-категоричния си национален символ и белег - своя език. Език, който реди разкази за зима, мъже и жени. За пътищата и стъпките им, за техните души, които остават да бродят в студени, снежни, вълчи нощи. Остават да бродят из българската земя и да напомнят, че е наша и че сме едно - род.
September 8, 2025
Не се случва често да съм така объркана в отношението си към книга. Не мога да кажа, че не ми харесаха историите, но не мога да кажа, че са напълно моето нещо. Нямам нищо против диалектите, но ако в книга се прекалява с тях ми е дразнещо. Хубаво е, че тук не е така. На места има вулгарен език, без който мисля, че би било по-добре. Като цяло стилът на писане на автора ми допада.
October 18, 2013
Две стихии в едно: http://knigolandia.info/book-review/t...
Сборникът “Трънски разкази/Балканска сюита” е свирепа проза и това е факт, не мое съждение. Нямам намерение да пиша отново пространно, за двете книги е писано достатъчно – и само се надявам да стигнат до повече хора, може би и до моята добра приятелка Бояна Ламберт, която смело разбуни духовете преди дни с признанието, че не желае да чете български автори. Защото Петър Делчев и още неколцина (не искам да изброявам пространно, защото все някого ще пропусна, но поне Милен Русков е задължителен) са лицето на българската литература – не тия, които пълнят медиите с дълбокомъдрия. Отново времето ще отсъди, надявам се.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/t...
Сборникът “Трънски разкази/Балканска сюита” е свирепа проза и това е факт, не мое съждение. Нямам намерение да пиша отново пространно, за двете книги е писано достатъчно – и само се надявам да стигнат до повече хора, може би и до моята добра приятелка Бояна Ламберт, която смело разбуни духовете преди дни с признанието, че не желае да чете български автори. Защото Петър Делчев и още неколцина (не искам да изброявам пространно, защото все някого ще пропусна, но поне Милен Русков е задължителен) са лицето на българската литература – не тия, които пълнят медиите с дълбокомъдрия. Отново времето ще отсъди, надявам се.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/t...
November 14, 2014
Може би имах големи очаквания заради високия рейтинг на книгата тук или пък я четох в неподходящо настроение. Но не ми допаднаха мислите в нея. Езикът е добър, увлекателен.
Идеите в книгата ми се струват витаят по повърхността за смисъла на човешкото съществуване. Натуралните трънски разкази са противопоставени срещу Балкнаска сюита с насилие и похот, извършени от хора, които дълбоко в себе си били мъдри и добри. Малко не ми се връзва, защото все мъдрите и добри паши, на млади и незащитени ярета око хвърлили в "мъдростта си". Трънските разкази са по-сполучливи от това, че противопставя стихиите на примитивността и неподправеността на хората. И в двете части има убеждението, че и от вяра в Бог няма смисъл, освен от смисъла на религиите. Може би, а може би не.
Идеите в книгата ми се струват витаят по повърхността за смисъла на човешкото съществуване. Натуралните трънски разкази са противопоставени срещу Балкнаска сюита с насилие и похот, извършени от хора, които дълбоко в себе си били мъдри и добри. Малко не ми се връзва, защото все мъдрите и добри паши, на млади и незащитени ярета око хвърлили в "мъдростта си". Трънските разкази са по-сполучливи от това, че противопставя стихиите на примитивността и неподправеността на хората. И в двете части има убеждението, че и от вяра в Бог няма смисъл, освен от смисъла на религиите. Може би, а може би не.
September 1, 2014
Уникална книга! Толкова е уникална, че не би могла да се преведе на друг език и съществува единствено и само на български.
Много силни разкази, сурови, страшни, жестоки, като самата действителност по онова време.
В трънските разкази има доста хумор, което посмекчава историите като цяло, но Сюитата е направо смазваща.
Това е още една книга, за която ще кажа, че всеки българин трябва да прочете и да има в библиотеката си.
Много силни разкази, сурови, страшни, жестоки, като самата действителност по онова време.
В трънските разкази има доста хумор, което посмекчава историите като цяло, но Сюитата е направо смазваща.
Това е още една книга, за която ще кажа, че всеки българин трябва да прочете и да има в библиотеката си.
March 16, 2015
Великолепна книга, възроди вярата ми в таланта на българския писател-разказвач. Историите са увлекателно, живо, картинно изложени, и в края има винаги някаква нечакана врътка, която отмества сюжетната линия и придава на повествованието допълнителна тежест. Специфичен колорит привнася и шопското наречие, което авторът използва в разговорната реч в "Трънски разкази". Ведно с "Възвишение" на Милен Русков това за мен е най-добрата българска книга през новия век.
April 16, 2015
Имам много лични пристрастия към тази книга (особено Трънски разкази) и затова няма да я коментирам. С Делчев се познавам от 2004-та и съм следил как се развива като автор. Ако преди години тогавашния шеф на СБП не само беше казал: "Станете, писател влиза", а беше намерил хора, които да поработят с него, сега можехме да имаме писател от европейско ниво. Според мен в момента вече е късно...
Прочетете книгите, заслужава си. Има разкошен израз... отдавна не се е раждал такъв майстор на словото!
Прочетете книгите, заслужава си. Има разкошен израз... отдавна не се е раждал такъв майстор на словото!
February 4, 2022
Добре, трънският диалект ми се стори на моменти тегав, но за моя радост беше предимно в диалозите на персонажите.
Авторът толкова цветно обрисува героите си, че ако сега отида в трънския край и попитам за някои от тях, няма да се изненадвам ако ми кажат, че това е бил неговият/ата я баба,я дядо, я далечна стринка и т.н.
Авторът толкова цветно обрисува героите си, че ако сега отида в трънския край и попитам за някои от тях, няма да се изненадвам ако ми кажат, че това е бил неговият/ата я баба,я дядо, я далечна стринка и т.н.
June 6, 2020
Винаги когато се пише за съвременен български писател съществува риск и в двете посоки или той да бъде заклеймен или да бъде прекалено възхваляван. Понеже времето в което трябва да "узреят" творбите все още не е изминало. Само че в този случай няма никаква опаснот. Петър Делчев е от тези автори, които ти представят готови за "консумация" произведения изпълнени с вкуса на майсторското писане. Разказите му са толкова органични, че дори художествената измислица в тях я възприемаш като реалност. Излишно е да казвам, че съм ги прочела няколко пъти. Специално за разказите му си мисля, че биха изгубили много от своя аромат, ако бъдат преведени на английски или преводачаът би трябвало да е много добър и да измисли нови думи на английски. Колкото и да са мрачни, и тъжни историите, в крайна сметка по нашите балкански ширини е всеизвестно, за разлика от други крайща на Европа, че не е било песен. Така, че изцяло е оправдана цялата тази мъка и трагедия, която носят разказите За мен като млад човек, мога да изразя единствено съжаление, че е жалко, че такива пишещи хор�� не се нареждат сред повече популярните в гилдията творци, (поне за България) както би ми се искало да бъде. В замяна на това на литературната сцена шестват "писатели", които не могат да се опрат и на малкия му пръст. Пък дори и да са издали роман от 700 страници и даже по някакви си пътища да е получил за това награда. Тези хора обаче са на такива позиции, позволяващи им да мътят главите не само на прохождащите, но и на закоравелите читатели, чв всъщност техните писаници са истинската литература. Не господа! Истинската литература, може да се открие в точно такива книги, като тези на Петър Делчев. Такава каквато присъства и творчеството на повечето наши писатели класици.
Тя съществува и в работите на голяма част и на други съвременни наши автори, (за които непременно ще напиша ревюта) за писатели останали по една или друга причина незабелязани от по широк кръг читатели, благодарение на хора като вас! Колкото и да налагате пошъл и съмнителен вкус в литературата, не може да попречите на срещата с истинската литература, само забавяте този процес!
Четенето на книги ме е научило, че независмо от всичко, рано или късно хубавата книга стига до своя читател. Тя открива теб, а не ти нея!
Тя съществува и в работите на голяма част и на други съвременни наши автори, (за които непременно ще напиша ревюта) за писатели останали по една или друга причина незабелязани от по широк кръг читатели, благодарение на хора като вас! Колкото и да налагате пошъл и съмнителен вкус в литературата, не може да попречите на срещата с истинската литература, само забавяте този процес!
Четенето на книги ме е научило, че независмо от всичко, рано или късно хубавата книга стига до своя читател. Тя открива теб, а не ти нея!
September 9, 2024
"И Господ сигур има герохве и комай има човеци, дека бива да Му подират сметка за ниx. А такива като мене требва да внимават да не застават на пътя им."
Изпълнени с вечна меланхолия и студено-суровия дъх на планините, отбиращи от носталгичния чар присъщ на класическата ни литература, но отмерен с онзи екзистенциален батос и разочарование в Бог присъщи на времето от въпростната класическа литература досам; такива са "Трънски разкази" и "Балканска сюита". Още: прокълнати кръгове на насилието през поколенията, сняг и жарава, и много ракия.
Като разказвач Петър Делчев е леко поразточен, самовглъбен - до онази точка, в която човек не може да е съвсем-съвсем сигурен, че все още става въпрос за омфалоскепсис, а не за онанизъм. Но тематичното ядро у текста е нещо мощно, което не мога да не призная - оттам и четирите звезди, на добра воля.
July 9, 2022
Ако това е било истина, то съм отвратена от тази страна на тогавашните българи... Интересен поглед върху онова време и нрави, които не съм срещала често в други произведения.
March 27, 2014
Има книги, които те карат да се докоснеш до дълбокото, така както „има дни, в които човеците могат да се докоснат до свръхестественото, в които се долавя тихото чаткане на малките зъбчати колелца на мирозданието. Тогава се чертаят съдби, кове се бъдещето, помъдрява се или се полудява. Такива дни често се случват сред вълчи нощи”. Това е тя, книгата „Трънски разкази” на Петър Делчев.
Имаше моменти, които ме караха да помъдрявам и такива, в които да полудявам. „Пекина могила” и „Ангелина войвода” са трудни за преживяване като кадри от „Време разделно”. Тежат като камък в сърцето и жигосват мислите часове наред.
Но разкази като „Вярата”, „Канадецът” и новелата „Гяур баир” ти помагат да вярваш, че този свят може да бъде разбран и подреден. Може да оцелееш в него, стига да поискаш да надделееш над ужаса му, да добиеш мъдрост и очи за красивото. За някои неща трябват „душа от восък, воля от кремък и ръка от стомана”.
„Това не е сигурно, но е възможно, защото нищо не е сигурно и всичко е възможно по Трънско – земята на вълците.”
Книга за вълците и хората. В нея вълкът и човекът са едно цяло. Допълват се в своята първичност, следват се неотлъчно и се борят за първенството в своя свят. Свят, заключен в границите на онези времена. Но безпределен като природата.
Свят с открояващи се мъжки образи, които не само скърцат със зъби на живота, а и общуват с онова мълчаливото споделяне. За мен най-силно се откроиха образите на Демир Бозан и на отец Никодим. Образи различни и близки заради човешкото в себе си. Образи, с които се общува простичко, лесно, по човешки.
Прочети повече: http://knizhka-s-mishka.eu/
Имаше моменти, които ме караха да помъдрявам и такива, в които да полудявам. „Пекина могила” и „Ангелина войвода” са трудни за преживяване като кадри от „Време разделно”. Тежат като камък в сърцето и жигосват мислите часове наред.
Но разкази като „Вярата”, „Канадецът” и новелата „Гяур баир” ти помагат да вярваш, че този свят може да бъде разбран и подреден. Може да оцелееш в него, стига да поискаш да надделееш над ужаса му, да добиеш мъдрост и очи за красивото. За някои неща трябват „душа от восък, воля от кремък и ръка от стомана”.
„Това не е сигурно, но е възможно, защото нищо не е сигурно и всичко е възможно по Трънско – земята на вълците.”
Книга за вълците и хората. В нея вълкът и човекът са едно цяло. Допълват се в своята първичност, следват се неотлъчно и се борят за първенството в своя свят. Свят, заключен в границите на онези времена. Но безпределен като природата.
Свят с открояващи се мъжки образи, които не само скърцат със зъби на живота, а и общуват с онова мълчаливото споделяне. За мен най-силно се откроиха образите на Демир Бозан и на отец Никодим. Образи различни и близки заради човешкото в себе си. Образи, с които се общува простичко, лесно, по човешки.
Прочети повече: http://knizhka-s-mishka.eu/
January 16, 2014
В сборника “Трънски разкази/Балканска Сюита” Петър Делчев събира свои разкази и новели по легенди, за които напълно оправдано и заслужено четем позитивни отзиви на задната корица. Изчерпаните заглавия, издадени преди поотделно, явно не са случайно обединени в този сборник с огромното удоволствие да има един нов разказ в повече.
Петър Делчев умее да разказва неповторимо, сладкодумно, по нашенски, с лека доза патриотизъм към българското изначало, с чувство, с дълбочина, с внимание, с небрежна доза хумор, с лека провокация дори. Неговата проза носи някаква пленяваща и умопомрачителна магия.
Още от ревюто- тук: http://azcheta.com/petur-delchev-trun...
Петър Делчев умее да разказва неповторимо, сладкодумно, по нашенски, с лека доза патриотизъм към българското изначало, с чувство, с дълбочина, с внимание, с небрежна доза хумор, с лека провокация дори. Неговата проза носи някаква пленяваща и умопомрачителна магия.
Още от ревюто- тук: http://azcheta.com/petur-delchev-trun...
March 11, 2021
Определено един от най-силните сборници, които съм чел. Изпълнен с трагизъм, комичност и мистика, "Трънски разкази" слива дивото с човешкото, архаичното с библейското, мъката с желанието и те кара да съпреживяваш всеки един разказ. Описанията са от върхово естество. Докато четеш, зимата е в стаята ти, вълците вият пред вратата ти, комитите са на масата ти, а сърцето ти тупа като лудо и се надява и верва с всички тия души, затворени в редовете на текста...
April 27, 2015
Без съмнение един от най-добрите сборници разкази, които съм чел - сурови, диви истински истории, написани с умение и стил. След тези определено изпитвам трудности да харесам други разкази.
May 29, 2015
Докосва душата и вълнува, вълнува. Искам да чета повече такива книги. Благодаря.
January 30, 2018
На задната корица на "Трънски разкази" Христо Блажев пише, че рядко можем да разпознаем жив класик, преди следващите поколения да го охарактеризират като такъв. Склонна съм да се съглася. Много добра книга. По принцип аз не съм любител на разказите, предпочитам романи. Обаче този път тези разкази ме увлекоха и нямах търпение да прочета следващия. А и те не са съвсем отделни сами по себе си, а се допълват. Много майсторски написани. С такива красиви метафори си служи Петър Делчев, че препрочитах някои изречения, за да им се насладя отново.
В книгата има две поредици: "Трънски разкази" и "Балканска сюита". Определено първата ми допадна повече. Много интересно е вплетен образът на вълка във всяка история.
Но има и нещо, което все пак ми остави горчив привкус. В книгата се усеща тая драма, гадост, безнадеждност, която е характерна за доста от родните писатели. Отново казвам - майсторски написана, красива, интересна, обаче все пак те оставя с усещането, че българите сме обречени и това си е. Че няма светлинка в тунела.
Това обаче може и да си е просто лично мое усещане. Безспорно препоръчвам разказите на всеки, който се колебае.
В книгата има две поредици: "Трънски разкази" и "Балканска сюита". Определено първата ми допадна повече. Много интересно е вплетен образът на вълка във всяка история.
Но има и нещо, което все пак ми остави горчив привкус. В книгата се усеща тая драма, гадост, безнадеждност, която е характерна за доста от родните писатели. Отново казвам - майсторски написана, красива, интересна, обаче все пак те оставя с усещането, че българите сме обречени и това си е. Че няма светлинка в тунела.
Това обаче може и да си е просто лично мое усещане. Безспорно препоръчвам разказите на всеки, който се колебае.
December 27, 2016
Тъй. Дойде ред и на Трънските Разкази на Петър Делчев.
Започвайки книгата знаех, че няма да е от най-лесните. Знаех и че нямаше как да поне да не одраска душата ми ей тъй, поне малко.
Истината се оказа друга. Започнах да я чета и (необикновеното) старобългарско време ме завлядя. Получих първите си шамари от първия разказ и останах със затаен дъх до края.
Разказите на Петър Делчев са груби, болезнени и истински. Истински, защото от тях лъха автентичната нотка на нашенското, подобено с полу-наведена глава, полусломено. Но и нашето силно, нашето непримиримо, нашето страшно и величайшо Нас.
Разказите му ми оставиха белег върху мирогледа и душата. Препоръчвам наистина горещо да я прочетете.
Започвайки книгата знаех, че няма да е от най-лесните. Знаех и че нямаше как да поне да не одраска душата ми ей тъй, поне малко.
Истината се оказа друга. Започнах да я чета и (необикновеното) старобългарско време ме завлядя. Получих първите си шамари от първия разказ и останах със затаен дъх до края.
Разказите на Петър Делчев са груби, болезнени и истински. Истински, защото от тях лъха автентичната нотка на нашенското, подобено с полу-наведена глава, полусломено. Но и нашето силно, нашето непримиримо, нашето страшно и величайшо Нас.
Разказите му ми оставиха белег върху мирогледа и душата. Препоръчвам наистина горещо да я прочетете.
November 3, 2020
Хванах я случайно, не я пуснах докато не я прочетох. По принцип не обичам разкази, но тези наистина ме грабнаха и оставиха трайна следа в съзнанието ми. Сякаш се върнах назад във времето и наблюдавах като страничен наблюдател ежедневието на баба и прабаба в Трънско. Много ми хареса изказът, сравненията, образите са ярки, историите обитават съзнанието като призраци след прочитането. Трънските разкази определено ми допаднаха повече от Балканската сюита, но и тя имаше попадения. Определено бих сложила книгата в списъка от съвременни български автори, които бих препоръчала.
December 24, 2020
Transki Stories is used as the umbrella name for two separate sets of stories - Transki Stories and Balkan Suite, which have been collected under one edition. The two sets of stories have many similarities - they take heavy inspiration from Bulgarian folk stories and are centered around the lives of ordinary people in the countryside. The edition we read is soft cover, with a beautiful watercolor artwork at the front of a snow covered hut - a perfect setting for the six Transki Stories.
More here: http://nelandvelreadbooks.com/2020/09...
More here: http://nelandvelreadbooks.com/2020/09...
November 8, 2024
Трънските разкази са като Диви разкази от Али експрес. Предъвкана и преповтаряна тема, не знам какво точно в Трънско кара всички да пишат за този край: Вълчи разкази, Мамник и т.н. Не можаха да ме грабнат, да ме развълнуват, насилих се да прочета разказите, все гледах колко страници остават до края на разказа и колко разкази до края на сборника.
Балканската сюита освен гореспоменатото, беше и отегчителна с напъните на автора да дава уроци по история. Разказите бяха според мен изкуствено протяжни, за да могат да се поместят в ~ 30 страници.
Балканската сюита освен гореспоменатото, беше и отегчителна с напъните на автора да дава уроци по история. Разказите бяха според мен изкуствено протяжни, за да могат да се поместят в ~ 30 страници.
January 19, 2020
Прекрасна книга в стил битови исторически разкази. Вселената, описана от автора изглежда истинска и жива, на места е една идея прекалено поетична за вкуса ми, но на други е потресващо добра. Идеите за Бог са описани изключтелно , предпоследният разказ, Ангелина войвода, ми хареса много в това отношение. А последният, който първо помислих че е сложен като кръпка накрая, просто ме разтърси и плаках от комбинацията на стил и съдържание.
September 18, 2020
Transki Stories is used as the umbrella name for two separate sets of stories – Transki Stories and Balkan Suite, which have been collected under one edition. The two sets of stories have many similarities – they take heavy inspiration from Bulgarian folk stories and are centered around the lives of ordinary people in the countryside.
Read more at:
https://nelandvelreadbooks.com/2020/0...
Read more at:
https://nelandvelreadbooks.com/2020/0...
Displaying 1 - 30 of 57 reviews