What do you think?
Rate this book
Разорението на тракийските българи през 1913 г.
През май 1913 г. стотици хиляди българи в Източна Тракия празнуват освобождението си. Само месец по-късно радостта им се превръща в кошмар.
Докато българските войници се сражават и умират на бойните полета на Междусъюзническата война, башибозукът и османската армия нахлуват и подлагат мирното население на гонения и изтребление. Стотици хиляди наши сънародници бягат, изоставяйки дом и поминък, десетки хиляди, сред които жени и деца, са зверски убити. Трагедията е огромна, но някак си остава в сянката на Първата национална катастрофа.
Пет години по-късно книгата на проф. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ променя това. Сухата статистика се превръща в история за унищожени животи, пропилени съдби, разбити семейства. Кървяща рана в българското общество, която все още не е зараснала.
„Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ е тежка книга. Книга, която ще ви покруси, ядоса, натъжи.
Докато българските войници се сражават и умират на бойните полета на Междусъюзническата война, башибозукът и османската армия нахлуват и подлагат мирното население на гонения и изтребление. Стотици хиляди наши сънародници бягат, изоставяйки дом и поминък, десетки хиляди, сред които жени и деца, са зверски убити. Трагедията е огромна, но някак си остава в сянката на Първата национална катастрофа.
Пет години по-късно книгата на проф. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ променя това. Сухата статистика се превръща в история за унищожени животи, пропилени съдби, разбити семейства. Кървяща рана в българското общество, която все още не е зараснала.
„Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ е тежка книга. Книга, която ще ви покруси, ядоса, натъжи.
435 pages, Paperback
Published January 1, 2019
6 people are currently reading
44 people want to read
About the author
Любомир Милетич
12 booksЛюбомир Георгиев Милетич е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на XIX век и първата половина на XX век.
Работил е в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.
Работил е в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
March 16, 2021
Много тежка и същевременно много важна книга за една не достатъчно разказвана част от историята ни.
И докато описанията на страданията на прогонваните българи са най-трудната за четене част, то може би по-натъжаващ е споменаваният мимоходом факт, че не малка част от зверствата са извършвани като отмъщение за действията на българската войска през предишната окупация.
Война – накрая винаги страдат невинните обикновени хора.
И докато описанията на страданията на прогонваните българи са най-трудната за четене част, то може би по-натъжаващ е споменаваният мимоходом факт, че не малка част от зверствата са извършвани като отмъщение за действията на българската войска през предишната окупация.
Война – накрая винаги страдат невинните обикновени хора.
February 7, 2021
„Дълбоко покъртен от небивалото тракийско народно нещастие и не по-малко възмутен от изопачаването на истината, започнах да събирам данни за ония насилия, извършени над мирното българско население, които докараха грамадната вълна от македонски и тракийски бежанци в пределите на Царство България… Тук излагам резултатите от тази своя лична анкета за разорението на тракийските българи… Доводите си подкрепям с многобройни цитати от разказите на съвременници и повечето непосредствени участници и очевидци, които лично можах да разпитам.“
Професор Любомир Милетич, роден на 1 януари 1863 в град Щип, е изключително родолюбив български учен и интелектуалец. Той прави изключително трудоемко изследване, базирано изключително на разкази на оцелели очевидци, веднага след извършените безчинства на турци, помаци и гърци по изконните български земи в Одринска Тракия, по време и след Междусъюзническата война. Зверствата били нечовешки, вадили са очите на живи хора, хвърляли са ги полумъртви в кладенци, горили са ги, колили, давили, бесили, всичко женско над осем години изживяло най-различни поругавания. Отвратителни средновековни мъчения. Озаглавил го е „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. И до днес малко се пише, говори и знае за този погром, извършен в трудно за българите време по тези земи, далеч от очите на българската общност.
Никой в Одринско не е вярвал, че след Лондонския мирен договор (17 май 1913 година), турците ще прекрачат линията Енос - Мидия и ще навлязат в българска територия, докато не станало ясно, че турците напредват и започват да грабят, безчестят, убиват и опожаряват наред българското население, неуспяло да избяга през старата граница. Заради мълчанието на Великите сили, турците с повдигнат дух започнали още по-ожесточено да реокупират българските територии. Навсякъде безчинствата на ордата ставали по една и съща схема. Прибирали целия движим имот, като използват за това самото население - храна, реколта, животни, ценности, пари и годен строителен материал. След което безчестили, били, убивали, опожарявали и прочиствали където и когато им падне. Какво ли са гледали така наречените Велики сили и изобщо дали ги е интересувало нарушението на договора от 17 май?
След 16 юни 1913 година (началото на Междусъюзническата война) гърците стават наши открити врагове и започват, слагайки се на турците, безчинства, каквито и самите турци не са правили, не само са обирали и убивали беззащитните българи, но особено се отличили с масово обезчестяване на жени и момичета, което доказано са вършили в Македония и Тракия. За да не им отстъпват, помаците в съдружие с гърци и турци, са извършвали едни от най-жестоките мъчения на православните си братя, показвайки „дивия си фанатизъм, са прекрачили границите на човещината, главно от желание да се покажат пред тържествуващите турци като добри мохамедани, а и от страх да не ги подозират в някакви български чувства“. Чудно е как турската жестокост не се е насочила към гърците, които след победоносния ход на българската армия през 1912 година, са насилвали, грабили и убивали турското население в освободените земи, а през 1913 година работят в съдружие спрямо българското население, свикнали като хамелеони да сменят позициите си в зависимост от политическата и военна ситуация.
Още повече, че турските власти снабдявали гърците с оръжие, което да използват срещу българите. Лошото е, че нашите власти не направили нищо, за да не се въоръжават гърците, а дори се погрижили още през март 1913 година да обезоръжат българското население в освободените земи с изпратено окръжно до всичките общини. Отгоре на това, освободили преждевременно на свобода местните турски пленници, които са вършили най-големите поразии. Ако добавим тези недопустими поредни фатални грешки към предишните - дадения повод за война срещу нас на сърби, гърци и черногорци след 16 юни, след това некоординираното и прибързано оттегляне от страх или безхаберие на войските ни от освободените земи (като се оттегля войската, да предупреди населението и охранявано от нея да се оттегли безопасно и то, а не да го оставя на произвола на съдбата), забавената реокупация след Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 година, не са освободили и въоръжили от войската навреме желаещите войници от тези региони, за да помогнат на близките си, ще видим, че с тези си действия българските власти показват неадекватността си към всичко случващо се по това време.
„Нашите военни власти не знаеха какво се върши тук. Н всичко, което им се казваше, което им се съобщаваше по куриери от наша страна, те не вярваха, не го вземаха на сериозно. Най-очевидният факт, че те не са знаели, че турците нямат никаква сила тук, е, че при реокупацията нашите войски се бяха подготвили да водят някакви сериозни сражения. А турците, напротив, през това време се занимаваха само с това да прекарват добитъка на нещастното българско население, да обезчестяват жените и да изгарят селата.“
Този ден (16 юни) се определя от историците като ден на престъпно безумие. Политическият ни елит (Фердинанд, Данев, Савов и др.), в този решителен момент губят разсъдъка си и не правят оценка на текущата ситуация, поради високото самочувствие от предходните военни победи, като хвърлят държавата ни в безумството на съюзническата война. Всячески неподготвени и в най-лошия възможен момент, прехвърлят цялата българска войска от Тракия в Македония срещу сърби, гърци и черногорци.. А само пет години по-рано (22.09.1908 г.), същият този елит, със силната воля на народа ни и тяхното политическо мъжество, извоюваха сами, без чужда намеса независимостта на България. Каква ирония само?
В началото на юли 1913 войната с гърци и сърби е в разгара си. Излиза наяве и тайния заговор между гръцкото и турското правителство за разграбване и унищожаване на около 300 хилядното българско тракийско население. Това население е оставено на произвола на съдбата, след като българските войски се оттеглят от бойните действия. Напразно очакват помощ, каквато идва по-късно и то само в Западна Тракия, но при вече свършен факт - морално и материално съсипано, отчасти избито, опожарено и разграбено българско тракийско население. След турската реокупация на Одринско, извършена безшумно и внезапно в началото на юли 1913 година, започва масовото унищожение на българското население, а оцелелите се спасяват от зверствата на българска територия като бежанци и се скитат покрусени от всичко загубено. Тракийските гърци правят още по-големи зулуми с населението на Източна Македония. Освен това, не е направено нищо сериозно от правителство и парламент по устройване на бежанците, обезщетението им и създаване на възможности за работа до началото на ПСВ, а тя пък отлага тези важни въпроси за необозримото бъдеще.
В изследването са описани изчерпателно всички зверства. Посочени са много статистически данни за население, имоти, загинали, оцелели и други от този период. Загубите щели да са значително повече, ако не са били в помощ на хората четите на Русе Славов и Димитър Маджаров. Не може да се установи точния брой на убитите и изчезналите, защото не е документирано и фотографирано в момента, когато при преминаването на българската войска в тези райони са виждали струпани убити на различни места.
Следва малка подборка с издевателствата за тези, които няма да прочетат книгата, за добиване на бегла представа за това какво се е случвало по тези земи, където водената там съпротива на българското население, което в изключително трудна обстановка запазва присъствие на духа и издигат българщината като образец на изключителен патриотизъм, упорита издръжливост и интелигентна съобразителност.
„Едно 8-годишно момиче - Димитра Кирякова, го хванали турски войници до град Кешан край вятърната воденица и го мъчили. Три дни още живяло и умряло там, останало непогребано.“
„В Зълъв жените са били публично изнасилени от войската и след това повечето от тях били зверски избити… Енвер бейовият отряд продължил нашествието си към Одрин, палейки българските села и избивайки населението.“
„Карагьоз Али си е правил удоволствието бавно, един по един (в Одрин около 25 българи), да коли нещастн��те жертви, които трябвало да гледат и да чакат реда си“
„Които залавяха в гората или селото (Деведере - Камилски дол, община Ивайловград), навързваха ги и ги вкарваха в черквата. Това вършеха войниците заедно с офицерите… С тях грабеха и безчестяха и гърците от това село… В черквата много мъчили хората за пари. Там бяха затворени 80 души - мъже и жени… Между затворените бяха и… деца… Там много ги изтезавали, мъчили ги, горили ги… Жените безчестили донемайкъде - по 40 души се изреждали на една… Три-четири дни след клането турските войски запалили селото, което съвсем изгоря. И черквата изгоря… И гърците от Яйладжик взели участие в плячкосването и изгарянето на селото.“
„За да не ги оберат по пътя, хората, които имали пари, ги дали на гръцките чорбаджии, кога със запис, кога на доверие. Сега на десетима души един от тези гърци е върнал парите, а другите си ги задържали.“
„Гърците от Инджекьой, които тогава били много свободни, преоблечени като турски войници, нападали в селото с каруци, за да задигат плячка… заедно с турците налитали на жените, та били обезчестени тогава и 18 момичета.“
„На 27 септември (1913) в Гьокче бунар (Сив кладенец, Ивайловградско) пристигнали турски чети, в които имаше и много гърци, организирани от автономното управление (създадено в Гюмюрджина от 16 август до 6 октомври 1913 година от помаци и турци, наложило рекет и терор над българското население)… Бяха облекли цивилни турски дрехи, за да не се познават лесно. Окупираха селото… Тогава събралите се мъже ги затвориха в канцеларията (на читалището), а жените - в черквата… Пред канцеларията бяха подготвили две тенекии газ, с които напръскаха стълбите и дъските. Ние бяхме горе. Подпалиха зданието, което бяха наобиколили, за да не може никой да избяга… Който се покажеше през прозореца, стреляха по него. Хората въпреки това се хвърляха… Аз (Иван Георгиев) скочих жив и успях да се измъкна… В това здание… загинаха 40 души стари и млади… Жените и децата били 400 и повече. Безчестени са всички… И селото запалили.“
„И жените (в село Дутли) след като дълго ги обезчестявали (главно помаците), убивали с най-ужасни изтезания. Пъхали им запалени свещи в очите, като им казвали: „На! Това е вашето миро.“… Много мъже и жени били избити и по околните гори.“
„Големите страдания на женската челяд не са за описване. Момите и невестите, за да се опазят, нощно време прекарвали по черниците, по покривите на къщите и на таваните.“
„На Дели Георги от Голям Дервент жена му турците заловили при колибата ѝ… и след като я безчестили, я осакатили, като ѝ отрязали езика, гърдите, ушите и носа. Разцепили ѝ черепа отпред, та мозъкът ѝ се виждал, но три дни не умряла. Мъжът ѝ дал един наполеон на един българин да я застреля, за да не се мъчи повече.“
„Тази (гръцка) чета дошла и в Кутруджа, събрала жените и децата. Посягала на честа на женската челяд, обирала пари и покъщнина, взела със себе си и мулетата на селяните. Оттам минала през село Пишман, събрала мъжете в черквата и им обрала парите и добитъка… От осем години нагоре, което бе женско, не оставиха, без да закачат.“
„В един дол, лежаха труповете на 100 жени и деца. Там имаше малки деца, които бяха хващани за краката и умъртвени, като ги удряли в земята. Други, още пеленачета, бяха затиснати с тежки камъни и така бяха умрели.“
Професор Любомир Милетич, роден на 1 януари 1863 в град Щип, е изключително родолюбив български учен и интелектуалец. Той прави изключително трудоемко изследване, базирано изключително на разкази на оцелели очевидци, веднага след извършените безчинства на турци, помаци и гърци по изконните български земи в Одринска Тракия, по време и след Междусъюзническата война. Зверствата били нечовешки, вадили са очите на живи хора, хвърляли са ги полумъртви в кладенци, горили са ги, колили, давили, бесили, всичко женско над осем години изживяло най-различни поругавания. Отвратителни средновековни мъчения. Озаглавил го е „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. И до днес малко се пише, говори и знае за този погром, извършен в трудно за българите време по тези земи, далеч от очите на българската общност.
Никой в Одринско не е вярвал, че след Лондонския мирен договор (17 май 1913 година), турците ще прекрачат линията Енос - Мидия и ще навлязат в българска територия, докато не станало ясно, че турците напредват и започват да грабят, безчестят, убиват и опожаряват наред българското население, неуспяло да избяга през старата граница. Заради мълчанието на Великите сили, турците с повдигнат дух започнали още по-ожесточено да реокупират българските територии. Навсякъде безчинствата на ордата ставали по една и съща схема. Прибирали целия движим имот, като използват за това самото население - храна, реколта, животни, ценности, пари и годен строителен материал. След което безчестили, били, убивали, опожарявали и прочиствали където и когато им падне. Какво ли са гледали така наречените Велики сили и изобщо дали ги е интересувало нарушението на договора от 17 май?
След 16 юни 1913 година (началото на Междусъюзническата война) гърците стават наши открити врагове и започват, слагайки се на турците, безчинства, каквито и самите турци не са правили, не само са обирали и убивали беззащитните българи, но особено се отличили с масово обезчестяване на жени и момичета, което доказано са вършили в Македония и Тракия. За да не им отстъпват, помаците в съдружие с гърци и турци, са извършвали едни от най-жестоките мъчения на православните си братя, показвайки „дивия си фанатизъм, са прекрачили границите на човещината, главно от желание да се покажат пред тържествуващите турци като добри мохамедани, а и от страх да не ги подозират в някакви български чувства“. Чудно е как турската жестокост не се е насочила към гърците, които след победоносния ход на българската армия през 1912 година, са насилвали, грабили и убивали турското население в освободените земи, а през 1913 година работят в съдружие спрямо българското население, свикнали като хамелеони да сменят позициите си в зависимост от политическата и военна ситуация.
Още повече, че турските власти снабдявали гърците с оръжие, което да използват срещу българите. Лошото е, че нашите власти не направили нищо, за да не се въоръжават гърците, а дори се погрижили още през март 1913 година да обезоръжат българското население в освободените земи с изпратено окръжно до всичките общини. Отгоре на това, освободили преждевременно на свобода местните турски пленници, които са вършили най-големите поразии. Ако добавим тези недопустими поредни фатални грешки към предишните - дадения повод за война срещу нас на сърби, гърци и черногорци след 16 юни, след това некоординираното и прибързано оттегляне от страх или безхаберие на войските ни от освободените земи (като се оттегля войската, да предупреди населението и охранявано от нея да се оттегли безопасно и то, а не да го оставя на произвола на съдбата), забавената реокупация след Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 година, не са освободили и въоръжили от войската навреме желаещите войници от тези региони, за да помогнат на близките си, ще видим, че с тези си действия българските власти показват неадекватността си към всичко случващо се по това време.
„Нашите военни власти не знаеха какво се върши тук. Н всичко, което им се казваше, което им се съобщаваше по куриери от наша страна, те не вярваха, не го вземаха на сериозно. Най-очевидният факт, че те не са знаели, че турците нямат никаква сила тук, е, че при реокупацията нашите войски се бяха подготвили да водят някакви сериозни сражения. А турците, напротив, през това време се занимаваха само с това да прекарват добитъка на нещастното българско население, да обезчестяват жените и да изгарят селата.“
Този ден (16 юни) се определя от историците като ден на престъпно безумие. Политическият ни елит (Фердинанд, Данев, Савов и др.), в този решителен момент губят разсъдъка си и не правят оценка на текущата ситуация, поради високото самочувствие от предходните военни победи, като хвърлят държавата ни в безумството на съюзническата война. Всячески неподготвени и в най-лошия възможен момент, прехвърлят цялата българска войска от Тракия в Македония срещу сърби, гърци и черногорци.. А само пет години по-рано (22.09.1908 г.), същият този елит, със силната воля на народа ни и тяхното политическо мъжество, извоюваха сами, без чужда намеса независимостта на България. Каква ирония само?
В началото на юли 1913 войната с гърци и сърби е в разгара си. Излиза наяве и тайния заговор между гръцкото и турското правителство за разграбване и унищожаване на около 300 хилядното българско тракийско население. Това население е оставено на произвола на съдбата, след като българските войски се оттеглят от бойните действия. Напразно очакват помощ, каквато идва по-късно и то само в Западна Тракия, но при вече свършен факт - морално и материално съсипано, отчасти избито, опожарено и разграбено българско тракийско население. След турската реокупация на Одринско, извършена безшумно и внезапно в началото на юли 1913 година, започва масовото унищожение на българското население, а оцелелите се спасяват от зверствата на българска територия като бежанци и се скитат покрусени от всичко загубено. Тракийските гърци правят още по-големи зулуми с населението на Източна Македония. Освен това, не е направено нищо сериозно от правителство и парламент по устройване на бежанците, обезщетението им и създаване на възможности за работа до началото на ПСВ, а тя пък отлага тези важни въпроси за необозримото бъдеще.
В изследването са описани изчерпателно всички зверства. Посочени са много статистически данни за население, имоти, загинали, оцелели и други от този период. Загубите щели да са значително повече, ако не са били в помощ на хората четите на Русе Славов и Димитър Маджаров. Не може да се установи точния брой на убитите и изчезналите, защото не е документирано и фотографирано в момента, когато при преминаването на българската войска в тези райони са виждали струпани убити на различни места.
Следва малка подборка с издевателствата за тези, които няма да прочетат книгата, за добиване на бегла представа за това какво се е случвало по тези земи, където водената там съпротива на българското население, което в изключително трудна обстановка запазва присъствие на духа и издигат българщината като образец на изключителен патриотизъм, упорита издръжливост и интелигентна съобразителност.
„Едно 8-годишно момиче - Димитра Кирякова, го хванали турски войници до град Кешан край вятърната воденица и го мъчили. Три дни още живяло и умряло там, останало непогребано.“
„В Зълъв жените са били публично изнасилени от войската и след това повечето от тях били зверски избити… Енвер бейовият отряд продължил нашествието си към Одрин, палейки българските села и избивайки населението.“
„Карагьоз Али си е правил удоволствието бавно, един по един (в Одрин около 25 българи), да коли нещастн��те жертви, които трябвало да гледат и да чакат реда си“
„Които залавяха в гората или селото (Деведере - Камилски дол, община Ивайловград), навързваха ги и ги вкарваха в черквата. Това вършеха войниците заедно с офицерите… С тях грабеха и безчестяха и гърците от това село… В черквата много мъчили хората за пари. Там бяха затворени 80 души - мъже и жени… Между затворените бяха и… деца… Там много ги изтезавали, мъчили ги, горили ги… Жените безчестили донемайкъде - по 40 души се изреждали на една… Три-четири дни след клането турските войски запалили селото, което съвсем изгоря. И черквата изгоря… И гърците от Яйладжик взели участие в плячкосването и изгарянето на селото.“
„За да не ги оберат по пътя, хората, които имали пари, ги дали на гръцките чорбаджии, кога със запис, кога на доверие. Сега на десетима души един от тези гърци е върнал парите, а другите си ги задържали.“
„Гърците от Инджекьой, които тогава били много свободни, преоблечени като турски войници, нападали в селото с каруци, за да задигат плячка… заедно с турците налитали на жените, та били обезчестени тогава и 18 момичета.“
„На 27 септември (1913) в Гьокче бунар (Сив кладенец, Ивайловградско) пристигнали турски чети, в които имаше и много гърци, организирани от автономното управление (създадено в Гюмюрджина от 16 август до 6 октомври 1913 година от помаци и турци, наложило рекет и терор над българското население)… Бяха облекли цивилни турски дрехи, за да не се познават лесно. Окупираха селото… Тогава събралите се мъже ги затвориха в канцеларията (на читалището), а жените - в черквата… Пред канцеларията бяха подготвили две тенекии газ, с които напръскаха стълбите и дъските. Ние бяхме горе. Подпалиха зданието, което бяха наобиколили, за да не може никой да избяга… Който се покажеше през прозореца, стреляха по него. Хората въпреки това се хвърляха… Аз (Иван Георгиев) скочих жив и успях да се измъкна… В това здание… загинаха 40 души стари и млади… Жените и децата били 400 и повече. Безчестени са всички… И селото запалили.“
„И жените (в село Дутли) след като дълго ги обезчестявали (главно помаците), убивали с най-ужасни изтезания. Пъхали им запалени свещи в очите, като им казвали: „На! Това е вашето миро.“… Много мъже и жени били избити и по околните гори.“
„Големите страдания на женската челяд не са за описване. Момите и невестите, за да се опазят, нощно време прекарвали по черниците, по покривите на къщите и на таваните.“
„На Дели Георги от Голям Дервент жена му турците заловили при колибата ѝ… и след като я безчестили, я осакатили, като ѝ отрязали езика, гърдите, ушите и носа. Разцепили ѝ черепа отпред, та мозъкът ѝ се виждал, но три дни не умряла. Мъжът ѝ дал един наполеон на един българин да я застреля, за да не се мъчи повече.“
„Тази (гръцка) чета дошла и в Кутруджа, събрала жените и децата. Посягала на честа на женската челяд, обирала пари и покъщнина, взела със себе си и мулетата на селяните. Оттам минала през село Пишман, събрала мъжете в черквата и им обрала парите и добитъка… От осем години нагоре, което бе женско, не оставиха, без да закачат.“
„В един дол, лежаха труповете на 100 жени и деца. Там имаше малки деца, които бяха хващани за краката и умъртвени, като ги удряли в земята. Други, още пеленачета, бяха затиснати с тежки камъни и така бяха умрели.“
January 23, 2025
Тежка за четене, книгата на Любомир Милетич е един изключително ценен исторически извор за страданията на българите в Източна и Западна Тракия в периода между двете Балкански войни.
Едни, рядко споменавани в нашата история, сцени на жестокост и смърт се разиграват в околията на Одрин, Ивайловград, Гюмюрджина и Дедеагач. Хиляди българи са подложени на неистови страдания, които белязват съответните региони и техните жители за десетилетия наред. Обрани и изгорени са десетки селища, изнасилени са стотици жени и момичетата, убити са множество мъже и деца. Извършители на тези безчовечности са местни турци-башибозуци(примесени с редовна турска войска) и “православни” гърци. Вторите, от които са в основата на почти всички антибългарски действия и агитации наравно с турския башибозук. Същата грозна роля(като гърците) изиграват и помаците от тези региони. Създава се Гюмюрджинската автономия, на която основите се градят върху антибългарщина.
Всичко това в рамките на няколко месеца, докато българската управляваща класа тотално неглижира и омаловажава въпроса относно съдбата на българите в Тракия, което значително спомага за нейното бъдещо унищожение. Но, действията на българското правителство трябва да се гледат на база властващия политически и военен контекст по това време. Въпреки всички оправдания обаче, правителството е трябвало със сигурност да направи повече за съдбата на тези немили-недраги българи. Най-малкото да въоръжи уволнените войници от тези околия, които с лекота биха успели да отблъснат турско-гръцката въоръжен “тълпа”.
Книгата на г-н Милетич е силно разтърсваща както заради фотографиите изложени в нейните последни страници, така и заради десетките лични разкази в нея, които те карат да съпреживееш силно болката на пострадалите хора. Нещо, което предава и допълнителна прибавена стойност на този труд. Освен това, в нея(в книгата) са описани и войводите Русе Славов и Димитър Маджаров с техните чети, които със своята героична храброст отчаяно са опитвали да защитят своите сънародници.
Единственият “недостатък” на книгата на Милетич от днешна гледна точка е изобилно изложената фактология, която затормозява четящия. Но книгата определено си струва всички “усилия”.
Едни, рядко споменавани в нашата история, сцени на жестокост и смърт се разиграват в околията на Одрин, Ивайловград, Гюмюрджина и Дедеагач. Хиляди българи са подложени на неистови страдания, които белязват съответните региони и техните жители за десетилетия наред. Обрани и изгорени са десетки селища, изнасилени са стотици жени и момичетата, убити са множество мъже и деца. Извършители на тези безчовечности са местни турци-башибозуци(примесени с редовна турска войска) и “православни” гърци. Вторите, от които са в основата на почти всички антибългарски действия и агитации наравно с турския башибозук. Същата грозна роля(като гърците) изиграват и помаците от тези региони. Създава се Гюмюрджинската автономия, на която основите се градят върху антибългарщина.
Всичко това в рамките на няколко месеца, докато българската управляваща класа тотално неглижира и омаловажава въпроса относно съдбата на българите в Тракия, което значително спомага за нейното бъдещо унищожение. Но, действията на българското правителство трябва да се гледат на база властващия политически и военен контекст по това време. Въпреки всички оправдания обаче, правителството е трябвало със сигурност да направи повече за съдбата на тези немили-недраги българи. Най-малкото да въоръжи уволнените войници от тези околия, които с лекота биха успели да отблъснат турско-гръцката въоръжен “тълпа”.
Книгата на г-н Милетич е силно разтърсваща както заради фотографиите изложени в нейните последни страници, така и заради десетките лични разкази в нея, които те карат да съпреживееш силно болката на пострадалите хора. Нещо, което предава и допълнителна прибавена стойност на този труд. Освен това, в нея(в книгата) са описани и войводите Русе Славов и Димитър Маджаров с техните чети, които със своята героична храброст отчаяно са опитвали да защитят своите сънародници.
Единственият “недостатък” на книгата на Милетич от днешна гледна точка е изобилно изложената фактология, която затормозява четящия. Но книгата определено си струва всички “усилия”.
October 26, 2019
Не се забравя, нито се прощава тази история, сполетяла ни преди 100 години.
May 7, 2021
Реални разкази, статистика и трагедия
December 25, 2025
Разтърсващ разказ за съдбата на тракийските българи!
Displaying 1 - 6 of 6 reviews