Книга втора от поредицата „Поет за поета“ на ИК „Аквариус“ представя Иван Радоев.
Струва ми се, че между моите връстници Иван Радоев има най-живо присъствие в българската култура. Минал през всички възторзи, униния, съпротиви и ярости, които се паднаха на моя набор, той успя да направи от тях изкуство. При това най-често високо каратово – от 14 карата нагоре. И с лириката, и с драматургията, дори в разговорите на маса, изказвания на „високи форуми“, той говореше само със свои думи, едновременно прости, многолики и разнозначещи… Взети сами по себе си, всяка от неговите мисли беше като гатанка. Събрани, съчетани заедно, тия гатанки се опитваха да дадат отговора на проклетите въпроси, които сфинксът на нашето време ни задаваше. Иван Радоев е от малцината, които реално задържат уважението и „рейтинга“, които още приживе си бяха спечелили. Това е съдба само на действително заслужилите строители на държавата на българската словесност. Леон Даниел
Иван Радоев (1927 – 1994) е един от най-откритите и в същото време трудно разгадаеми творци на ХХ век. Може би защото е изпреварил времето и „хвърля думите за утре“. … Втурваше се в битки без гарантирани победи. Пренебрегваха го, отричаха го, унижаваха го, поваляха го. Но го уважаваха. Тъй като никога не пожертва достойнството и честта. Мария Гарева
Едва ли има друг съвременен творец, съумял до такава степен да проникне отвъд думите с трептящата им многозначност, да надникне зад маската на толкова шутове и лъжепророци, да остане извън боричканията за днешна и утрешна слава, да се издигне над суетата. Тъкмо тези „извън“ и „над“, тоест неучастието в колективната лъжа, му осигуряват трайно присъствие в духовния живот на нацията. Надя Попова
Иван Дашев Радоев е български драматург, поет и журналист. Носител на извънредна награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж. Завършва гимназия в Плевен. Следва право (1947 – 1949) и българска филология (1949 – 1951) в Софийския държавен университет. Редактор във в. „Стършел“, в. „Родни криле“, сп. „Български воин“. Драматург в Народната опера в София (1963 – 1968), главен редактор на Българската телевизия, драматург на театрите „Сълза и смях“ (1970 – 1972) и „София“ (1972 – 1986), на театъра в Перник (1986 – 1990).
Публикува поезия от 1939 г. Сред най-значимите му стихосбирки са: "Пролетно разсъмване. Стихотворения" (1953), "Стихотворения" (1958), "Баладична поема" (1960), "Един бял лист" (1975), "Стихотворения и поеми" (1978), "Грешни сънища. Стихотворения и поеми" (1987), "Бяло потъване. Децими. Феникс" (1992). Той е един от създателите на лиричната драма у нас - "Светът е малък", "Голямото завръщане", "Червено и кафяво", "Садал и Орфей", "Човекоядката", "Биволът", "Чудо", "Сън" и др., които и днес се играят по българските театри.
От края на 40-те години Радоев е автор на първия любовен цикъл, печатан след септември 1944 година, станал повод за бурна дискусия. По юношески чистата романтично обагрена лирика е възприета от нормативната критика като „сексуално-буржоазна“, „еротична“, „порочна“, „упадъчна“. Постепенно упреците за „вредителството“, за липсата на „идейно здраве“ се прехвърлят върху личния живот на поета. Той е принуден да напусне София и да се установи в Сливен и Бургас. Радоев е един от създателите на т. нар. лирична драма през втората половина на 50-те години. В малките пиеси „Джудо“, „Петрол“, „Ромео и Жулиета“, „Моцарт“ от 1986 година за първи път в българската драматургия са представени младежките несъгласия и бягства, станали причина за спирането на спектаклите.
На негово име са наречени Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен и улица „Иван Радоев“ в квартал „Овча купел" в София, недалеч от Нов български университет.
Министерство на културата, община Плевен и Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ организират Национален конкурс за българска драматургия „Иван Радоев"
Баща е на известният съвремен български актьор Иван Радоев