Хайри Хамдан - Роден e през 1962 г. в Дер-Шараф, Западният бряг на река Йордан. През 1967г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Живее в България от 1982 г., където се дипломира като инженер през 1989 г., женен с три дъщери. Носител е на световни литературни награди в Египет, Саудиска Арабия и Палестина. Носител на награда „Перото“ за превод през 2018 г. и наградата на Съюза на българските преводачи – 2018 г. Творбите му, освен на български, са издавани на арабски, английски, френски, испански, италиански, македонски, немски, украински, шведски и други езици.
Хайри Хамдан е роден през 1962 г. в Дер Шараф до гр. Хеброн в Палестина. Завършва Техническия университет през 1988 г. Има многобройни публикации във водещи арабски и български периодични издания. На български език негови произведения са публикувани в "Литературен фронт", "Пулс", алманах "Море" и др. На арабски език са издадени негови романи и пиеси. Носител е на международни награди в Египет и Палестина. Автор е на стихосбирките "Очите на бурята", "Мариамин" и на романите "Живи в царството на рака", "Европеец по никое време". Романът му "Дневникът на позора" предстои да бъде публикуван. Негови творби са преведени от арабски на английски, френски, испански и италиански език.
С поезията се сблъсквам рядко, винаги случайно, крайно спорадично, и доста зрелищно. Срещите ни са някак съдбовни - сякаш сме се търсили и намерили, а не е било никак вероятна тъкмо такава среща.
Нямам понятие кой е Хайри Хамдан (в момента чета анотацията и послеписа). Просто отгърнах наслуки, без да имам намерение. После заразлиствах.
Един бродник из живота е разпънал палатките си в стихове, канейки друг странник да ги сподели или да се приюти в някоя строфа. Доброто старо бедуинско гостоприемство, което сгрява пътник в тъмна нощ. Благодаря!
—————— 🌖”Не се извинявай! Натрупай грехове! Удобни облаци по мярка не валят и южните ветрове понякога духат от север. Морето, и да е до колене, вещае смърт.”
🌗“Ще се помоля за покой на заблудените души. Ще се помоля за освобождение на насилника от оковите, но преди жертвата. Ще се помоля да има светлина, да има ден, впреки светлото лице на мрака. Ще се помоля в църква, в джамия, край пътя, на върха на планината, до изгрева, до Дунава, за да ни има такива, каквито сме, просто човеци. Заедно хълма да изкачим и да преминем отвъд гилотините. Ще се помоля.”
—————— Сърцето на Зухаир (1186-1258 г.) - поет и калиграф от днешен Ирак - вплело четири строфи арабска поезия, е най-близката ми асоциация със стиховете в сборника:
Хайри Хамдан говори на всички световни езици, не защото е блестящ преводач, а понеже пише поезия. „Аз съм чедото на словото, изписвам го и то мене”. А словото не е нищо друго, освен памет. За живота и света, и за теб в него.
Точно с тази дума започва и завършва последната му стихосбирка. „Памет”. Така рамкирана, тази книга сякаш представлява пътуване, в което началната и крайната точка се сливат в едно, още повече, че един от основните мотиви в текстовете на поета, е влакът, пътуването, завръщането, заминаването, движението изобщо. А траекторията му сякаш рисува неувяхващи водни лилии, преборили се с езерото на забравата.
Накъде пътува героят на Хайри Хамдан? С бастун или събуждайки се за съня. С еднопосочен билет. През липси, които има смелостта да помни, понеже е „верен на забравата”, на забравянето му от любовта. През разминаването тъкмо с нея, само за да има шанс да се дочакат закъснелите ѝ влакове в есента. На 32-ро число, осмия ден от седмицата, седмия континент. Но винаги с вяра.
Рамкирането във „Водните лилии на паметта”, обаче, се случва и на едно друго равнище. На линията на усмивката на толерантността, преди и след (само)екзекуцията със слово. И тъкмо тук разбираме, че това е една сложна и многопластова книга, излизаща извън ограниченията на персоналната перцепция на света, защото авторът ѝ принадлежи на дъждовните палатки, на пустинята, на Палестина, на София и на Мусала едновременно, притежаващ умението да броди в душите ни, понеже преди всичко е обичащ хората човек. Пътуването е и в нас, и към нас. Странниците, бедняците, избраниците, момичетата със стари колела, нежелаещите спасение... С молитва и слово. За да се запитаме – имаме ли смелост да скочим в играта и да помним изборите си? Достатъчно силни ли сме да преброим песъчинките на пустините от липси, да ги изберем и да отгледаме в тях красивите цветя на паметта си?
Това е книга – молитва. Моли се бедуинът, палестинецът, българинът, поетът (преди пролетта) - да имаме сили да натрупаме грехове, да можем да понесем отсъствията си и да помним себе си. И най-сетне да повярваме, че любовта е възможна.
Водните лилии искат да си спомнят момичето. Песъчинките – водата. Жаждата – нейната неутолимост. Поетът – хората. Ние нека помним любовта.
Защото паметта е оптимизмът, че всичко, оставащо в нея, съществува завинаги.