Чекмо

Чекмо #1

by Момчил Николов

„Спокойният живот не беше за нас. Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно. И мисля, че решението за това общо голямо приключение беше взето точно тогава, на това място – в музея на чекпойнт „Чарли”.

Разбрах, усетих го, че каквото и да направя, накъдето и да тръгна, тя щеше да ме последва. Толкова я искахме и двамата тая свобода, че направо можехме да останем като експонати в тоя музей, нищо че не бяхме преодолявали Берлинската стена.

Друга стена бяхме преодолели ние, не по-малко трудна – тая, дето е във всеки човек и го кара да спира пред нея, да я заобикаля, да избира по-лесния път – там, където всички вървят, а препятствия поне на пръв поглед не се мяркат.”

Genres: Bulgarian Literature, Bulgaria

520 pages, Paperback

Published January 1, 2019

About the author

Момчил Николов е роден през 1970 г. Завършва медицина. Публикува книгите: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български - английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008). Автор е на следните проекти: визуална инсталация „Фрагменти“: мултимедиен проект, обединяващ усилията и креативноста на млади творци в областта на литературата, видеоарта, живописта и музиката - идея , текст, организация (2000); Червената къща: пърформанс-премиера на книгата „Mad Doris“ - идея, текст, организация (2001); участие в проект Literary Access (2002). Получавал е следните награди: 1999 - за дебютен роман - на в. „Литературен форум“ - за романа „Foxy lady“ (непубликуван); 2000 - за принос към културата - на община Плевен; 2001 - пиесата „Наблюдателят“ е номинирана в националния конкурс за драматургия „Иван Радоев“; 2001 - награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“; 2002 - голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“; наградата за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008).

Reviews

[Деница Райкова]

Момчил Николов - "Чекмо", изд. "Сиела" 2019

Преди малко приключих с "Чекмо" .
Дали обаче той е приключил с мен, това не знам. И не, не се учудвайте, че казвам "той", все едно говоря за човек, а не "тя", сякаш става дума просто за книгата. Защото аз - може би не през цялото време, но през почти цялото - нямах чувството, че просто чета книга. Имах чувството, че той, този Чекмо, този "тарикат", този образ безподобен, разказва историята си не на някого или на нещо си там, ами лично на мен я разказва. А аз седя и слушам и до един момент се дивя и се чудя, повтарям си наум - а по едно време вече и на глас взех да си го повтарям - "Не, не, това не може да бъде", "Такива неща не се случват", а в същото време нещо отвътре ми възразява: "Защо да не може да бъде?", "Как така да не се случват", сещам се за някои мои си неща, дето и аз ако ги разкажа на някого, най-напред ще се изуми и ще ми каже, че не могат да бъдат. И пак - за пореден път - хващам вяра на историята на Чекмо и продължавам да чета. Без да държа сметка за времето, което минава, за броя прочетени страници; така ме е хванала тази история, че спирам с четенето само за да свърша някакви неотложни неща. И чета, и съпреживявам, и се страхувам, и се радвам... и някак си, когато стигам до края, не ми се вярва, че историята е свършила. Ето - даже не пиша в минало време, не казвам "прочетох", казвам "чета". Не е грешка, просто още ме държи тази история и не знам още колко ще ме държи.
На пръв поглед "Чекмо" може д а изглежда - или да звучи: изберете си което искате от двете, и двете са еднакво верни, толкова е жива и пъстра тази история - като поредната история за "соца". Или историята на един тарикат. Може и така да е... донякъде. Защото в началото на своя път Чекмо наистина е един дребен /отначало/ тарикат. И защото голяма част от историята се развива в последните години преди 1989 г. Аз обаче някак не успях да възприема Чекмо като "отрицателна" личност, като истински, злонамерен измамник: постоянно се опитвах да зърна някъде там вътре онова зрънце доброта, което дреме у всеки. И наистина - имам чувството, че от един момент нататък то взе връх - защото никой не е поначало лош, лъжец, измамник. И когато на доброто бъде даден шанс, то се проявява. А когато срешнеш добрина, отвръщаш на нея също с добрина. И сякаш всичко лошо, което се е случило, бива възмездено... защото си заслужил добрината.
Случвало ми се е понякога с разни книги да стигна до дума, изречение, абзац, които да ми създадат усещането, че едва ли не заради тия думи е написана цялата книга дотук, че тези думи ще са сред ония, които дълго няма да забравя. Тук това бяха няколко реда още преди стотната страница, редове, при чието прочитане нещо сякаш ме преряза. "... на нас, като ни вземат името - всичко ни вземат. Те вземат не само моето име, вземат и на баща ми името, и на дядо ми, и на целия ни род. И край - все едно нас никога не ни е имало на тая земя". Това бяха за мен най-смразяващите думи в цялата книга, думите, след които дълго време нищо в нея не можеше да ми се стори щуро, весело, забавно.
А че книгата е луда, щура, безумна - непредвидима - в това спор няма. Книгата и прелест. Четох, съпреживявах, радвах се, натъжавах се, страхувах се, бях на тръни. Още повече, че самото начало ме беше подготвило за невесел край. Но тази книга беше едно от най-невероятните ми и щури читателски преживявания. И още не мога да изляза съвсем от нея. Още съм някъде там с Чекмо - в Германия, в Нова Зеландия, в Австралия. Обикнах го тоя образ безподобен. Хареса ми писането на Момчил Николов. И определено ще продължа с други негови книги.

[Христо Блажев · Rating 5 out of 5]

“Чекмо” няма спирка: http://knigolandia.info/book-review/c...

Това е роман, който тече от първо лице, но обхваща безброй лица – това на Народна република България в нейния заник, с всичките ѝ абсурди като страстта по вносните стоки, преименуването на турците, казармената робия, валутните далавери, хазарта, заигравките с властите и патенето от тях, социалистическия спорт и какво ли още не; на вятъра на промяната, който задухва толкова силно, че изхвърля стотици хиляди извън границите на родината – и там са и лагерите за бежанци, и далаверите във все още не съвсем обединения Берлин, и варенето на един ананас (толкова важен, че го има на изключително подробната корица на Дамян Дамянов), и опита за честен труд за честни хора, който завършва трагикомично покрай едни американски военни; на връщането в България, поела по нов път – и вече всеки трябва да се спасява поединично в това абсурдно време, когато идват новите властници с анцузите и ланците, с недосегаемостта на силата и безцеремонността на агресията; и на емиграцията като шанс за спасение, за ново начало, за опознаване на свят, който изглежда невъзможен – и по-важното, че българите и там могат да внесат своя колорит по неподражаем начин.

CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/c...

[Николай Терзийски · Rating 5 out of 5]

Майсторски разказана история за безкрайно колоритен герой, събирателен образ за времето от края на осемдесетте до началото на деветдесетте години. Историята се лее, езикът е прекрасен, но това никак не е изненада - все пак става дума за Момчил Николов. Чудесен роман!

"Щото човек, като има някакви мечти, тия мечти не му дават мира, човъркат го, ядат го - каквото и да правиш, все мечтите са ти в главата и всичко останало ти се струва някак си маловажно, не може да погледнеш кой знае колко сериозно на него. Правиш го, щото може да го правиш, но знаеш, че най-важното нещо ти е мечтата, нея трябва да гониш до дупка, тя е истинският ти живот, който има смисъл, тя те крепи. Когато обаче разбереш, че с мечтата ти е свършено, като попремине тоя период, дето ти е много гадно, и си мислиш, че не с нея, ами с тебе е свършено - тогава забелязваш, че животът не е само тая мечта, ами много други работи, на които можеш да обърнеш най-накрая внимание."

[Ivan Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Лично за мен това е българският роман на годината. Нов поглед съм прехода, който бяга от типичната драматичност, безнадеждност, легендите за куфарчетата и онова, с което съм свикнал (и което ме отблъсква) от подобни четива. Книгата на Момчил Николов е антипод на всичко това. Разказът се води от герой, който никак не е героичен. Може би не Велик, но поне страхотен комбинатор. Донякъде циничен, донякъде романтик, че и симпатичен келеш със своя житейска философия и с готовност смело да се хвърли във всяко ново начинание, от което може да има печалба. Както заради самата печалба, така и защото просто отвътре му идва. Тук някой критик вероятно би написал с кои текстове "Чекмо" влиза в диалог, но аз не съм критик. За мен по-важно е, че книгата влиза в диалог с мен като читател.

Имам интересното усещане, че това може да се окаже романът за прехода за няколко поколения, към които принадлежа и аз. Поколения, чиято младост е минала през края на осемдесетте или началото на деветдесетте. Вълчи, но и живи години, в които кръчмите бяха истински кръчми, надеждите бяха истински надежди, а чаровните далавераджии, прецакващи с усмивка, де що видят, бяха истински чаровни далавераджии, които прецакват, де що видят.

Но времето ще покаже какво е мястото на този роман в литературата българска, в съзнанието българско, в душите на всите българи, които никога не могат да бъдат заедно - българчета, к'во да ги правиш? Докато времето даде своята присъда, читателят може да се скъса от смях, защото това е най-комичната (по един сериозен начин) книга, която Момчил Николов някога е писал - отново наблягам на субективността на мнението си. По-комична и от "Hash oil" с оня проникновен спор що е то типи... Признавам, че в последните години ме плашат дебелите книги, донякъде ги пренебрегвам, вероятно става дума за някаква дискриминация, но тази прочетох за два дни. Будувах до ранни доби с ясното съзнание, че на следващия ден организмът ми ще ми го върне тъпкано. Но какво да кажа? Заслужаваше си!

Надявам се повече читатели да забележат този роман. Надявам се, че на Момчил Николов му е допаднало да използва повече чувството си за хумор и ще продължава да ни изненадва с подобни заглавия. Надявам се, че ще продължават да се появяват книги от този тип, защото, малко или много, свикнал съм с "драмата на българското клето съществувание", свикнал съм с особеното проникване в мрачните мазета на нашата душа българска, която от светлина се нуждае, но ония са я затъмнили, защото и светлината започнаха да крадат и пр... Но не са много книги��е, написани с чувство за хумор. И то такова, което да може да бъде почувствано от по-младата читателска аудитория.

Търсенето на смисъл, перипетиите на битието, любовта, възходите, паденията (и всички оставали толкова важни тинтири-минтири) могат да бъдат описвани и по един забавен, самоироничен начин. Момчил Николов го умее и кърти цели Берлински стени... Евала!

[Антоанета · Rating 4 out of 5]

Тази книга за мен беше абсолютно "Среща на сляпо". Взех я от библиотеката, защото беше нова (от 2019), а нямаше изобщо какво друго да взема. Но нито има анотация, която да подскаже за какво иде реч, нито бях чела някакви отзиви или каквото и да е свързано с книгата (нито пък с автора). И започвам аз да чета без дори да знам заглавието какво означава. А това всъщност е прякорът на нашия главен герой Йонко, съкратен от чекмеджето придобит по линия на дядо му Скрина... Още с тези първи страници навлязох в свят на абсурдите. Но доста реални абсурди. Защото разказът започва в първо лице и стартира от там, където няколко години преди 10-ти ноември, Чекмо решава, че ще става спортист - борец по-точно, но места нямало и след плуването го пратили в джудото. Та започвайки своя разказ героят е още ученик, но от малък ги разбира нещата. Надарен с остър ум, съобразителен и енергичен, за някои неща доста му сече пипето. Езикът е на моменти просташки, изпълнен с жаргон, но и типично български изказ точно какъвто е като седнеш в компания и след две ракии някой започне да заразказва случки от живота си. И така целият текст плътен от горе до долу без нито една чертичка за пряка реч се лее точно по Бай Ганювски и все пак супер интересно и колоритно разказана всяка една случка и всяко едно събитие. А книгата е пълна с такива - първите успехи в спорта, навлизането на играта на зарове и усъвършенстването на главния герой в тази игра, правенето на кинти от всеки и всичко, смяната на имената на турците (там доста навързани бяха нещата, които после му промениха живота), родната казарма преди промените, стигането до лудницата, самите Промени, първите емигрантски вълни към Германия, после първите наченки на организираната престъпност в България, та да се стигне до другия край на света в Нова Зеландия. И през цялото това време дъх не можеш да си поемеш от толкова много събития. А малкият тарикат Чекмо, става голям тарикат - от всичко пари изкарва, далаверите всички ги умее, пък и жена си намери като него и тя умна, съумява всичко да калкулира, да пресметне, печалба да види дали ще излезе. Изобщо той е човек, който малко или много от рано се е отракал, не спира да мечтае и във всичко да търси възможности. Не си представя да стои на едно място, или да има нормално работно време на поточна линия, или да има шеф, който да му казва какво да прави или каквото и да е било друго, което нормалните хора имат и правят. Той е свободен дух, пътешественик и откривател. Тук ще вметна един СПОЙЛЕР !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Като видях в началото, че Йонко ще става джудист и доста връзки навсякъде има, далавери върти, с хазарт се занимава, с някои тъмни типове се запозна, реших че съм разконспирирала книгата и че после в началото на 90-те той ще стане мутра.
Но много приятно ме изненада книгата, че изобщо не познах и по съвсем друго направление се стече животът на Чекмо, и че много хитро той се измъкна от тази пропаст! Та като цяло книгата изобщо не е предвидима и дори напротив каквото не очакваш това става, което пък държи интереса до край. Слагам 4*, а не 5 само защото краят ей така изведнъж се появи без никакви пояснение, без епилог, без нищо. Просто си свърши някъде, а аз исках повече информация какво става с Чекмо след това. А пък сега научавам, че това не е въображаем персонаж, нито дори събирателен образ на българина от периода на прехода, а напълно реална личност и напълно реална история. Чак не мога да повярвам, че толкова събития могат да се случат в живота на човек, но поне се надявам, че и след края на книгата реалният човек Чекмо е имал добър живот. Та от мен 4*

[Антония Апостолова · Rating 5 out of 5]

“Чекмо” е моят категоричен избор за българския роман на 2019-а. Не направих класация в края на миналата година именно защото исках първо да прочета и него. Признавам си, че този избор може да не е “статистически” точен, тъй като все пак не съм изчела всичко българско, излязло през 2019 г., но пък със сигурност е литературен, а освен всичко останало - и емоционален, включително защото засяга времето, в което съм израснала.

“Чекмо” (изд. Сиела, 2019), чието действие обхваща пет години преди промените от 1989 година и пет години след тях, уж запълва съществуваща ниша - на романи, които осмислят близкото минало и периода на прехода. Той обаче като че ли е изключение, преди всичко поради уникалната си гледна точка към тези събития. Тук жертвите и палачите са флуидни, а тонът е лишен от (мело)драма, от мрачна сериозност, от обичайните оплаквания или обратното - от носталгията по онова време. Последните две, така типични за начина, по който съвременниците обикновено преживяват спомена си за онова време, са заменени от един възтържествуващ дух на виталност, будност, жизнелюбие, приемане, преминаване…

Чекмо е герой в традицията на бай Славе на Милен Русков и дори (да, изкушавам се) на бай Ганьо. Впрочем едноименният герой, както става ясно от множество интервюта с писателя (както и от репортажи с прототипа), е реален човек и в този смисъл романът е нещо като свободна автобиография, доизмислена от Момчил Николов. Парадоксално, това е единственото, което като че ли смущаваше пълното ми наслаждение - именно фактът, че Чекмо не е изцяло гениален плод на творческото въображение на Момчил Николов, а така да се каже сам е подсказал сюжета. Не вярвам в това, че достоверността на един текст се засилва от това, че “то наистина се е случило”, и не смятам, че трябва да бъде изтъквано. Казвам го обаче не като критика, а само за да уточня, че за мен автобиографичността няма добавена стойност за великолепието на този роман.

Най-голямото постижение на “Чекмо” за мен си остава неговият забележителен език -
усетих го буквално като отделно дишащо същество...
Прочетете цялото ревю на книгата тук: https://bit.ly/2TT1jCR

[Марин Трошанов · Rating 5 out of 5]

Различна и прекрасна книга. Една искрена житейска изповед - дива, безумно забавна и абсурдна като своя герой и вдъхновител. Криволичеща между глупави битовизми, лични търсения, социални сътресения и големите, болезнени въпроси на едно засмукано в торнадото на превратностите на епохата поколение. Роман за промените: човешки, идейни и обществени. Борбата на един млад човек за успех, любов и място под слънцето, каквото и да означава това. Стремежът му да постигне мечтите си, вместо да бъде повлечен към дъното от гръмовно пропадащия в бездната на историята социализъм.

Чекмо не е образцов герой, но е страшно симпатичен. Тарикат и мошеник, който не е изцяло опериран нито от чувство за съвест, нито от морал и способност да разграничава добро и зло. Книгата е въртележка от нелепи до безобразие приключения. От лудостта в казармите и психиатричните клиники на България, през безброй шанаджийски измами и хазартни шашми до бурните събития около Голямата екскурзия и кралския преврат, детронирал бащата на нацията. От бежанските лагери на възраждащата се Германия и военните бази на НАТО, през унищожителната борба за натрупване на капитали в псевдодемократична България и раждането на групировките, до райските плажове на Нова Зеландия и Австралия. Сблъсък на непоклатимата логика с потопените в мистика и загадъчност герои на преломните времена - ходжи, владеещи непонятни сили, полтъргайста Кики и вездесъщия Кашпировски. История, в която ще четете с еднакво вълнение за спекуланти, прохождащи мафиоти, жестоки и методични генерали, дресирани плъхове, ебливи чинчили, златни рибки канибали и емигранти, отварящи портали към отвъдното. От панелките и сивите учреждения на родината до снимачните площадки на "Херкулас" и "Зина - принцесата воин", защото животът е неустоим, многоцветен, прекрасен, заслужаващ си всяка минута страдание и всяка минута обич.

[Kalin Nikolov · Rating 5 out of 5]

**4.8**
В жаргонен стил, адски авантюристична и забавна

[Velina Savova · Rating 5 out of 5]

Прекрасен Момчил Николов-за пореден път!
Тематиката е много различна и неспецифична за него,което доказва универсално перо,достойно да пресъздаде всякакви образи и лични вселени!
А този образ наистина е безподобен и толкова оригинален,че събуди в мен смесено чувство на
Завист и надежда!Четете смело-забавата е гарантирана!

[Boriana Ovcharova · Rating 5 out of 5]

Гледам снимката на автора на гърба на книжното тяло и си напрягам мозъка дали ми е познато това лице, от моя град ли е този батко, разминавалаи ли сме се по коридорите на едно и също училище, на градския театър, на пешеходната улица („Търгосвка“) или другаде... И нищо. А всеки земляк, прочел дори една страница от този роман, би се заклел, че е наше момче, ловчалия. И диалектът му – достоверен, и лафовете – градски, и чувството за хумор също, добавеното „в“ там, където не му е никак мястото - в редица глаголи (напр. „провокирвам“), и градската действителност на онези смутни времена – и тя досущ истинска: борчета, спортисти, мафиоти, мангизлии, ченгета, връзкари, тираджии и сума гладен обезверен народ. Ако не познавах лично неколцина зевзеци а-ла-Чекмо, щях да си помисля, че страшна фантазия има този автор и да се чудя как му ги е родила главата, да цъкам с език и да казвам, че това е пълна измишльотина и няма как такива неща да са се случвали с някого.
На един дъх се чете, история след история смях и сълзи. Харесва ми, че не е нито герой, нито анти-герой този Чекмо. Съвсем е сив – нито наивно добродушен, нито сметкаджия и подмолен далавераджия. Един дребен тарикат, но с чувство за мярка, с достойнство, верен приятел, стабилен партньор, съзнателен баща. Не е син за пример, никак не ми хареса отношението му към Данчето (майка му), опитва се да я щади на моменти, но по-скоро гради стени между себе си и нея, отдалечава се от нея, липсват топлота, доверие и грижа. Но и с жена му не са кой знае колко близки. Сплотени са, имат сходни представи за бъдещето, за успеха, за израстването си като отделни личности и като семейство, не може да им се отрече, но и там като че ли малко по телепатия се случват нещата, а не в разговори, плануване и мечти. Липсват „розовите очила“ и у двамата. Здраво стъпили на земята оцеляващи. Въобще всички второстепенни герои са интересни образи и не му е трудно на човек да си ги представи със съответните им съдби, стремежи, грешки и начин на мислене.
Обичат си я българските автори темата за прехода и току се появи роман, разказ или нещо епизодично по въпроса. Кой по-философски и с трагични нотки (Георги Господинов), кой от друг ъгъл я гледа с повече битовизми и пак с доза философия (Димитър Шумналиев), но е добре и от комичната страна да се види, като при Момчил Николов – мака и тук да не липсват нито битовизмите, нито философската нишка. Някак като съвременни историйки за Хитър Петър, не чак като Бай Ганьо – там сатирата е доста по-жестока.

[Nadezhda Trichkova · Rating 5 out of 5]

Колоритен, остроумен и различен от всеки друг роман за прехода, на който съм попадала. Към края на миналата година, във времето за лични и читателски равносметки, често виждах да спрягат “Чекмо” като едно от големите постижения на българската литература за 2019г. Сега разбирам защо.

Историята е така всепоглъщаща, че 500-те ѝ страници ми се видяха твърде кратки. Езикът – и той. В последните няколко дни дори се улавям да мисля с типичните за героя изразни средства, все за “потребности и възможности” говоря. :) Иска ми се да бях прихванала дори повече от несвенливия език на Чекмо, типичен за епохата и средите, където хората се учат да борят мрака на ежедневието с хумор и пародиране на политическите обещания за светло бъдеще. И макар героят на романа да е дребен мошеник, в него има толкова обаяние, толкова приключенство и любов към живота, че успя да ми стане безкрайно симпатичен.

[Maria · Rating 5 out of 5]

Моят фаворит за роман на годината “Чекмо” на Момчил Николов!!!Главният герой живее на пълни обороти и разказва животът си по време на социализма, а той е наситен с приключения и мечти разгърнати в световен мащаб!Ако в първите страници се запознавате с Чекмо,то преди средата на книгата вече силно ще му симпатизирате,а след нея ще заживеете жадни за новите му идеи,а той е извор за тях!Истинска книга,която лично в мен предизвика безброй усмивки и връщане назад в онези години,преди и след промените.Препоръчвам с две ръце

[Ивета Петрова · Rating 5 out of 5]

Забележителен български роман, който се изчита на един дъх. Написан е увлекателно, хумористично, без пряка реч, но въпреки това текстът е наситен с разговори.
Базирана на действителни събития и личности, книгата ни пренася в годините около Прехода и ни запознава с колоритния главен герой Йонко, по прякор Чекмо. Той има талант в хазарта, интересни бизнес идеи, чувство за справедливост и смелост да преследва това, което иска.

[Селина Йонкова · Rating 4 out of 5]

ако, случайно уморени от натежалото ви егн ви обвземе носталгия към онези времена на соца, “чекмо” е отрезвяващ, забавен и ироничен. ще си припомните и ще ви стане леко тъжно и неудобно от самия себе си, че сте били част, от онова позволяващо всичко това да се случва. тогава, след това...

[Boyan · Rating 5 out of 5]

Тъкмо се бях помислил, че съм прочел достатъчно книги и изгледал достатъчно филми за периода около падането на Тодор Живков, когато прочетох Чекмо. На пръв път обикновена история на едно момче от Ловеч, но разказана по реалистичнохумористичен начин. Изпълнена с толкова емоции и действия, демонстрираща обратите на живота и желанието за по-добър такъв.

[Мария Попчева-Георгиева · Rating 5 out of 5]

Страхотен роман!

[Alis Nersezova · Rating 4 out of 5]

Ако трябва да опиша романа с тагове:

#Вдъхновен от истински събития
#Исторически
#Политически
#Приключенски
#Хумористичен
#Драматичен
#Трилър
#Бизнес
#Магически реализъм
#Мемоари

[Stoyan Nenov · Rating 5 out of 5]

Кеф!

[Kristiyan Bonev · Rating 5 out of 5]

Една много приятна изненада, показваща невежеството ми.

Преди тази книга да беше предложена в клуба ни, дори не бях чувал за Момчил Николов. Бях малко скептичен към качеството на това, което ще прочета.

Абсолютно напразно, оказа се. Получи се и от онези пъти, в които книгата пасва перфектно на моментното ти състояние. Насладих се много на историите и лекия начин, по който вървеше повествованието. Последното говори много, тъй като книгата е написана без глави и разделения, като един безкраен текст. Това затруднява винаги четенето, но в този случай беше минимализирано.

Книгата иначе ми се струва като "Братовчеда на Чамкория" (на Милен Русков). Стилът и подходът са много сходни, лежат върху една основа. И двете дълбаяк някак уместно и естествено в народопсихологията, разглеждат я и я предизвикват.
Някак и нищо не е едностранно, всичко е видяно в перспектива от времето, което е запечатано в очите на главния герой и разказвач. А читателят преживява всичко с него, тъй като повествованието е в 1л ед. ч. Как да не се обвържеш с Чекмо? Който се оказа и реален човек. Това е нещото, което съм сигурен, че всеки се запитва, докато чете книгата. Естествено и аз се запитах и прибързах да издиря интервюта с автора, който не разочарова.

Мисля, че любимата ми история ще остане с това как Чекмо се превърна от балък в тарикат, в рамките на 2 дни пред ЦУМ. Някак това не ми се е случвало никога и ми се е случвало всеки ден. Някак в него, в една случка, в една страница текст, се съдържа цялата дефиниция на едно общество, всяко защо, как и какво от ежеднението. Всеки въпрос и отговор на обществото на "Нова България".

Чекмо е и примера за "той е добро момче", израз, който до момента не можех да дефинирам конкретно, но книгата ми помогна. Защото Чекмо не е никак добро момче, в смисъла на това, че съвсем откровено си прецаква хората и им взима парите на комар. Но пък е и някак добро момче, има си принципи. Винаги върви по тънката линия на закона, като често го прекрачва, позволява си да влиза във физически саморазправи (нещо, което от далечние поглед на времето е някак по-озадачаващо, отколкото в онези времена), но пък някак винаги с почти простими неща (нищо конкретно сериозно). Застава до приятелите си и не ги предава, не изневерява на жена си, винаги е позитивен и мисли за околните и близките си, широко скроена личност е. В същото време обаче, нашият Чекмо не е и много подпомагащ обществото. Личните облаги са основен двигател, в което няма нищо лошо, но липсват идеи за съществуване извън тези лични интереси. Образование и самоусъвършенстване са само част от финансовия контекст на момента. Няма проекция и перспектива за бъдещето и лична визия.
И всичкото това не е по никакъв начин лошо (освен може би по 1-2 хах), даже е хубаво и колоритно. Палитрата е обогатена. Отбелязвам го единствено във връзка с дефиницията в ежедневието ни на "той е добро момче".

Отрази ми се и полезно в личен план. Хубава перспектива получих от Чекмо, който обикаля навсякъде и във всякакви условия и няма притеснения от нищо. Нали са заедно с Теодора, другото е второстепенно. Това ми остава като една тънка епопея на любовта. Не мисля, че беше основния сюжет в книгата, но същевременно беше черешката на тортата. Ако беше акцента, може би щеше да е прекалено. А тя беше представена ежедневно и нормално. Това беше най-обикновеното нещо за Йонко и Теодора - щом са заедно, всичко ще се нагласи и хайде заедно на приключението.

Яка работа е тая книга.

[Елена Павлова · Rating 5 out of 5]

Имам проблем с такива книги.
Добре де, имам проблем с най-различни книги, но явно с Момчил Николов няма да се спогодим. Малко като Дан Симънс ми е във финалите, макар че историята тук е "по истински случай" и от тази гледна точка е нормално да няма същински финал.
Така де, "Чекмо" е страхотна и я изчетох с голям кеф. Сладкодумно написана - и описана - история за Човека и Прехода. Плюс, че тотално мога да се идентифицирам с Чекмо не като преживявания, но поне като усещане за тоталното изгубване, за превръщането в топчето на пинбола, което никой не знае накъде ще се зафичи - освен Съдбата, която разцъква играта. Растеш си, ориентиран и прицелен в дадена посока, и изведнъж: ето ти 10 ноември, вземи това свободно падане... Дали политаш като орел и се издигаш или падаш като камък, зависи само от теб. Има само един пиниз: и ти самият не знаеш накъде е земята и накъде - небето...
Та: наистина чудесна книга за това как се оставя не следа, ами графити по емайла на света, как да напишеш Keep Yourself Positive на Берлинската стена и "Локо София" на плажа в Нова Зеландия. Ще я мисля още доста време, ще се сещам за готини моменти, дори може би ще препрочета туй-онуй.
Но проблемът ми с Момчил Николов си остава все същия, какъвто и с Дан Симънс: ще ми се, ако не накрая, то поне между страниците, да намеря перла. Такава, която да е разбираема за мен и специфичното окабеляване в моята глава. Ще ми се да знам какво прочетох в тия 500+ страници.
Перла несъмнено има - толкова дори и аз мога да разбера. Просто не е моята перла и трети експеримент с автора мисля да не си правя. Макар че, също като топчето в пинбола, човек не знае накъде е земята и накъде - небето...

[Martina · Rating 4 out of 5]

Интересно се получи, че зачетох “Чекмо” веднага след “То” на Стивън Кинг и ми трябаше доста време да се адаптирам към изказа и стила на писане.
Всяка история, разказана с цветистия, нецензуриран език на главния герой е пропита от идеите за свобода, риск, приключение, отказа от познатото и общоприетото.
Действието се развива в едно крайно динамично и все по-несигурно време, в което да си адаптивен и едновременно с това изобретателен се оказват ключови качества, които нашия български “тарикат” има в изобилие. Историите са една от друга по-шокиращи, смес от абсурд и комичност, и създават един повтаряем модел в цялата книга на “Чекмо съзира възможност – грабва я – сгазва лука – сърба си попарата”.
От тази гледна точка действието беше до известна степен предсказуемо, макар и динамично.
Може би защото много от тези истории звучат някак си близки, разказвани на нас от родители и познати, били в зрялата си възраст в това същото време.
Относно изграждането на героя в книгата е трудно да се каже дали той претърпява някаква коренна промяна и развитие. Да, преминава през много трудни изпитания, научава доста за себе си и света. Но въпреки всичко преживяно сякаш не става по-мъдър, зрял и предпазлив, а продължава да търси авантюрата и риска, което в контекста на сюжета като че ли е по-скоро позитив.
Това, че остава верен на себе си и инстиктите си, го отличава от стереотипа за лудата глава, която след като се задомява и навлиза в по-зряла възраст става олицетворение на клишето за скучния, разумен възрастен, който предпочита удобството и познатото пред новото и това да излезе от комфортната си зона.
Като цяло доста се забавлявах четейки книгата. Написана в лековит, и леко самоосмиващ стил успява да прокара и по-задъбочени, философски мисли и обобщения и е изпъстресна със затрогващи моменти, като например сбирката под ореха за която Чекмо си мисли:
“…тия големи маси с тия всичките роднини, с тези големи и щастливи семейства все по-редки ще стават. Децата в чужбина ще бягат, родителите ще остаряват, старците ще измират. Сбогувания, раздели, изпращания, ей това е целият живот и каквото и да правиш, не можеш да го промениш. Но може, това е надеждата, да се опиташ да го повториш някой ден .... Да запазиш традицията, да я пренесеш във времето, да повториш тези редки моменти на щастие и да ги предадеш на бъдните поколения”.

Хубава книга, препоръчвам 😊

[Peter · Rating 4 out of 5]

Подрастващият Чекмо изпъква като спортна надежда (и тарикатче отвъд ръба на закона) в Ловеч и София в агонията на НРБ през Осемдесетте, бяга в Германия след падането на Стената, връща се в зората на Прехода и свършва в Нова Зеландия и Австралия през Деветдесетте.

След живия, естествен език на улицата и суровия и силен реализъм на бита и нравите в НРБ и Прехода, описанията на Германия и Нова Зеландия силно слабеят.

Но накрая нещата внезапно живват -- и то много -- с плашещо реалистични, както и блестящи описания на внезапното, покрусяващо нещастие, сполетяло Чекмо и тежкото, но проницателно вникване в сложното будно съзнание на обречен на бавна смърт болничен пациент. Прекарал живота си в ужас от самата мисъл за лишаване от свобода и ловко съумявал да я избегне, Чекмо се озовава в пълния и безвъзвратен плен на парализа от врата надолу...

Самият край извисява романа до най-доброто в съвременната литература. Взет буквално, имаме трудносмилаем и банален хепиенд, задвижен от близък приятел. А между редовете съзираме нещо съвършено различно (и радикално амбициозно за който и да е писател) -- ясният, ярък, тъжен, но и величествен репортаж за отдавна очакваната и предвкусвана смърт, поднесен ни от угасващият ум на вечно жизнерадостния Чекмо, напускащ осакатеното си тяло и надяващ се против всяка конвенционална надежда, че нови приключения го чакат по вечния му път.

Горещо препоръчан забавен, весел, тъжен, горчив и извисяващ роман. Насладете се!

[Amellie · Rating 5 out of 5]

Смях се с глас на тази книга. От една страна напомня филм на Тарантино - динамично действие, несекващи приключения и все по-невероятни екшън ситуации, в които Чекмо се забърква. Разказът се води в първо лице с ретроспекция от 10 години, за да се върне в изходната точка - преломен момент в живота на героя. Действието се развива в четири държави на два континента - от Ловеч в последните години на комунистическия режим до крайокеански град в Австралия в средата на 90-те. Българската действителност и манталитетът на младия Бай Ганьо на Прехода са навсякъде, пораждащи комични, дори сатирични моменти. Няма да си кривя душата, много ме изкефи тази книга. Не бях чела скоро нещо толкова забавно. Препоръчвам я на всеки.

[Miroslav Koev · Rating 3 out of 5]

Книга разказана от първо лице, еднопластова, проследяваща житейските събития на главния герой, който е типичен български "тарикат", най-умен и хитър от всички, от време на време прецакващ се, ама така все безболезнено, забавно, обикновено изиграващ всички балъци, защото всички са такива, ама иначе с морал и ценности.
Стига. Не може ли образът на българина да е малко по-различен, малко по-естествен. Или ако това е естественото, е доста тъжно. Някак си в повече взе да ми идва точно този образ... и в "Панелните блокове" и в "Живак". А параграфите започващи с "Сега аз да..." или "Сега да...." накрая ми се повдигаше от тях.
Чете се, но трудно бих посегнал към Чекмо 2.

[Alexandra Rangelova · Rating 4 out of 5]

"Чекмо" е разказ за живота на предприемчивият българин в едни интересни времена. Толкова леко се чете, че през цялото време се усещах като в разговор с някой роднина или близък приятел. Фрагменти от Йонковите истории, съм сигурна, са се случвали в животите на всички живели, творили, развивали се през този времеви период.

[Albena · Rating 5 out of 5]

Чудно разказва Момчил Николов, а Чекмо неведнъж ме разсмива с глас, трогваше ме с уж познатия и в същото време изненадващ екшън на времената, в които живее(хме) - винаги буден, любопитен, горящ от живот. Усмихната, топла, родна книга.

[Aveigard · Rating 2 out of 5]

Минус 2 звезди заради неприемливо многото печатни+ грешки; минус още една заради лошия шрифт. Няма да е зле и редактор да я погледне - „Американски пай“ излиза чак 1999, а не 80-те.

[Симона Вълчанова · Rating 4 out of 5]

-1 звезда за попретупания край и за това, че бих искала да има някакво разделение на различните етапи от книгата

[Sonya Sinadinova · Rating 5 out of 5]

Изключително забавна, много интерактивно написана книга, която те кара да се замислиш защо хората не са оставали да живеят в България. Изключителна борба между родината и света отвъд граница.

[Linawings · Rating 4 out of 5]

Чéкмо е за 80те и 90те години в България това, което бае Славе от "Чамкория" на Милен Русков е за 20те години. Макар и Чéкмо да не е напълно измислен герой, а да има своя прототип, художественото постижение на романа е безспорно. Няма едно фалшиво място, всичко е автентично, вкл. и използвания език и ми връща спомени на талази (макар и да съм 10на години по-малка от главния герой). Друг е въпросът доколко те са желани.

Та това е единствената ми забележка и причина да дам 4 звезди на "Чéкмо", а не 5 като на "Чамкория" - омръзнало ми е ровенето и донякъде митологизирането на късния соц и на прехода, поне докато не излезем от него. Но със сигурност такъв роман е полезен за поколенията след нас и ще помогне за някакво сближаване.