Те никога не казват

by Зорница Гъркова

Зорница Гъркова не изгражда разказите си около героите и техните душевни и физически перипетии. Та изгражда цели светове, които обгръщат героите, а понякога ги и затварят като в стъкленица. Но за да направиш това, и то на оскъдното пространство на разказа, ти трябва изключителна вещина най-вече при описанията и детайлите.

Зорница Гъркова притежава тази вещина като една от най-силните страни на своя талант.

200 pages, Paperback

Published November 1, 2019

Reviews

[Мартин Христов · Rating 4 out of 5]

Книгата съдържа осем разказа, чието действие се развива както в наши дни, така и в неопределимо бъдеще. Бавна за четене проза, в която нещата и събитията също се случват бавно, но настроенията, психологическите състояния, местата на действие са детайлно пресъздадени. Темите са най-различни, но общото, което ги свързва, е някакво състояние на свръхсетивност, на изострено възприятие за заобикалящия ни свят на героите.

Трудно четиво, което в един момент дори може да те разколебае. На най-дългия, последен разказ в книгата, "Венеция", аз престоях може би няколко седмици. Той всъщност може да се доразвие в отделна жанрова форма, повест или кратък роман. Не знам защо, докато го четях, в главата ми постоянно изникваха образите от две други тясно свързани с Венеция книги: "Смърт във Венеция" на Томас Ман и "Пътешественик и лунна светлина" на Антал Серб.

[Антония Апостолова · Rating 4 out of 5]

“Те никога не казват” - сборникът с разкази на Зорница Гъркова (“Фама”, 2017), подели през 2020 г. с “Кедер” на Йорданка Белева третата награда в първото издание на националния конкурс за къс разказ “Йордан Радичков”. Книгата събира истории, в които водещата сила не е толкова сюжетът, колкото изграждането на запаметяваща се и въздействаща атмосфера, включително чрез образния език и детайлните до педантичност описания, както и психологическата дълбочина на образите, които като че ли се оформят релефно единствено отвътре, докато отвън остават овално непроницаеми, символични монади.

Меланхолична, хладна, черно-бяла, тази атмосфера е особено подходяща за разказите, чието действие се развива в един футуристичен, постапокалиптичен свят, обикновено с привкус на екологична катастрофа във времето след нейното уталожване в “новото нормално”, до което се е стигнало от неназованите действия или бездействия на човека (за които днес все още само се предупреждаваме) и което е понасяно от наследниците му.

Зорница Гъркова обаче избягва баналния подход от редица други строго дистопични текстове - на протоколно разясняване и изреждане на характеристиките и правилата в новия световен ред, както и на събитията довели до него. При нея цялата тази информация е минимално загатната и затова ефектът е заглушен, но далеч по-тревожещ и зловещ на едно по-дълбоко, подсъзнателно ниво. Нейният свят и хората в него са обезпокоително сходни с нашите и само бегло споменати разлики и изтървани детайли, без никакви допълнителни обяснения, загатват за размера на загубата и промяната в някакво неуточнено време - обезлюдени градове, опустошени неплодородни земи, заплашени от унищожение гори, отровено море, изчезнали видове, потънала Венеция......
Прочетете цялото ревю за книгата тук: https://bit.ly/3IoFSky