Открих си неподозирано съкровище! Докато четях тези истории, си представях многоетажна панелка в обикновена сива вечер, в която зад светещите прозорци се случват тези, наречени от самата Бегагич "разрези" от на пръв поглед безличното ни всекидневие. Самата Ламия казва, че "не само необикновената история си струва да се белетризира, можете от най-обикновен ден, от елена на пътя или от необичайно грозно бебе да напишете разказ, достоен за антология. Много зависи от материала, но двойно повече от неговото шлифоване."
Минималистични разкази, в които чрез няколко щриха и диалози, в които премълчаното говори повече от думите, са разказани много лични истории, в които всеки може да се припознае. Героите на тези истории са съученици от един випуск, всеки от които споделя преживяното и неслучилото се след завършването, а ехото от войната е все още някъде там, без да заема централно място. Това ми напомни еди израз от прочетената наскоро "Загадките на безумието" на Исмаил Кадаре, че призракът е страшен, докато е невидим. Тук обаче виждаме войната и от един друг, напълно неочакван ъгъл - този на носталгията.
"Войната сама по себе си е ужасна и ако някой каже, че през войната му е било добре, няма какво друго да си помислим за него, освен че е или смахнат, или спекулант. Поемам целия риск да ме провъзгласят за едното или за другото и твърдя, че през войната беше по-добре. Беше по-добре, защото се смеехме повече, защото бяхме по-смели, повече вярвахме, защото се ценяхме един друг и не ламтяхме за много, а деляхме помежду си малкото, което имахме, защото играехме, защото четяхме, защото си говорехме и се слушахме един друг. Днес сме стиснати, агресивни, алчни, саркастични, разочаровани, мизантропи. Самите ние не сме виновни за това, или поне нашата вина е твърде малка. Ако захвърлите кученце в гората и за пет години то се превърне във вълк, не можете да го вините. То е трябвало да избира между живота и смъртта и за да оцелее, е могло да се приспособява единствено към дивото."
Премерена проза, честна лична изповед, на места сурова и белязваща, с ударни финали, а същевременно някак ефирна като излята наведнъж скулптура. Силно препоръчвам за любителите на кратките форми и не само!
Ламия Бегагич, "Годишнина от завършването", превод: Русанка Ляпова, изд. Колибри
Fenomenalna zbirka priča koja prati učenike odeljenja IVb i otkriva nam fragmente njihovih života nakon završetka škole, rata, brojnih veza i brakova.
Nestrpljivo sam okretao svaku stranicu i pročitah za manje od dva sata. Lamija Begagić definitivno ide na listu autora čiji rad moram ozbiljno pratiti.
...Лежим, опрели гърбове,и се състезаваме кой ще разкаже най - тъжната истинска история. А тъжно може да е всичко. Например начина,по който хората не се обичат. Начина,по който вече дори не се преструват, че се обичат. Начина, по който избягват да се докосват при разминаване. Начина,по който спират да се питат един друг как са прекарали деня. Начина,по който престават да се питат дали ще се приберат за вечеря... ... Вече нищо не беше както преди. Никога повече не закривахме тялото на другия от шрапнелите, мълчешком, почти по инерция.... ...Всичко наоколо беше свободно освен самите нас...
"На другия ден изиграхме дванайсетата си партия и стигнахме до извода, че дълбокото ни сродство се корени в една-единствена буква Б. Той имаше три Б-та в семейството, а аз имах своя XII "б" клас".
Кратки отрязъци от съдбите на един клас 10 години след завършването. Имаше трогателни моменти в много от тях.
„Годишнина от завършването” обхваща 23 интроспективни истории, съвършени в своята простота. Защото за любовта и вътрешните преживявания рядко се пише с такава непретенциозност, мъдрост и кристална яснота...
Авторката ни въвежда деликатно и пестеливо, с две-три кратки реплики или жест в най-съкровените мисли, надежди и страхове на своите герои, оставя ги да се саморазкрият, да заговорят пред нас с естествеността, с която се изповядват пред самите себе си. Авторката ни прави свидетели на късчета от живота на някогашни свои съученици, все още млади хора, чието съществуване е белязано завинаги от войната. Ала гръмките думи, както и големите теми не присъстват в разказите, или остават някъде на заден план. Бегагич предпочита ежедневните случки и събития, интересува се от партньорските отношения, от пукнатините и разминаванията между хора, които би трябвало да са си близки, от техните явни и скрити разочарования, от неизреченото.
Родена през 1980 година в Босна и Херцеговина, Ламия Бегагич живее в Сараево, където е завършила южнославянски литератури. Публикува поезия и проза в престижни литературни издания, редактор е на детски списания, пише журналистически статии за няколко уеб портала, но силата й е в кратките повествователни форми. „Годишнина от завършването“ (2005) е първият й сборник, излязъл едновременно в Белград и в Сараево и веднага преведен на словенски език. Отличена е със специалната награда на Фондация „Фарах Тахирбегович“ за „принос в развитието на издателската дейност, литературата, библиотечното дело и културата“.
Преводът е дело на Русанка Ляпова. Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.
Едва ли има по-голямо предизвикателство от това да напишеш кратък разказ, а за Ламия Бегагич това е толкова свойско, колкото сутрешният крос за маратонците. Много искрена и мъдра проза с естествени диалози и балкански привкус, белязана много премерено от отминалата война. Историите вълнуват и провокират към размисли...
У незавршеној Мешиној књизи Круг као напомена стоји да је причу желео да смести у велики град попут Београда, али да ће ипак задржати ијекавицу као говор својих јунака, зато што му је топлија, меканија, ближа срцу. Такав говор наћи ћете у Сарајеву, такав говор наћи ћете код Ламије у њеној Годишњици матуре. Али тај говор, који је по Меши топлији, није једино што од других књига издваја ову жанровима неуклопљиву књигу. Књигу бих представио као роман, али он то није, а нису ни класичне приче иако то заправо јесу. Веже их та нит једне генерације, којој и сам на неки начин припадам, која је осетила дух старе нам државе, али само онако издалека, као када осећате мирисе Сарајева док читате Ламијину књигу. А у књизи се окупило старо друштво Феђа, Ламија, Един, Енвер, Маја, Џана, Сејо, Исак, Соња, Тарик и други и причају нам своје приче, не из школских дана већ из садашњости, као када се окупите пред разредном и приповедате јој докле сте стигли у свом животу и које вас бриге море. Неки су стигли до Сијетла, неки до Бостона, неки су се задржали у Сарајеву, неки имају проблеме, неки су се снашли, неки имају многобројну фамилију, неки пате због недостатке деце, неки су склони прељубама, неки прељубе трпе, пате за ратним љубавима, гуше се у страсти, свакоме је живот доделио другачије улоге и другачије судбине. Неки нови људи које раздвајају успеси и туге, образовање и оно најважније време, оно које криви слике, идеализује или квари, које мења ликове и односе. Они више немају исте ликове, они немају исту вољу, али мириси Сарајева и старих пријатељстава заувек приморавају очи да се зацрвене и кроз сету се сете неких старих, можда лепших дана. Сјајна књига, свака препорука. „Тек понекад, кад би се напио писао би ми поруке, његове су реченице тад биле лијепе као некада. Његове су еротске поруке биле љепше од саме еротике. Влажније од чаршава на којем водимо љубав. Знојније од наших сљубљених тијела. Алкохол му је оштрио чула и његове ријечи биле су љепше од ратног неба. Сваку ноћ чекам да се напије. Од свог несуђеног мужа, од јединог мушкарца у свом животу којег је вољела цијела ја, желим да постане пијанац. Мој систем вриједности постао је забрињавајући. Мир бих мијењала ратом, трезвеност пијанством, а мирно небо изнад градића на обали мецима прошараним небом изнад опкољеног града.“ „Данас већ и он и Бренда алиас Барбара знају пола наших фраза, а најслађи су ми кад кажу ону непреводиву: Волим те ко Бајро матер, са класичним оштрим америчким Р у Бајро и матер.“