What do you think?
Rate this book
Глория: До последната усмивка
Една от най-обсъжданите жени в България най-после разказа за себе си в книга!
Галина Иванова, която всички познаваме като певицата Глория, е вече 25 години на музикалната сцена и с песните ѝ израсна цяло поколение. Интересът към нея не стихва, защото е различна, защото има ярка индивидуалност и стил.
Каква личност стои зад медийния образ?
Всеки читател ще открие отговора сам. И ще се възползва от прочетеното според личната си подготвеност да открива житейските истини в живота на другите.
В биографичната си книга "До последната усмивка" Глория разкрива както силата на характера си, така и своите слабости, съмнения, страхове. Животът я е закалил в не една и две битки, от които тя е излязла с достойнство и е научила своите уроци. Сега разказва за тях откровено и емоционално, непринудено и увлекателно, а историите се допълват от разказите на колеги, приятели и най-близките ѝ хора.
Книгата със сигурност ще предизвика интерес, защото популярността на Глория преминава границите на жанровете, в които твори, и я превръща в един от най-успешните артисти в новата музикална история на България.
Галина Иванова, която всички познаваме като певицата Глория, е вече 25 години на музикалната сцена и с песните ѝ израсна цяло поколение. Интересът към нея не стихва, защото е различна, защото има ярка индивидуалност и стил.
Каква личност стои зад медийния образ?
Всеки читател ще открие отговора сам. И ще се възползва от прочетеното според личната си подготвеност да открива житейските истини в живота на другите.
В биографичната си книга "До последната усмивка" Глория разкрива както силата на характера си, така и своите слабости, съмнения, страхове. Животът я е закалил в не една и две битки, от които тя е излязла с достойнство и е научила своите уроци. Сега разказва за тях откровено и емоционално, непринудено и увлекателно, а историите се допълват от разказите на колеги, приятели и най-близките ѝ хора.
Книгата със сигурност ще предизвика интерес, защото популярността на Глория преминава границите на жанровете, в които твори, и я превръща в един от най-успешните артисти в новата музикална история на България.
392 pages, Paperback
Published January 1, 2019
4 people are currently reading
52 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 2 of 2 reviews
January 4, 2020
Сред вълната от биографии и прописали родни знаменитости, които заляха родния пазар, автобиографията на Глория се отличава с обем, съдържание, откровен разказ и професионализма, с който е работено върху книгата. Автобиографията е написана изключително увлекателно и четивно, Глория споделя лични неща за първи, единствената питанка остана Георги Илиев, на който са отделени 5-7 реда; но някак си е разбираемо, въпреки деликатната тема: имала ли е отношения с него - ако бе избегнала темата в книгата, щеше да се каже, че не го е споменала в нея, защото крие връзката си; ако беше признала, че са имали нещо и бе разказала откровено по начина, по който е разказала за другите си връзки, щеше да разруши представата за себе си, макар че цялостно отношенията й с Георги Илиев, каквито и да са били, са силно хипербулизирани от жълтата преса. Ето и някои любопитни откъса:
Глория: Никого не съдя, само разказвам
- С майка ви се разделихме, вече няма да живеем заедно.
Баща ми стоеше пред нас и явно не знаеше какво повече да каже. Помълча и излезе.
Бях на12 години, в шести клас. Брат ми беше на 10.
Тревожен, мъчителен ден. Психиката е крехка в тази възраст… Това е денят, който доминира спомените ми от детството. Всичко друго бледнее пред него.
Вещите на майка ми си бяха вкъщи, не знаехме къде е отишла, кога ще я видим. Баща ми имаше проблеми с алкохола. И мисля, че изобщо не му беше до нас с брат ми. Не се и опита да ни обясни какво се е случило.
Между родителите ми постоянно имаше напрежение, ставали сме свидетели на доста грозни сцени. В очакване на поредната драма, живеехме като на тръни. Баща ми изчезваше за по 3-4 дни, майка ми плачеше, ядосваше се.
„Не давам нищо даром, нямам нищо даром”
Влюбвам се рядко – за моите 46 години живот имам всичко на всичко четири сериозни влюбвания. Първото започна, когато бях на 18 години. Не знаех нищо за света. Друг човек, за когото не искам да се сещам, ме направи жена, но там беше ученическа авантюра, а той прояви собственическо отношение. Ревността му беше потресаваща: „Ти си моя и на никой друг!” Правеше ми какви ли не номера, стигаше до жестокост, изби ми зъб при един от пристъпите си на ревност. Не съм била влюбена, не, просто той ме направи жена, бях на 16 и сигурно днешните младежи ще ме сметнат за престаряла за тази стъпка.
Тъй като така се стече животът ми, можех да избирам между двете средни училища в Две могили – гимназия и професионално училище. Записах се в професионалното, за да се науча да шофирам, бях от бедно семейство и добре знаех, че няма кой да ми даде за шофьорски курсове. И се научих, даже трактор и камион съм карала.
Гостите започнаха да влизат, заемаха местата си. Всичко течеше нормално, собственикът беше привидно доволен. Аз, Деси Слава, Илия, озвучителите ни, бяхме седнали на една маса в ресторанта и покрай нас започнаха да носят печени малки прасенца, апетитни, с хрупкава коричка, към двайсетина тави пренесоха, и ред други вкусотии. Мислехме си, че и за нас трябва вече да пристигне някаква храна, мъжете на масата бяха гладни, горките, и се облизваха с надежда да хапнат. Но собственикът дойде и каза, че ние сме „персонал”, а храната е само за гостите, които са платили скъпи куверти. Полагаше ни се безалкохолно и една кутийка ядки. Искахме да си поръчаме нещо, но ни казаха, че за тази вечер свободна консумация не е предвидена.
„Този бизнес не е за монахини”
Доста часове прекарахме в едно заведение в Русе, след фотосесия. Поръчвахме какво ли не, накрая решихме да изпием и по едно виенско кафе. Опитах моето… бяха го поръсили със сол, обилно. С периферното зрение видях, че сервитьорката, около 18-годишна, се залива от смях зад стъклото. Влязох вътре, благодарих ѝ за номера, който ми скрои, и си тръгнах. Вече бях с гръб към нея, когато усетих как рязко ме дръпна за косата. Обърнах се, а тя, с разширени зеници и бяс в очите, каза:
- Мразя те! Не мога да те понасям!
След което съм ѝ ударила два шамара… може би два, щом Илия Загоров не успя да ни разтърве. Не се гордея с този епизод. Но в такъв момент забравяш кой си и се защитаваш!
Глория: Никого не съдя, само разказвам
- С майка ви се разделихме, вече няма да живеем заедно.
Баща ми стоеше пред нас и явно не знаеше какво повече да каже. Помълча и излезе.
Бях на12 години, в шести клас. Брат ми беше на 10.
Тревожен, мъчителен ден. Психиката е крехка в тази възраст… Това е денят, който доминира спомените ми от детството. Всичко друго бледнее пред него.
Вещите на майка ми си бяха вкъщи, не знаехме къде е отишла, кога ще я видим. Баща ми имаше проблеми с алкохола. И мисля, че изобщо не му беше до нас с брат ми. Не се и опита да ни обясни какво се е случило.
Между родителите ми постоянно имаше напрежение, ставали сме свидетели на доста грозни сцени. В очакване на поредната драма, живеехме като на тръни. Баща ми изчезваше за по 3-4 дни, майка ми плачеше, ядосваше се.
„Не давам нищо даром, нямам нищо даром”
Влюбвам се рядко – за моите 46 години живот имам всичко на всичко четири сериозни влюбвания. Първото започна, когато бях на 18 години. Не знаех нищо за света. Друг човек, за когото не искам да се сещам, ме направи жена, но там беше ученическа авантюра, а той прояви собственическо отношение. Ревността му беше потресаваща: „Ти си моя и на никой друг!” Правеше ми какви ли не номера, стигаше до жестокост, изби ми зъб при един от пристъпите си на ревност. Не съм била влюбена, не, просто той ме направи жена, бях на 16 и сигурно днешните младежи ще ме сметнат за престаряла за тази стъпка.
Тъй като така се стече животът ми, можех да избирам между двете средни училища в Две могили – гимназия и професионално училище. Записах се в професионалното, за да се науча да шофирам, бях от бедно семейство и добре знаех, че няма кой да ми даде за шофьорски курсове. И се научих, даже трактор и камион съм карала.
Гостите започнаха да влизат, заемаха местата си. Всичко течеше нормално, собственикът беше привидно доволен. Аз, Деси Слава, Илия, озвучителите ни, бяхме седнали на една маса в ресторанта и покрай нас започнаха да носят печени малки прасенца, апетитни, с хрупкава коричка, към двайсетина тави пренесоха, и ред други вкусотии. Мислехме си, че и за нас трябва вече да пристигне някаква храна, мъжете на масата бяха гладни, горките, и се облизваха с надежда да хапнат. Но собственикът дойде и каза, че ние сме „персонал”, а храната е само за гостите, които са платили скъпи куверти. Полагаше ни се безалкохолно и една кутийка ядки. Искахме да си поръчаме нещо, но ни казаха, че за тази вечер свободна консумация не е предвидена.
„Този бизнес не е за монахини”
Доста часове прекарахме в едно заведение в Русе, след фотосесия. Поръчвахме какво ли не, накрая решихме да изпием и по едно виенско кафе. Опитах моето… бяха го поръсили със сол, обилно. С периферното зрение видях, че сервитьорката, около 18-годишна, се залива от смях зад стъклото. Влязох вътре, благодарих ѝ за номера, който ми скрои, и си тръгнах. Вече бях с гръб към нея, когато усетих как рязко ме дръпна за косата. Обърнах се, а тя, с разширени зеници и бяс в очите, каза:
- Мразя те! Не мога да те понасям!
След което съм ѝ ударила два шамара… може би два, щом Илия Загоров не успя да ни разтърве. Не се гордея с този епизод. Но в такъв момент забравяш кой си и се защитаваш!
September 24, 2022
История за смелостта да останеш себе си!
Тази жена е пример за нас,за това как трябва да отстояваме мнението си,да избягваме това да следваме тенденциите ,а да имаме свой собствен почерк върху всяко нещо,което творим.
Тази жена е пример за нас,за това как трябва да отстояваме мнението си,да избягваме това да следваме тенденциите ,а да имаме свой собствен почерк върху всяко нещо,което творим.
Displaying 1 - 2 of 2 reviews