Избрани стихотворения

by Paul Celan, Паул Целан, Мария Славчева (Translator)

„Понякога геният… се гмурва в най-горчивия край на своето сърце“

Това са думите подчертани в последната книга, която Паул Целан (192-1970) чете. Чувствата, разпръснати межди мислите, отчужденият език, историческата травма от Втората световна война… Отправните точки, от които може да се чете творчеството на Целан, един от най-изтъкнатите немскоезични поети на XX век, не могат да бъдат изброени. Настоящата антология, подготвена по повод на 100-годишнината от рождението и 50-годишнината от смъртта му, предлага нов превод на някои от неговите най-емблематични произведения.

Genres: Poetry

296 pages, Paperback

Published January 1, 2019

About the author

Poet, translator, essayist, and lecturer, influenced by French Surrealism and Symbolism. Celan was born in Cernăuţi, at the time Romania, now Ukraine, he lived in France, and wrote in German. His parents were killed in the Holocaust; the author himself escaped death by working in a Nazi labor camp. "Death is a Master from Germany", Celan's most quoted words, translated into English in different ways, are from the poem 'Todesfuge' (Death Fugue). Celan's body was found in the Seine river in late April 1970, he had committed suicide.

Reviews

[Vanya · Rating 4 out of 5]

ИРЛАНДСКО

Дай ми правото да преминавам
по зърнената стълба към твоя сън,
правото да преминавам
по пътя на съня,
правото да сека торф
на склона на сърцето,
утре.

Паул Целан
Превод: Мария Славчева

[Ivan Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Хипнотичността на част от стихотворенията на Целан нямат аналог с нищо друго в моята читателска история. Ако нещо ще ме накара да си припомня немския, той ще да е.

ШАНСОН ЗА ЕДНА ДАМА В СЯНКА

Когато мълчаливата идва и обезглавява лалетата:
Кой печели?
Кой губи?
Кой отива до прозореца?
Кой произнася нейното име първи?

Това е някой, който носи моята коса.
Той я носи както се носят умрели на ръце.
Той я носи както небето носеше косата ми в годината, в която обичах.
Той я носи така от суета.

Той печели.
Той не губи.
Той не отива до прозореца.
Той не произнася нейното име.

Това е някой, който има моите очи.
Той ги има откакто се затварят порти.
Той ги носи като пръстени на пръста си.
Той ги носи като счупени парчета от желание и сапфир:
той беше мой брат още през есента;
той брои вече дните и нощите.

Той печели.
Той не губи.
Той не отива до прозореца.
Той назовава нейното име последен.

Това е някой, който има казаното от мен.
Той го носи под мишница като вързоп.
Той го носи, както часовникът – най-лошия си час.
Той го носи от праг на прага, той не го изхвърля.

Той печели.
Той не губи.
Той не отива до прозореца.
Той назовава нейното име пръв.

Той бива обезглавен ведно с лалетата.

Паул Целан

Превод от немски: Мария Славчева

P.S. За съжаление форматирането на стихотворението изчезва тук.

[Katrin Kirilova · Rating 4 out of 5]

CORONA

От ръката ми есента яде своя лист: ние сме приятели.
От орехите вадим времето и го учим да върви:
времето се връща в черупката.

В огледалото е неделя,
в съня се спи,
устата говори право.

Окото ми се спуска между бедрата на любимата:
споглеждаме се,
казваме си нещо тъмно,
обичаме се като мак и памет,
спим като вино в мидите,
като морето в кървавия лунен лъч.

Стоим прегърнати на прозореца, те ни гледат от улицата:

време е да се знае!
Време е камъкът да се накани да цъфне,
на безспокойството да затупти сърце.
Време е да стане време.

Време е.

[Monica Raycheva · Rating 1 out of 5]

Някак тромав ми се видя преводът в това издание и не се разбрахме, но си открадвам позоваването на Георг Бюхнер във встъпителния текст.

~

“Yesterday as I walked up by the valley I saw two girls sitting on a stone, one putting up her hair, the other helping; and her golden hair cascading down, and a pale grave face, and so very young, and her black peasant dress, and the other so helpful, so full of concern. Even the most intense, most beautiful paintings of the old German school give scarcely a hint of it. Sometimes one would like to be a Medusa’s head to be able to turn such a tableau to stone, then shout to everyone to come and look.”

Из „Ленц“ на Бюхнер, тук в превод на Джон Редик