What do you think?
Rate this book
Znakovi pored puta
Znakovi pored puta i Sveske, posthumno objavljene knjige meditativnih fragmenata otkrile su do tada nepoznati oblik Andrićeve delatnosti i ukazale na novo čitanje ostalih piščevih dela. One sadrže usputne zapise, dnevničke zabeleške, impresije povodom nekog događaja ili susreta, putopisne beleške, skice za portrete, motive koji će kasnije biti razrađeni u nekoj od piščevih većih proznih celina. Možemo smatrati da su ovi "empirijsko-refleksivni" kraći tekstovi pisani u maniru "fragment radi fragmenta", stoga mnogi od njih predstavljaju prave bisere mudrosti koji podsećaju na sentence najvećih svetskih mislilaca. U Znakovima pored puta i Sveskama nalazimo da je Andrić najčešće bio zaokupljen razmišljanjima o čoveku, životu i smrti, ženi i ljubavi, o književnosti i umetnosti, o rečima, procesu pisanja i zadatku pisca, balkanskim zemljama i zemljama napredne Evrope. Ove "knjige mudrosti", "vrsta intimnih dnevnika", koje je Andrić pisao celog života, smatraju se jedinstvenim u našoj kn jiževnosti i stoga jer je pisac u njima prvi put nedvosmisleno progovorio o sebi. Poslednje objavljne Andrićeve knjige simbolično zaokružuju piščev opus jer i formalno i sadržajno dodiruju Ex Ponto i Nemire, zbirke pesama u prozi ispovednog karaktera koje su pisca uvele u književnost.
446 pages, Hardcover
First published January 1, 1964
134 people are currently reading
1829 people want to read
About the author
Ivo Andrić
261 books1,254 followersIvo Andrić (Serbian Cyrillic: Иво Андрић; born Ivan Andrić) was a Yugoslav novelist, poet and short story writer who won the Nobel Prize in Literature in 1961. His writings dealt mainly with life in his native Bosnia under Ottoman rule.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 34 reviews
October 10, 2021
Θα καταντήσω (ή έχω ήδη καταντήσει) η γραφική κριτική σε κάθε βιβλίο του Άντριτς που λέει: Αριστούργημα! Μεγάλη λογοτεχνία! Κι όμως περί αυτού πρόκειται! Τα διηγήματα και οι νουβέλες που συναντάμε σε αυτό το βιβλίο είναι ξεχωριστής λογοτεχνικής ποιότητας. Ο μύθος, η ιστορία, η μυθοπλασία του συγγραφέα...όλα τα γνωστά και θαυμάσια υλικά του Ίβο Άντριτς.
Πάμε τώρα λιγάκι στα περί έκδοσης. Το βιβλίο χωρίζεται σε δυο μέρη: «διηγήματα & νουβέλες», «λόγοι & δοκίμια».
Για το πρώτο μέρος μίλησα ήδη, ας περάσουμε τώρα στο δεύτερο, το οποίο έχει χωριστεί επίσης σε επιμέρους κατηγορίες σύμφωνα με το περιεχόμενο. Το περιεχόμενο λοιπόν...με απογοήτευσε, οι επιλογές του περιεχομένου με απογοήτευσαν. Γνωρίζοντας το έργο του Άντριτς στο πρωτότυπο, στη σερβική, απογοητεύτηκα όταν διαπίστωσα τι επιλέχθηκε από τα τετράδια του (βιβλίο με τίτλο znakovi pored puta, σελίδες 400+) να συμπεριληφθεί σε αυτό το βιβλίο και δη στις δυο τελευταίες υποκατηγορίες.
Η μετάφραση του κ. Γκούβη, όπως πάντα, εξαιρετική!
Πάμε τώρα λιγάκι στα περί έκδοσης. Το βιβλίο χωρίζεται σε δυο μέρη: «διηγήματα & νουβέλες», «λόγοι & δοκίμια».
Για το πρώτο μέρος μίλησα ήδη, ας περάσουμε τώρα στο δεύτερο, το οποίο έχει χωριστεί επίσης σε επιμέρους κατηγορίες σύμφωνα με το περιεχόμενο. Το περιεχόμενο λοιπόν...με απογοήτευσε, οι επιλογές του περιεχομένου με απογοήτευσαν. Γνωρίζοντας το έργο του Άντριτς στο πρωτότυπο, στη σερβική, απογοητεύτηκα όταν διαπίστωσα τι επιλέχθηκε από τα τετράδια του (βιβλίο με τίτλο znakovi pored puta, σελίδες 400+) να συμπεριληφθεί σε αυτό το βιβλίο και δη στις δυο τελευταίες υποκατηγορίες.
Η μετάφραση του κ. Γκούβη, όπως πάντα, εξαιρετική!
May 26, 2018
« Όταν σταματήσουμε το παιχνίδι, όταν περνώντας τα χρόνια καταλαγιάσει μέσα μας η διάθεση για παιχνίδι και η πίστη στην ειλικρίνεια και την πραγματική ανάγκη του παιχνιδιού (Το γέρικο σκυλί για παιχνίδια δε νοιάζεται λέει κάποια παροιμία μας), τότε ο καθένας μας βυθίζεται μέσα στο πυκνό, στο αδιαπέραστο δάσος από το οποίο πρέπει να βρει και να διαλέξει την έξοδο του στο ξέφωτο, στο φως και στον ανοιχτό δρόμο. Έτσι περνάει κάποιες φορές ολόκληρη η ζωή μας. Σε αυτό το αδιέξοδο, που στην πραγματικότητα είναι η «σοβαρή» συνειδητή ζωή μας, νιώθουμε πιο ευχάριστα και ανάλαφρα, στο βαθμό που μέσα μας έμεινε κάτι από την επιθυμία για παιχνίδι όπως και η ικανότητα ν’ αφηνόμαστε κάπου κάπου σ’ αυτήν μ’ όλη μας τη δύναμη και να βγαίνουμε ανανεωμένοι και πιο δυναμωμένοι για την παραπέρα συζήτηση. »
Πάει καιρός που το έχω καταλάβει καλά πως δε θα είχε νόημα και δεν ήταν εύκολο να ζει κανείς αν η ζωή ήταν έτσι όπως φαίνεται πότε πότε, αν όλα, δηλαδή, τα πράγματα στη ζωή ήταν μόνο αυτό που λέει τ’ όνομα τους και τίποτ’ άλλο. Πιστεύω πως όσο απλωμένη είναι η ζωή στην επιφάνεια, άλλο τόσο υπάρχει και στο βάθος, έτσι που οι κρυμμένες και αόρατες δυνατότητες της να είναι αμέτρητες φορές περισσότερες από αυτές που βλέπουμε στην επιφάνεια. Έτσι μονάχα μπορεί ο άνθρωπος ν’αντέξει τη ζωή και την ιδέα του θανάτου.
Πάει καιρός που το έχω καταλάβει καλά πως δε θα είχε νόημα και δεν ήταν εύκολο να ζει κανείς αν η ζωή ήταν έτσι όπως φαίνεται πότε πότε, αν όλα, δηλαδή, τα πράγματα στη ζωή ήταν μόνο αυτό που λέει τ’ όνομα τους και τίποτ’ άλλο. Πιστεύω πως όσο απλωμένη είναι η ζωή στην επιφάνεια, άλλο τόσο υπάρχει και στο βάθος, έτσι που οι κρυμμένες και αόρατες δυνατότητες της να είναι αμέτρητες φορές περισσότερες από αυτές που βλέπουμε στην επιφάνεια. Έτσι μονάχα μπορεί ο άνθρωπος ν’αντέξει τη ζωή και την ιδέα του θανάτου.
April 18, 2018
I have to say, I don't know when I will finish this book, maybe never, I have a version with a prologue by Goran Petrovic, and how he wrote there you can fill a very big surface with notes, if you write about it, in this book you can find a lot of wisdom, about almost everything, just a little fragments of ideas.
When you read it, you can understand better about all his work, about the characters in his novels, about his minds, and you can just think what he should to write more, because you can see here some much seeds.
Then I don't know if someday I`ll finish this book, I made notes about this book, and I usually return to one page what I already read, and I see something different, then I write again, you can see bridges between all ideas, like a infinite puzzle.
When you read it, you can understand better about all his work, about the characters in his novels, about his minds, and you can just think what he should to write more, because you can see here some much seeds.
Then I don't know if someday I`ll finish this book, I made notes about this book, and I usually return to one page what I already read, and I see something different, then I write again, you can see bridges between all ideas, like a infinite puzzle.
November 24, 2024
Ne pamtim kad mi je poslednji put trebalo preko dva meseca da završim neku knjigu. Žalila sam se na to otprilike svima oko sebe 😅 i generalna reakcija je bila: „Kapiram, Andrić tera na razmišljanje, moraš ga natenane, da isprocesiraš sve…“
Pa zapravo ne.
Istina je da mi je bio dosadan 😭
Znakovi pored puta su kao tavan prepun sitnica koje nisu nužno loše, ali nisu ni od velike koristi. Ima tu i vrednih i kvalitetnih stvari, ali one teško dolaze do izražaja jer su zakopane gomilom trivijalnosti. I nekim stvarima je prosto mesto na tavanu, ne moraš ih sad baš sve iznositi pred goste.
Svaki ti je vrag u moje libro zapisan - razumem to skroz, jer i u moj je 😄 Ali nije sve što je vredno pisanja vredno i čitanja.
Volim Andrića generalno i držim ga za velikog pisca, ali ovo stvarno nije moralo da bude na 600 strana. To što je neko pametan čovek i dobar pisac ne znači da mu je baš svaka misao zlata vredna. Zbirka je mogla biti vrhunska, samo da je neko celishodnije isfiltrirao šta ima poente objaviti, a šta ne.
Pa zapravo ne.
Istina je da mi je bio dosadan 😭
Znakovi pored puta su kao tavan prepun sitnica koje nisu nužno loše, ali nisu ni od velike koristi. Ima tu i vrednih i kvalitetnih stvari, ali one teško dolaze do izražaja jer su zakopane gomilom trivijalnosti. I nekim stvarima je prosto mesto na tavanu, ne moraš ih sad baš sve iznositi pred goste.
Svaki ti je vrag u moje libro zapisan - razumem to skroz, jer i u moj je 😄 Ali nije sve što je vredno pisanja vredno i čitanja.
Volim Andrića generalno i držim ga za velikog pisca, ali ovo stvarno nije moralo da bude na 600 strana. To što je neko pametan čovek i dobar pisac ne znači da mu je baš svaka misao zlata vredna. Zbirka je mogla biti vrhunska, samo da je neko celishodnije isfiltrirao šta ima poente objaviti, a šta ne.
May 7, 2024
„Толико је у животу било ствари којих смо се бојали, а није требало. Требало је живети.“, је само једна мисао нобеловца Иве Анрића који је за живота записивао своје мисли и размишљања и оставио нам у једној књизи која ће нам служити као неки водич кроз живот. Можда баш због тога и назив књиге „Знакови поред пута“ јер управо то и јесу, знакови и то баш поред пута којим корачамо кроз живот, само је питање да ли их уочавамо. Можда ће нам ова књига помоћи у томе да на неке ствари почнемо да гледамо другачије.
О самом стилу писања Иве Андрића је сувишно и говорити, јер шта се може додати или замерити једном таквом човеку. „Знакови поред пута“ је медитативна проза којом је аутор обухватио све сфере живота, бар оне битније и носи снажне поруке. „Језа ме подиђе свега кад се само сетим колика може да буде равнодушност коју често показујемо прма судбини другог човека и то у личним односима и, поготову, у такозваном јавном животу.“, записано је на листовима ове невероватне књиге и некако изненада, читајући, схватимо да нас и дан данас окружују исти проблеми. Људи нису ништа бољи, правимо исте грешке које су и наши преци правили. Оне особе које су у јавном животу представљене као наши идоли су исто од крви и меса као и ми и живе на исти начин, муче их исте несанице, а Сунце их тера да оставе све послове јер „биће времена“.
Иво Андрић је у овој књизи успео да смести читав живот једног човека, од његових дечјих несташлука и избегавања обавеза, до младалачких снова, заљубљивања, преко посла па све до оних старачких дана, намргођености, изгубљености, па и смрти. Није ово књига која која ће нас напунити позитивном енергијом, већ је сурово реалистична па се тако бави и мрачним темама и кошмарима и свему ономе што је саставни део људског живота. На неких 700 страница, колико има ова књига, Андрић је обухватио све оно што чини људски живот да из свега тога нешто научимо и да уочимо све те знакове поред пута.
О самом стилу писања Иве Андрића је сувишно и говорити, јер шта се може додати или замерити једном таквом човеку. „Знакови поред пута“ је медитативна проза којом је аутор обухватио све сфере живота, бар оне битније и носи снажне поруке. „Језа ме подиђе свега кад се само сетим колика може да буде равнодушност коју често показујемо прма судбини другог човека и то у личним односима и, поготову, у такозваном јавном животу.“, записано је на листовима ове невероватне књиге и некако изненада, читајући, схватимо да нас и дан данас окружују исти проблеми. Људи нису ништа бољи, правимо исте грешке које су и наши преци правили. Оне особе које су у јавном животу представљене као наши идоли су исто од крви и меса као и ми и живе на исти начин, муче их исте несанице, а Сунце их тера да оставе све послове јер „биће времена“.
Иво Андрић је у овој књизи успео да смести читав живот једног човека, од његових дечјих несташлука и избегавања обавеза, до младалачких снова, заљубљивања, преко посла па све до оних старачких дана, намргођености, изгубљености, па и смрти. Није ово књига која која ће нас напунити позитивном енергијом, већ је сурово реалистична па се тако бави и мрачним темама и кошмарима и свему ономе што је саставни део људског живота. На неких 700 страница, колико има ова књига, Андрић је обухватио све оно што чини људски живот да из свега тога нешто научимо и да уочимо све те знакове поред пута.
September 14, 2021
Šta reći nego "književna biblija". Tako sam je i čitao, na ćeif, malo po malo, jer ovako dubokoumno i fenomenalno štivo se ne čita kao ostali romani. Uz većinu Andrićrvih zapažanja se mogu voditi višesatni razgovori. Vjerujem da ću se uvijek vraćati ovoj knjizi, jer kao što sam naveo, ovo je "književna biblija".
February 23, 2025
Знаки вздовж дороги. Київ, «Веселка», 1991
читав українською, але на гудрідзі нема українського видання
Цікаво, що в українському виданні вказано «для молодшого і середнього шкільного віку». Але ця книга настільки ж дитяча, як і «Маленький Принц». Для підлітка це просто набір історій про буденні події таких ж боснійських підлітків у Югославії. Для дорослих ж – це історії про переживання болю, роздуми про несправедливість та бідність.
Також не надто "для молодшого і середнього шкільного віку" є епізод із відрубуванням голів боснійцям турками. Підозрюю, хтось прочитав цю книгу в 1991 і такий «ну тут оповідання про дітей, тому це буде цікаво школярам»
Іво передає свої переживання через призму переживань звичайних дітей: хтось переживає, що його друг пообіцяв вибити сусідці вікно і має моральні муки щодо того чи сказати про це дорослим; хтось випадково порвав бібліотечну книгу й не знає тепер як її повернути.
У оповіданні «Міст на Жепі» Іво показує наскільки нерозривний насправді є світ дитинства і світ дорослих.
У останньому оповіданні «Знаки вздовж дороги» Іво вже виходить із тіні своїх героїв, та пише від свого імени. Він каже, що попри все, біль та несправедливість треба переборювати та крокувати у світ далі. Бо далі – світло.
читав українською, але на гудрідзі нема українського видання
Цікаво, що в українському виданні вказано «для молодшого і середнього шкільного віку». Але ця книга настільки ж дитяча, як і «Маленький Принц». Для підлітка це просто набір історій про буденні події таких ж боснійських підлітків у Югославії. Для дорослих ж – це історії про переживання болю, роздуми про несправедливість та бідність.
Також не надто "для молодшого і середнього шкільного віку" є епізод із відрубуванням голів боснійцям турками. Підозрюю, хтось прочитав цю книгу в 1991 і такий «ну тут оповідання про дітей, тому це буде цікаво школярам»
Іво передає свої переживання через призму переживань звичайних дітей: хтось переживає, що його друг пообіцяв вибити сусідці вікно і має моральні муки щодо того чи сказати про це дорослим; хтось випадково порвав бібліотечну книгу й не знає тепер як її повернути.
У оповіданні «Міст на Жепі» Іво показує наскільки нерозривний насправді є світ дитинства і світ дорослих.
У останньому оповіданні «Знаки вздовж дороги» Іво вже виходить із тіні своїх героїв, та пише від свого імени. Він каже, що попри все, біль та несправедливість треба переборювати та крокувати у світ далі. Бо далі – світло.
April 12, 2022
Иво Андрич в най-чиста форма. Прекрасни малки разкази, поднесени в неговия типичен стил. Човешки трагизъм, особени характери, история и - разбира се - тъжната и красива Босна. Това е Андрич.
November 20, 2013
Не си падам особено по описания на места и по чувствата, които тези места пробуждат. Вярно, мога да видя пейзажа, да почувствам слънцето, морето, небето, да чуя звука на трамвая, плющенето на знамето и скърцането на ветропоказателя. Картините, които Иво Андрич рисува, са много живи, офермят се реални в съзнанието ми. Но не мога да се върна в миналото и да изпитам вълнение от мисълта колко древно и велико е всичко наоколо. Не мога да чуя стъпките на невидимите, отдавна мъртви хора. Предпочитам историите на самите хора. Затова харесвам някои от разказите, но не всички. Тези, които са за места са ми скучни, досадно приспивни, дори не ги дочитам до края - „Край светлото Охридско езеро”, „В полет над морето”, „Съновидение за един град” (макар че много искам да отида в Дубровник и съм сигурна, че ще ми хареса). Не мога да следя мисълта на автора, намирам тези разкази за меланхолични и безинтересни. Но харесвам тези, в които има хора с техните истории, страдания, възторзи – „Панорама” или „Екстазът и страданието на Тома Галус”, "Прокълната история". Точно историята на Галус ми хареса най-много – с безумния си обрат, който може би символизира нещо. Не искам да пиша пак за войната, така че оставям темата отворена.
"Прокълната история" ме разтърси - жестокост, глупост, суета на едно място. И малко жал към жервите на жестоките и глупавите.
За мен книгата си струваше четенето – като ново преживяване с непознат автор. Харесвам стила, макар да не харесвам всички теми.
"Прокълната история" ме разтърси - жестокост, глупост, суета на едно място. И малко жал към жервите на жестоките и глупавите.
За мен книгата си струваше четенето – като ново преживяване с непознат автор. Харесвам стила, макар да не харесвам всички теми.
Want to read
September 19, 2016Trenutno nisam baš raspoložena za čitanje ovakve knjige. Volim ja Andrića i sve to, ali ne bas i knjige u ovakvoj formi. Koje su i veoma, veoma duge uz to. Tako da ću napraviti predah, ali verovatno ću se vratiti i pročitati je. Nekad. U dalekoj budućnosti. Kada me bude interesovalo. I kada shvatim da jedino tu knjigu na mojoj polici nisam pročitala.
April 30, 2012
Uvek jezgrovito i mudro.
Kolebljivo sunce u ogoljenoj molitvi puste izbe svacijih nedara.
Volim citati Andriceva dela, volim se nastaniti u njegovom grlu Pisca, hraniti se bremenitom raskosi njegovih reci.
Kolebljivo sunce u ogoljenoj molitvi puste izbe svacijih nedara.
Volim citati Andriceva dela, volim se nastaniti u njegovom grlu Pisca, hraniti se bremenitom raskosi njegovih reci.
January 12, 2018
Тук вещите и сградите в изконната си безименност и съвършена скромност просто служат на природно скромните и шастливо безименните хора за обикновените им малобройни нужди. Тук цари онова спокойствие, което постоянно желаем, но трудно осъществяваме в живота и от което – без никаква необходимост и в своя вреда – тъй често бягаме.
Хубаво може да се живее и да се работи в тези сараевски къщи. В къщата, за която сега става дума, преди няколко години прекарах цялото лято. В тази книга са спомените ми от нея и от онова лято. По-точно казано, само някои от спомените; тези, за които мога да говоря и умея нещо да кажа.
Из разказа „Бонвал Паша“
Нищо на това лице не е съвсем точно на мястото си, както при другите хора. Когато се появи, струва ви се, че неочаквано някакъв невидим шегобиец иззад ъгъла е провесил на тояга пред вас гротескна маска с желание да ви изненада, уплаши, разсмее. Самият факт, че един човек има храбростта да изглежда така и да разнася по света такова лице с пълно самосъзнание и по най-естествен начин, без сянка от стеснение или опрадвание, трябва да изпълни всекиго с почуда и удивление. Но прекарате ли петнадесетина минути в разговор с този човек, вие напълно забравяте първото впечатление и намирате, че това лице е одухотворено, интересно, привлекателно, дори и хубаво. И изведнъж ви става ясно как е възможно толкова много жени из Европа да са обичали тоя вагабонтин, кавгаджия и пияница, а най-забележителни личности да са търсили неговото общество, да са кореспондирали и дружили с него.
Той живее задъхано, във всичко се води по собствената си луда, но остроумна глава; своята философия носи в кръвта си. Целите му капризно се сменят, но той крачи към тях с непроменима смелост и безкрупулност. Завладява хората, често заобикаля и още по-често потъпква законите, налага прищевките си и осъществява замислите си, никога нито за миг не се смущава да бъде това, което е, дори и не помисля да се оправдава заради своята безподобност, а дръзко и с присмех гледа на обикновените хора, подчиняващи се на ред и закон, като че ли е създаден и съществува единствено за да изненадва и смайва света около себе си.
Способен да обича и мрази страстно и дълбоко, той през целия си живот лесно се е свързал и още по-лесно е влизал във вражда с хората, стотици пъти е изпадал в големи несгоди, но никога не е бил в безизходица. Щедър и лудешки великодушен във всичко и към всекиго, той бил също така ловък и неумолим, когато трябвало да изнамери пари и да си ги достави. Живеел в постоянна еуфория от особено естество и я разпростирал в широк кръг около себе си. Със смеха си заразявал и онези, чийто език не знаел и които не го разбирали, а със суверенния си гняв, в страшните му пристъпи, удрял и повалял като с физическа сила или оръжие. Умеел и да презира кастата, към която принадлежал, и нашироко и вещо да си служи както с нейните привилегии, така и с предразсъдъците й. Не познавал съжалението (най-малко към самия себе си!), нито завистта, нито тъгата или малодушието. Бил ненаситен в плътската любов, като никога никъде не се задържал и обичал винаги и единствено безименното женско тяло....
Из разказа „Али паша“
През тия дни, по време на този път, той прозрял една истина: какво остава от човека, който изведнъж загуби всичко и така, лишен от всякаква опора, застане на собствените си нозе, сам и гол, против всички сили на света около себе си, безпомощен, но непобедим.
Този красив и за годините си необикновено зрял мъж бил бащина радост и надежда. Проявявал изключително силно развито чувство за отговорност и семейна гордост, но онази гордост, която не търси потвърждение в пренебрежението към другите, а в собствената си умереност и която черпи устойчивостта си не от силата и грабежа, а от труда, умението и предвидливостта. Сега той страдал, както само такива хора могат да страдат – скривайки страданието си.
От пиедестала на своите страдания, сякаш от най-висока планина, той е съгледал и разбрал, казва някои истини за хората и човешките отношения по-добре и по-ясно, отколкото когато и да било в живота си преди... Имало неща, които само тогава и само така, от дървения самар и проскубания катър можели да се съгледат, а би трябвало да се знаят, защото тогава неговият живот и много негови постъпки биха се разкрили в друга, истинска светлина и хората вече по-добре биха знаели да управляват другите и себе си. А това ще им бъде от полза.
Из разказа „Баронът“
Много хора си служат с лъжи на обществените си постове, в различни професии и дейности, но лъжат смислено и периодически, защото използуват лъжата само по неволя и сам като средство, като оръжие в конфликтите на интереси и амбиции. Тук е обратният случай. Целият този поприведен и добродушен барон е само средство, с което лъжата безогледно и свирепо си служи, и то – в негова вреда и за негов позор. Той лъже незаинтересовано, наивно, без участието на волята си и против нея, лъже като малко дете без мярка, непрестанно, с упорството на комарджия, с непоправимостта на алкохолик. И това е, което отнема на нещастния барон всякакъв авторитет в чуждите и всякаква стойност в собствените му очи, което му затваря всички пътища, изключва щастливия живот в обществото и семейството; заради което ту грубо и открито, ту зад гърба му и подло му се присмиват всички наоколо, та даже и ония, които във всичко са сто пъти по-лоши от него. Той е сляп и глух – но не сляп за цветове и форми, не глух за гласове и шумове, а сляп и глух за истината на действителния живот и за всички форми, в които тя се проявява... И за това лек няма. Защото той никога няма да прогледне и да забележи границата, която във всекидневния живот и говор дели лъжата от истината, нито ще намери сили да спре там.
Но страстта да лъже, безмилостна и ненаситна като всяка страст, води лъжеца все по-надалеч и го кара да препуска след нещо, което отдавна е останало далече зад него.
Из разказа „Цирк“
Всичко беше променено. Монотонният живот, който толкова мразех, сега целият прелива от вълнение, а вълнението – за мене то е истинският облик на живота, единственият, достоен да се назове с това име.
За мене всичко това вече не беше цирк. Телта бе опъната от планина до планина, над някакъв пролетен предел, а девойката преминаваше по нея, реейки се във въздуха по-свободна от птица и по-лека от пеперуда, от едния край на широкия кръгозор до другия, заедно със скъпоценната си усмивка. Чиста и сякаш безплътна – звезда, а не жена.
Струваше ми се, че чудесата и красотата нямат край, че тия хора могат всичко и осъществяват всичко, което замислят. Знаят какво искат и могат това, което искат. Не са им нужни никакви думи и обяснения. Говорят с движения. Не се колебаят, не грешат, не се отегчават като нас. Не лъжат, защото това не им е необходимо, и не позволяват никому и нищо в себе си и около себе си да излъже и измени. Те се движат и живеят с увереност и сигурност. Не познават недоразуменията и съмнението. Прескачат, извишават се или летят високо над тях. Обърнали са гръб на онова, което там, навън, се нарича живот, но само в името на един по-съвършен и по-красив живот. Щастливи са.
Към такова щастие, изглежда, се приближихме и ние. Животът, който бяхме живели досега, е надраснат и напълно и завинаги изместен. Всички препятствия са пометени. Отсега нататък играта ще бъде смисъл и съдържание на живота, а смелостта и красотата – негови постоянни закони. Всички ще живеем и ще се движим така и ще извършваме подобни и още по-големи подвизи.
Така значи! Нима тия неща имат край? Че тогава то е същото, както и ако въобще не съществуват! Нима играта и красотата могат да лъжат? Нима това са само блестящи, непостоянни и преходни миражи, които лесно ни заслепяват и покоряват, за да ни напуснат също така бързо и неочаквано. Защо изобщо бяха подели тази игра, щом са знаели, че няма и не може да продължи. И какво струва всичко това, щом не продължава?
Из разказа „Яков, приятелят от детинство“
Но такива като тях има хиляди и хиляди. Това е въпросът за алкохола, който помрачава, подрива и унищожава живота на хората през поколенията. В мирни времена и в един цивилизован живот хората, отровени от пиянството на предците, тровят сами себе си и своето потомство – явно, спокойно и свободно, като че ли вършат най-естественото и най-доброто нещо на света. Нима това не е въпрос, с който живите би трябвало да се позанимаят? А след това пък – онзи безконечен лабиринт на наследствеността, който, когато става дума за човека, се изплъзва от всяка сигурна преценка, от всяко, дори и най-тънко изследване. Проблемът е прост и страхотен в своята простота. Дори и за здравия и трезвен човек не е лесно да си поправя път през тежкия и сложен човешки живот и да бъде човек. Всички сили на нашето тяло и всички светлини на нашия разум едва са ни достатъчно, за да се удържим и да напредваме, а ние на всичко отгоре още се опиваме и тровим – себе си и другите. Наистина ли е така? И как е възможно това? Ако всички хора, които до един искат да живеят и обичат живота, се съберат някъде, седнат и се замислят и прекарвайки ръка през очите си, се запитат дали действително е въможно те, които така упорито се защитават от болестите, страданието и смъртта, в същото време сами да отглеждат всички тия беди и да ги простират върху потомството си – тогава навярно би станало ясно на всички, че тук трябва нещо да се промени, че трябва да се отбраняват. Той знае, че против това зло впрочем се действува. Съществува наука, съществува обществена борба против алкохола и неговите последици, както и против всички наркотици и упойващи средства. Но колко е всичко това? Тъжно малко. Против всяка, дори и най-невинна епидемия се предприема и се прави повече. Толкова беди са преодолени и остранени завинаги от човека, а пред този абсурд стоим безсилни, макар че всичко зависи от самите нас.
Из разказа „Разказ“
Докато слушате неговите разкази, струва ви се, че не друг, а животът, богатият и разнолик живот сам разказва за себе си, а Ибрахим ефенди се намесва само отвреме-навреме, на решаващите места, с по една-две думи, като че и той самият е слушател: „Виж ти сега!“, „Слушай, моля ти се!“, „Я гледай!“. В тия негови истории има триста чудесии и всевъзможни беди и неволи, но повече от всичко – смях; има вина и виновници, насилници, глупци и измамници, има добряци, жертви на човешката глупост и човешката потребност да мамиш другите и себе си, но всичко това е осветено от един особен начин на разказване, така че макар и да разтъжи понякога човека, не може да го обиди, нито да го обезкуражи. Във всеки случай го разсмива. Всичко, което се явява и се случва в живота – хора, събтия, животни и предмети – всичко тук има своя стойност и свое неприкосновено място. И всичко се свършва със смях, от който не боли и който не огорчава.
Така животът му минал в разказване, целият сякаш някакъв разказ. Така и умрял, след като навършил шестдесетата си година ,безшумно като пъдпъдък в житото. Не притежавал нищо от бащината си предприемчивост и храброст. Не се оженил, нито оставил потомство. Не живял. Вместо така наречения действителен живот, чийто удар усетил още в майчината утроба, той си изградил друга една действителност, съставена от разни истории. Зад тия истории, зад онова, което би могло да бъде, но никога не е било и което често пъти е по-истинско и по-красиво от всичко, което е било, той като че ли се затулял от това, което всекидневно „наистина“ ставало около него. Така избягнал живота и измамил съдбата. Сега вече почти петдесет години лежи в гробището на Алифаковец. Ала все още живее понякога и някъде – като разказ.
Из разказа „Робиня“
И тя самата е роб и само роб. Така живее и единствено така може да види света и хората около себе си, защото картината на света у нея се е помрачила и преобърнала. Роб е мъжът, роби са жената и детето, защото от рождението до смъртта робуват някому и на нещо. Роб е дървото, роб е камъкът и небето с облаците и слънцето и звездите, робиня е водата и гората, и пшеницата, която сега някъде – някъде, където не е опожарено и стъпкано – трябва да изкласи. И на нейното зърно не му се отива под воденичния камък, но трябва да иде, защото е роб. Робски е говорът, с който хората около нея се обясняват, все едно на кой език говорят, и целият може да се сведе до три букви: роб. Робство е животът открай-докрай – онзи, който съществува и догаря, също и онзи, който е още в зародиш, невидим и нечут. Роб е сънят човешки, роби са въздишката, залъкът, сълзата и мисълта. Хората се раждат, за да робуват на робския живот и умират като роби на болестите и смъртта. Накъдето и да погледнеш – роб на роба робува, защото не е роб само оня, дето го продават вързан на търга, а и оня, който го продава, както и оня, който го купува. Да, роб е всеки, който не диша и не живее между своите – в Прибиловичи. А Прибиловичи отдавна вече го няма.
Не трябва да гледа. И да диша не трябва. Да дишаш, това е все едно да си спомняш, а то означава да не виждаш онова, което гледаш, а което си видял в светлината на пожарите и водовъртежа на клането; означава да не знаеш нищо друго, освен едно: че никой от твоите вече не съществува, а ти живееш като чудовище, като проклятие, като позор. Ето това значи да дишаш.
Из разказа „Два живота“
Изведнъж вътре в мене, както и около мене, пламна нова светлина; сред дълбоките и далечни хоризонти, които тя сега огряваше, пред очите ми се откриха невиждани пространства и се простряха далечни пътища. Не знаех точно къде съм, но ми бе ясно, че навсякъде мога да достигна, всичко да разбера – на земята и у хората – и безпогрешно да свържа всички последици с техните причини, на всяко нещо да съзра края, както и началото.
В това мигновение на странно и мимолетно ясновидство всичко ми стана ясно. Та този човек е маскиран от главата до петите не само с вида си, а с цялата си външна и може би вътрешна същност. И този необикновен, особняшки живот, и тая голяма и единствена страст да събира рядкости и старини, и историите, които ревностно разказва на посетителите, и тая смиреност и нехайност към всичко останало на света, и гробницата, приготвена сред зеленината – всичко това са само маски. Целият този негов живот същуствува само вместо друг, различен живот, който той отдавна е отхвърлил, още преди да започне действително да го живее.
А да се живее винаги е добре. Да се живее – това е главното.
- Знам, знам – уверявах го- и ви желая успех и по-нататък! Знам и разбирам! Това е мъка, която мнозина патят в живота. Когато човек се роди, все едно че го хвърлят в дълбоко безкрайно море. И той трябва да плува. Да съществува. Да бъде личност. Да издържи атмосферното налягане около себе си, сблъсъците, непредвидените и непредвидимите свои и чужди постъпки, които най-често не са по мярката ни; а наред с другото да издържи още и... своята мисъл за всичко това. Не е лесно, нито просто, а много често е свръх силите ни. Та как човек да не пожелае да се спасява и да се крие под друго съществувание? Мнозина биха направили същото, само ако умееха и можеха; и мнозина са онова, което са, само защото такива трябва да бъдат и защото не смеят или не могат да се преобразят като вас...
Плувахме спокойно, макар и не бързо, а пред нас се разстилаше морето и над него – небето с дребни бисерни облаци. Развълнуван, все още чувствувах необходимост да разговарям и сега разговарях с тия облаци, ала с други думи и за други неща.
Из разказа „Любов“
- А живеем, ако това може да се нарече живот, като никой. Щом се срещнем, между нас започва винаги една и съща игра: аз добра дума – той псувня, аз ласка – той удар. Често това трае много дълго. И чудно нещо – колкото по-нататък отива, мене от неговите удари все по-малко ме боли; струва ми се, че всеки от тях ме издига все по-нависоко, че летя на тях като на огнени вълни и бих могла да летя така и сама не знам докъде – надалеко и нависоко. Тогава той пръв се уморява и престава. Едва после виждам как всеки удар ме боли истински и поотделно. И тогава го мразя тъй, както греховете си мразя.
Размисли и есета
Знаците, които оставяме сле себе си, няма да избягнат съдбата на всичко човешко: преходността и забравата. Може би ще останат изобщо незабелязани? Може би никой няма да ги разебре? И вес пак те са необходими, както е естествено и необходимо ние, хората, да общуваме и да се откриваме един на друг... Такъв е животът, че човек често трябва да се свени от най-хубавото в себе си и тъкмо него да крие от света и дори от най-близките си.
Изкуството и по това прилича на живота: изглежда като игра, а всъщност е дяволски сериозно нещо; толкова по-сериозно, колкото повече прилича на игра.
Само чисти и големи неща би трябвало да се пишат. А за това трябва да имаш здрава кръв, вярна мисъл и последователен живот.
Когато съдим хората, за техните постъпки и характери, трябва да имаме предвид, че те по разни причини, които не зависят от тях, не могат навсякъде, винаги и за всичко да говорят истината. Едни не я виждат, други я виждат изопачено, което е същото или още по-лошо, а трети просто нямат сила за такъв подвиг, защото за тоя род хора това наистина е подвиг, за който е необходим известен минимум от сили, отказан тям. Да се изиска от тия люде не само да не грешат съзнателно и открито против истината, а и да не я заобикалят и премълчават, значи да се изисква от средно развити хора да бъдат... атлети.
Из „Знаци край пътя“ - Иво Андрич
Превод Катя Йорданова
Хубаво може да се живее и да се работи в тези сараевски къщи. В къщата, за която сега става дума, преди няколко години прекарах цялото лято. В тази книга са спомените ми от нея и от онова лято. По-точно казано, само някои от спомените; тези, за които мога да говоря и умея нещо да кажа.
Из разказа „Бонвал Паша“
Нищо на това лице не е съвсем точно на мястото си, както при другите хора. Когато се появи, струва ви се, че неочаквано някакъв невидим шегобиец иззад ъгъла е провесил на тояга пред вас гротескна маска с желание да ви изненада, уплаши, разсмее. Самият факт, че един човек има храбростта да изглежда така и да разнася по света такова лице с пълно самосъзнание и по най-естествен начин, без сянка от стеснение или опрадвание, трябва да изпълни всекиго с почуда и удивление. Но прекарате ли петнадесетина минути в разговор с този човек, вие напълно забравяте първото впечатление и намирате, че това лице е одухотворено, интересно, привлекателно, дори и хубаво. И изведнъж ви става ясно как е възможно толкова много жени из Европа да са обичали тоя вагабонтин, кавгаджия и пияница, а най-забележителни личности да са търсили неговото общество, да са кореспондирали и дружили с него.
Той живее задъхано, във всичко се води по собствената си луда, но остроумна глава; своята философия носи в кръвта си. Целите му капризно се сменят, но той крачи към тях с непроменима смелост и безкрупулност. Завладява хората, често заобикаля и още по-често потъпква законите, налага прищевките си и осъществява замислите си, никога нито за миг не се смущава да бъде това, което е, дори и не помисля да се оправдава заради своята безподобност, а дръзко и с присмех гледа на обикновените хора, подчиняващи се на ред и закон, като че ли е създаден и съществува единствено за да изненадва и смайва света около себе си.
Способен да обича и мрази страстно и дълбоко, той през целия си живот лесно се е свързал и още по-лесно е влизал във вражда с хората, стотици пъти е изпадал в големи несгоди, но никога не е бил в безизходица. Щедър и лудешки великодушен във всичко и към всекиго, той бил също така ловък и неумолим, когато трябвало да изнамери пари и да си ги достави. Живеел в постоянна еуфория от особено естество и я разпростирал в широк кръг около себе си. Със смеха си заразявал и онези, чийто език не знаел и които не го разбирали, а със суверенния си гняв, в страшните му пристъпи, удрял и повалял като с физическа сила или оръжие. Умеел и да презира кастата, към която принадлежал, и нашироко и вещо да си служи както с нейните привилегии, така и с предразсъдъците й. Не познавал съжалението (най-малко към самия себе си!), нито завистта, нито тъгата или малодушието. Бил ненаситен в плътската любов, като никога никъде не се задържал и обичал винаги и единствено безименното женско тяло....
Из разказа „Али паша“
През тия дни, по време на този път, той прозрял една истина: какво остава от човека, който изведнъж загуби всичко и така, лишен от всякаква опора, застане на собствените си нозе, сам и гол, против всички сили на света около себе си, безпомощен, но непобедим.
Този красив и за годините си необикновено зрял мъж бил бащина радост и надежда. Проявявал изключително силно развито чувство за отговорност и семейна гордост, но онази гордост, която не търси потвърждение в пренебрежението към другите, а в собствената си умереност и която черпи устойчивостта си не от силата и грабежа, а от труда, умението и предвидливостта. Сега той страдал, както само такива хора могат да страдат – скривайки страданието си.
От пиедестала на своите страдания, сякаш от най-висока планина, той е съгледал и разбрал, казва някои истини за хората и човешките отношения по-добре и по-ясно, отколкото когато и да било в живота си преди... Имало неща, които само тогава и само така, от дървения самар и проскубания катър можели да се съгледат, а би трябвало да се знаят, защото тогава неговият живот и много негови постъпки биха се разкрили в друга, истинска светлина и хората вече по-добре биха знаели да управляват другите и себе си. А това ще им бъде от полза.
Из разказа „Баронът“
Много хора си служат с лъжи на обществените си постове, в различни професии и дейности, но лъжат смислено и периодически, защото използуват лъжата само по неволя и сам като средство, като оръжие в конфликтите на интереси и амбиции. Тук е обратният случай. Целият този поприведен и добродушен барон е само средство, с което лъжата безогледно и свирепо си служи, и то – в негова вреда и за негов позор. Той лъже незаинтересовано, наивно, без участието на волята си и против нея, лъже като малко дете без мярка, непрестанно, с упорството на комарджия, с непоправимостта на алкохолик. И това е, което отнема на нещастния барон всякакъв авторитет в чуждите и всякаква стойност в собствените му очи, което му затваря всички пътища, изключва щастливия живот в обществото и семейството; заради което ту грубо и открито, ту зад гърба му и подло му се присмиват всички наоколо, та даже и ония, които във всичко са сто пъти по-лоши от него. Той е сляп и глух – но не сляп за цветове и форми, не глух за гласове и шумове, а сляп и глух за истината на действителния живот и за всички форми, в които тя се проявява... И за това лек няма. Защото той никога няма да прогледне и да забележи границата, която във всекидневния живот и говор дели лъжата от истината, нито ще намери сили да спре там.
Но страстта да лъже, безмилостна и ненаситна като всяка страст, води лъжеца все по-надалеч и го кара да препуска след нещо, което отдавна е останало далече зад него.
Из разказа „Цирк“
Всичко беше променено. Монотонният живот, който толкова мразех, сега целият прелива от вълнение, а вълнението – за мене то е истинският облик на живота, единственият, достоен да се назове с това име.
За мене всичко това вече не беше цирк. Телта бе опъната от планина до планина, над някакъв пролетен предел, а девойката преминаваше по нея, реейки се във въздуха по-свободна от птица и по-лека от пеперуда, от едния край на широкия кръгозор до другия, заедно със скъпоценната си усмивка. Чиста и сякаш безплътна – звезда, а не жена.
Струваше ми се, че чудесата и красотата нямат край, че тия хора могат всичко и осъществяват всичко, което замислят. Знаят какво искат и могат това, което искат. Не са им нужни никакви думи и обяснения. Говорят с движения. Не се колебаят, не грешат, не се отегчават като нас. Не лъжат, защото това не им е необходимо, и не позволяват никому и нищо в себе си и около себе си да излъже и измени. Те се движат и живеят с увереност и сигурност. Не познават недоразуменията и съмнението. Прескачат, извишават се или летят високо над тях. Обърнали са гръб на онова, което там, навън, се нарича живот, но само в името на един по-съвършен и по-красив живот. Щастливи са.
Към такова щастие, изглежда, се приближихме и ние. Животът, който бяхме живели досега, е надраснат и напълно и завинаги изместен. Всички препятствия са пометени. Отсега нататък играта ще бъде смисъл и съдържание на живота, а смелостта и красотата – негови постоянни закони. Всички ще живеем и ще се движим така и ще извършваме подобни и още по-големи подвизи.
Така значи! Нима тия неща имат край? Че тогава то е същото, както и ако въобще не съществуват! Нима играта и красотата могат да лъжат? Нима това са само блестящи, непостоянни и преходни миражи, които лесно ни заслепяват и покоряват, за да ни напуснат също така бързо и неочаквано. Защо изобщо бяха подели тази игра, щом са знаели, че няма и не може да продължи. И какво струва всичко това, щом не продължава?
Из разказа „Яков, приятелят от детинство“
Но такива като тях има хиляди и хиляди. Това е въпросът за алкохола, който помрачава, подрива и унищожава живота на хората през поколенията. В мирни времена и в един цивилизован живот хората, отровени от пиянството на предците, тровят сами себе си и своето потомство – явно, спокойно и свободно, като че ли вършат най-естественото и най-доброто нещо на света. Нима това не е въпрос, с който живите би трябвало да се позанимаят? А след това пък – онзи безконечен лабиринт на наследствеността, който, когато става дума за човека, се изплъзва от всяка сигурна преценка, от всяко, дори и най-тънко изследване. Проблемът е прост и страхотен в своята простота. Дори и за здравия и трезвен човек не е лесно да си поправя път през тежкия и сложен човешки живот и да бъде човек. Всички сили на нашето тяло и всички светлини на нашия разум едва са ни достатъчно, за да се удържим и да напредваме, а ние на всичко отгоре още се опиваме и тровим – себе си и другите. Наистина ли е така? И как е възможно това? Ако всички хора, които до един искат да живеят и обичат живота, се съберат някъде, седнат и се замислят и прекарвайки ръка през очите си, се запитат дали действително е въможно те, които така упорито се защитават от болестите, страданието и смъртта, в същото време сами да отглеждат всички тия беди и да ги простират върху потомството си – тогава навярно би станало ясно на всички, че тук трябва нещо да се промени, че трябва да се отбраняват. Той знае, че против това зло впрочем се действува. Съществува наука, съществува обществена борба против алкохола и неговите последици, както и против всички наркотици и упойващи средства. Но колко е всичко това? Тъжно малко. Против всяка, дори и най-невинна епидемия се предприема и се прави повече. Толкова беди са преодолени и остранени завинаги от човека, а пред този абсурд стоим безсилни, макар че всичко зависи от самите нас.
Из разказа „Разказ“
Докато слушате неговите разкази, струва ви се, че не друг, а животът, богатият и разнолик живот сам разказва за себе си, а Ибрахим ефенди се намесва само отвреме-навреме, на решаващите места, с по една-две думи, като че и той самият е слушател: „Виж ти сега!“, „Слушай, моля ти се!“, „Я гледай!“. В тия негови истории има триста чудесии и всевъзможни беди и неволи, но повече от всичко – смях; има вина и виновници, насилници, глупци и измамници, има добряци, жертви на човешката глупост и човешката потребност да мамиш другите и себе си, но всичко това е осветено от един особен начин на разказване, така че макар и да разтъжи понякога човека, не може да го обиди, нито да го обезкуражи. Във всеки случай го разсмива. Всичко, което се явява и се случва в живота – хора, събтия, животни и предмети – всичко тук има своя стойност и свое неприкосновено място. И всичко се свършва със смях, от който не боли и който не огорчава.
Така животът му минал в разказване, целият сякаш някакъв разказ. Така и умрял, след като навършил шестдесетата си година ,безшумно като пъдпъдък в житото. Не притежавал нищо от бащината си предприемчивост и храброст. Не се оженил, нито оставил потомство. Не живял. Вместо така наречения действителен живот, чийто удар усетил още в майчината утроба, той си изградил друга една действителност, съставена от разни истории. Зад тия истории, зад онова, което би могло да бъде, но никога не е било и което често пъти е по-истинско и по-красиво от всичко, което е било, той като че ли се затулял от това, което всекидневно „наистина“ ставало около него. Така избягнал живота и измамил съдбата. Сега вече почти петдесет години лежи в гробището на Алифаковец. Ала все още живее понякога и някъде – като разказ.
Из разказа „Робиня“
И тя самата е роб и само роб. Така живее и единствено така може да види света и хората около себе си, защото картината на света у нея се е помрачила и преобърнала. Роб е мъжът, роби са жената и детето, защото от рождението до смъртта робуват някому и на нещо. Роб е дървото, роб е камъкът и небето с облаците и слънцето и звездите, робиня е водата и гората, и пшеницата, която сега някъде – някъде, където не е опожарено и стъпкано – трябва да изкласи. И на нейното зърно не му се отива под воденичния камък, но трябва да иде, защото е роб. Робски е говорът, с който хората около нея се обясняват, все едно на кой език говорят, и целият може да се сведе до три букви: роб. Робство е животът открай-докрай – онзи, който съществува и догаря, също и онзи, който е още в зародиш, невидим и нечут. Роб е сънят човешки, роби са въздишката, залъкът, сълзата и мисълта. Хората се раждат, за да робуват на робския живот и умират като роби на болестите и смъртта. Накъдето и да погледнеш – роб на роба робува, защото не е роб само оня, дето го продават вързан на търга, а и оня, който го продава, както и оня, който го купува. Да, роб е всеки, който не диша и не живее между своите – в Прибиловичи. А Прибиловичи отдавна вече го няма.
Не трябва да гледа. И да диша не трябва. Да дишаш, това е все едно да си спомняш, а то означава да не виждаш онова, което гледаш, а което си видял в светлината на пожарите и водовъртежа на клането; означава да не знаеш нищо друго, освен едно: че никой от твоите вече не съществува, а ти живееш като чудовище, като проклятие, като позор. Ето това значи да дишаш.
Из разказа „Два живота“
Изведнъж вътре в мене, както и около мене, пламна нова светлина; сред дълбоките и далечни хоризонти, които тя сега огряваше, пред очите ми се откриха невиждани пространства и се простряха далечни пътища. Не знаех точно къде съм, но ми бе ясно, че навсякъде мога да достигна, всичко да разбера – на земята и у хората – и безпогрешно да свържа всички последици с техните причини, на всяко нещо да съзра края, както и началото.
В това мигновение на странно и мимолетно ясновидство всичко ми стана ясно. Та този човек е маскиран от главата до петите не само с вида си, а с цялата си външна и може би вътрешна същност. И този необикновен, особняшки живот, и тая голяма и единствена страст да събира рядкости и старини, и историите, които ревностно разказва на посетителите, и тая смиреност и нехайност към всичко останало на света, и гробницата, приготвена сред зеленината – всичко това са само маски. Целият този негов живот същуствува само вместо друг, различен живот, който той отдавна е отхвърлил, още преди да започне действително да го живее.
А да се живее винаги е добре. Да се живее – това е главното.
- Знам, знам – уверявах го- и ви желая успех и по-нататък! Знам и разбирам! Това е мъка, която мнозина патят в живота. Когато човек се роди, все едно че го хвърлят в дълбоко безкрайно море. И той трябва да плува. Да съществува. Да бъде личност. Да издържи атмосферното налягане около себе си, сблъсъците, непредвидените и непредвидимите свои и чужди постъпки, които най-често не са по мярката ни; а наред с другото да издържи още и... своята мисъл за всичко това. Не е лесно, нито просто, а много често е свръх силите ни. Та как човек да не пожелае да се спасява и да се крие под друго съществувание? Мнозина биха направили същото, само ако умееха и можеха; и мнозина са онова, което са, само защото такива трябва да бъдат и защото не смеят или не могат да се преобразят като вас...
Плувахме спокойно, макар и не бързо, а пред нас се разстилаше морето и над него – небето с дребни бисерни облаци. Развълнуван, все още чувствувах необходимост да разговарям и сега разговарях с тия облаци, ала с други думи и за други неща.
Из разказа „Любов“
- А живеем, ако това може да се нарече живот, като никой. Щом се срещнем, между нас започва винаги една и съща игра: аз добра дума – той псувня, аз ласка – той удар. Често това трае много дълго. И чудно нещо – колкото по-нататък отива, мене от неговите удари все по-малко ме боли; струва ми се, че всеки от тях ме издига все по-нависоко, че летя на тях като на огнени вълни и бих могла да летя така и сама не знам докъде – надалеко и нависоко. Тогава той пръв се уморява и престава. Едва после виждам как всеки удар ме боли истински и поотделно. И тогава го мразя тъй, както греховете си мразя.
Размисли и есета
Знаците, които оставяме сле себе си, няма да избягнат съдбата на всичко човешко: преходността и забравата. Може би ще останат изобщо незабелязани? Може би никой няма да ги разебре? И вес пак те са необходими, както е естествено и необходимо ние, хората, да общуваме и да се откриваме един на друг... Такъв е животът, че човек често трябва да се свени от най-хубавото в себе си и тъкмо него да крие от света и дори от най-близките си.
Изкуството и по това прилича на живота: изглежда като игра, а всъщност е дяволски сериозно нещо; толкова по-сериозно, колкото повече прилича на игра.
Само чисти и големи неща би трябвало да се пишат. А за това трябва да имаш здрава кръв, вярна мисъл и последователен живот.
Когато съдим хората, за техните постъпки и характери, трябва да имаме предвид, че те по разни причини, които не зависят от тях, не могат навсякъде, винаги и за всичко да говорят истината. Едни не я виждат, други я виждат изопачено, което е същото или още по-лошо, а трети просто нямат сила за такъв подвиг, защото за тоя род хора това наистина е подвиг, за който е необходим известен минимум от сили, отказан тям. Да се изиска от тия люде не само да не грешат съзнателно и открито против истината, а и да не я заобикалят и премълчават, значи да се изисква от средно развити хора да бъдат... атлети.
Из „Знаци край пътя“ - Иво Андрич
Превод Катя Йорданова
July 16, 2023
Ivo Andrić -''Znakovi pored puta''
''Ja se ne bojim nevidljivih svetova''
Tako, neustrašivo i bez bojazni, Andrić pristupa suštini postojanja i sažima jedan životni put u ovu knjigu. Ona je neiscrpni bunar svakojakih dogodovština koje su utkane u piščevo sećanje , sa velikom pažnjom posvećenom detaljima te prenete na papir poput sitnih podsetnika na to šta propuštamo utamničimo li se u svoje nedostojno postojanje lišeno lepotom.
Andrić je izvrstan filozof, psihoanalitičar, sociolog, naučno gradjen ali i običan čovek velikog duha koji u se prihvata istančane note ,sitne tuge i radosti, sveukupno čineći simfoniju življenja.
I tu smfoniju živimo svi mi. Svi mi negde obraćamo pažnju na nekog čudnog prolaznika, svi mi poznajemo i onog što mnogo pije, i ovog što mnogo priča, i onog što je puno imućan u novcu, a znamo i takvog koji nije, i prestrupnike i dušebrižnike, kukavice, lakomislene, i naše, tuđe, podeljene ,zbunjene. Svi mi znamo neku frakciju nekoga, a često nas takva poznanstva i saznanja skrenu sa puta za koji smo zapeli, ili nam potpomogu da nađemo bolji.
Ivo Andrić veoma vešto prepričava svoje doživljaje a kroz njih prožima vrlo dubokoumna filozofska pitanja postanka, stvaranja i opstanka, ne isključujući naučne tvrdnje i često preispitujući i to što zna i to što uči.
Iako mu je pero puno mudrosti, Andrić ne prestaje da uči. Uči i dok piše, kao da sasipa jednu čašu njegovog poimanja trenutka pa zauzvrat od čitaoca traži misao ili čak znak pitanja i preispitivanje, da mu nemo uzvrati.
''Najoprečnija duhovna stanja :strah ili opasna radost ili plodan mir, smenjuju se u čoveku gotovo kalendarskom stalnošću i javljaju se neminovno, uporedo sa promenama na zemlji''
Prisan sa prirodom, onim što nas okružuje, što je živo, a da nije samo u pitanju čovek, vešto uspeva da posmatrano pretoči u opis ili dijalog sa samim sobom.
''U dnevniku mojih pomračenja svako od njih se takmiči za prvo mesto po snazi i trajanju''.
Nije mu strana smrt, tuga, tama, ni prolaznost. Čak imam utisak da se sa tim temama i ponajviše bori. Pokušava da ih prizna kao ravnopravne životu, iako često nezvane goste za stolom koji odobrava samo sreću, polet i uzvišeno stanje duha. Andrić pronalazi lepotu u tami i čini i nama, čitateljima, lakše da se sa njom suočimo i da je pripitomimo...bar koliko je do nas, jer to su sile nemerljive ljudskom shvatanju.
''Muzika zauzima poslednjih godina novo i naročito mesto u mom životu. One mi sve više postaje nasušnom potrebom i ja je, čini mi se, drugačije slušam i bolje čujem i lakše rarumem nego ikada.'' A ko se ne bi sa time složio ?
Ova knjiga sadrži mnogobrojne misli izvučene iz sitnih iskustava, medjusobno nepovezane, ne čine niti roman niti fikciju, štaviše su nalik svedočanstvu jedne epohe ali i večitoj borbi i konfliktima našeg unutrašnjeg bića, koje ni najveći psiholozi, do sad, nisu uspeli do istančanosti da protumače.
''Čini mi se, kad bi ljudi znali koliko je za mene napor bio živeti, oprostili bi mi lakše sve zlo šzo sam počinio i sve dobro što sam propustio da učinim i još bi im ostalo malo osećaja da me požale.''
Jungovskom psihoanalizom i Orvelovskim poimanjem neljudskog u ljudima, Andrić nas stavlja korak bliže razmišljanju i razgraničavanju šta nas čini smrtnicima i koliko domačinje zlo pa na kraju i gde je bespovrat.
''Ustvari, ova planeta je možda obor u koji je saterano i zatvoreno sve što je u vasioni živelo i gmizalo, sa jedinom svrhom da tu pomre.''
Neponovljiv u svojoj interpretaciji grubog i površnog sveta, Andrić ipak pronalazi te iskre dobrote i sudelovanja više svesti, savesti, etike i pokajanja sa našim prizemnim bitisanjem i egocentričnošću.
Jer ovako smrtnima i pogubljenima u našem kretanju kroz život, čoveku su potrebni, sad više nego ikad, znakovi pored puta.
''Znaci koje ostavljamo iza sebe neće izbeći sudbinu svega što je ljudski :prolaznost i zaborav. Možda će ostati uopšte nezapaženi?Možda ih niko neće razumeti?Pa ipak oni su potrebni, kao što je prirodno i potrebno da se mi, ljudi, jedan drugom saopštavamo i otkrivamo.''
December 3, 2013
„Щастлив те прави онова особено щастие, което идва преди самото щастие.“
Открих това в последните страници, а се оказа толкова точно за цялото ми преживяване с книгата. Докато сборникът стоеше в библиотеката ми след закупуването му, месеци наред изпитвах щастие от предстоящата среща с Иво Андрич. Очакването беше „по-тръпкаво“ от самото четене.
Скучничко ми беше този път с Андрич. По-точно - витаех някъде на друго място, думите не стигаха до мен. Сякаш пред страниците имаше една невидима завеса, която не ми позволяваше да надникна добре отзад. Почти съм убедена, че причината е в мен (или в избрания момент).
Но си купих тази книга, защото Андрич е един от авторите, които искам да прочета изцяло, дори започна да ми се събира лична колекция (вкл. интересни стари издания). Взех тази книга без колебания, защото:
- на корицата мога да се любувам често, като отделно (ценно) произведение е;
- се споменава най-любимият ми град Рим (извинете ме, любими Варна, Созопол, Барселона) – не харесах разказа за Рим обаче, нито ме стоплиха есетата за Охридското езеро, за Дубровник, за Почител;
- мислех, че е добър комплект с петзвездната за мен „Разкази за особняците и малките хора“;
- се възползвах от добро намаление.
Би трябвало разказът „Панорама“ да ми допадне, но също не можа да ме трогне много. Може би наред с разкази от 3-5-10 страници ми се стори несъразмерен разказът от 40 страници в един и същ сборник. Или вече се бях настроила, че книгата не е това, което съм очаквала. Освен това се изненадах на едно място да видя разнородни произведения - есета, пътеписи, разкази.
Може би ще ми остане спомен от разсъжденията покрай „Екстазът и страданието на Тома Галус“. Освен личната драма на героя, се замислих за този странен и дългоочакван 20-ти век. Още не мога да разбера времената преди/по време на/след Първата световна война, но мисля, че безспорно са пределни.
„Инстинктивно понечи да запуши уши, но нищо не помагаше, защото този марш, сега вече като нещо отдавна познато, трещеше и беснееше вътре в него. Това бяха първите тонове на новите времена, в които щеше да изчезне, може би завинаги, радостта от свободния живот и в които накрая човек ще изяде човека така както звяр изяжда звяра, ала без всякакъв смисъл. Но това той още не можеше ясно да разбере и да схване напълно това със своята „тропическа глава“. Само се отпусна на сламенка, потръпна и виновно сведе очи."
Бързичко носи обрат този кръгъл век на промените: още 1914 г. - и война, световна! А 21-ви век, очакван като още по-голямо чудо, също свързвам с такова пределно събитие – 9/11… Още по-близо до началото на века. Може би след като няма накъде по-рано да се случват прекършващите събития, следващият нов век ще е без такива предели?!
Но, към книгата: дори само разказът „Летуване на юг“ ми стига. Досега май не съм използвала думата „овенча…“, но последният разказ наистина за мен е „венец“ на целия сборник. Или наистина е изключителен, или накрая ми домъчня, че се разделям с Иво, а не го оцених и почти пропилях дългоочакваната среща. Направо се влюбих в този разказ. Това е най-точната дума. Така ми е хубаво и "мое". Освен това имах удоволствието да сравня два превода – в старо и в ново издание (новото според мен е много по-гъвкаво, уютно и плавно).
"... колкото по-далеч, толкова по-лесно – към някакъв огромен румен праг във висините, а зад него вече се съзират нови въздушни и светлинни стъпала, които превръщат човешкия ход във все по-бързо летене. Човек може далеч да отиде и високо да се изкачи; целият се превръща в това и в това е цялото му съществуване. Върви, но с крилат ход."
А цялостно книгата все пак ми е била от полза, щом ме накара да напиша писмо на Иво Андрич, да си поговоря с него. И постоянно я отварям и затварям, прибирам я и я изкарвам… Не ми се разделя с нея така недооценена. Но може би е по-добре да я оставя и да видя как ще е отново след месеци, след години… Не мога да повярвам на контраста между възторга ми от „Разкази за особняците и малките хора“ и объркаността ми от този сборник. Слагам ги един до друг „двамцата“ и ще ги видя пак като остарея. ;)
Открих това в последните страници, а се оказа толкова точно за цялото ми преживяване с книгата. Докато сборникът стоеше в библиотеката ми след закупуването му, месеци наред изпитвах щастие от предстоящата среща с Иво Андрич. Очакването беше „по-тръпкаво“ от самото четене.
Скучничко ми беше този път с Андрич. По-точно - витаех някъде на друго място, думите не стигаха до мен. Сякаш пред страниците имаше една невидима завеса, която не ми позволяваше да надникна добре отзад. Почти съм убедена, че причината е в мен (или в избрания момент).
Но си купих тази книга, защото Андрич е един от авторите, които искам да прочета изцяло, дори започна да ми се събира лична колекция (вкл. интересни стари издания). Взех тази книга без колебания, защото:
- на корицата мога да се любувам често, като отделно (ценно) произведение е;
- се споменава най-любимият ми град Рим (извинете ме, любими Варна, Созопол, Барселона) – не харесах разказа за Рим обаче, нито ме стоплиха есетата за Охридското езеро, за Дубровник, за Почител;
- мислех, че е добър комплект с петзвездната за мен „Разкази за особняците и малките хора“;
- се възползвах от добро намаление.
Би трябвало разказът „Панорама“ да ми допадне, но също не можа да ме трогне много. Може би наред с разкази от 3-5-10 страници ми се стори несъразмерен разказът от 40 страници в един и същ сборник. Или вече се бях настроила, че книгата не е това, което съм очаквала. Освен това се изненадах на едно място да видя разнородни произведения - есета, пътеписи, разкази.
Може би ще ми остане спомен от разсъжденията покрай „Екстазът и страданието на Тома Галус“. Освен личната драма на героя, се замислих за този странен и дългоочакван 20-ти век. Още не мога да разбера времената преди/по време на/след Първата световна война, но мисля, че безспорно са пределни.
„Инстинктивно понечи да запуши уши, но нищо не помагаше, защото този марш, сега вече като нещо отдавна познато, трещеше и беснееше вътре в него. Това бяха първите тонове на новите времена, в които щеше да изчезне, може би завинаги, радостта от свободния живот и в които накрая човек ще изяде човека така както звяр изяжда звяра, ала без всякакъв смисъл. Но това той още не можеше ясно да разбере и да схване напълно това със своята „тропическа глава“. Само се отпусна на сламенка, потръпна и виновно сведе очи."
Бързичко носи обрат този кръгъл век на промените: още 1914 г. - и война, световна! А 21-ви век, очакван като още по-голямо чудо, също свързвам с такова пределно събитие – 9/11… Още по-близо до началото на века. Може би след като няма накъде по-рано да се случват прекършващите събития, следващият нов век ще е без такива предели?!
Но, към книгата: дори само разказът „Летуване на юг“ ми стига. Досега май не съм използвала думата „овенча…“, но последният разказ наистина за мен е „венец“ на целия сборник. Или наистина е изключителен, или накрая ми домъчня, че се разделям с Иво, а не го оцених и почти пропилях дългоочакваната среща. Направо се влюбих в този разказ. Това е най-точната дума. Така ми е хубаво и "мое". Освен това имах удоволствието да сравня два превода – в старо и в ново издание (новото според мен е много по-гъвкаво, уютно и плавно).
"... колкото по-далеч, толкова по-лесно – към някакъв огромен румен праг във висините, а зад него вече се съзират нови въздушни и светлинни стъпала, които превръщат човешкия ход във все по-бързо летене. Човек може далеч да отиде и високо да се изкачи; целият се превръща в това и в това е цялото му съществуване. Върви, но с крилат ход."
А цялостно книгата все пак ми е била от полза, щом ме накара да напиша писмо на Иво Андрич, да си поговоря с него. И постоянно я отварям и затварям, прибирам я и я изкарвам… Не ми се разделя с нея така недооценена. Но може би е по-добре да я оставя и да видя как ще е отново след месеци, след години… Не мога да повярвам на контраста между възторга ми от „Разкази за особняците и малките хора“ и объркаността ми от този сборник. Слагам ги един до друг „двамцата“ и ще ги видя пак като остарея. ;)
May 1, 2020
La vida de Ivo Andrić se lee como una película por que ha de todo, viajes, intrigas, guerras mundiales, el camino fragmentado de ida y vuelta por Yugoslavia y ser el único Nobel de esa tierra que ya no es más que las enseñanzas históricas que dejo. Ivo da la impresión de nunca haberse quedado quieto, las sospechas que se agudizan después de leer Signos junto al camino .
Signos son una serie de textos fragmentados, unidos por la cotidianidad del existir visto desde su propia magnanimidad, esto es que cruzarte la calle, ser concierte de la soledad, pensar el mundo, caminar el mundo, vivir en el, pensar con el, implica una narrativa de lo épico, lo trascendental oculto en esas breves acciones que damos por hecho, son definitorias y de un alcance más largo para nuestra individualidad que la historia de los grandes hechos.
El centro de las obras que aquí se presentan es el avanzar, incluso cuando se reconoce que no hay a donde ir, ni los motivos suficientes para hacerlo. Me gustaría comparar la lectura de este libro con caminar como una metáfora del pensamiento, es algo que no puede dejar de hacerse aun si se quisiera, no son necesarias las piernas, ni un conocimiento enorme de las cosas, pues ha caminos hechos para toda clase de circunstancias, hechos nunca a la medida del que los transita, siempre inesperados, siempre monótonos y conocidos. La vida aplasta y oprime pero no se detiene al igual que quien la vive.
Los mejores fragmentos son aquellos donde se reconoce el autor en una necedad contra las cosas que le causan serios conflictos y dudas, al final queda la gran enseñanza en la derrota, en los miedos profundos y los pensamientos íntimos que se tienen mientras se esta sentado en alguna parte sintiendo el viento y como absolutamente todo lo que nos rodea nos supera al ser forzados en la inmensidad de las dimensiones sociales e históricas. La vida es algo que no se pide sino con lo que se tiene que lidiar hasta el final de ella misma, no hay escapatoria más que aceptar esto, somos también nuestras propias incapacidades, somos el eco de las cosas que rechazamos, la reacción y sus ideas, somos a pesar de todo lo anterior, indispensables en nuestra capacidad de ser desechados y reemplazados, estamos vivos.
Signos son una serie de textos fragmentados, unidos por la cotidianidad del existir visto desde su propia magnanimidad, esto es que cruzarte la calle, ser concierte de la soledad, pensar el mundo, caminar el mundo, vivir en el, pensar con el, implica una narrativa de lo épico, lo trascendental oculto en esas breves acciones que damos por hecho, son definitorias y de un alcance más largo para nuestra individualidad que la historia de los grandes hechos.
El centro de las obras que aquí se presentan es el avanzar, incluso cuando se reconoce que no hay a donde ir, ni los motivos suficientes para hacerlo. Me gustaría comparar la lectura de este libro con caminar como una metáfora del pensamiento, es algo que no puede dejar de hacerse aun si se quisiera, no son necesarias las piernas, ni un conocimiento enorme de las cosas, pues ha caminos hechos para toda clase de circunstancias, hechos nunca a la medida del que los transita, siempre inesperados, siempre monótonos y conocidos. La vida aplasta y oprime pero no se detiene al igual que quien la vive.
Los mejores fragmentos son aquellos donde se reconoce el autor en una necedad contra las cosas que le causan serios conflictos y dudas, al final queda la gran enseñanza en la derrota, en los miedos profundos y los pensamientos íntimos que se tienen mientras se esta sentado en alguna parte sintiendo el viento y como absolutamente todo lo que nos rodea nos supera al ser forzados en la inmensidad de las dimensiones sociales e históricas. La vida es algo que no se pide sino con lo que se tiene que lidiar hasta el final de ella misma, no hay escapatoria más que aceptar esto, somos también nuestras propias incapacidades, somos el eco de las cosas que rechazamos, la reacción y sus ideas, somos a pesar de todo lo anterior, indispensables en nuestra capacidad de ser desechados y reemplazados, estamos vivos.
July 15, 2017
„Знаци по пътя – градове и предели“ е сборник с разкази, първият от които се казва „Мостове“ и дава тон на следващите истории.
Героите във всяка една от тях се стремят към място, друг човек или душевно състояние, които да запълнят вечната жажда за свързаност.
Мостовете като символ на преодоляна бездна.
Морето като символ на съзерцание и сливане с безграничното.
Камъкът като метафора на вечността.
Охридското езеро, прегърнато от тишината и мелодията, които изграждат мистичния ритъм на битието.
За момчето, което преброжда непознати и далечни земи само чрез снимки, които го карат да мечтае, да усеща и вижда, въпреки разстоянието.
За Тома Галус, чийто екстаз от живота е жестоко прекъснат от започващата война.
За онзи безсмъртен стремеж да бъдеш обичан.
И за онази безнадеждна болка от това, че не си обичан от човека, когото обичаш.
И най-накрая – как един човек може да изчезне безследно, просто ей така, от щастие.
За сливането и отиването отвъд - в онези непознати територии на душата.
И макар трагичността и тъгата, преобладаващи в тази книга, всяка дума е пропита с такава нежност и обич. И надежда.
„И накрая, всичко, в което този наш живот намира израз – мисли, усилия, погледи, усмивки, думи, въздишки – всичко се стреми към другия бряг, към който се насочва като цел и на който получава истинския си смисъл. И всичко това има какво да преодолее и премести: недоволство, смърт и безсмисленост. Защото всичко е преход, мост, чиито краища се губят в безконечното и спрямо него всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. И цялата ни надежда е там, на отвъдната страна.“
Героите във всяка една от тях се стремят към място, друг човек или душевно състояние, които да запълнят вечната жажда за свързаност.
Мостовете като символ на преодоляна бездна.
Морето като символ на съзерцание и сливане с безграничното.
Камъкът като метафора на вечността.
Охридското езеро, прегърнато от тишината и мелодията, които изграждат мистичния ритъм на битието.
За момчето, което преброжда непознати и далечни земи само чрез снимки, които го карат да мечтае, да усеща и вижда, въпреки разстоянието.
За Тома Галус, чийто екстаз от живота е жестоко прекъснат от започващата война.
За онзи безсмъртен стремеж да бъдеш обичан.
И за онази безнадеждна болка от това, че не си обичан от човека, когото обичаш.
И най-накрая – как един човек може да изчезне безследно, просто ей така, от щастие.
За сливането и отиването отвъд - в онези непознати територии на душата.
И макар трагичността и тъгата, преобладаващи в тази книга, всяка дума е пропита с такава нежност и обич. И надежда.
„И накрая, всичко, в което този наш живот намира израз – мисли, усилия, погледи, усмивки, думи, въздишки – всичко се стреми към другия бряг, към който се насочва като цел и на който получава истинския си смисъл. И всичко това има какво да преодолее и премести: недоволство, смърт и безсмисленост. Защото всичко е преход, мост, чиито краища се губят в безконечното и спрямо него всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. И цялата ни надежда е там, на отвъдната страна.“
July 28, 2011
Thoughtful, inspiring, observant... Andric's travel writing and sort of personal diary is full of observation about the people and places he encounters. I am not aware of an English translation but this is a classic for anyone interested in Balkan literature.
July 27, 2011
Lots of wisdom.
January 23, 2016
My favorite book <3 simply the best
June 26, 2018
Book that I read at least once a week.
Read
September 1, 2019Amazing collection of thoughts. Only a couple of books before had me fill up so many quotes. Only a couple books before had me identified myself in them.
June 3, 2020
Wonderful book!
Prekrasna knjiga!!!
Prekrasna knjiga!!!
November 19, 2023
Ne znam hoću li je ikada završiti. Svaki dan po pasus, dva, tri. Ne znam da li mi je išta više pomoglo i odmoglo. Živeo Andrić
January 27, 2025
„Pravo govoreći, ja sam uvek najviše želeo jedno: da sve što vidim mogu da opišem i da sve što osetim umem da izrazim.“
I uspeo je. Mislim da u ovakvoj formi gde je zapisivao svoje misli uspeo je barem da utka sebe u sve te reči. Upoznajemo pisca kroz njegove misli. Te možemo da zaključimo da je patio od nesanice, družio se sa različitim sojevima ljudi, zapažao i zapisivao. Čovek iz dva rata. U tim rečenicama ima i smrti, jer se sigurno u takvim situacijama plašio onog najtežeg. Ono što je istinski lepo jeste da je odlazio često na putovanja i da je uživao u tome. Nekada reči oslikavaju više od onoga što bi se našlo na fotografiji, te bi svoja zapažanja sa tih putovanja opisivao kroz narod, predele, običaje. Mislim da je to jače sećanje od fotografije. Tu su i neke umotvorine iz naroda koje bi čuo, reči koje bi mu bile upućene, a o kojima je dugo mislio. U ovoj knjizi je puno toga stalo na petsto šezdeset četiri strane. Nije knjiga koja se čita u cugu, ona je kao kafa gde otpijaš gutljaj po gutljaj, a sa svakim se podsetiš koliko je kafa lepa. Tako je i ovde. Podseti te koliko je divno čitati, živeti, misliti i stvarati. Ova knjiga je baš takva, jedna riznica mudrosti i slikovitih opisa. Poput Svetog pisma gde je religija život. Iako sam je dugo čitala, o svemu što je pisao sam isto toliko razmišljala. ❤️ Drago mi je što sam je prenela u Novu godinu, taman mogu da je stavim na kraju u top 10. 🥰
Preporuka 5⭐️.
I uspeo je. Mislim da u ovakvoj formi gde je zapisivao svoje misli uspeo je barem da utka sebe u sve te reči. Upoznajemo pisca kroz njegove misli. Te možemo da zaključimo da je patio od nesanice, družio se sa različitim sojevima ljudi, zapažao i zapisivao. Čovek iz dva rata. U tim rečenicama ima i smrti, jer se sigurno u takvim situacijama plašio onog najtežeg. Ono što je istinski lepo jeste da je odlazio često na putovanja i da je uživao u tome. Nekada reči oslikavaju više od onoga što bi se našlo na fotografiji, te bi svoja zapažanja sa tih putovanja opisivao kroz narod, predele, običaje. Mislim da je to jače sećanje od fotografije. Tu su i neke umotvorine iz naroda koje bi čuo, reči koje bi mu bile upućene, a o kojima je dugo mislio. U ovoj knjizi je puno toga stalo na petsto šezdeset četiri strane. Nije knjiga koja se čita u cugu, ona je kao kafa gde otpijaš gutljaj po gutljaj, a sa svakim se podsetiš koliko je kafa lepa. Tako je i ovde. Podseti te koliko je divno čitati, živeti, misliti i stvarati. Ova knjiga je baš takva, jedna riznica mudrosti i slikovitih opisa. Poput Svetog pisma gde je religija život. Iako sam je dugo čitala, o svemu što je pisao sam isto toliko razmišljala. ❤️ Drago mi je što sam je prenela u Novu godinu, taman mogu da je stavim na kraju u top 10. 🥰
Preporuka 5⭐️.
February 4, 2021
There is no way that this book will leave you indifferent. Either you will love it (it has the capacity and language to make you feel that) or you will get bored of it, fast.
Eclectic selection of his day/nighttime writings and not a novel as such, it offers a glimpse of scattered philosophy, a sense of Andrić exquisite capacity to express himself and lastly, maybe most importantly, an insight to his own consciousness.
Despite some of the parts being particularly intriguing and the fact that the book indirectly presents many facets of his own personality via his own writing, I personally found the book overall tiring and disconnected. By default, there is no continuity, quite some of the writings are not interesting enough and lastly, it feels like reading something without an objective or end. This for some may be its beauty, but it did not work for me.
Although I was clearly not excited reading it, I would still recommend it to some people - though to certain, few people who are on the lookout for similar books.
Eclectic selection of his day/nighttime writings and not a novel as such, it offers a glimpse of scattered philosophy, a sense of Andrić exquisite capacity to express himself and lastly, maybe most importantly, an insight to his own consciousness.
Despite some of the parts being particularly intriguing and the fact that the book indirectly presents many facets of his own personality via his own writing, I personally found the book overall tiring and disconnected. By default, there is no continuity, quite some of the writings are not interesting enough and lastly, it feels like reading something without an objective or end. This for some may be its beauty, but it did not work for me.
Although I was clearly not excited reading it, I would still recommend it to some people - though to certain, few people who are on the lookout for similar books.
January 20, 2023
Svakodnevne misli i problemi jednog pisca, odnosno čovjeka stavljene na papir. Veoma teška knjiga za čitanje ali to je samo jedan od pokazatelja njene kvalitete.
Andrić ovdje čitatelju pruža priliku da mnogo toga nauči, da se poistovjeti sa određenim stavovima i svakodnevnim nedoumicama i problemima. Čitanje ove knjige dođe kao razgovor sa starijom osobom punom životnog iskustva na temelju kojeg je sposobna da vam udijeli koristan savjet i izvede vas na pravi put. S obzirom na opsežnost knjige morali biste razgovarati sa stotinama i hiljadama ljudi kako biste prikupili ovoliko misli, ideja i znanja koliko ova knjiga posjeduje.
Kako biste najbolje shvatili o čemu se u knjizi radi zamislite da svakodnevno zapisujete svoja zapažanja, svoje probleme, ideje, događaje i sve to plasirate u obliku kratkih (ponekad samo jedna rečenica) odlomaka i uvežete u knjigu - a pritom ste u poznim godinama i za vama je mnogo godina, mjeseci i dana života.
Andrić ovdje čitatelju pruža priliku da mnogo toga nauči, da se poistovjeti sa određenim stavovima i svakodnevnim nedoumicama i problemima. Čitanje ove knjige dođe kao razgovor sa starijom osobom punom životnog iskustva na temelju kojeg je sposobna da vam udijeli koristan savjet i izvede vas na pravi put. S obzirom na opsežnost knjige morali biste razgovarati sa stotinama i hiljadama ljudi kako biste prikupili ovoliko misli, ideja i znanja koliko ova knjiga posjeduje.
Kako biste najbolje shvatili o čemu se u knjizi radi zamislite da svakodnevno zapisujete svoja zapažanja, svoje probleme, ideje, događaje i sve to plasirate u obliku kratkih (ponekad samo jedna rečenica) odlomaka i uvežete u knjigu - a pritom ste u poznim godinama i za vama je mnogo godina, mjeseci i dana života.
May 25, 2022
Fue un libro lento de leer. Su lectura es de mucha reflexión en temas filosóficos y existenciales. En ocasiones lo leía como una biblia y otras veces disfrutaba los paisajes de lugares que nos hace observar desde la mente. Un libro que toda persona debería escribir al final de su vida.
February 4, 2025
vanvremenske misli
December 15, 2022
This book in its wonderful fragmented form allows the reader to start always on a new page, take a glimpse into a journal like short observations and witness the emotional roller coaster that every great author must experience in order to describe our human condition truthfully. Signs by the roadside is a kind of a mirror for me, and I keep coming back to it
Displaying 1 - 30 of 34 reviews