What do you think?
Rate this book
Струни
Съдбата не се нуждае от драматична обстановка, за да опустоши нечий живот. Нужен е само един облян от слънцето пазар и случаен поглед към съседната опашка. Един мъж и един поглед стигат, за да се смрази целият свят, времето да се разтегли и от процепите му да изпълзят дълбоко заровени спомени. Привидно хаотични, обвити в сенки, те нахлуват обратно в съзнанието и сипят унищожение по пътя си. Неподозирани емоции подмятат душата с всяка изминала секунда и я разкъсват в ръбовете на миналото, докато накрая от нея не остане пълното, мъчително осъзнаване. Опустошението е започнало твърде отдавна, донесло е черната утайка на разкъсваща вина и последствия, които простират отровните си пипала през времето.
Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.
Третата книга на Радко Пенев излиза от познатите жанрови рамки, експериментира и предлага необикновен поглед към всеки възможен завършек.
Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.
Третата книга на Радко Пенев излиза от познатите жанрови рамки, експериментира и предлага необикновен поглед към всеки възможен завършек.
262 pages, Paperback
First published September 1, 2019
10 people are currently reading
215 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 39 reviews
October 22, 2019
Смачкващо добра книга, която идва едновременно като ритник в корема и топло сияние в душата. Смущаващо човешка и адски силна.
Това е книга, за която трябва да се говори.
Която трябва да се чете.
Да взима награди.
Да влезе в учебниците.
И е книга, която ще стане класика.
Радко Пенев не просто израства с всяка своя следваща книга, а направо избухва и с тази, негов трети роман, изкъртва; помита; отприщва бентовете и те вкарва направо в главата на литературния си герой, кара те да дишаш с него, да мислиш с него, да си спомняш с него и да станеш него, за да те зашлеви с... не, не с избор, минал или бъдещ, а с настоящето на всички ни. И с ледената празна лекота на страха.
Отделен огромен плюс е съвършеното й изпипване откъм писане, премереност, чистота и великолепен, обран и обигран стил.
Накратко: това е голяма книга и е важнода се прочете.
А пък аз отивам да си търся акъла, който "Струни" направо отвя.
Това е книга, за която трябва да се говори.
Която трябва да се чете.
Да взима награди.
Да влезе в учебниците.
И е книга, която ще стане класика.
Радко Пенев не просто израства с всяка своя следваща книга, а направо избухва и с тази, негов трети роман, изкъртва; помита; отприщва бентовете и те вкарва направо в главата на литературния си герой, кара те да дишаш с него, да мислиш с него, да си спомняш с него и да станеш него, за да те зашлеви с... не, не с избор, минал или бъдещ, а с настоящето на всички ни. И с ледената празна лекота на страха.
Отделен огромен плюс е съвършеното й изпипване откъм писане, премереност, чистота и великолепен, обран и обигран стил.
Накратко: това е голяма книга и е важнода се прочете.
А пък аз отивам да си търся акъла, който "Струни" направо отвя.
January 11, 2020
Дори и прозаичните ни разговори на опашката на пазара са се превърнали в епичен боксов мач. Какво остава за разговорите на вечеря вкъщи, или при създадена ситуация.
На струнната теория свирят физиците, (или поне бивши учителки, които поназнайват материята), но на самите струни сме провиснали ние. Висим в безтегловност и се озъртаме коя е най-близката голяма планета, която ще ни привлече с гравитацията си. Или поне такова чувство остави в мен главният герой, който е и разказвач на историите.
Сюжетът е изграден от редуващи се спомени, напаснати моменти - детство, юношество, бащинство, семеен живот, краткотрайни и дълготрайни изневери ..., но като че ли повече изневери на себе си, отколкото на някой друг. Превидно обикновени моменти, а всъщност всеки крие избор направен, или ненаправен. Всеки следващ е построен от предходните избори. Те го обосновават, а лошото е, че те по-скоро го предначертават. Така полето от всевъзможни избори се свива до най-пасивния, който героят ни винаги ще вземе, за да не наруши някакъв вселенски баланс. Вътрешният баланс. Викаме му "вътрешен комфорт", или "зоната на комфорт". Ако има нещо, което не ми остави най-добри чувства, то е именно комфортизмът на разказвача ни в едни твърде некомфортни сцени, които сякаш се случват около него, а той е там за да ги премине с най-малко поражения.
Лесно ми е да откроя какво най-много ми хареса в "Струни" - героите не се опитват да изльжат читателя. В много от случаите ще се опитат да излъжат себе си, да забравят, да си представят паралелна вселена, или да хвърлят вината другимо, но в нито миг не залъгват читателя. Допуснатите грешки в детски, съпружески, или бащински години биха могли да са пример, но и те до край не ни се натрапват като за поука. По скоро, като нещо, което се случва. Така и не се съгласих вътрешно с примиренческия тон - не помогнах на приятел, не бях честен с жената, с любовницата и тнт. да не влизам в конкретиката на сюжета, но се съгласих с всяко едно действие, или помисъл като напълно възможни. Някои от тях често случващи се в съвременното общество. И то по-скоро разпада на семейството имам предвид, преструвките, игричките между възрастни и прочее. Насилието между деца и върху деца си е още една вселена от теми.
Адмирирам воденето на повествованието - то е умело по начин да задържи интерес. Няколко часа ми отне прочитът, дори не мога да кажа колко точно. Не открих струни, които да звучат фалшиво. Колкото до самата мелодия и къде тя ни отвежда - ако някой ден се видим с автора, бих поспорил за това сечение на струната, което е избрал. От гледна точка на послание, на общ тон и вибрация.
На края направо ме качи и мен на ринга обстоятелството, че финалът на книгата е с подобен похват, който съм избрал за един мой проект в разработка и който ми се беше зародил преди 15-16 години от един филм "Дони Дарко". Гледали ли сте го? Както и да е, ще съм и аз честен, че в "Струни" не ми допадна финалът на финалът. Най-интересно ми беше в началото и в последните акорди, без финалния. Както и динамиката на отношенията между нашия герой и жените в живота му - тя е реалистична, но може би изискваше и някаква финална резолюция.
На струнната теория свирят физиците, (или поне бивши учителки, които поназнайват материята), но на самите струни сме провиснали ние. Висим в безтегловност и се озъртаме коя е най-близката голяма планета, която ще ни привлече с гравитацията си. Или поне такова чувство остави в мен главният герой, който е и разказвач на историите.
Сюжетът е изграден от редуващи се спомени, напаснати моменти - детство, юношество, бащинство, семеен живот, краткотрайни и дълготрайни изневери ..., но като че ли повече изневери на себе си, отколкото на някой друг. Превидно обикновени моменти, а всъщност всеки крие избор направен, или ненаправен. Всеки следващ е построен от предходните избори. Те го обосновават, а лошото е, че те по-скоро го предначертават. Така полето от всевъзможни избори се свива до най-пасивния, който героят ни винаги ще вземе, за да не наруши някакъв вселенски баланс. Вътрешният баланс. Викаме му "вътрешен комфорт", или "зоната на комфорт". Ако има нещо, което не ми остави най-добри чувства, то е именно комфортизмът на разказвача ни в едни твърде некомфортни сцени, които сякаш се случват около него, а той е там за да ги премине с най-малко поражения.
Лесно ми е да откроя какво най-много ми хареса в "Струни" - героите не се опитват да изльжат читателя. В много от случаите ще се опитат да излъжат себе си, да забравят, да си представят паралелна вселена, или да хвърлят вината другимо, но в нито миг не залъгват читателя. Допуснатите грешки в детски, съпружески, или бащински години биха могли да са пример, но и те до край не ни се натрапват като за поука. По скоро, като нещо, което се случва. Така и не се съгласих вътрешно с примиренческия тон - не помогнах на приятел, не бях честен с жената, с любовницата и тнт. да не влизам в конкретиката на сюжета, но се съгласих с всяко едно действие, или помисъл като напълно възможни. Някои от тях често случващи се в съвременното общество. И то по-скоро разпада на семейството имам предвид, преструвките, игричките между възрастни и прочее. Насилието между деца и върху деца си е още една вселена от теми.
Адмирирам воденето на повествованието - то е умело по начин да задържи интерес. Няколко часа ми отне прочитът, дори не мога да кажа колко точно. Не открих струни, които да звучат фалшиво. Колкото до самата мелодия и къде тя ни отвежда - ако някой ден се видим с автора, бих поспорил за това сечение на струната, което е избрал. От гледна точка на послание, на общ тон и вибрация.
На края направо ме качи и мен на ринга обстоятелството, че финалът на книгата е с подобен похват, който съм избрал за един мой проект в разработка и който ми се беше зародил преди 15-16 години от един филм "Дони Дарко". Гледали ли сте го? Както и да е, ще съм и аз честен, че в "Струни" не ми допадна финалът на финалът. Най-интересно ми беше в началото и в последните акорди, без финалния. Както и динамиката на отношенията между нашия герой и жените в живота му - тя е реалистична, но може би изискваше и някаква финална резолюция.
August 20, 2020
"Струни" е книга за човешката душа , за отношенията , за детството в което има много болка , за тъмната страна на насилието, за неспазените обещания , за струните в душата които се късат една по една докато накрая не настане тишината и сълзите в очите .
November 4, 2019
" Струни" е тъжен низ от спомени- суров, неподправен, прецизно нареден, привличащ вниманието.
Това е първата книга на Радко Пенев, която чета, и нямам база за сравнение с останалото му творчество, но това, което усетих тук е една лавина от чувственост, болезнено откровена. Той ни показва всичко онова, което е скрито под черупката, онази черупка, с която сме се оградили и пазим само за себе си.
Историята започва на една опашка на пазара. Чифт очи приковават вниманието. Потъваме в тях, а там дълбоко се крият жестоки тайни, показващи разкривеното лице на насилието. Именно тези очи събуждат лавина от спомени в съзнанието на главният герой. Разрушителни спомени, които са съсипали не един живот. Спомени, които са били потискани години наред. Спомени, носещи огромна вина, от която не може да се избяга. Спомени, които отразяват разкривени образи като от счупено огледало...
Тези очи не могат да се забравят, нито случилото се, което стои зад тях.
Душата е изтъкана от ефирни струни, които могат да се скъсат от тежките житейски удари. А в този роман, те се късат една по една, раздиращо и болезнено.
" Струни" ни изправя пред множество дилеми и ни показва, че една от най- тежките борби е тази с безсилието и с нашите страхове. Това е роман, който навлиза дълбоко в човешките взаимоотношения и ни показва, че всеки носи своя кръст, всеки крие в себе си уязвимост и всеки се бори по един или друг начин с призраци от своето минало.
Това е първата книга на Радко Пенев, която чета, и нямам база за сравнение с останалото му творчество, но това, което усетих тук е една лавина от чувственост, болезнено откровена. Той ни показва всичко онова, което е скрито под черупката, онази черупка, с която сме се оградили и пазим само за себе си.
Историята започва на една опашка на пазара. Чифт очи приковават вниманието. Потъваме в тях, а там дълбоко се крият жестоки тайни, показващи разкривеното лице на насилието. Именно тези очи събуждат лавина от спомени в съзнанието на главният герой. Разрушителни спомени, които са съсипали не един живот. Спомени, които са били потискани години наред. Спомени, носещи огромна вина, от която не може да се избяга. Спомени, които отразяват разкривени образи като от счупено огледало...
Тези очи не могат да се забравят, нито случилото се, което стои зад тях.
Душата е изтъкана от ефирни струни, които могат да се скъсат от тежките житейски удари. А в този роман, те се късат една по една, раздиращо и болезнено.
" Струни" ни изправя пред множество дилеми и ни показва, че една от най- тежките борби е тази с безсилието и с нашите страхове. Това е роман, който навлиза дълбоко в човешките взаимоотношения и ни показва, че всеки носи своя кръст, всеки крие в себе си уязвимост и всеки се бори по един или друг начин с призраци от своето минало.
July 16, 2020
Темата за насилието над и между деца е тежка и книгата ме докосна силно.
Ще чакам следващи книги от Радко Пенев, т.като предните две не са на тематика, която би ме привлякла да посегна към тях.
Ще чакам следващи книги от Радко Пенев, т.като предните две не са на тематика, която би ме привлякла да посегна към тях.
January 27, 2020
Спомени и изкупление
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. Гледам корицата и поглъщам от мрака и самотата. Нещо се активира на по-високо ниво, създава илюзия за печал и безкрайност, дава настройката, през която струи мелодията. Всичко тук е някак по-истинско и ангажиращо.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. Гледам корицата и поглъщам от мрака и самотата. Нещо се активира на по-високо ниво, създава илюзия за печал и безкрайност, дава настройката, през която струи мелодията. Всичко тук е някак по-истинско и ангажиращо.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
April 7, 2021
Психологически, дълбок, чувствителен, дързък и увлекателен роман, който свързва баналното “сега“ с потиснатите тъмни тайни на нашето „преди“. Роман-изкупление, изграден върху невидимите струни на спомена, роман-равносметка и медитация върху разрушителната сила на самозаблудата и лечителната сила на истината.
November 5, 2019
“Нищо не може да смекчи острите ръбове на истината”
Тъй като с новия си роман “Струни” Радко Пенев излиза от жанровата литература, очаквах книгата с огромно любопитство. То определено беше възнаградено. Впрочем “Струни” навлиза в друга съществуваща ниша - на появилите се напоследък важни романи, засягащи разпознаваеми и актуални за обществото проблеми. Пенев обговаря болезнената тема за насилието между и върху деца. Тема, която непрекъснато излъчва тежки водещи заглавия в новинарските бюлетини.
Историята, която разказва авторът, е не само възможна, но и някъде действително се е случвала. Съчетанието между мъжкия, директен и реалистичен стил на Пенев и въпросния сюжет водят до разтърсващ за човешката съвест резултат. Нещо повече - авторът постъпва почти коварно с читателя, като го предизвиква (подобно на книгите игри) да избира между три вероятни от много възможни финала и така го оставя сам да завърши историята - според своя опит, нагласи и въображение.
Това е нелека задача, тъй като много е вероятно читателят да остане смутен и недоволен и от трите варианта, но тъкмо този е търсеният от автора ефект: да усетим границите - собствените си и на реалността, която често е много по-неумолима и неконтролируема, отколкото смеем да предположим.
Едно от основните послания на “Струни” е, че злото е заразно, а последствията и за жертвите, и за свидетелите на насилие могат да бъдат еднакво унищожителни. Че ние сме миналото си - и най-вече неговите травми. Че пренебрегнатите камъни по пътя, могат в крайна сметка да преобърнат колата на живота ни. Това се случва и с главния герой, станал неволен - макар и непряк - свидетел на немислимо за ума на едно дете насилие над приятел, когото той пропуска да защити...
Прочетете цялата рецензия за романа тук:
https://bit.ly/35dFfYs
Тъй като с новия си роман “Струни” Радко Пенев излиза от жанровата литература, очаквах книгата с огромно любопитство. То определено беше възнаградено. Впрочем “Струни” навлиза в друга съществуваща ниша - на появилите се напоследък важни романи, засягащи разпознаваеми и актуални за обществото проблеми. Пенев обговаря болезнената тема за насилието между и върху деца. Тема, която непрекъснато излъчва тежки водещи заглавия в новинарските бюлетини.
Историята, която разказва авторът, е не само възможна, но и някъде действително се е случвала. Съчетанието между мъжкия, директен и реалистичен стил на Пенев и въпросния сюжет водят до разтърсващ за човешката съвест резултат. Нещо повече - авторът постъпва почти коварно с читателя, като го предизвиква (подобно на книгите игри) да избира между три вероятни от много възможни финала и така го оставя сам да завърши историята - според своя опит, нагласи и въображение.
Това е нелека задача, тъй като много е вероятно читателят да остане смутен и недоволен и от трите варианта, но тъкмо този е търсеният от автора ефект: да усетим границите - собствените си и на реалността, която често е много по-неумолима и неконтролируема, отколкото смеем да предположим.
Едно от основните послания на “Струни” е, че злото е заразно, а последствията и за жертвите, и за свидетелите на насилие могат да бъдат еднакво унищожителни. Че ние сме миналото си - и най-вече неговите травми. Че пренебрегнатите камъни по пътя, могат в крайна сметка да преобърнат колата на живота ни. Това се случва и с главния герой, станал неволен - макар и непряк - свидетел на немислимо за ума на едно дете насилие над приятел, когото той пропуска да защити...
Прочетете цялата рецензия за романа тук:
https://bit.ly/35dFfYs
October 13, 2019
" Неговата смърт бе предотвратима, бях убеден в това. Само ако бях имал смелостта да отворя очите си."
Който е чел книгите на Радко Пенев знае за какво се разказват. Но този роман е коренно различен. Различен като тематика, различен като усещане. Аз все още го осмислям, а и трудно се осмисля. Актуална тема в момента, за тормоза между деца и върху деца. Повече е психологически роман. Ей така докато си чакаш на опашката живота ти минава пред очите като на кинолента. Едно отминало детство, една опашка, един поглед, един живот и трудното решение какво да предприемеш. Автора ни е оставил вратичка с 3 струни за да решим сами за себе си как е най-правилно да постъпим. Не се разминах без рев. През цялото време имах чувството, че пише за моя град, моя квартал, моето детство, моята учителка. Думите ми са малко разхвърляни, но не знам как да опиша това което прочетох. Харесва ми как пише автора, предразполагате да усетиш героите. Преживях всичко както те са го преживяли, може би защото имаме доста допирни точки в детството си. И в крайна сметка мога да кажа - бъдете по- добри, помагайте си, уважавайте се и не пренебрегвайте дребните детайли, защото могат да спасят нечий живот.
Който е чел книгите на Радко Пенев знае за какво се разказват. Но този роман е коренно различен. Различен като тематика, различен като усещане. Аз все още го осмислям, а и трудно се осмисля. Актуална тема в момента, за тормоза между деца и върху деца. Повече е психологически роман. Ей така докато си чакаш на опашката живота ти минава пред очите като на кинолента. Едно отминало детство, една опашка, един поглед, един живот и трудното решение какво да предприемеш. Автора ни е оставил вратичка с 3 струни за да решим сами за себе си как е най-правилно да постъпим. Не се разминах без рев. През цялото време имах чувството, че пише за моя град, моя квартал, моето детство, моята учителка. Думите ми са малко разхвърляни, но не знам как да опиша това което прочетох. Харесва ми как пише автора, предразполагате да усетиш героите. Преживях всичко както те са го преживяли, може би защото имаме доста допирни точки в детството си. И в крайна сметка мога да кажа - бъдете по- добри, помагайте си, уважавайте се и не пренебрегвайте дребните детайли, защото могат да спасят нечий живот.
October 8, 2022
Книгата от дълго време чакаше на рафта, но успях да стигна до нея чрез Сторител и да я слушам като аудио.
Минусът, който отчитам при слушането е, че няма ясно изразена граница между случките от миналото и настоящето и при някои пасажи се слуша дълго време без да стане ясно кога се развива епизода. Настава голямо объркване. В книгата тези граници са поставени само чрез звездичка и не знам може би би било по-лесно разбирането на текста, но пък озвученият вариант беше много хубаво прочетен.
Друг минус за мен беше, че много навътре в текста става ясно за какво всъщност се отнася той. Дълго време сякаш се поставя една рамка и с всяка страница леко по леко като в спирала се отправяме към центъра на тази рамка. Но докато се стигне до там е до голяма доза хаотичност.
И все пак книгата не е типична за автора като предходните две. Очаквах динамика, екшън, разкриване на загадки, а то се оказа нещо коренно различно. Мистерията тук е около спомените на един средно статистически мъж, който достига до катарзис и осмисляне на своя живот на една опашка на пазара докато купува зеленчуци.
Проследяваме неговите спомени назад в годините от неговото детство, до запознанството с жена му, голямата им любов и ... първите изневери и разпада на идилията. И всичко това провокирано от срещата на същата тази опашка с един човек, който както разбираме е в ролята на злодея на детството на героя.
Докато в съзнанието ни се рисуват различните спомени в голяма степен осъждах изборите и решенията на героя. Но когато се разкри една конкретна случка на насилие и поругаване на личността от детството бях шокирана и това обърна представите ми за всичко останало.
И все пак човек сам носи отговорност за действията си и не ми харесаха саморазрушителната нагласа и изневерите. Ето защо много се чудя каква да е оценката - дали към 3 или към 4*. И макар книгата да е хубава и да провокира много размисли, аз все пак ще дам 3*, защото не ми хареса отворения финал, не ми хареса, че няма справедливост и наказание за лошите и не ми хареса цялостното усещане на потиснатост и обреченост.
Минусът, който отчитам при слушането е, че няма ясно изразена граница между случките от миналото и настоящето и при някои пасажи се слуша дълго време без да стане ясно кога се развива епизода. Настава голямо объркване. В книгата тези граници са поставени само чрез звездичка и не знам може би би било по-лесно разбирането на текста, но пък озвученият вариант беше много хубаво прочетен.
Друг минус за мен беше, че много навътре в текста става ясно за какво всъщност се отнася той. Дълго време сякаш се поставя една рамка и с всяка страница леко по леко като в спирала се отправяме към центъра на тази рамка. Но докато се стигне до там е до голяма доза хаотичност.
И все пак книгата не е типична за автора като предходните две. Очаквах динамика, екшън, разкриване на загадки, а то се оказа нещо коренно различно. Мистерията тук е около спомените на един средно статистически мъж, който достига до катарзис и осмисляне на своя живот на една опашка на пазара докато купува зеленчуци.
Проследяваме неговите спомени назад в годините от неговото детство, до запознанството с жена му, голямата им любов и ... първите изневери и разпада на идилията. И всичко това провокирано от срещата на същата тази опашка с един човек, който както разбираме е в ролята на злодея на детството на героя.
Докато в съзнанието ни се рисуват различните спомени в голяма степен осъждах изборите и решенията на героя. Но когато се разкри една конкретна случка на насилие и поругаване на личността от детството бях шокирана и това обърна представите ми за всичко останало.
И все пак човек сам носи отговорност за действията си и не ми харесаха саморазрушителната нагласа и изневерите. Ето защо много се чудя каква да е оценката - дали към 3 или към 4*. И макар книгата да е хубава и да провокира много размисли, аз все пак ще дам 3*, защото не ми хареса отворения финал, не ми хареса, че няма справедливост и наказание за лошите и не ми хареса цялостното усещане на потиснатост и обреченост.
December 19, 2019
Остават ми по-малко от 50 страници до приключване и не очаквам романът на г-н Пенев тепърва да са извисява от пепелта като Феникс. Мъж стои на опашка за зарзават и си намира оправдания за решенията, които е взимал и изборите, които е правил. Книгата е като мътна словесна река изпълнена с какофония от объркани гласове. Бъбривият стил на Радко Пенев се редува с описания на дела и емоции, които оставят читателят с много малко да открие за себе си.
Главният герой е дълбоко ангажиран с външния си вид и подчертава при всеки удобен случай колко по-висок и по-мускулест е от всички останали. Той е завистлив, скучен, лишен от емпатия към останалите човеци в книгата и с отсъстващ себе контрол. Женските героини са плоски като хербарий и трябва да се борят за вниманието на читателя, безхарактерни и неми, въоръжени обаче с дълги бедра и идеални гърди. Те нямат силни амбиции, освен да следват Радковия Супермен по петите и да му се предлагат. Защо Елена е женена за главния герой? Защо той мрази Ники? Колко струват доматите на въпросния пазар? Много въпроси в книгата висят без отговори.
След като прочетох останалите ми 50 страници мога да кажа, че краят е още по- малко завършен колкото недоразвити са темите в книгата. Три края, три струни, напомня ми Бърдаров. И на него заглавието му беше вързано в последния абзац. За мен книга трябва да има съобщение, не много започнати теми. Да, книгата повдига въпроси, но темата за Ники и интерпретацията на неговия образ през очите на главния герой, не показва съжаление и желание за промяна на избори в минало време. В същия момент има теми, които местят фокуса- его на главния герой, изневери... Езикът е беден, а метафорите са без никакъв ефект- спомням си една за краставиците на пазара, които са като големи зелени червеи. 🙄
Главният герой е дълбоко ангажиран с външния си вид и подчертава при всеки удобен случай колко по-висок и по-мускулест е от всички останали. Той е завистлив, скучен, лишен от емпатия към останалите човеци в книгата и с отсъстващ себе контрол. Женските героини са плоски като хербарий и трябва да се борят за вниманието на читателя, безхарактерни и неми, въоръжени обаче с дълги бедра и идеални гърди. Те нямат силни амбиции, освен да следват Радковия Супермен по петите и да му се предлагат. Защо Елена е женена за главния герой? Защо той мрази Ники? Колко струват доматите на въпросния пазар? Много въпроси в книгата висят без отговори.
След като прочетох останалите ми 50 страници мога да кажа, че краят е още по- малко завършен колкото недоразвити са темите в книгата. Три края, три струни, напомня ми Бърдаров. И на него заглавието му беше вързано в последния абзац. За мен книга трябва да има съобщение, не много започнати теми. Да, книгата повдига въпроси, но темата за Ники и интерпретацията на неговия образ през очите на главния герой, не показва съжаление и желание за промяна на избори в минало време. В същия момент има теми, които местят фокуса- его на главния герой, изневери... Езикът е беден, а метафорите са без никакъв ефект- спомням си една за краставиците на пазара, които са като големи зелени червеи. 🙄
This entire review has been hidden because of spoilers.
March 21, 2020
Интересно преживяване имах с тази книга... началото и никак не ми тръгна добре, но от един момент нататък не можах да я оставя.
"Струни" търпеливо отлежа няколко месеца в библио��еката ми и тъй като не знаех никакви подробности за историята в нея подходих без очаквания. И тук бих посъветвал всички, които ще я прочетат в бъдеще - подгответе се за едно откровено пътуване в най-закътаните и тъмни кътчета в човешкото сърце. Авторът е съумял да представи по много достъпен начин тежки теми като вината, решенията, психологическите подбуди в хората, вътрешните светове и междуличностните отношения.
"Струни" търпеливо отлежа няколко месеца в библио��еката ми и тъй като не знаех никакви подробности за историята в нея подходих без очаквания. И тук бих посъветвал всички, които ще я прочетат в бъдеще - подгответе се за едно откровено пътуване в най-закътаните и тъмни кътчета в човешкото сърце. Авторът е съумял да представи по много достъпен начин тежки теми като вината, решенията, психологическите подбуди в хората, вътрешните светове и междуличностните отношения.
May 12, 2020
Радко Пенев и неговите "Струни"
Още преди да посегна към нея знаех, че ще ми хареса, ужасно много ще ми хареса. Направо усещах как ме вика. И сега съм в едно такова състояние на безтегловност, защото бях права и не ми стига - искам още, искам да чета нещо в същия дух.
Гърлото ми в момента е на буца и съм й страшно ядосана на книгата, но не мога да реша защо. Дали защото свърши. Дали заради нещата, в които ме накара да се вгледам и да проумея. Нещата, които винаги са пред очите ни, но избираме да потискаме, да игнорираме. Докато буцата не стане толкова голяма, че почне да ни пречи да дишаме и в такъв момент имаме 2 избора - или да се опитаме да я преглътнем, или да я изплюем. Или пък да си я оставим там, където е, и да загубим себе си. Може би и затова съм ядосана, защото не ми харесва нито единия от тия избори, всеки от тях боли или не удовлетворява достатъчно. Всеки от тях носи след себе си "Не трябваше да стане така." А защо става така? Кой е отговорен за последиците от решенията ни, за страха, за бягството или пък оставането в реалността, за непоисканите прошки, за грешните стъпки, за опитите да заблудим душите си или да ги удавим, за да заглушим гласовете им. Дали понякога сме на грешното място в грешното време или просто нямаме сили, не са ни научили да се опълчваме на привидно неизбежното? Колко дълбоко в душата ни сме заровили парченца от стари рани, колко слоя фалшиви усмивки и заблуди ги покриват и кога ще се взривят, излизайки на повърхността, носещи саморазрухата ни? Докога можем да стискаме на възел емоциите си и да претендираме, че всичко е наред или поне ще се оправи?
Много ми хареса книгата, страшно много, много лично я приех и почувствах. Стисна ме за гърлото, както се казва. Струнната теория е нещо, което често навестява мислите ми, много приятно ми стана, че оттам идва заглавието на романа. Преди време четох друг роман, свързан с паралелните вселени, в съвсем друг жанр, но също много ми хареса - "Тъмна материя" от Блейк Крауч. Успокояващо е да мислим, че може би някъде в момента в някакво друго възприятие на Вселената сме взели решение, за което в тази нямаме смелост, или пък сме малко по-щастливи. От друга страна - точно тук и сега имаме възможността да променим света си и да го превърнем точно в този, в който бихме искали да живеем. Ако само открием правилната струна...
Още преди да посегна към нея знаех, че ще ми хареса, ужасно много ще ми хареса. Направо усещах как ме вика. И сега съм в едно такова състояние на безтегловност, защото бях права и не ми стига - искам още, искам да чета нещо в същия дух.
Гърлото ми в момента е на буца и съм й страшно ядосана на книгата, но не мога да реша защо. Дали защото свърши. Дали заради нещата, в които ме накара да се вгледам и да проумея. Нещата, които винаги са пред очите ни, но избираме да потискаме, да игнорираме. Докато буцата не стане толкова голяма, че почне да ни пречи да дишаме и в такъв момент имаме 2 избора - или да се опитаме да я преглътнем, или да я изплюем. Или пък да си я оставим там, където е, и да загубим себе си. Може би и затова съм ядосана, защото не ми харесва нито единия от тия избори, всеки от тях боли или не удовлетворява достатъчно. Всеки от тях носи след себе си "Не трябваше да стане така." А защо става така? Кой е отговорен за последиците от решенията ни, за страха, за бягството или пък оставането в реалността, за непоисканите прошки, за грешните стъпки, за опитите да заблудим душите си или да ги удавим, за да заглушим гласовете им. Дали понякога сме на грешното място в грешното време или просто нямаме сили, не са ни научили да се опълчваме на привидно неизбежното? Колко дълбоко в душата ни сме заровили парченца от стари рани, колко слоя фалшиви усмивки и заблуди ги покриват и кога ще се взривят, излизайки на повърхността, носещи саморазрухата ни? Докога можем да стискаме на възел емоциите си и да претендираме, че всичко е наред или поне ще се оправи?
Много ми хареса книгата, страшно много, много лично я приех и почувствах. Стисна ме за гърлото, както се казва. Струнната теория е нещо, което често навестява мислите ми, много приятно ми стана, че оттам идва заглавието на романа. Преди време четох друг роман, свързан с паралелните вселени, в съвсем друг жанр, но също много ми хареса - "Тъмна материя" от Блейк Крауч. Успокояващо е да мислим, че може би някъде в момента в някакво друго възприятие на Вселената сме взели решение, за което в тази нямаме смелост, или пък сме малко по-щастливи. От друга страна - точно тук и сега имаме възможността да променим света си и да го превърнем точно в този, в който бихме искали да живеем. Ако само открием правилната струна...
May 6, 2020
През цялото време не разбираме името на главния герой. Той прави анализ на всички останали, но не и на самия себе си. Сякаш гради своя образ като отражение на преживяванията си с други хора. А неговите истории са всякакви. Детство, влюбване, привличане, секс, насилие, омраза и приятелство.
Една случайна среща на пазара отключва серия от дълбоко скрити спомени. За Елена. За Симона. За ужаса от две различни по цвят очи. В "Струни" няма случка, която да се определи като обикновена. Всеки един спомен, всеки момент е уникална мелодия. Те заедно изграждат струните на няколко различни живота, които се преплитат и си взаимодействат.
Невъзможно е за главния герой да избяга от миналото си. То се стоварва върху него дори и в делничните ситуации, предопределя отношението му към живота, хората и него самия. А струната, изпълнена с вина оставя болезнен ярък отпечатък.
Невероятна книга. От тези, които прочиташ на един дъх за ден, но чиито страници продължават да се явяват в съзнанието ти като внимателно проектиран филм. "Струни" на Радко Пенев заслужава да се чете и препрочита отново и отново.
Една случайна среща на пазара отключва серия от дълбоко скрити спомени. За Елена. За Симона. За ужаса от две различни по цвят очи. В "Струни" няма случка, която да се определи като обикновена. Всеки един спомен, всеки момент е уникална мелодия. Те заедно изграждат струните на няколко различни живота, които се преплитат и си взаимодействат.
Невъзможно е за главния герой да избяга от миналото си. То се стоварва върху него дори и в делничните ситуации, предопределя отношението му към живота, хората и него самия. А струната, изпълнена с вина оставя болезнен ярък отпечатък.
Невероятна книга. От тези, които прочиташ на един дъх за ден, но чиито страници продължават да се явяват в съзнанието ти като внимателно проектиран филм. "Струни" на Радко Пенев заслужава да се чете и препрочита отново и отново.
February 5, 2020
Тази книга можеше спокойно да се казва "Разриви"... Душевни разриви, интимни разриви, приятелски разриви.
Какво те кара да вкараш "клин" в семейството си? Да го разцепиш с нож. Умишлено ли е? Несъзнателно ли се случва? По-лесно ли е да изневериш, от това да говориш, да се изправиш пред проблема... минал-настоящ? Въпроси, въпроси...
Детската жестокост... Радко Пенев описва един ужас, някак без излишна емоция в думите, но цялото ми същество крещеше "Децата ни, децата ни!", "Изрод ли се раждаш, изроди ли раждаме, а знаем ли?", "Знаеш ли къде са децата ти, а какво преживяват?", "Ще го "счупят", ще го "счупят"! Спасете го, спасете го! Не го оставяйте сам!"- Ники не оцеля, а героят ни си затвори очите, по детски, с идеята, че ще отмине, защото няма как да знае какво е или поне така смяташе цял живот, докато не се огледаш в едни "топли" кафяви очи. Никой не знае какво е и слава богу... освен, ако не си го преживял.
Разрив след разрив само за един живот. Шамар за дете, защото самото то не е ударило.
Агресия! Физическа, психическа, разяждаща агресия. Унищожаваща души.
Какво те кара да вкараш "клин" в семейството си? Да го разцепиш с нож. Умишлено ли е? Несъзнателно ли се случва? По-лесно ли е да изневериш, от това да говориш, да се изправиш пред проблема... минал-настоящ? Въпроси, въпроси...
Детската жестокост... Радко Пенев описва един ужас, някак без излишна емоция в думите, но цялото ми същество крещеше "Децата ни, децата ни!", "Изрод ли се раждаш, изроди ли раждаме, а знаем ли?", "Знаеш ли къде са децата ти, а какво преживяват?", "Ще го "счупят", ще го "счупят"! Спасете го, спасете го! Не го оставяйте сам!"- Ники не оцеля, а героят ни си затвори очите, по детски, с идеята, че ще отмине, защото няма как да знае какво е или поне така смяташе цял живот, докато не се огледаш в едни "топли" кафяви очи. Никой не знае какво е и слава богу... освен, ако не си го преживял.
Разрив след разрив само за един живот. Шамар за дете, защото самото то не е ударило.
Агресия! Физическа, психическа, разяждаща агресия. Унищожаваща души.
November 13, 2019
Изключителен роман!
Много силен, болезнено искрен и дълбаещ сложен лабиринт от чувства за вина, приятелство, любов, омраза, предателство, изкупление..
Препоръчвам го горещо.
Много силен, болезнено искрен и дълбаещ сложен лабиринт от чувства за вина, приятелство, любов, омраза, предателство, изкупление..
Препоръчвам го горещо.
October 9, 2022
Аудиото спаси тази книга за мен
Много смесени чувства имам за тази книга. Самата история бих оценила по-скоро с 3*, макар да ми се искаше да й дам повече, но ако не беше аудиото и добрата актьорска игра на Димитър Николов, не съм сигурна, че щях да я довърша.
Тежка книга, психологична, мрачна и дори леко потискаща, макар да не започна като такава. Остави ми един горчив привкус накрая обаче. Иначе е много добре написана, провокира те, кара те да се замислиш над толкова много неща, но финалът ми остави едно мрачно и депресивно общо усещане.
Носи някаква меланхолия целият сюжет. Върна ме в детството ми и ученическите години, когато животът беше по-лесен, но някак именно там в тези години се чертае всичко, което после изгражда характера ти и те определя като личност. Накара ме да се замисля за доста неща, защото този сюжет, колкото и различен, беше много близък до случки и емоции от моите собствени училищни години. Беше като едно връщане назад във времето с онзи горчиво-сладък привкус, че никога няма да се върнеш в безгрижието на онези години, но ме накара самата аз да се запитам - можех ли да направя повече? Предотвратима ли бе една подобна трагедия от моето собствено време?
И макар да не се отъждествявам с главния герой, и макар в началото остро да осъждах действията му, и да исках хубаво да го разтърся, все пак накрая успях да го разбера. Едно саморазрушително поведение, продиктувано от собствената ти безпомощност и чувство за вина.
Не, не ми хареса особено тази книга, но не защото не беше добре написана, напротив. Всичко онова горе е показателно, че историята успя да предизвика силни усещания у мен. Не знам дали защото имаше много линии, които ми напомняха за миналото ми, или просто защото всичко беше много емоционално поднесено, просто вълнуваше написаното и на места ме хващаше за гърлото. Просто не можах напълно да приема този леко странен и незавършен за мен финал. Остави ми горчив привкус и някакво усещане за обреченост. Опитвам се да разбера идеята зад него и да си го обясня, но не успявам. Искаше ми се да има някаква по-голяма завършеност и да видя как справедливостта тържествува. Не, че в реалността това винаги се случва, но специално в тази история, много исках да получа това потвърждение.
Аудиото беше изключително. Емоционално и много добре направено. Определено спаси тази книга за мен. Макар в началото да беше леко объркващо с това скачане между минало и настояще, което подозирам, че е разграничено в хартиения вариант, все пак четящият успя да изкара у мен всички емоции от страниците и да ги подсили. Ако решите да поемете по това доста психологично и драматично пътешествие, определено препоръчвам аудио версията на книгата в Сторител.
Много смесени чувства имам за тази книга. Самата история бих оценила по-скоро с 3*, макар да ми се искаше да й дам повече, но ако не беше аудиото и добрата актьорска игра на Димитър Николов, не съм сигурна, че щях да я довърша.
Тежка книга, психологична, мрачна и дори леко потискаща, макар да не започна като такава. Остави ми един горчив привкус накрая обаче. Иначе е много добре написана, провокира те, кара те да се замислиш над толкова много неща, но финалът ми остави едно мрачно и депресивно общо усещане.
Носи някаква меланхолия целият сюжет. Върна ме в детството ми и ученическите години, когато животът беше по-лесен, но някак именно там в тези години се чертае всичко, което после изгражда характера ти и те определя като личност. Накара ме да се замисля за доста неща, защото този сюжет, колкото и различен, беше много близък до случки и емоции от моите собствени училищни години. Беше като едно връщане назад във времето с онзи горчиво-сладък привкус, че никога няма да се върнеш в безгрижието на онези години, но ме накара самата аз да се запитам - можех ли да направя повече? Предотвратима ли бе една подобна трагедия от моето собствено време?
И макар да не се отъждествявам с главния герой, и макар в началото остро да осъждах действията му, и да исках хубаво да го разтърся, все пак накрая успях да го разбера. Едно саморазрушително поведение, продиктувано от собствената ти безпомощност и чувство за вина.
Не, не ми хареса особено тази книга, но не защото не беше добре написана, напротив. Всичко онова горе е показателно, че историята успя да предизвика силни усещания у мен. Не знам дали защото имаше много линии, които ми напомняха за миналото ми, или просто защото всичко беше много емоционално поднесено, просто вълнуваше написаното и на места ме хващаше за гърлото. Просто не можах напълно да приема този леко странен и незавършен за мен финал. Остави ми горчив привкус и някакво усещане за обреченост. Опитвам се да разбера идеята зад него и да си го обясня, но не успявам. Искаше ми се да има някаква по-голяма завършеност и да видя как справедливостта тържествува. Не, че в реалността това винаги се случва, но специално в тази история, много исках да получа това потвърждение.
Аудиото беше изключително. Емоционално и много добре направено. Определено спаси тази книга за мен. Макар в началото да беше леко объркващо с това скачане между минало и настояще, което подозирам, че е разграничено в хартиения вариант, все пак четящият успя да изкара у мен всички емоции от страниците и да ги подсили. Ако решите да поемете по това доста психологично и драматично пътешествие, определено препоръчвам аудио версията на книгата в Сторител.
October 11, 2019
Някак си така, на един дъх я изчетох....
В мен остана въпросът, кой край би избрал човекът, който цял живот бяга и го е страх да застане с лице срещу проблемите, дали изживяните отново спомени през тези няколко минути на една опашка могат да го променят?, така че да постъпи достойно и да поеме правилният път?
Аз вярвам в това, че всеки е отговорен за решенията и постъпките си и думите "такъв съм", или "това не променя нищо", или "една птичка пролет не прави", са само оправдание на хора, които не искат да поемат по трудният път на промяната и да излезнат от собствените си коловози на страх, егоизъм, високомерие ..... Защото така е по-лесно, както е по-лесно да бъдеш лош и егоист.
"Струни" докосва душата, показва живота в действителната му среда, хората такива, каквито съществуват и срещаме на улицата..... Остава надеждата, че читателите така ще бъдат докоснати, че да имат импулса да прескочат себе си, собствените си недостатъци и страхове, и да направи всеки един от нас по-добър, по-чувствителен не само към себе си, но най-вече отговорен към околните и света.
Аз ще кажа - приятели бъдете смели, добри и никога не подминавайте злото .... помагайте. Понякога една протегната ръка може да промени цял един живот.
Благодаря.
"За силата на изборите, които /й/ ми предстоят"
В мен остана въпросът, кой край би избрал човекът, който цял живот бяга и го е страх да застане с лице срещу проблемите, дали изживяните отново спомени през тези няколко минути на една опашка могат да го променят?, така че да постъпи достойно и да поеме правилният път?
Аз вярвам в това, че всеки е отговорен за решенията и постъпките си и думите "такъв съм", или "това не променя нищо", или "една птичка пролет не прави", са само оправдание на хора, които не искат да поемат по трудният път на промяната и да излезнат от собствените си коловози на страх, егоизъм, високомерие ..... Защото така е по-лесно, както е по-лесно да бъдеш лош и егоист.
"Струни" докосва душата, показва живота в действителната му среда, хората такива, каквито съществуват и срещаме на улицата..... Остава надеждата, че читателите така ще бъдат докоснати, че да имат импулса да прескочат себе си, собствените си недостатъци и страхове, и да направи всеки един от нас по-добър, по-чувствителен не само към себе си, но най-вече отговорен към околните и света.
Аз ще кажа - приятели бъдете смели, добри и никога не подминавайте злото .... помагайте. Понякога една протегната ръка може да промени цял един живот.
Благодаря.
"За силата на изборите, които /й/ ми предстоят"
December 29, 2021
Не мисля много да философствам по темата, много хора вече са написали кои трески на романа трябва да се дялат.
Както някой вече беше казал в интернет пространството, ще се радвам ако авторът продължи да пише в стила на Ритуалът и Грехът на Лилит. Според мен темата или замисълът в Струни е бил малко висока топка за автора. Да не кажа, че в началото беше напът да ме изгуби с редица клиширани разсъждения ала Скален живот.
Както някой вече беше казал в интернет пространството, ще се радвам ако авторът продължи да пише в стила на Ритуалът и Грехът на Лилит. Според мен темата или замисълът в Струни е бил малко висока топка за автора. Да не кажа, че в началото беше напът да ме изгуби с редица клиширани разсъждения ала Скален живот.
April 25, 2020
„Струни” ми влезе ударно под кожата, този роман грабва от самото начало. Мен, най-напред с епиграфа: стихотворението „Кошмар” на Яна Язова, писано в нейната младост и зловещо предвещаващо по-нататъшната й съдба да стане жертва на нечовешка жестокост. Насилието дебне както невинната лирическа героиня на Язова, така и увлечените в игри деца от романа, защото то е универсалното проявление на жестокостта, на избора да преминеш в друго „измерение”, в което господства злото.
Самата повествователна техника е в основата на невъзможността да оставиш романа недочетен – действието в основната сюжетна линия се развива за не повече от 10-15 минути – времето, за което една семейна двойка си купува домати и краставици от пазара. Същинската история се предава с ретроспекции – безименният първоличен разказвач (авторово Alter Ego) среща познат поглед на мъж: топлокафяви очи, които отключват в съзнанието му низ от потискани спомени. Те изплуват диахронно в колаж от различни епизоди, прекъсвани от (мета)физичен спор между пенсионери на пазара, в чиито думи разказвачът понякога се заслушва и още повече увлича читателя в историята си. А тя се движи напред-назад из живота му, като ни връща първо в ученическите му години, за да ни пренася постепенно все по-дълбоко в душата му, съхранила както спомените, така и вината и страха от тях. Разнообразието в тези картини и майсторското преплитане на мотива за израстването, превръщането в мъж, за прекършената невинност на детството (описанието на четиримата приятели ме върна във времената на Таралежите, всяка сцена е изпипана майсторски, особено случката край колибата) и циничното безразличие на зрелостта показват един вариант на човешки живот, резултат от взети или невзети решения. Авторефлексията е наративен похват, според мен успешен, затова и целият роман е един размисъл, един спомен за изживените мигове, отхвърлянето на съдбата като обреченост и осъзнаване смисъла на битието като личен избор:
„Съдбите ни се определят от нашите действия. Последствията от решенията ни са животът, който ни се случва, докато се залъгваме, че е низ от случайности. Провидението е само ухилен дядка, с нацепени от ходене пети, който се люлее на верандата. Е, може би пие по някоя бира вечер, но не ни се меси, оставя изборите в нашите ръце.” /255/
Романът е насочен навътре към себе си, както човек се съсредоточава в собствената си житейска драма и постоянно се пита какво би станало ако. Разказвачът ни предлага три варианта за финал, три възможни измерения, три струни, вибриращи в безкрайността на Вселената („Най-общо тази теория предполага съществуването на едноизмерни нишки, миниатюрни струни енергия, които се простират в няколко измерения и ние регистрираме само техните ... ъмм ... тяхното пресичане, напречният им разрез, ако искате, в нашата Вселена. Тези пресечни точки ние възприемаме като частици. Всяка струна вибрира с различна енергия и затова се възприема като различна елементарна частица.”(201)
„Струни” е наджанров роман, който показва писателския талант на Радко Пенев в нова светлина и мога със сигурност да кажа, че такъв искам да го чета още.
Самата повествователна техника е в основата на невъзможността да оставиш романа недочетен – действието в основната сюжетна линия се развива за не повече от 10-15 минути – времето, за което една семейна двойка си купува домати и краставици от пазара. Същинската история се предава с ретроспекции – безименният първоличен разказвач (авторово Alter Ego) среща познат поглед на мъж: топлокафяви очи, които отключват в съзнанието му низ от потискани спомени. Те изплуват диахронно в колаж от различни епизоди, прекъсвани от (мета)физичен спор между пенсионери на пазара, в чиито думи разказвачът понякога се заслушва и още повече увлича читателя в историята си. А тя се движи напред-назад из живота му, като ни връща първо в ученическите му години, за да ни пренася постепенно все по-дълбоко в душата му, съхранила както спомените, така и вината и страха от тях. Разнообразието в тези картини и майсторското преплитане на мотива за израстването, превръщането в мъж, за прекършената невинност на детството (описанието на четиримата приятели ме върна във времената на Таралежите, всяка сцена е изпипана майсторски, особено случката край колибата) и циничното безразличие на зрелостта показват един вариант на човешки живот, резултат от взети или невзети решения. Авторефлексията е наративен похват, според мен успешен, затова и целият роман е един размисъл, един спомен за изживените мигове, отхвърлянето на съдбата като обреченост и осъзнаване смисъла на битието като личен избор:
„Съдбите ни се определят от нашите действия. Последствията от решенията ни са животът, който ни се случва, докато се залъгваме, че е низ от случайности. Провидението е само ухилен дядка, с нацепени от ходене пети, който се люлее на верандата. Е, може би пие по някоя бира вечер, но не ни се меси, оставя изборите в нашите ръце.” /255/
Романът е насочен навътре към себе си, както човек се съсредоточава в собствената си житейска драма и постоянно се пита какво би станало ако. Разказвачът ни предлага три варианта за финал, три възможни измерения, три струни, вибриращи в безкрайността на Вселената („Най-общо тази теория предполага съществуването на едноизмерни нишки, миниатюрни струни енергия, които се простират в няколко измерения и ние регистрираме само техните ... ъмм ... тяхното пресичане, напречният им разрез, ако искате, в нашата Вселена. Тези пресечни точки ние възприемаме като частици. Всяка струна вибрира с различна енергия и затова се възприема като различна елементарна частица.”(201)
„Струни” е наджанров роман, който показва писателския талант на Радко Пенев в нова светлина и мога със сигурност да кажа, че такъв искам да го чета още.
November 30, 2023
В книгата се разказва за една случка на пазара в слънчев ден, от там главния герой постоянно влиза от един спомен в друг, докато през това време тече сегашното време на пазара.
Самоунищожение, тази дума най-много пасва според мен в цялата история и героите, които стремглаво това правят със себе си.
Харесва ми как автора поднася случките, как умело прехвъря минало с настояще.
Бих искала да прочета какво би се случило по нататък..
Самоунищожение, тази дума най-много пасва според мен в цялата история и героите, които стремглаво това правят със себе си.
Харесва ми как автора поднася случките, как умело прехвъря минало с настояще.
Бих искала да прочета какво би се случило по нататък..
May 15, 2023
Разтърсваща история. Повдига много въпроси и засяга болезнени теми. Детайлното описание ме караше да се чуствам пряк наблюдател на случващото се, въпреки че на моменти беше излишно подробно. Допадна ми преминаването от текущия момент в спомените и постепенното представяне на случките и решения, които трябва да вземе героят.
February 23, 2020
Различен Радко Пенев, но все така много добър!
January 10, 2020
Хареса ми точно толкова, колкото не ми хареса. Абсолютно поравно. Изказът е чудесен, стилът е омагьосващ, историята е разтърсваща, зверството е умопомрачително, героите имат своя плътност и завършеност, за мен поне са правдоподобни. Финалът ми допада - избор на два различни финала, в зависимост от избора на главния герой. Доста а-ла-Кортасар. Малко в повече ми идва на моменти дидактиката (и други го бяха доловили в ревютата си).
Сега за негативната страна. Имам усещането, че някой е дал суровия материал - скелета на историята - като задача, упражнение пл стил и писане - на двама нашенци: Радко Пенев (в резултат-"Струни") и Васил Панайотов (в резултат "Другата"). Почти идентични истории. Главен герой женен мъж. Еднакво щастливо и нещастно. Изневеряващ на неподозиращата си съпруга, която безмерно обича. Главна героиня жена му - достатъчно плътен образ, майка на детето им, невероятна личност. Любовницата, а в някои случаи е повече от една. Насилие над дете, коварство, мерзост и безнаказаност. Герой, встрани от престъплението, вземащ правосъдието в ръцете си... Само дето Панайотов ползва циничния език на улицата, а Пенев се придържа към по-високия стил, метафорите и недомлъвките. Ето това не ми допадна. Да видя повторение на вече познатата история.
Вероятно бих посегнала към "Грехът на Лилит" и "Ритуалът" в някакъв по-далечен момент, но определено ми е нужно време да се отърся от прочита на "Струни".
Сега за негативната страна. Имам усещането, че някой е дал суровия материал - скелета на историята - като задача, упражнение пл стил и писане - на двама нашенци: Радко Пенев (в резултат-"Струни") и Васил Панайотов (в резултат "Другата"). Почти идентични истории. Главен герой женен мъж. Еднакво щастливо и нещастно. Изневеряващ на неподозиращата си съпруга, която безмерно обича. Главна героиня жена му - достатъчно плътен образ, майка на детето им, невероятна личност. Любовницата, а в някои случаи е повече от една. Насилие над дете, коварство, мерзост и безнаказаност. Герой, встрани от престъплението, вземащ правосъдието в ръцете си... Само дето Панайотов ползва циничния език на улицата, а Пенев се придържа към по-високия стил, метафорите и недомлъвките. Ето това не ми допадна. Да видя повторение на вече познатата история.
Вероятно бих посегнала към "Грехът на Лилит" и "Ритуалът" в някакъв по-далечен момент, но определено ми е нужно време да се отърся от прочита на "Струни".
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 22, 2020
Може да се напише много, но няма да е достатъчно. Просто трябва да я прочетете. :)
January 6, 2020
Силна книга за изневерите, тежките спомени от миналото, детството, за един човек, показан да бъде "мъжът", за нанесените травми от всички тези преживявания.
November 20, 2021
Аз лично очаквах повече. Добър замисъл и силна основна история в ретроспекция, но това с любовниците и описанията на секс сцените ми беше излишно в тази книга, както и баналното обяснение и оправдание, че изневярата се дължи на комплекси и травми и как било при жени и мъже. По-често се дължи на силно его и за мен това намали много силата и въздействието на основния сюжет, разводни го.
October 17, 2020
Книгата ме докосна, същевременно ми бе недостатъчна. Четях и исках да намеря повече за Ники, за развитието му след злощастието на канала. И после паралелът с недостатъчната отдаденост на главния герой в брака ми дойде като сглобен, натрапен и малко неубедителен. Звучеше ми като всеки друг брак, който се разбива повече заради истерично амбициозна съпруга в стил Зарев, а не толкова заради безличие на съпруга от травма в детството.
Исках повече Ники, а фокусът, ракурсът не бе там. И все пак книгата ме увлече, прелиствах, исках да науча повече за състоянията на Ники след случилото се, не толкова за самата случка, която бе предизвестена още от самото начало на книгата.
Много описания и семейни диалози ми бяха излишни. Но, авторова визия.
Факт е, че ме докосна, нещо, което например "Аз още броя дните" на Бърдаров не успя да направи.
Може би книгата е обективно разочароваща с реализма си, защото такъв е животът, пренебрегваме травмата у другия, не си даваме сметка, а после ни ядат угризения. Това обяснява разхвърлената подредба на събитията, те изплуват, когато най - малко очакваме в бавния анализ на равносметката за последствията. Такъв е животът ни - с дефицит на грижа, разбиране, какво остава за правда. Няма изличаване на злото, само можем да живеем с него.
Оставам със смесени чувства към романа, повече позитивни. Тематиката ме докосна. Факт!
Исках повече Ники, а фокусът, ракурсът не бе там. И все пак книгата ме увлече, прелиствах, исках да науча повече за състоянията на Ники след случилото се, не толкова за самата случка, която бе предизвестена още от самото начало на книгата.
Много описания и семейни диалози ми бяха излишни. Но, авторова визия.
Факт е, че ме докосна, нещо, което например "Аз още броя дните" на Бърдаров не успя да направи.
Може би книгата е обективно разочароваща с реализма си, защото такъв е животът, пренебрегваме травмата у другия, не си даваме сметка, а после ни ядат угризения. Това обяснява разхвърлената подредба на събитията, те изплуват, когато най - малко очакваме в бавния анализ на равносметката за последствията. Такъв е животът ни - с дефицит на грижа, разбиране, какво остава за правда. Няма изличаване на злото, само можем да живеем с него.
Оставам със смесени чувства към романа, повече позитивни. Тематиката ме докосна. Факт!
Displaying 1 - 30 of 39 reviews