Купих си тази книга случайно, покрай друга поръчка. Тя е от авторът на "Нощен влак за Лисабон", швейцарецът Паскал Мерсие. Резюмето на гърба привлече внимание и ми прилича на истинска история. Вече ми писна да виждам заглавия от рода на "Книжарничката на острова" или "Чадъра на Кафка".
Прочетох "Леа" доста бързо, на има какво да кажа в "+" и "-". Форматът ми се стори много подходящ, със срещата на двамата мъже, кръстосването на разказите им и постепенната ретроспекция. Всъщност най-главното, което се е случило, се разкрива веднага и така е по-добре, отколкото хронологично да се сгъстяват тоновете от гледна точка на Ван Влийт. Доста положително за мен беше психологическото в отношенията, разбирането на близките, главните герои. Бащата е научен ръководител, който на младини е бил увлечен по шахмата. "Спасява" го негов учител. Обсебията на дъщерята от музиката, подплатена с истински талант, може да бъде сравнена с шаха. От еднот�� разбирам, от другото не, но има сходство, нужда от висока степен на отдаване от ранна възраст, важната роля на наставниците. Тук е единия минус - не разбираме достатъчно от бащата за Мари и Леви. Те трябва да са възпитали ученичката си дори повече от бащата, още повече че тя е сираче. Това при факта, че неговата личност е разкрита надълбоко от автора. Познавам случаи, в които има болни амбиции както от родители, така и от треньори. В книгата такова нещо не е показано, но явно на Леа и липсват много неща. Посвещаването на музиката затваря почти целия кръг на живота на Леа, и затова всичко останало трябва да и се изкаже наготово, няма как да го разбере по трудния начин като повечето хора.
Опитът да се вкарат в историята елементи на трилър е безумен, що се отнася до партията шах, може би неправдоподобен и за финансирането на мероприятието. С това се разваля и доброто впечатление от реализма на разказа до момента.
Още нещо, много снобско ми звучеше автора, особено с напредването на разказа. Става дума за материалното богатство. Швейцария е, добре, но ако нямаш Амати, не може да свириш? Детето /8 год./ още като чуло за пръв път живата музика, задава финансов въпрос "Тате, скъпи ли са цигулките?" А после, когато изнася елитни концерти, не печели ли пари? Бащата пък, виден учен, излезе, че най-важната му роля е да убеждава спонсори /за науката/ и после да разпределя средствата. Шахматните фигури от нефрит, и те, събра ми се много. Ало, играл си блинд, пък си купил буквар от Италия.
Положението с вековните италиански цигулки пък навежда на въпрос за прогреса - е, не може ли да се направи нещо в този отрасъл? "Пластмасовый мир победил" /цитат от една песен/. Този отрасъл, или друг, искам да кажа, че човечеството не трябва да губи уменията, които са били вече изградени.
Заинтригува ме препратката към "Самотният бегач на дълго разстояние", но онзи англичанин май не е сноб.
Написах си критиката, иначе книгата ми хареса :)