Завърших и втората книга за живота на Калуст Саркисян и мога с чисто сърце да кажа, че ме разочарова. „Мъжът от Константинопол“ постави интересен сюжет, но Жозе Родригеш душ Сантуш, за съжаление, не спази това обещание. „Милионерът в Лисабон“ е книга, която засяга сериозни теми, съшити насила само и само авторът да даде гласност на определени въпроси и проблеми. От желанието да се вкарат колкото се може повече факти, исторически събития и някаква философия за изкуството, душ Сантуш е надробил попара, при която на места липсват логическите връзки, а героите от първата книга, които и без това не бяха симпатични, вече във втората си стават откровено антипатични.
За да не бъда голословна, но и да не разкривам изцяло сюжета накратко ще изложа какво точно ме подразни в тази книга. „Милионерът в Лисабон“ започва оттам, откъдето завърша предходната част. Избухва Първата световна война. Бащата – Калуст успява да реализира страхотни сделки, докато синът – Крикор се озовава в центъра на арменския геноцид. Повествованието се разгръща върху петролния бизнес, погромът над арменците, междувоенния период, разпределянето на произведения на изкуството, Втората световна война, лек поглед върху диктатурата в Португалия, следвоенна Европа и тн.
От краткото изброяване на толкова исторически събития вече става ясно на читателя, че за един писател би било изключително трудно да ги вплете, обрисува и предостави за разбиране пред публиката. Проблемите не закъсняват. Първите 200 страници са направо нечетими, защото с историческа точност обрисуват ужасните измерения на арменския геноцид. Сцените и описанията са отвратителни, каквато за съжаление е била и реалността. Проблемът не е, че те присъстват, а защо и как са вкарани. Обяснението как синът на милионерът се озовава в Османската империя по това време е съшито с бели конци. Просто авторът е имал нужда от главен герой там и си го е поставил. След ужасни и подробни описания на сцените, впоследствие душ Сантуш губи интерес към Крикор като герой в книгата и го споменава спорадично, когато му трябва да скрепи сюжета. Така читателят остава леко подведен. Това не е книга за живота на баща и син и техните бурни биографии, както предвещаваше в първата част, това е историята на Калуст, а Крикор ни беше нужен само, за да повдигнем щекотливата тема за геноцида. Липсва подробно предаване как това ужасяващо събитие се е отразило на сина, какво е станало с Армения след това, читателят трябва да потърси допълнителна информация, за да разбере, че страната просъществува свободна за кратко след края на Първата световна война и ако не го направи се чуди защо богатите арменци, които са в диаспората не правят повече за родината си. Липсва и връзката между роден край и заможни емигранти. Напускайки страната, няма връщане назад. Спира се интересът към родината, прекратяват се връзките, всичко. Наистина ли е така? Защо има направо отблъскващи сцени на геноцида, а след това арменският въпрос изчезва от книгата?
Следващите страници от . „Милионерът в Лисабон“ подробно описват замогването на Калуст, който достига до върховете на социалната йерархия, трупа несметно богатство, нооо както често се случва с хората с големи възможности – заветът нещо се губи. На места описанията на машинациите са малко отегчителни, но информативни. Интересни са взаимоотношенията между „Големите на деня“ по време на тежките конфликти. За пореден път човек си дава сметката, че има 5% от населението, които наблюдават нас, простосмъртните, като на екран. Ние сме пълнежът, а те – са истинските полубогове, които ни местят като пионки. Нещастието ни не ги докосва, войните ги карат просто да се почувстват неудобно, че не могат да ядат скариди всеки ден или да пазаруват нон стоп от бутиците на Коко Шанел. Тези описания са доста реалистични и душ Сантуш умело ни представя какъв е бил живота на висшата класа в тези размирни времена.
„Милионерът в Лисабон“ не е моята книга, не е и очакваното от мен продължение. Разбирам защо са повдигнати определени въпроси и защо дадени теми присъстват и да – смятам, че трябва да има гласност. Проблемът е, че когато става дума за роман трябва да има естетически баланс, умело творческо въвличане и невидими нишки, които да обвързват всяка частица от текста в едно идеално цяло. За съжаление, тук авторът не се е справил много умело. Истинската ми оценка е 3.5, но такава липсва, затова ще дам 4, но определено не е толкова добра като първата книга.