What do you think?
Rate this book
Лисицата
Една удивителна жена, пренесла през вековете обичта към детето си, и един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си. И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща сянка, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост. Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според една китайска притча, знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, но не се възползвала от нея.
Една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда. В един свят от полуистини и полулъжи, в един свят, в който единствената реалност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено.
Една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда. В един свят от полуистини и полулъжи, в един свят, в който единствената реалност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено.
Audiobook
First published January 1, 2014
22 people are currently reading
715 people want to read
About the author
Галин Никифоров
10 books143 followersГалин Никифоров (роден 1968 г.) е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. В романите му се преплитат вечните теми за крайните стремежи на човешкия дух, за ненакърнимата любов, за скритият смисъл на живота и за отрезвяващата мъдрост на смъртта.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 121 reviews
December 7, 2019
Браво Галин! Браво Никифоров! Получила се е тази Лисица и това е.
Историята е увлекателна. Героите са ярки. Използвани са редица похвати - от прескачането от епоха в епоха, от един персонаж на друг (или не съвсем друг), през чисто детективските в разследването в настояще време, та до малко философия, алхимия и малко повече математика. А, също така малко магия, много сенки от миналото и тнт. Сега ще си кажете, че голяма каша съм описал, обаче, магията е в това, че всичко е в точна доза. И сме подготвени още в началото, когато виждаме, че необикновеното ще е норма.
Предизвикателството да пишеш за различни епохи в една история / един роман е:
1. Че трябва да е с кореспондиращия стил и порядки за това време и място.
2. Свързващите звена, преходът.
И двете за мен са сполучливи, особено 1-вото.
Дали има отделни елементи, които сме чели вече някъде другаде под някаква форма - биха могли да се намерят. Дали на моменти усетих едно пренавиване у героите в стремежа да станат по-ярки, по-отличителни - еми, имаше няколко такива момента. Дали те взимат за специален разследващ психолог с 2 години учене на психология и сбиване с шефа - сигурно може да се уреди. Дали нещо от това ми попречи на кефа от преживяването - съвсем не.
Мисля си, че ще допадне на всеки един от международните книжни пазари, защото е писан с мисъл, която не е ограничена в определена география и тематика. За родната сцена - определено е една от много добрите за последната, тъкмо изтичаща декада.
Добре, че се оправихме с Рижия, че взе да ме стряска с настойчивото викане ... Вики! Вики! - не ми се щеше да ме преследва поименно до края на книгата ...
Вместо това, ще си остана с мисъл за философията, зад която прозира леко май Златното сечение, но може и да се бъркам и да е просто лисича муцунка.
Четете смело! Интересно е.
Историята е увлекателна. Героите са ярки. Използвани са редица похвати - от прескачането от епоха в епоха, от един персонаж на друг (или не съвсем друг), през чисто детективските в разследването в настояще време, та до малко философия, алхимия и малко повече математика. А, също така малко магия, много сенки от миналото и тнт. Сега ще си кажете, че голяма каша съм описал, обаче, магията е в това, че всичко е в точна доза. И сме подготвени още в началото, когато виждаме, че необикновеното ще е норма.
Предизвикателството да пишеш за различни епохи в една история / един роман е:
1. Че трябва да е с кореспондиращия стил и порядки за това време и място.
2. Свързващите звена, преходът.
И двете за мен са сполучливи, особено 1-вото.
Дали има отделни елементи, които сме чели вече някъде другаде под някаква форма - биха могли да се намерят. Дали на моменти усетих едно пренавиване у героите в стремежа да станат по-ярки, по-отличителни - еми, имаше няколко такива момента. Дали те взимат за специален разследващ психолог с 2 години учене на психология и сбиване с шефа - сигурно може да се уреди. Дали нещо от това ми попречи на кефа от преживяването - съвсем не.
Мисля си, че ще допадне на всеки един от международните книжни пазари, защото е писан с мисъл, която не е ограничена в определена география и тематика. За родната сцена - определено е една от много добрите за последната, тъкмо изтичаща декада.
Добре, че се оправихме с Рижия, че взе да ме стряска с настойчивото викане ... Вики! Вики! - не ми се щеше да ме преследва поименно до края на книгата ...
Вместо това, ще си остана с мисъл за философията, зад която прозира леко май Златното сечение, но може и да се бъркам и да е просто лисича муцунка.
Четете смело! Интересно е.
May 26, 2016
С много зор дочетох тази книга и не ми допадна.
Началото е мелодраматично-тромаво и историята започва едва към стотна страница, редейки клише след клише.
Най-приятно се четяха главите, чието действие се развиваше в миналото. Колкото до главите "в наши дни, град В, България"... Ма-за-ло. Много неприятно впечатление ми направи откъснатостта на книгата от пространството. Уж част от действието се развива в България, а 2/3 (сериозно) от героите или са чужденци, или по неясни причини носят чужбински имена, включително и главният герой - Виктор Трейман. Няма и почти никакви разпознаваеми географски точки или имена на места и селища. Защо така? Може би целта е превод на чужд език, та да може чужденците да не си трошат езиците с варварски имена като Иван Петров и Карлово? Не знам. Крайният ефект е стерилност. Стерилно като кисела краставичка и също толкова хранително. Не съм забелязала скандинавци или руснаци да се срамуват от имената си, пляскат си своите Родион-Романовичи или Густав-Питершоновци и не им пука.
Историята се случва нейде във вакуум, който е не само географски, но и институционален - длъжност "разследващ психолог"? Цивилни търчат наляво-надясно и се пречкат на ченгетата? Миналото на главния герой, напълно абсурдно? НПК, туй-онуй, процедури? Всичко се случва като в американски филм и то от онези некачествените.
За героите не мога да кажа нищо добро... Панаир от клише-гротески и една Мери Сю, съвършено красива и талантлива. Най-тежко е положението при господин Трейман, "разследващия психолог". През цялото време ми се струваше, че това е някакво алтер-его на автора, при това антипатично. Не знам, може би аз чета на някакво странно ниво, но ми се струва, че много "прозираше" писателят психологически в написаното и то не с хубаво. Як сексизъм, жените са в две групи - "чукателни" и "нечукателни - лесбийки, дебели или стари". Отправят се покровителствено-унизителни забележки към жени как трябвало да се обличат, а именно женствено. Мъжкарани-лесбийки и лесбийки-мъжкарани. Г-н Никифоров, в България може още да минават такива простотии, но ако целта ви е превод и пробив - на Запад ще ви изядат за тези неща с парцалите и с основание. Там е отминало времето на подобни... даже не знам как да ги определя... патриархални закостенелости, при които "байчо-тракторист казва на непозната жена как да се облича и каква да е, за да е Истинска Жена".
Професионалните изводи на г-н Трейман в областта на психологията поне наистина ме разсмяха. Знаете ли защо жените ставали вегетарианки? Защото били правили аборт. И всичките му размисли са на това ниво. Пенчо обича ягоди - трябва да е фен на Металика. Аха, добре.:)) Само се моля авторът да не е завършил психология, а само да е чопвал тук-таме от Гугъл. Защото нивото е трагично, все едно инженер да обяснява как мотор се задвижва от прясно мляко. Мисля, че даже не съм срещала герой с по-малко проницателност за човешкото в човека, дори някой овчар сигурно има повече наблюдения върху ежедневната психология. А уж четеш "прозрения" от герой, който е хипер надарен и проникновен психолог...
Като писах за Гугъл - книгата изглежда много подробно проучена на най-различни теми. Получавате лекции за Япония, за щитовидната жлеза и за рамките на не-знам-какво-беше. Това уж трябва да дръпне книгата в реалността и някак да я закотви от съненото вакуумно съществуване, но ефектът е като да си пиеш бирата и някой досадник през пет минути да настоява да ти покаже как може да изброи константата Пи (3,14) до стотен знак.
И това сравнение много добре описва отношението ми към тази книга - досада с претенции. Героите са с претенции да са готини аристократи - ценители на абсента и "истинското" изкуство. Книгата е с претенция да не е проста крими-мистерия. Трейман е с претенция да е проникновен психолог, който от половин факт пише съдба. Авторът е с претенции да е начетен и за него е важно да изтъкне това в неестествени изблици. А резултатът е 3,1415926535 8979323846 2643383279 5028841971 6939937510... Тъжно някак, защото потенциал определено има.
Началото е мелодраматично-тромаво и историята започва едва към стотна страница, редейки клише след клише.
Най-приятно се четяха главите, чието действие се развиваше в миналото. Колкото до главите "в наши дни, град В, България"... Ма-за-ло. Много неприятно впечатление ми направи откъснатостта на книгата от пространството. Уж част от действието се развива в България, а 2/3 (сериозно) от героите или са чужденци, или по неясни причини носят чужбински имена, включително и главният герой - Виктор Трейман. Няма и почти никакви разпознаваеми географски точки или имена на места и селища. Защо така? Може би целта е превод на чужд език, та да може чужденците да не си трошат езиците с варварски имена като Иван Петров и Карлово? Не знам. Крайният ефект е стерилност. Стерилно като кисела краставичка и също толкова хранително. Не съм забелязала скандинавци или руснаци да се срамуват от имената си, пляскат си своите Родион-Романовичи или Густав-Питершоновци и не им пука.
Историята се случва нейде във вакуум, който е не само географски, но и институционален - длъжност "разследващ психолог"? Цивилни търчат наляво-надясно и се пречкат на ченгетата? Миналото на главния герой, напълно абсурдно? НПК, туй-онуй, процедури? Всичко се случва като в американски филм и то от онези некачествените.
За героите не мога да кажа нищо добро... Панаир от клише-гротески и една Мери Сю, съвършено красива и талантлива. Най-тежко е положението при господин Трейман, "разследващия психолог". През цялото време ми се струваше, че това е някакво алтер-его на автора, при това антипатично. Не знам, може би аз чета на някакво странно ниво, но ми се струва, че много "прозираше" писателят психологически в написаното и то не с хубаво. Як сексизъм, жените са в две групи - "чукателни" и "нечукателни - лесбийки, дебели или стари". Отправят се покровителствено-унизителни забележки към жени как трябвало да се обличат, а именно женствено. Мъжкарани-лесбийки и лесбийки-мъжкарани. Г-н Никифоров, в България може още да минават такива простотии, но ако целта ви е превод и пробив - на Запад ще ви изядат за тези неща с парцалите и с основание. Там е отминало времето на подобни... даже не знам как да ги определя... патриархални закостенелости, при които "байчо-тракторист казва на непозната жена как да се облича и каква да е, за да е Истинска Жена".
Професионалните изводи на г-н Трейман в областта на психологията поне наистина ме разсмяха. Знаете ли защо жените ставали вегетарианки? Защото били правили аборт. И всичките му размисли са на това ниво. Пенчо обича ягоди - трябва да е фен на Металика. Аха, добре.:)) Само се моля авторът да не е завършил психология, а само да е чопвал тук-таме от Гугъл. Защото нивото е трагично, все едно инженер да обяснява как мотор се задвижва от прясно мляко. Мисля, че даже не съм срещала герой с по-малко проницателност за човешкото в човека, дори някой овчар сигурно има повече наблюдения върху ежедневната психология. А уж четеш "прозрения" от герой, който е хипер надарен и проникновен психолог...
Като писах за Гугъл - книгата изглежда много подробно проучена на най-различни теми. Получавате лекции за Япония, за щитовидната жлеза и за рамките на не-знам-какво-беше. Това уж трябва да дръпне книгата в реалността и някак да я закотви от съненото вакуумно съществуване, но ефектът е като да си пиеш бирата и някой досадник през пет минути да настоява да ти покаже как може да изброи константата Пи (3,14) до стотен знак.
И това сравнение много добре описва отношението ми към тази книга - досада с претенции. Героите са с претенции да са готини аристократи - ценители на абсента и "истинското" изкуство. Книгата е с претенция да не е проста крими-мистерия. Трейман е с претенция да е проникновен психолог, който от половин факт пише съдба. Авторът е с претенции да е начетен и за него е важно да изтъкне това в неестествени изблици. А резултатът е 3,1415926535 8979323846 2643383279 5028841971 6939937510... Тъжно някак, защото потенциал определено има.
December 13, 2014
Откъде да започна? Може би от там, че съм страшно назад със съвременните български автори, а към творчеството на Галин Никифоров за пръв път посягам. Отидох на представянето на книгата и то(заедно с един откъс в интернет) ме убеди, че тази книга заслужава не само шанс, но и огромни препоръки.
Задъхващ роман! Толкова ти влиза под кожата и те омагьосва, че направо не ти се иска да свършва. Искаш още и още от историята, дори и да осъзнаваш, че всъщност целта на автора и на повествованието не е да ти разказва всичко от-до, а просто да ти даде началните точки, по които ти да свържеш общата картина.
Интересното в тази книга е, че е разказана в два исторически периода като те се редуват постоянно. Чак към края авторът е решил да даде превес на единия период, за да разберем по-добре единия от главните герои и да даде завършеност на историята.
Главната героиня Нора Волпе е от тези герои, които не знаеш да харесваш ли или да си скептичен. Също както и Виктор Трейман, другият главен герой в романа. Те двамата, с преплетените си съдби, заради един заплетен и мистериозен случай, са герои, твърде противоречиви, за да си сигурен, че са ти любимци. Тъкмо това е нещото, което ме изуми в тази книга, нямаше твърде ясното разделение на добро и зло, което се шири навсякъде из литературата напоследък.
От друга страна, "Лисицата" бъка от научни факти, не само в една област. Авторът се е подготвил наистина добре за написването на този роман. Инженер по професия, какво друго да очакваме? Достоверността на фактите и начина на поднасяне определено ме спечелиха - беше ми интересно да чета за математика(та това никога не се случва!).
Накрая искам да подчертая дебело - прочетете тази книга! Препоръчвам я горещо!
Задъхващ роман! Толкова ти влиза под кожата и те омагьосва, че направо не ти се иска да свършва. Искаш още и още от историята, дори и да осъзнаваш, че всъщност целта на автора и на повествованието не е да ти разказва всичко от-до, а просто да ти даде началните точки, по които ти да свържеш общата картина.
Интересното в тази книга е, че е разказана в два исторически периода като те се редуват постоянно. Чак към края авторът е решил да даде превес на единия период, за да разберем по-добре единия от главните герои и да даде завършеност на историята.
Главната героиня Нора Волпе е от тези герои, които не знаеш да харесваш ли или да си скептичен. Също както и Виктор Трейман, другият главен герой в романа. Те двамата, с преплетените си съдби, заради един заплетен и мистериозен случай, са герои, твърде противоречиви, за да си сигурен, че са ти любимци. Тъкмо това е нещото, което ме изуми в тази книга, нямаше твърде ясното разделение на добро и зло, което се шири навсякъде из литературата напоследък.
От друга страна, "Лисицата" бъка от научни факти, не само в една област. Авторът се е подготвил наистина добре за написването на този роман. Инженер по професия, какво друго да очакваме? Достоверността на фактите и начина на поднасяне определено ме спечелиха - беше ми интересно да чета за математика(та това никога не се случва!).
Накрая искам да подчертая дебело - прочетете тази книга! Препоръчвам я горещо!
July 1, 2017
4.5 звездички
Нора Волпе ми влезе под кожата!
Най- много ми хареса да чета нейните преживявания и сякаш се пренасях с нейната история през времето и пространството. Нора е изключително колоритна и носи едновременно благословията на вечната младост и проклятието на безсмъртието. Няма нищо по- тежко от това да виждаш как любимите ти хора си заминават, а ти оставаш сам с болката, горчивината и спомените. Нора, обаче, има избор! Животът на Нора е започнал тежко, преминава през множество изпитания, но именно те изграждат нейната силна и уникална личност. И въпреки всичко, до нея винаги е имало мистериозен ангел-хранител, който й е помагал и пазел( тази част беше голяма изненада за мен ).
Галин Никифоров е прекрасен разказвач, пише много увлекателно и изгражда завършени образи на героите си, а " Лисицата" е роман от световна класа. Историята се развива в 2 основни сюжетни линии- едната е животът на Нора от раждането й в началото на 13в и се простира до 18-19в, а другата- криминална загадка в наши дни, в която по стечение на обстоятелствата е била въвлечена и самата Нора. Хареса ми начина, по който авторът си играе с читателя и му открива постепенно нови детайли; харесаха ми неочакваните обрати; хареса ми цялостната конструкция и стил на романа. Книгата ме спечели не само с образа на Нора Волпе, която се превъплъщаваше в разнообразни роли, но и с това, че Галин ни пренася в различни епохи и страни, запознава ни с различни култури. Има мистерия, загадки, пътешествия, криминална история. "Лисицата" притежава както художествен блясък, така и множество любопитна информация. Обогати ме с преживявания и с допълнително знания.
Нора Волпе ми влезе под кожата!
Най- много ми хареса да чета нейните преживявания и сякаш се пренасях с нейната история през времето и пространството. Нора е изключително колоритна и носи едновременно благословията на вечната младост и проклятието на безсмъртието. Няма нищо по- тежко от това да виждаш как любимите ти хора си заминават, а ти оставаш сам с болката, горчивината и спомените. Нора, обаче, има избор! Животът на Нора е започнал тежко, преминава през множество изпитания, но именно те изграждат нейната силна и уникална личност. И въпреки всичко, до нея винаги е имало мистериозен ангел-хранител, който й е помагал и пазел( тази част беше голяма изненада за мен ).
Галин Никифоров е прекрасен разказвач, пише много увлекателно и изгражда завършени образи на героите си, а " Лисицата" е роман от световна класа. Историята се развива в 2 основни сюжетни линии- едната е животът на Нора от раждането й в началото на 13в и се простира до 18-19в, а другата- криминална загадка в наши дни, в която по стечение на обстоятелствата е била въвлечена и самата Нора. Хареса ми начина, по който авторът си играе с читателя и му открива постепенно нови детайли; харесаха ми неочакваните обрати; хареса ми цялостната конструкция и стил на романа. Книгата ме спечели не само с образа на Нора Волпе, която се превъплъщаваше в разнообразни роли, но и с това, че Галин ни пренася в различни епохи и страни, запознава ни с различни култури. Има мистерия, загадки, пътешествия, криминална история. "Лисицата" притежава както художествен блясък, така и множество любопитна информация. Обогати ме с преживявания и с допълнително знания.
February 8, 2022
Лисицата на Екзюпери не е единствената, която намери място в сърцето и мислите ми. Сгушена до нея вече е и "Лисицата" на Галин Никифоров.
Удоволствие бе четенето на тази книга.
Първо заради красивото писане на автора, но още повече заради самата история, която умело и увлекателно се разгръща до самия финал.
Написаното от Галин Никифоров звучи толкова достоверно, че светът, който той изгражда, оживява (усещане, което ми напомни за Сафон и неговата тетралогия).
Пълнокръвни и ярки са и самите герои. Всеки от тях се бори да опитоми своите вътрешните демони. И тази борба, която не познава ограничението на времето и пространството, е продиктувана от тяхната необходимост да открият някого заради когото да живеят, да обичат, а с това да простят и приемат - другите, но най-вече самите себе си.
"Лисицата" е роман, който тихо и търпеливо чакаше на рафта вкъщи, а в началото на тази година ме поведе на едно вълнуващо приключение, което дълго ще помня.
Удоволствие бе четенето на тази книга.
Първо заради красивото писане на автора, но още повече заради самата история, която умело и увлекателно се разгръща до самия финал.
Написаното от Галин Никифоров звучи толкова достоверно, че светът, който той изгражда, оживява (усещане, което ми напомни за Сафон и неговата тетралогия).
Пълнокръвни и ярки са и самите герои. Всеки от тях се бори да опитоми своите вътрешните демони. И тази борба, която не познава ограничението на времето и пространството, е продиктувана от тяхната необходимост да открият някого заради когото да живеят, да обичат, а с това да простят и приемат - другите, но най-вече самите себе си.
"Лисицата" е роман, който тихо и търпеливо чакаше на рафта вкъщи, а в началото на тази година ме поведе на едно вълнуващо приключение, което дълго ще помня.
March 14, 2022
Доста добра книга с интересен сюжет. На места ми беше малко бавна от към действие, но определено задържа интереса ми.
July 24, 2019
Галин Никифоров пише нечовешки яко! Абсолютен любимец ми е вече. Книгата изключително ми хареса, особено след 200та страница съвсем ме увлече. Нора Волпе е прекрасно изграден образ, а финалните обрати ме изненадаха силно.
ПРЕПОРЪЧВАМ
ПРЕПОРЪЧВАМ
August 11, 2020
Галин Никифоров е невероятен и страхотен писател .
Роман за майчината любов през вековете , за демоните в нас и за краят който е всъщност начало към нещо ново .Оригиналн идея за Лисическото пътуване през епохите ми хареса изключително много .
Роман за майчината любов през вековете , за демоните в нас и за краят който е всъщност начало към нещо ново .Оригиналн идея за Лисическото пътуване през епохите ми хареса изключително много .
October 22, 2018
Изключително много се радвам, че това е книга, написана от съвременен български автор. Много ми хареса!
Няма нито една от до болка познатите ни и повтарящи се теми от близкото ни минало, политиката на страната и неволите на емигрантите. Ако изрично не е посочено, че мястото е България, град В., в наши дни, историята може да е позиционирана, общо взето, във всяка съвременна цивилизована държава.
Това, което ми хареса най-много, е, че за първи път в книга или филм авторът успява да представи достоверен в моите очи образ на безсмъртен човек. Нора Волпе е едновременно емоционално ангажирана, но и емоционално откъсната от хората в различните периоди на живота си.
Харесва ми как пише Никифоров - красивите сравнения и описания, но и научните описания и теории са много впечатляващи.
Интересни бяха всички представени периоди и места и изглеждаха достатъчно автентични. Цялата символика за лисицата, научните теории в генетиката и математиката, изобретенията на Леонардо, традициите в Япония, шантавите и отблъскващи братя французи, съвременната криминална история - всичко беше изключително интересно и много добре изградено и съчетано в общ сюжет.
Много харесах финалните обрати, защото въпреки че усещах, че нещо не е съвсем както трябва, не успях да го разгадая докрай.
Няма нито една от до болка познатите ни и повтарящи се теми от близкото ни минало, политиката на страната и неволите на емигрантите. Ако изрично не е посочено, че мястото е България, град В., в наши дни, историята може да е позиционирана, общо взето, във всяка съвременна цивилизована държава.
Това, което ми хареса най-много, е, че за първи път в книга или филм авторът успява да представи достоверен в моите очи образ на безсмъртен човек. Нора Волпе е едновременно емоционално ангажирана, но и емоционално откъсната от хората в различните периоди на живота си.
Харесва ми как пише Никифоров - красивите сравнения и описания, но и научните описания и теории са много впечатляващи.
Интересни бяха всички представени периоди и места и изглеждаха достатъчно автентични. Цялата символика за лисицата, научните теории в генетиката и математиката, изобретенията на Леонардо, традициите в Япония, шантавите и отблъскващи братя французи, съвременната криминална история - всичко беше изключително интересно и много добре изградено и съчетано в общ сюжет.
Много харесах финалните обрати, защото въпреки че усещах, че нещо не е съвсем както трябва, не успях да го разгадая докрай.
September 13, 2019
Много яка книга, макар и определено да не е моята бира.
Факт обаче, че Г.Никифоров е един от наистина най-големите съвременни български писатели и си заслужава да се чете, дори когато те вади далеч от областта на интересите ти.
Факт обаче, че Г.Никифоров е един от наистина най-големите съвременни български писатели и си заслужава да се чете, дори когато те вади далеч от областта на интересите ти.
February 16, 2023
От една страна имаме готина кримка и разследване, което се води от профайлър (слабост са ми). От друга страна имаме интересен свръхестествен елемент и две времеви линии.
Героите са добре развити според мен, всеки с неговите си демони и кривотии.
Мрачна е, развълнува ме доста, но не прекрачва някак си границите на гадното.
Много ми хареса и стила на автора. Това е първото негово произведение, което чета и определено съм очарована.
Героите са добре развити според мен, всеки с неговите си демони и кривотии.
Мрачна е, развълнува ме доста, но не прекрачва някак си границите на гадното.
Много ми хареса и стила на автора. Това е първото негово произведение, което чета и определено съм очарована.
January 12, 2020
Галин Никифоров несъмнено е един от най-умните съвременни български писатели.
January 15, 2015
Нора Волпе – запомнете това име, защото то ще ви влезе под кожата и ще ви съпътства през целия път на една изумителна история, която няма да ви се иска да свършва. Това е необикновена и загадъчна жена – Нора – името, което майката дава на своето дете преди да го остави да бъде отгледано от един лош човек, а Волпе – като лисицата от приказката за Пинокио. И без повече сантименталност – нейната история е историята на едно безсмъртие...
Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание...самосъпреживява се... мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.
Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.
В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта...
Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.
Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни... Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл...на човешкия живот...
Дълбоко ви я препоръчвам!
https://jivotatestvardikorici.wordpre...
Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание...самосъпреживява се... мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.
Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.
В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта...
Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.
Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни... Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл...на човешкия живот...
Дълбоко ви я препоръчвам!
https://jivotatestvardikorici.wordpre...
February 20, 2016
Не можех да повярвам, че книгата е от български автор и то в любимия ми жанр.
4,5 ми е оценката, но заради българското наклоних към петица.
Препоръчвам. Заслужава си.
Дано да има още такива книги авторът.
4,5 ми е оценката, но заради българското наклоних към петица.
Препоръчвам. Заслужава си.
Дано да има още такива книги авторът.
November 15, 2024
0.5⭐️
“най-вероятно се изживяваш като мъжкарана, която иска да изглежда като лесбийка с широк крьгозор. Но тази демонстрация те притиска и - логично - лесно те вади от равновесие.”
“- Истината е, че не си лесбийка - продьлжи Трейман. -
Вероятно харесваш жени и движиш с тях, но защото чувстваш закрила и спокойствие, а не защото си умираш за катеричките им. Не си и типичната мъжкарана, защото прекалено много се опитваш да изглеждаш като такава. Дори най-яките кучки по-някога си лакират ноктите и си слагат лек грим.”
Най-умният уанаби полицай анализира новата си колежка, която присъства в разпит, който той води и го хваща да тормози задържан.
Тоя я вижда за пръв път. И интерактва с нея за пръв път. Но веднага разбира каква е, защото е умник и топ анализатор.
Усеща ги нещата с едно око и 1/2 ухо.
Въпросният полицай “си падал по психология и писал научни трудове по поведенческа психология в сиропиталището” и реакцията му на заплахите ѝ, че ще го отстранят, е да изпляска тоя гениален анализ. Като преди това автора ни е казал че тя седи като мъж 🤣 и има странна къса прическа. ПИЩЯ ОТ КРИНДЖ И ТЪПО.
Дотук всеки диалог е подобен бълвоч от глупости. Не мога, няма смисъл. Доста ме потриса факта, че това е един от най-обичаните и четени български автори. Колко трябва да е интересна една история за да си причини човек такива диалози. И как на никой не му прави впечатление колко безумно и насилено звучи всичко. И да, пак реклама на парфюм Евтерпа.
Отделно това че към почти всяко нещо за което говори Никифоров добавя допълнително епитети. “ поставени в спалнята и в огромната трапезария, използвана като луксозен склад за повечето произведения на изкуството, които собственика притежавал... “
Окей остави читателят сам да стигне до извода че това е “луксозен” склад, щом като има такива вещи там.
“Хари Христов Христов или ,,инспектор Трите Хикса", както го наричаха всички заради абревиатурате на името му и заради внушителното му телосложение.”
Да, веднага разбираме защо е Трите Хикса. Няма нужда да ни се казва че камъните са каменисти, водата е мокра. Човека върви по земята която е под краката му. Ми… не се разбрахме с тоя автор 😭.
“най-вероятно се изживяваш като мъжкарана, която иска да изглежда като лесбийка с широк крьгозор. Но тази демонстрация те притиска и - логично - лесно те вади от равновесие.”
“- Истината е, че не си лесбийка - продьлжи Трейман. -
Вероятно харесваш жени и движиш с тях, но защото чувстваш закрила и спокойствие, а не защото си умираш за катеричките им. Не си и типичната мъжкарана, защото прекалено много се опитваш да изглеждаш като такава. Дори най-яките кучки по-някога си лакират ноктите и си слагат лек грим.”
Най-умният уанаби полицай анализира новата си колежка, която присъства в разпит, който той води и го хваща да тормози задържан.
Тоя я вижда за пръв път. И интерактва с нея за пръв път. Но веднага разбира каква е, защото е умник и топ анализатор.
Усеща ги нещата с едно око и 1/2 ухо.
Въпросният полицай “си падал по психология и писал научни трудове по поведенческа психология в сиропиталището” и реакцията му на заплахите ѝ, че ще го отстранят, е да изпляска тоя гениален анализ. Като преди това автора ни е казал че тя седи като мъж 🤣 и има странна къса прическа. ПИЩЯ ОТ КРИНДЖ И ТЪПО.
Дотук всеки диалог е подобен бълвоч от глупости. Не мога, няма смисъл. Доста ме потриса факта, че това е един от най-обичаните и четени български автори. Колко трябва да е интересна една история за да си причини човек такива диалози. И как на никой не му прави впечатление колко безумно и насилено звучи всичко. И да, пак реклама на парфюм Евтерпа.
Отделно това че към почти всяко нещо за което говори Никифоров добавя допълнително епитети. “ поставени в спалнята и в огромната трапезария, използвана като луксозен склад за повечето произведения на изкуството, които собственика притежавал... “
Окей остави читателят сам да стигне до извода че това е “луксозен” склад, щом като има такива вещи там.
“Хари Христов Христов или ,,инспектор Трите Хикса", както го наричаха всички заради абревиатурате на името му и заради внушителното му телосложение.”
Да, веднага разбираме защо е Трите Хикса. Няма нужда да ни се казва че камъните са каменисти, водата е мокра. Човека върви по земята която е под краката му. Ми… не се разбрахме с тоя автор 😭.
May 1, 2020
Чудесна книга!
June 19, 2019
Галин Никифоров - "Лисицата", изд. "Сиела" 2019
Прочетох "Лисицата".
И тя ме остави в едно особено състояние.
Още се опитвам да осмисля какво прочетох, какво ми се случи... къде бях. Има книги, след чието прочитане искаш да говориш и да мълчиш. Хем искаш да седнеш и да "излееш" всичко онова, което книгата те е накарала да изпиташ, хем в същото време някак ти се иска да запазиш преживяването само за себе си.
За мен "Лисицата" беше - е - такава книга.
А срещата ми с нея без малко нямаше да се случи. Слушам и чета добри отзиви за автора от години. Незнайно защо обаче, доскоро не бях чела нищо от него. После един ден прочетох някъде откъс от началото на "Лисицата", и още първото изречение ме накара да я пожелая. По разни причини, "срещата" ми с нея се осъществи чак няколко месеца по-късно, но сега това вече няма значение. Важното е, че това стана.
За мен, "Лисицата" е книга, която не се поддава на описание. Трудно, всъщност невъзможно, ми е да я вместя само в един жанр. За каквото и да се сетите - криминални елементи, драма, любов, мистика, математика, наука - него ще го има там. И всички тези нека - съчетани по такъв начин, че нито едно не изпъква като неуместно, не нарушава нишката и потока на историята.
"Историята" ли казах?
Не, всъщност, историите. Защото в този роман, както често се случва напоследък, има няколко сюжетни и времеви линии. С тази разлика, че те са описани много по-умело и убедително, отколкото в други съвременни книги с подобен похват на писане. И всяка от тях е толкова жива и така завладяваща, че, колкото и клиширано да звучи това, което ще напиша, читателят наистина се пренася във времето. Галин Никифоров е придал точното звучене на всяка от описаните епохи. И докато при други книги с действие, развиващо се в няколко периода и на различни места, поне една от линиите ми е звучала неубедително, тук този недостатък липсва. Не ми достави истинска наслада единствено "японската нишка" - но авторът няма никаква вина за това. Това е мое лично усещане, просто историите, развиващи се в тази част на света, никога не са ме приличали особено.
Понякога, четейки някоя история, успявам да предвидя развоя на събитията доста време преди да са се случили. Тук това го нямаше. На няколко пъти оставах напълно изненадана, и отчитам това като огромен плюс на книгата.
Винаги съм се интересувала от символите, но познанията, които имам, в никакъв случай не са достатъчни. "Лисицата" обаче разчопли любопитството му и вече набелязах някои насоки за търсене. Обичам книги, които ме карат да се "разровя" допълнително.
Иска ми се да отбележа и нещо, което други преди мен са написали вече, но не мога да го премълча. Докато четях книгата, нямах усещането, че чета български автор. Няма "злободневни теми", няма връщане към темата за "едното време", няма "заиграване" с политиката. Книгата е превъзходна, и би правила чест н�� един "западен" автор. Дори темата за "безсмъртието" е представена по начин, който звучи не просто интересно, а убедително. Всяка от засегнатите теми показва наистина добри познания.
И няколко думи за края. Това е един от онези завършеци, които те карат минути наред да седиш с книгата в ръка и да се питаш: "Какво прочетох току-що?" И да не можеш да повярваш, че нещата са се развили така, че си прочел това... че тази книга ти се е случила. Поне с мен беше така. Особено когато осъзнах, че през цялото време съм грешила за това коя е жената, "пренесла през вековете обичта към детето си". Когато осъзнах, че съм приемала една героиня съвсем погрешно.
Тази книга не просто ми хареса. Тя ме завладя, тя ме обсеби. Ще ми липсва така, както би ми липсвал човек - а съм казвала това за много малко книги. И със сигурност ще я препрочитам.
Последвайте "Лисицата". Ще ви отведе по неподозирани пътеки.
А аз започвам да търся другите книги на Галин Никифоров.
Прочетох "Лисицата".
И тя ме остави в едно особено състояние.
Още се опитвам да осмисля какво прочетох, какво ми се случи... къде бях. Има книги, след чието прочитане искаш да говориш и да мълчиш. Хем искаш да седнеш и да "излееш" всичко онова, което книгата те е накарала да изпиташ, хем в същото време някак ти се иска да запазиш преживяването само за себе си.
За мен "Лисицата" беше - е - такава книга.
А срещата ми с нея без малко нямаше да се случи. Слушам и чета добри отзиви за автора от години. Незнайно защо обаче, доскоро не бях чела нищо от него. После един ден прочетох някъде откъс от началото на "Лисицата", и още първото изречение ме накара да я пожелая. По разни причини, "срещата" ми с нея се осъществи чак няколко месеца по-късно, но сега това вече няма значение. Важното е, че това стана.
За мен, "Лисицата" е книга, която не се поддава на описание. Трудно, всъщност невъзможно, ми е да я вместя само в един жанр. За каквото и да се сетите - криминални елементи, драма, любов, мистика, математика, наука - него ще го има там. И всички тези нека - съчетани по такъв начин, че нито едно не изпъква като неуместно, не нарушава нишката и потока на историята.
"Историята" ли казах?
Не, всъщност, историите. Защото в този роман, както често се случва напоследък, има няколко сюжетни и времеви линии. С тази разлика, че те са описани много по-умело и убедително, отколкото в други съвременни книги с подобен похват на писане. И всяка от тях е толкова жива и така завладяваща, че, колкото и клиширано да звучи това, което ще напиша, читателят наистина се пренася във времето. Галин Никифоров е придал точното звучене на всяка от описаните епохи. И докато при други книги с действие, развиващо се в няколко периода и на различни места, поне една от линиите ми е звучала неубедително, тук този недостатък липсва. Не ми достави истинска наслада единствено "японската нишка" - но авторът няма никаква вина за това. Това е мое лично усещане, просто историите, развиващи се в тази част на света, никога не са ме приличали особено.
Понякога, четейки някоя история, успявам да предвидя развоя на събитията доста време преди да са се случили. Тук това го нямаше. На няколко пъти оставах напълно изненадана, и отчитам това като огромен плюс на книгата.
Винаги съм се интересувала от символите, но познанията, които имам, в никакъв случай не са достатъчни. "Лисицата" обаче разчопли любопитството му и вече набелязах някои насоки за търсене. Обичам книги, които ме карат да се "разровя" допълнително.
Иска ми се да отбележа и нещо, което други преди мен са написали вече, но не мога да го премълча. Докато четях книгата, нямах усещането, че чета български автор. Няма "злободневни теми", няма връщане към темата за "едното време", няма "заиграване" с политиката. Книгата е превъзходна, и би правила чест н�� един "западен" автор. Дори темата за "безсмъртието" е представена по начин, който звучи не просто интересно, а убедително. Всяка от засегнатите теми показва наистина добри познания.
И няколко думи за края. Това е един от онези завършеци, които те карат минути наред да седиш с книгата в ръка и да се питаш: "Какво прочетох току-що?" И да не можеш да повярваш, че нещата са се развили така, че си прочел това... че тази книга ти се е случила. Поне с мен беше така. Особено когато осъзнах, че през цялото време съм грешила за това коя е жената, "пренесла през вековете обичта към детето си". Когато осъзнах, че съм приемала една героиня съвсем погрешно.
Тази книга не просто ми хареса. Тя ме завладя, тя ме обсеби. Ще ми липсва така, както би ми липсвал човек - а съм казвала това за много малко книги. И със сигурност ще я препрочитам.
Последвайте "Лисицата". Ще ви отведе по неподозирани пътеки.
А аз започвам да търся другите книги на Галин Никифоров.
January 23, 2020
След "Тяло под роклята" изпаднах в някаква абстиненция и не можах да се спра. Направо си пуснах да слушам 'Лисицата". Да кажа, че ми е харесала много, ще бъде слабо изказвае. Това е голяма книга от голям писател. Невероятно е колко талантливи хора се спотайват в родната ни литература.
"Лисицата" започва с шамар и завършва с прегръдка. Изтъкана е от любов и болка. От оголени човешки души, в които прозира тъканта на костите им. Тя е отворена рана, в която Галин Никифоров не се свени да бръкне.
Виктор Треймън, детектив с неясен статут, който работи към полицията. Консултант, работил толкова време в системата, че е еднавремено извън и част от нея.
Виктор носи белезите на своето минало, в което нощем се преплитат сънища и спомени, толкова кошмарни, толква тероризиращи, че състоянието му достига до хронично безсъние и психосоматична болка. Миналото на Виктор е тъмно и мрачно по толкова много причини. Всеки от които подръпва различна струва в обърканото му човешко сърце - вина, страх, ужас, срам. Виктор отдавна е половин човек. Не само заради куцането си и целия този мрак, който го е обгърнал. За него връщане назад няма. Никой не може да избяга от себе си. Той е прогнил в мислите си. Червив.
И отличен детектив. Методите му не винаги са напълно одобрени и разбрани от етиката на полицията, но резутатите винаги са добри. Всъщност това, което повече пречи на тесногръдието на органите на реда, са не толквоа методите му, колкото миналото му. Виктор е престъпник. И това автоматично го слага в една по-нисша категорията от "истинските" полицаи. Криминалното му досие често е коз в ръката на човек, който се изправя пред нелицеприятната истина за себе си. Хората обичат да принизяват другите и да затварят устите им. Жестокостта ни е в природата.
На пръв поглед това е една криминална история. Но криминалната нишка всъщност е само скелета на историята. Дълбоко в същността си това е история за любов.
Да, Виктор среща Нора и може би тя е способна да излекува раните му. Дори може би психосоматичната му болка. Кой знае?
В "Тяло под роклята" може и да беше съвпадение, но в две последователни книги, вече няма да е случайност. Макар че книгите на Галин Никифоров са доста особени, мрачни и изпълнени с немалко насилие, дълбоко в същността си, те са истории за любов. Онази стара колкото света любов между хората, която е причината днес да съществуваме все още като вид. Романтична, майчина, братка, човешка, клиширана. Любов.
Това, което Галин Никифоров е създал, е настина невероятно. Невероятно е това, че е превърнал книга с умишлено клиширани образи в нещо много повече от банална кримка. Превърнал ги е в нещо изключително, което играе върху много плоскости. Със страхотен туист в края. С пълнокръвни герои, със заразително и остроумно чувство за хумор. Обвито в мистерия, която Галин Никифоров умело разплита, като опитен хирург, който разделя мускулни влакна едно от друго.
https://readersense.blogspot.com/2020...
"Лисицата" започва с шамар и завършва с прегръдка. Изтъкана е от любов и болка. От оголени човешки души, в които прозира тъканта на костите им. Тя е отворена рана, в която Галин Никифоров не се свени да бръкне.
Виктор Треймън, детектив с неясен статут, който работи към полицията. Консултант, работил толкова време в системата, че е еднавремено извън и част от нея.
Виктор носи белезите на своето минало, в което нощем се преплитат сънища и спомени, толкова кошмарни, толква тероризиращи, че състоянието му достига до хронично безсъние и психосоматична болка. Миналото на Виктор е тъмно и мрачно по толкова много причини. Всеки от които подръпва различна струва в обърканото му човешко сърце - вина, страх, ужас, срам. Виктор отдавна е половин човек. Не само заради куцането си и целия този мрак, който го е обгърнал. За него връщане назад няма. Никой не може да избяга от себе си. Той е прогнил в мислите си. Червив.
И отличен детектив. Методите му не винаги са напълно одобрени и разбрани от етиката на полицията, но резутатите винаги са добри. Всъщност това, което повече пречи на тесногръдието на органите на реда, са не толквоа методите му, колкото миналото му. Виктор е престъпник. И това автоматично го слага в една по-нисша категорията от "истинските" полицаи. Криминалното му досие често е коз в ръката на човек, който се изправя пред нелицеприятната истина за себе си. Хората обичат да принизяват другите и да затварят устите им. Жестокостта ни е в природата.
На пръв поглед това е една криминална история. Но криминалната нишка всъщност е само скелета на историята. Дълбоко в същността си това е история за любов.
Да, Виктор среща Нора и може би тя е способна да излекува раните му. Дори може би психосоматичната му болка. Кой знае?
В "Тяло под роклята" може и да беше съвпадение, но в две последователни книги, вече няма да е случайност. Макар че книгите на Галин Никифоров са доста особени, мрачни и изпълнени с немалко насилие, дълбоко в същността си, те са истории за любов. Онази стара колкото света любов между хората, която е причината днес да съществуваме все още като вид. Романтична, майчина, братка, човешка, клиширана. Любов.
Това, което Галин Никифоров е създал, е настина невероятно. Невероятно е това, че е превърнал книга с умишлено клиширани образи в нещо много повече от банална кримка. Превърнал ги е в нещо изключително, което играе върху много плоскости. Със страхотен туист в края. С пълнокръвни герои, със заразително и остроумно чувство за хумор. Обвито в мистерия, която Галин Никифоров умело разплита, като опитен хирург, който разделя мускулни влакна едно от друго.
https://readersense.blogspot.com/2020...
February 19, 2016
Галин Никофоров е един от най-добрите ни български автори. Явно равнините на Добруджа действат добре на писателите, защото от Йовков насам там се родиха много имена.
Романът е невероятен, с цялата сила на мистичното, която Галин владее добре.
Съжалявам единствено, че за да се потърси все пак и широката публика, леко е свалено нивото. Галин Никифоров е един от авторите, който е чел много и очаква и читателят да е чел. Въпреки подробните обяснения на историческите и научни факти, книгата не е за тези чели само "Винету".
В романа се развиват две линии, като уж историческата е сложена като фон в началото, а към края се разбира, че всичко останало е фона...
Прочетете този роман, за да разберете дали безсмъртието е наистина дар...
Както при Пратчет, в книгата има множество подпластове, които се разбират само от запознатите. Примерно авторът се подиграва много тънко с известните български фотографи (основно варненци), като се започне от името на следователя...
Не дадох пет звезди само заради калпавата работа на Сиела.
Освен, че не правят нищо за популяризирането на може би най-добрия си автор, а се опитват да налагат бездарниците като Дилова - братовчедка и Георги Томов, те са си оставили ръцете и при редакцията и оформлението на романа.
Сиела - вземете наемете най-сетне някой, който е чел повече от три книги, едната от които да не е "Винету". И разберете, че редакторството е сериозна работа, а не само оправяне на правописните грешки.
Романът има нужда от доошлайфане, махане на дребни неща, които дразнят, оправяне на някои фактологични грешки и изобщо - нужда от сериозен редактор, който си разбира от работата.
Ама то в цялото издателства надали има някой, който разбира какво точно трябва да прави един редактор. Със сигурност - да не е завършил история и глобалистика!
Романът е невероятен, с цялата сила на мистичното, която Галин владее добре.
Съжалявам единствено, че за да се потърси все пак и широката публика, леко е свалено нивото. Галин Никифоров е един от авторите, който е чел много и очаква и читателят да е чел. Въпреки подробните обяснения на историческите и научни факти, книгата не е за тези чели само "Винету".
В романа се развиват две линии, като уж историческата е сложена като фон в началото, а към края се разбира, че всичко останало е фона...
Прочетете този роман, за да разберете дали безсмъртието е наистина дар...
Както при Пратчет, в книгата има множество подпластове, които се разбират само от запознатите. Примерно авторът се подиграва много тънко с известните български фотографи (основно варненци), като се започне от името на следователя...
Не дадох пет звезди само заради калпавата работа на Сиела.
Освен, че не правят нищо за популяризирането на може би най-добрия си автор, а се опитват да налагат бездарниците като Дилова - братовчедка и Георги Томов, те са си оставили ръцете и при редакцията и оформлението на романа.
Сиела - вземете наемете най-сетне някой, който е чел повече от три книги, едната от които да не е "Винету". И разберете, че редакторството е сериозна работа, а не само оправяне на правописните грешки.
Романът има нужда от доошлайфане, махане на дребни неща, които дразнят, оправяне на някои фактологични грешки и изобщо - нужда от сериозен редактор, който си разбира от работата.
Ама то в цялото издателства надали има някой, който разбира какво точно трябва да прави един редактор. Със сигурност - да не е завършил история и глобалистика!
November 7, 2022
Страхотна книга, вплитаща в себе си толкова жанрове. Разкрива толкова светове и кътчета на човешката душа. Хем магична, хем истинска. И написана с толкава богат език. Може да конкурира всеки световно известен автор.
July 10, 2021
Категорични 5 звезди. Напоследък ми върви на книги. Този г-н Никифоров е жесток! Историята ме погълна, вълнуваше ме през цялото време. Забелязах, че препратки към минали векове и реални личности ме вълнуват силно. С радост ще прочета и други книги от него.
November 3, 2016
Вероятно най-голямата изненада за тази книга е, че е писана от български автор. Този жанр сякаш не е особено популярен у нас, а и напоследък не е често историите да излизат от нашите географски граници, времеви хоризонти и реалиите на прехода. Честно казано, голяма част от книгата прочетох без особен ентусиазъм, докато не започнах да виждам как отделните парчета започват да се наместват в една чудновата картина. Тогава вече химията започна да работи. Финалът също ме изненада, а това ми се случва все по-рядко и рядко. Все пак бих внимавала на кого я препоръчвам - определено не на тези, които не си падат по "фантасмагории" :)
September 13, 2015
Стилът е добър, но липсва оригиналност. Добивам впечатление, че е модерно сюжетът да включва събития от миналото, даващи отражение върху действието в наши дни. И всичко това, разпростряно на 500- 600 страници. Списъкът с подобни произведения в световната литература (и то само това, което аз съм чела) е наистина внушителен. Поне по моите критерии - двата преведени на български романа на Елизабет Костова; книгите на Кейт Мортън; "Гробницата" на Кейт Мос; "Петте четвъртинки на портокала" на Джоан Харис; "Момичето, което бях" - Джоджо Мойс; "Копелето на Истанбул" на Шафак; голяма част от скандинавските кримки, толкова модерни напоследък. Сигурно има нещо, което пропускам, но и това като че ли не е малко. Mоже би не е тук мястото да се жалвам от комерсиализма на съвременната литература, но тази мисъл ме преследваше докато четях "Лисицата" и още не съм се отърсила от нея.
Иначе романът на Галин Никифоров е написан на нивото на споменатите по-горе, може би с идеята как ще звучи при превод на чужд език (пример - имената на героите - Елза, Нора, Трейман, Хари, Едуард). Има драма, напрежение, загадка, любовна история - по всички правила. Но като че ли не казва нищо ново. Безсмъртието не е толкова привлекателно, ако трябва да гледаш как всички, които обичаш, умират. Защото не са безсмъртни - това е дар за малцина. И естествено - безсмъртието се случва на хора с необятни умствени способности. Глупаците няма как да оцелеят, че и да си изкарват прехраната през вековете.
Иначе романът на Галин Никифоров е написан на нивото на споменатите по-горе, може би с идеята как ще звучи при превод на чужд език (пример - имената на героите - Елза, Нора, Трейман, Хари, Едуард). Има драма, напрежение, загадка, любовна история - по всички правила. Но като че ли не казва нищо ново. Безсмъртието не е толкова привлекателно, ако трябва да гледаш как всички, които обичаш, умират. Защото не са безсмъртни - това е дар за малцина. И естествено - безсмъртието се случва на хора с необятни умствени способности. Глупаците няма как да оцелеят, че и да си изкарват прехраната през вековете.
July 13, 2015
Горещо препоръчвам. Брилянтно построен сюжет, вълнуващи образи и още по-вълнуващи разкрития. Струваше си всяка отделена минута. Оставя следи, въпроси, теми за размисъл.
February 2, 2024
Една необикновена книга, съчетала в себе си пътуване през вековете, заплетени мистериозни убийства, полицейско разследване, борба с вътрешните демони, много познания по химия, физика, биология, медицина, пътешествия назад във времето във Франция, Япония, Ирландия, древни ритуали, история на изкуството.... и всичко това е само фон на един впечатляващ сюжет с големи обрати, динамика и неочакван финал. ❤️
November 23, 2015
„Лисицата“ със сигурност е вид роман, на който не съм очаквал да попадна, разгръщайки българска книга, още по-малко пък съвременен български автор.
Романът определено може да се категоризира, като насочен към по-широка публика, той е масов, увлекателно написан и лесно разбираем за читателя. Чете се извънредно бързо, в контраст със обемистия му вид, който е леко плашещ на пръв поглед.
Дългите глави могат да се разгледат и като предимство, и като недостатък, в зависимост от вкуса на съответния читател. Това дава възможност да се изкаже всичко за тази част от сюжета, върху която се фокусира съответната глава.
Галин Никифоров е направил огромно проучване за изготвянето на романа си. Ползвал е информация с много широк обхват (математика, физика, химия, медицина, генетика, изкуство, история), като не си е позволил лукса да въведе познати и популярни данни, а наистина е навлязъл в дълбините на тези науки. Както читателят вероятно би се досетил, авторът е вещ по някои от научните области, за които пише в книгата – за това говори неговото образование.
Тъй като това е роман за по-широка публика, в него не са засегнати културно-обществени проблеми на днешното общество, но за сметка на това се преминава през вътрешното израстване и нравствените промени на героите. У Виктор болезненото минало постоянно се опитва да навлезе в настоящето, колкото и той да се опитва да отрича греховете си и да се опитва да избяга от тях и от опрощението, което би му дало свобода. Нора пък се бори с тежестта на майчината любов и с необичайния синдром, от който страда.
Чуждестранната и криминалната част са двете сюжетни линии, които се преплитат в романа. Галин Никифоров е съчетал двете части по много интересен начин, тук може би си проличава журналистическият му опит.
Фентъзи частта, ако можем да я наречем така, започва в Ирландия (XIV в.) с една клетка за вещици и едно необикновено дете с червени очи. Сюжетната линия ни прехвърля във Флоренция (XVI в.), Япония (XVII в), Франция (XIX в.), където виждаме загадъчните Волпе и Китсуне-сан, както и особеностите на съответното място и период – Ренесанса и Леонардо да Винчи, японските самураи и докъде биха стигнали за да запазят прословутата си чест, и разбира се френската аристокрация и любовните игри и интриги, с които запълват времето си.
В криминалната част на романа действието се фокусира върху Виктор Трейман, експерт към полицията, който е невероятно умен и пред себе си има серия убийства, в които убиецът оставя скрити послания и улики, често пропускани от следователите. Виктор може да разчита само на партньорката си от полицията, Елза и на обгърнатата с мистика и много интелигентна Нора за да успее да разреши заплетените случаи.
И в двете сюжетни линии се преплитат образа на лисицата и безсмъртието и дали то би било благословия или проклятие, също така се набляга и на хората и маските, които носят в обществото.
Един от недостатъците на романа са клиширания сценарий, особено в криминалната част на романа, понякога ми се струваше, че гледам някой сериал, в стила на „От местопрестъплението“. Образът на България не е много реалистичен – тя представена с беднотия, нищета и морален упадък. Имената на главните герои не звучат много „нашенски“, може би защото книгата е написана за да се продава и в чужбина. Редакторът не е прегледал особено внимателно текста, пълно е с грешно изписани думи на български и на чужди езици, има и пунктуационни грешки.
Като изключим малкото недостатъци, които има книгата, може да кажем, че въпреки масовия си характер, в нея не се долавя много комерсиалност и дори би излязъл добър филм по сюжета, ако някога се заснеме.
Романът определено може да се категоризира, като насочен към по-широка публика, той е масов, увлекателно написан и лесно разбираем за читателя. Чете се извънредно бързо, в контраст със обемистия му вид, който е леко плашещ на пръв поглед.
Дългите глави могат да се разгледат и като предимство, и като недостатък, в зависимост от вкуса на съответния читател. Това дава възможност да се изкаже всичко за тази част от сюжета, върху която се фокусира съответната глава.
Галин Никифоров е направил огромно проучване за изготвянето на романа си. Ползвал е информация с много широк обхват (математика, физика, химия, медицина, генетика, изкуство, история), като не си е позволил лукса да въведе познати и популярни данни, а наистина е навлязъл в дълбините на тези науки. Както читателят вероятно би се досетил, авторът е вещ по някои от научните области, за които пише в книгата – за това говори неговото образование.
Тъй като това е роман за по-широка публика, в него не са засегнати културно-обществени проблеми на днешното общество, но за сметка на това се преминава през вътрешното израстване и нравствените промени на героите. У Виктор болезненото минало постоянно се опитва да навлезе в настоящето, колкото и той да се опитва да отрича греховете си и да се опитва да избяга от тях и от опрощението, което би му дало свобода. Нора пък се бори с тежестта на майчината любов и с необичайния синдром, от който страда.
Чуждестранната и криминалната част са двете сюжетни линии, които се преплитат в романа. Галин Никифоров е съчетал двете части по много интересен начин, тук може би си проличава журналистическият му опит.
Фентъзи частта, ако можем да я наречем така, започва в Ирландия (XIV в.) с една клетка за вещици и едно необикновено дете с червени очи. Сюжетната линия ни прехвърля във Флоренция (XVI в.), Япония (XVII в), Франция (XIX в.), където виждаме загадъчните Волпе и Китсуне-сан, както и особеностите на съответното място и период – Ренесанса и Леонардо да Винчи, японските самураи и докъде биха стигнали за да запазят прословутата си чест, и разбира се френската аристокрация и любовните игри и интриги, с които запълват времето си.
В криминалната част на романа действието се фокусира върху Виктор Трейман, експерт към полицията, който е невероятно умен и пред себе си има серия убийства, в които убиецът оставя скрити послания и улики, често пропускани от следователите. Виктор може да разчита само на партньорката си от полицията, Елза и на обгърнатата с мистика и много интелигентна Нора за да успее да разреши заплетените случаи.
И в двете сюжетни линии се преплитат образа на лисицата и безсмъртието и дали то би било благословия или проклятие, също така се набляга и на хората и маските, които носят в обществото.
Един от недостатъците на романа са клиширания сценарий, особено в криминалната част на романа, понякога ми се струваше, че гледам някой сериал, в стила на „От местопрестъплението“. Образът на България не е много реалистичен – тя представена с беднотия, нищета и морален упадък. Имената на главните герои не звучат много „нашенски“, може би защото книгата е написана за да се продава и в чужбина. Редакторът не е прегледал особено внимателно текста, пълно е с грешно изписани думи на български и на чужди езици, има и пунктуационни грешки.
Като изключим малкото недостатъци, които има книгата, може да кажем, че въпреки масовия си характер, в нея не се долавя много комерсиалност и дори би излязъл добър филм по сюжета, ако някога се заснеме.
March 22, 2022
Галин Никифоров е умел стилист и прецизен ерудит, а „Лисицата“ е многопластов и интелигентно написан роман, чиито сцени в средновековна Ирландия, ренесансова Флоренция, феодална Япония и Франция по времето на Бурбоните съумяват да звучат по-убедително даже от разгръщането на основното действие в провинциална съвременна България.
Нетипична за родната действителност ноар стилистика – колкото гениален толкова и пропаднал детектив с психологически травми и грозна тайна от миналото + фатална червеноока жена, която отгоре на всичко е безсмъртна. Универсалният език, посланията и умелата интелектуална игра превръщат книгата в достоен кандидат за превод. А с няколко изключения и при все забежките към екзотични локации в миналото – камерното излъчване я прави подходяща за филмиране дори и с роден бюджет.
Упоителна проза, галантни и разнообразни метафори, но твърде бавно действие, което тъкмо щеше да ме подтикне да сваля с единица оценката, ако не бяха няколкото сценарни лупинга в края, след които всичко си дойде на мястото. Впечатлен съм и след време бих посегнал към друга книга на Галин. Все пак сред каста на героите му е самият Леонардо да Винчи...
Нетипична за родната действителност ноар стилистика – колкото гениален толкова и пропаднал детектив с психологически травми и грозна тайна от миналото + фатална червеноока жена, която отгоре на всичко е безсмъртна. Универсалният език, посланията и умелата интелектуална игра превръщат книгата в достоен кандидат за превод. А с няколко изключения и при все забежките към екзотични локации в миналото – камерното излъчване я прави подходяща за филмиране дори и с роден бюджет.
Упоителна проза, галантни и разнообразни метафори, но твърде бавно действие, което тъкмо щеше да ме подтикне да сваля с единица оценката, ако не бяха няколкото сценарни лупинга в края, след които всичко си дойде на мястото. Впечатлен съм и след време бих посегнал към друга книга на Галин. Все пак сред каста на героите му е самият Леонардо да Винчи...
July 11, 2019
Отдавна не бях чела по-бездарно "нещо". Началото - елементарни клишета, неносещи никакъв смисъл и информация, но затова пък надлежно обяснени - явно за по-глупавите от автора читатели. Героите - с големи претенции и за съжаление - с нищо повече. Сюжетът - пълна мъгла, отгоре-отгоре лов на вещици, откъслечни знания по биология, малко математика, тук-таме Леонардо, оттук - оттам Япония... и от всичко - по нищо... Мъчих се до двеста и някоя станица и прескочих в края. Защото се надявах, но... краят ме съсипА окончателно.
Искрено се надявам, че издателствата имат задължителна квота за родни автори, защото иначе не виждам причина СИЕЛА да издаде подобна глупост.
И, ако "Галин Никифоров (роден 1968 г.) е сред открояващите се имена в съвременната българска литература." - цитирам анотацията на издателството, не знам, за каква литература говорим изобщо. Но пък ми става ясно, защо хората вече не четат
Искрено се надявам, че издателствата имат задължителна квота за родни автори, защото иначе не виждам причина СИЕЛА да издаде подобна глупост.
И, ако "Галин Никифоров (роден 1968 г.) е сред открояващите се имена в съвременната българска литература." - цитирам анотацията на издателството, не знам, за каква литература говорим изобщо. Но пък ми става ясно, защо хората вече не четат
February 16, 2016
Мога малко да помрънкам за на места претрупания стил и за на места размитото повествование, но няма да го правя. Ще ръкопляскам дълго и бурно за огромната страст и безкрайната фантазия на Галин, за ерудицията и старанието с което е развил всяка една от темите в книгата. Браво, браво, браво.
Displaying 1 - 30 of 121 reviews