Подобно превъплъщение като че ли предполага непригодност към земните предели, точно както се случва в знаменитата Андерсенова приказка с нежното морско създание. И я обрича на Завръщане в прастихията на водите, извечните, бездънните, трагичните, яворовските бездни... Като че ли самият й жизнен път е заключен между стихотворението “Морето” (на деветгодишната поетеса) и “Ела сега” – последното ѝ, отново морско стихотворение, събрани в стихосбирката с емблематичното заглавие “Аз и морето”, съставена от Георги Константинов след смъртта й...
Чувството за неприспособимост към земното съществование е пронизвало дълбоко светоусещането на бургаската поетеса, въпреки неизменната ѝ външна веселост. Под неудържимата виталност на детето, като в черна мида, се е стаявала тъжното душа на страдащия, разбунтуван човек. Затова свидетелства дневников запис на Петя в годината, когато така внезапно посяга на живота си: “Не искам да живея в заслепение... Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота, лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля?” (7.09.1979 г.) Симптоматичен факт е, че тя му посвещава и свои детински стихове след срещата им през 1973-та и втори път – “На др. Ленков” през 1974 г. Дали Петя Дубарова не е била привлечена и от ранимостта на поетическото битие в лицето на своя редактор? Дали неговата смърт (мислена за самоубийство, макар истината да е друга?) не е предзадала модела и на нейното непримиримо спрямо житейската проза поведение, не е била един “урок” по умиране?!
Какво означават предсмъртните ѝ, печални слова – “измамена младост” и “тайна”? Българският гений на завистта ли я уби? Дисциплинарното препъване на едно “педагогическо” наказание по време на полет ли? Възрастовата криза на превръщането й от дете в жена? Или всички заедно? Един дяволски коктейл на социума, който тънкото момиче с коси на сирена трябва да изпие в бара на живота, тъй различен от сладкарница “Космос” на бургаските й празнични разходки...
Петя Стойкова Дубарова е българска поетеса. През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира природните стихии и човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.