What do you think?
Rate this book
Жажда
Елизабет скоро ще умре, но малцина знаят за болестта й – само лекарят и фризьорът й. Случайна среща с дъщеря й Коко предоставя шанс за споделяне на страшната тайна. Коко се мести да живее при майка си и това вкарва двете жени в лабиринта на сложни взаимоотношения. Миналото нахлува в настоящето с цялата безпощадност на спомените и съзнателно притулваните истини. Острите му ръбове са белязали героите така, както едно преминаване с детско колело през стъклена врата белязва завинаги тялото на Коко…
Холандското издание на Жажда се продава в тираж от 200 000 екземпляра за първите шест месеца и е първата книга на Естер Херитсен, преведена на български. Романът може да се прочете още на арабски, исландски, испански, корейски, немски, хърватски, чешки и др. По него има и игрален филм (2018).
Eстер Херитсен (1972) е нидерландска писателка, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още от дебюта ѝ през 2000 г., когато излиза сборникът с разкази Bevoorrecht bewustzijn (Привилегировано съзнание) .
Херитсен води популярна седмична колонка в телевизионния справочник VPRO и е удостоена с честта да напише подаръка за нидерландската Седмица на книгата през 2016 г. с тираж 700 000 екземпляра.
В последно време набира популярност и като автор на телевизионни и филмови сценарии. Неин е сценарият на Инстинкт (2019), с който се открива Нидерландският национален филмов фестивал и който привлича сериозно внимание на международни филмови фестивали, а също така е и нидерландската кандидатура за Оскар през 2019 г.
Романите ѝ ИSuperduif (Супергълъб, 2010) , Dorst (Жажда, 2012) , Roxy (Рокси, 2014) и De Trooster (Утешителят, 2018) са финалисти за престижната награда Libris Literature Prize.
През 2005 е удостоена с наградата BNG за втория си роман Normale dagen (Обикновени дни, 2005), а през 2014 г. получава наградата Frans Kellendonk за цялостно творчество. В началото на 2020 г. за Superduif е удостоена и с наградата Peter van Straaten Psychologieprijs за литературни произведения, които хвърлят светлина върху психични проблеми и заболявания.
Холандското издание на Жажда се продава в тираж от 200 000 екземпляра за първите шест месеца и е първата книга на Естер Херитсен, преведена на български. Романът може да се прочете още на арабски, исландски, испански, корейски, немски, хърватски, чешки и др. По него има и игрален филм (2018).
Eстер Херитсен (1972) е нидерландска писателка, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още от дебюта ѝ през 2000 г., когато излиза сборникът с разкази Bevoorrecht bewustzijn (Привилегировано съзнание) .
Херитсен води популярна седмична колонка в телевизионния справочник VPRO и е удостоена с честта да напише подаръка за нидерландската Седмица на книгата през 2016 г. с тираж 700 000 екземпляра.
В последно време набира популярност и като автор на телевизионни и филмови сценарии. Неин е сценарият на Инстинкт (2019), с който се открива Нидерландският национален филмов фестивал и който привлича сериозно внимание на международни филмови фестивали, а също така е и нидерландската кандидатура за Оскар през 2019 г.
Романите ѝ ИSuperduif (Супергълъб, 2010) , Dorst (Жажда, 2012) , Roxy (Рокси, 2014) и De Trooster (Утешителят, 2018) са финалисти за престижната награда Libris Literature Prize.
През 2005 е удостоена с наградата BNG за втория си роман Normale dagen (Обикновени дни, 2005), а през 2014 г. получава наградата Frans Kellendonk за цялостно творчество. В началото на 2020 г. за Superduif е удостоена и с наградата Peter van Straaten Psychologieprijs за литературни произведения, които хвърлят светлина върху психични проблеми и заболявания.
209 pages, Paperback
First published October 1, 2012
22 people are currently reading
1396 people want to read
About the author
Esther Gerritsen
23 books180 followersEsther Gerritsen (1972) is a Dutch novelist, columnist and screenwriter. Since her 2000 debut with Bevoorrecht bewustzijn (Privileged Consciousness), Gerritsen has been considered one of the best authors in the Netherlands and makes regular appearances on radio programs and at international literary festivals such as Litquake and Wordfest.
Her novels Superduif (Superdove, 2010), Dorst (Craving, 2012), Roxy (2014) and De Trooster (The Comforter, 2018) were all shortlisted for the Libris Literature Prize. In 2005 she was awarded the BNG prize for her second novel Normale dagen (Ordinary Days, 2005) and in 2014 she was awarded the Frans Kellendonk prize for her body of work. Gerritsen writes a popular weekly column in the VPRO TV guide and she had the honour of writing the Dutch Book Week gift in 2016 with a print run of 700,000 copies.
She is currently making a name for herself as a screenwriter for film and TV. She wrote the scenario for Instinct (Halina Reijn, 2019), which was the opening film at the Dutch National Film Festival, was praised and lauded at international filmfestivals such as Locarno, Toronto and London and is the Dutch entry for the 2019 Oscars. She is a co-writer of the new TV series Red Light, which will premiere in 2020 featuring Maaike Neuville, Halina Reijn and Carice van Houten (Game of Thrones).
Her novels Superduif (Superdove, 2010), Dorst (Craving, 2012), Roxy (2014) and De Trooster (The Comforter, 2018) were all shortlisted for the Libris Literature Prize. In 2005 she was awarded the BNG prize for her second novel Normale dagen (Ordinary Days, 2005) and in 2014 she was awarded the Frans Kellendonk prize for her body of work. Gerritsen writes a popular weekly column in the VPRO TV guide and she had the honour of writing the Dutch Book Week gift in 2016 with a print run of 700,000 copies.
She is currently making a name for herself as a screenwriter for film and TV. She wrote the scenario for Instinct (Halina Reijn, 2019), which was the opening film at the Dutch National Film Festival, was praised and lauded at international filmfestivals such as Locarno, Toronto and London and is the Dutch entry for the 2019 Oscars. She is a co-writer of the new TV series Red Light, which will premiere in 2020 featuring Maaike Neuville, Halina Reijn and Carice van Houten (Game of Thrones).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 165 reviews
December 25, 2018
I finished this short novel yesterday by Dutch author Esther Gerritsen....translated by
Michele Hutchinson. “Craving” was shortlisted for the Vondel Prize, and had recently been made into a Dutch film under its original title, “Dorst”.
Dorst......is the Dutch word for Thirst.
This book can be read in one or two sittings. It doesn’t require much investment in our reading time,
We need extended hours to ponder, contemplate, interpret, evaluate, chew over, and think about. The author doesn’t fill in all the gaps - she leaves a lot of room for the reader to draw their own conclusions. Perhaps discuss with other readers and debate the issues.
Read this if in the mood for a short psychological-look at dysfunction core relationships.
At times I wondered “is the prose suppose to be funny or devastating?”
“An autism Diagnosis or not?”
A child’s accident? Oh yes....much to wonder. It’s mysterious- what the heck? A mother’s behavior is odd....what to make of it?
A daughter’s behavior isn’t conventional, what to make of her choices? etc?
There are a few sex graphic scenes which might make some readers uncomfortable....but if you can include them - or if they don’t bother you - this is a fascinating novel - which most people will devour in one sitting. It’s a disturbing story with sophisticated humor.
The writing is fearless. Dialogues are painful and comical.
The characters are complex. They get under your skin!!!
At the start, Elizabeth unexpectedly runs into her adult daughter, Coco, riding her bike. They are separated by two bike paths and two lanes of traffic and a double tramline. Coco see’s her mother too.
Elizabeth was coming out of the chemist’s with a bag of medication in her hand.
We learn later, that Coco didn’t grow up with her mother. After her first five years, she lived with her father and stepmother. One night a week Coco spent the night at her mother’s house. That’s it. One night a week with her mother. We wonder why.
We also know at the start of the novel that Elizabeth is dying. The bag of medication is her proof. ( as though words alone wouldn’t be enough to tell her daughter she is dying). Elizabeth makes the effort to cross the streets and tramline to tell Coco her news.
It was VERY NOSY. Their conversation is awkwardly addicting to read. RAIN was starting.
Mom notices Coco is fat...more than last time fat. Her hair is short ( they have the same hairdresser).
Elizabeth keeps talking about the ‘bag’ - of medication....says “I need to tell people”.
“What, Mum.”
“That I might die. But we don’t know when, you know. It might be months”.
The conversation continues. Questions & details about the Cancer.
The rain comes down harder. They are getting soaked. They say they will call each other.
There seemed to be something very off putting - (crappy place) - and timing for Elizabeth to give her daughter her news.
Han’s is Coco’s boyfriend. He’s older - A psychologist. The way they meet is hilarious - fitting with the character we begin to learn about Coco. I’m not saying it’s a healthy relationship- but it ‘was’ funny how they met. He will later become an ex- boyfriend. Coco will ‘crave’ him as she does food, alcohol, and sex with strangers.
Han diagnosed Elizabeth with Autism. ( he had never even met her yet).
My thoughts about Elizabeth is that she loved her ex husband obsessively- but she called her husband a dog. Not like in a negative way even - but it was strange - and he clearly didn’t like it.
Elizabeth was too narcissistic to be a mother - but Autism? I’m not so sure.
Yet her dying? We do ‘feel’ for her. Mixed with oddness. We feel for all the characters - mixed with ranges of emotions.
Coco and Han’s go to dinner with Coco’s father, Wilbert, and her stepmother, Miriam.
Coco tells them her mother is dying. The dinner conversation gets intense after Coco announces she plans to move in with her mother and help her die. Nobody approves. We learn that Elizabeth locked Coco in her room every day when she was 2 years of age. Wilbert was drunk during those days and didn’t even notice until he got sober ( Miriam’s influence - whom he met when she came to work for him).
Coco moves in with Elizabeth. If you wonder about the two fish on the book cover -
very eye-catching in my opinion - it will become more clear after Biological mother and daughter are living together every day. Much more going on....lots to chew on as I mentioned already. Great ending!
Quizzical perhaps - but nothing mundane about this nuanced page-turner!!!
Michele Hutchinson. “Craving” was shortlisted for the Vondel Prize, and had recently been made into a Dutch film under its original title, “Dorst”.
Dorst......is the Dutch word for Thirst.
This book can be read in one or two sittings. It doesn’t require much investment in our reading time,
We need extended hours to ponder, contemplate, interpret, evaluate, chew over, and think about. The author doesn’t fill in all the gaps - she leaves a lot of room for the reader to draw their own conclusions. Perhaps discuss with other readers and debate the issues.
Read this if in the mood for a short psychological-look at dysfunction core relationships.
At times I wondered “is the prose suppose to be funny or devastating?”
“An autism Diagnosis or not?”
A child’s accident? Oh yes....much to wonder. It’s mysterious- what the heck? A mother’s behavior is odd....what to make of it?
A daughter’s behavior isn’t conventional, what to make of her choices? etc?
There are a few sex graphic scenes which might make some readers uncomfortable....but if you can include them - or if they don’t bother you - this is a fascinating novel - which most people will devour in one sitting. It’s a disturbing story with sophisticated humor.
The writing is fearless. Dialogues are painful and comical.
The characters are complex. They get under your skin!!!
At the start, Elizabeth unexpectedly runs into her adult daughter, Coco, riding her bike. They are separated by two bike paths and two lanes of traffic and a double tramline. Coco see’s her mother too.
Elizabeth was coming out of the chemist’s with a bag of medication in her hand.
We learn later, that Coco didn’t grow up with her mother. After her first five years, she lived with her father and stepmother. One night a week Coco spent the night at her mother’s house. That’s it. One night a week with her mother. We wonder why.
We also know at the start of the novel that Elizabeth is dying. The bag of medication is her proof. ( as though words alone wouldn’t be enough to tell her daughter she is dying). Elizabeth makes the effort to cross the streets and tramline to tell Coco her news.
It was VERY NOSY. Their conversation is awkwardly addicting to read. RAIN was starting.
Mom notices Coco is fat...more than last time fat. Her hair is short ( they have the same hairdresser).
Elizabeth keeps talking about the ‘bag’ - of medication....says “I need to tell people”.
“What, Mum.”
“That I might die. But we don’t know when, you know. It might be months”.
The conversation continues. Questions & details about the Cancer.
The rain comes down harder. They are getting soaked. They say they will call each other.
There seemed to be something very off putting - (crappy place) - and timing for Elizabeth to give her daughter her news.
Han’s is Coco’s boyfriend. He’s older - A psychologist. The way they meet is hilarious - fitting with the character we begin to learn about Coco. I’m not saying it’s a healthy relationship- but it ‘was’ funny how they met. He will later become an ex- boyfriend. Coco will ‘crave’ him as she does food, alcohol, and sex with strangers.
Han diagnosed Elizabeth with Autism. ( he had never even met her yet).
My thoughts about Elizabeth is that she loved her ex husband obsessively- but she called her husband a dog. Not like in a negative way even - but it was strange - and he clearly didn’t like it.
Elizabeth was too narcissistic to be a mother - but Autism? I’m not so sure.
Yet her dying? We do ‘feel’ for her. Mixed with oddness. We feel for all the characters - mixed with ranges of emotions.
Coco and Han’s go to dinner with Coco’s father, Wilbert, and her stepmother, Miriam.
Coco tells them her mother is dying. The dinner conversation gets intense after Coco announces she plans to move in with her mother and help her die. Nobody approves. We learn that Elizabeth locked Coco in her room every day when she was 2 years of age. Wilbert was drunk during those days and didn’t even notice until he got sober ( Miriam’s influence - whom he met when she came to work for him).
Coco moves in with Elizabeth. If you wonder about the two fish on the book cover -
very eye-catching in my opinion - it will become more clear after Biological mother and daughter are living together every day. Much more going on....lots to chew on as I mentioned already. Great ending!
Quizzical perhaps - but nothing mundane about this nuanced page-turner!!!
February 4, 2020
Жаждата за живот, в който си ценен такъв, какъвто си; жаждата за семейство и обич; жаждата за свят, в който най-близките ти хора - тези, които те разбират - не се изчерпват с колегата и фризьора. Героите на Херитсен жадуват всичко това и още много, но живеят иначе, не се справят с комплексите си, нараняват се, защото не умеят да се подкрепят. Търсят опора в миналото, иска им се да го пренапишат, но се провалят пак и пак. Жестовете на обич и привързаност се израждат в хиперболизирани гротескни действия, в помпозни декларативни актове, лишени от дълбочина и смисъл. Неразделна част от тях е ритуализирането на храната. Храната като пристан. И сексът като пристан - секс без любов обаче, изпразнен от съдържание, по-близък до животинския нагон, отколкото до възвишената романтика или дълбоките чувства. Всички в "Жажда" - всичко в "Жажда"! - уж искат да се предпазят и подкрепят един друг, но опитите за грижа са по същество затваряне в клетка, превъртане на ключ - и емоционално, но и съвсем буквално. Естер Херитсен, като повечето добри писатели, е и добър психолог. Помества своята история между първите и последните дни на живота. И в резултат ни предлага една плътна, по холандски прибрана, но дълбока и неспокойна книга за човека, за болките ни, за отношенията помежду ни. Книга за мислене и преживяване. Струва си да се прочете в компанията на "Вечерята" на Херман Кох - не само защото на български и двете книги говорят през думите на Мария Енчева. Посланията им се допълват, регистрите им са сходни, логиката на изграждане на образите си кореспондира.
March 18, 2021
(Издава се част от сюжета)
"Жажда" на холандската писателка Естер Херитсен е част от поредицата "По пътя" на изд. ICU, която ни среща с отличени съвременни автори от всички краища на света. Това е кратък, камерен роман, изграден предимно от диалози и готов да бъде пренесен на театралната сцена.
Самата Естер Херитсен е изучавала литература и театрознание и, освен романи, пише и пиеси. Опитът ѝ в писането за театъра си проличава още в първите страници на "Жажда". Романът започва ударно, без опознавателно встъпление, със случайната среща на Елизабет с дъщеря ѝ Коко на улицата. В разговора им, сякаш между другото, майката съобщава, че е болна от рак. Двете не са се виждали отдавна и още първият диалог помежду им загатва за отношения, изпълнени с напрежение, неизказаност и натрупани разочарования. Срещата им, при която майка и дъщеря се намират от двете страни на трамвайната линия и две автомобилни платна, метафоризира отдавна отворената пропаст помежду им, хладната дистанция и отчужденост.
Целият отзив:
http://knigata365.com/jajda-ester-her...
"Жажда" на холандската писателка Естер Херитсен е част от поредицата "По пътя" на изд. ICU, която ни среща с отличени съвременни автори от всички краища на света. Това е кратък, камерен роман, изграден предимно от диалози и готов да бъде пренесен на театралната сцена.
Самата Естер Херитсен е изучавала литература и театрознание и, освен романи, пише и пиеси. Опитът ѝ в писането за театъра си проличава още в първите страници на "Жажда". Романът започва ударно, без опознавателно встъпление, със случайната среща на Елизабет с дъщеря ѝ Коко на улицата. В разговора им, сякаш между другото, майката съобщава, че е болна от рак. Двете не са се виждали отдавна и още първият диалог помежду им загатва за отношения, изпълнени с напрежение, неизказаност и натрупани разочарования. Срещата им, при която майка и дъщеря се намират от двете страни на трамвайната линия и две автомобилни платна, метафоризира отдавна отворената пропаст помежду им, хладната дистанция и отчужденост.
Целият отзив:
http://knigata365.com/jajda-ester-her...
This entire review has been hidden because of spoilers.
March 8, 2015
Some books draw you in with an intriguing premise, extraordinary characters or dramatic locations. I’m just as fascinated by writers who create something entrancing out of the everyday.
Craving is the story of an apparently ordinary family in an unnamed Dutch town. It begins when Elisabeth has a chance meeting in the street with her adult daughter, Coco. Elisabeth takes the opportunity to tell her some important news – she is dying.
The dark humour of the book is immediately apparent. Coco cycles away, filled with excitement at the news, calculating how she can manipulate it for her own ends. Elisabeth is left with an awkward sense that she hasn’t quite dealt with this as she should.
Elisabeth is described by her family as having autism. She struggles to negotiate the complexities of her relationships with her ex-husband and daughter. She feels more at ease with her hairdresser.
Coco soon moves back into her mother’s home. This is less an act of compassion than an attempt to provoke her boyfriend, whose interest in her is waning. When mother and daughter are thrown together, the tensions between them are highlighted. Coco constantly seeks sensation – overeating, sex in public, petty acts of destruction. Elisabeth longs for calm and order. Coco wants answers about her past but for Elisabeth the questions make no sense.
The author of Craving is also a playwright and this book has some of the feel of a stage play. It takes place in a small number of locations and the encounters between the characters are tightly drawn. Elisabeth’s inability to understand the dynamics of her family is at times poignant, at others funny and occasionally enviable. While those around her are weighted down with guilt and empathy, she is free to say what she thinks – with comic consequences.
However, the author also takes us deep into the characters. She shows the ways that Elisabeth and Coco have shaped each other. In particular, she gives us a sense of what it would be like to be Elisabeth – what she sees, what she fails to understand but also the perceptions she has that others lack – her faithful memory, her sense of the texture of things, the taste and scent of emotions and events.
I was almost afraid to get to the end. I didn’t want melodrama, but nor did I want another literary novel which is beautifully written but unresolved. I needn’t have worried. In keeping with the rest the end is subtle but startling.
I received a free copy of this book from the publisher in exchange for an honest review.
This review first appeared on The Next Best Book blog: http://thenextbestbookblog.blogspot.c...
Craving is the story of an apparently ordinary family in an unnamed Dutch town. It begins when Elisabeth has a chance meeting in the street with her adult daughter, Coco. Elisabeth takes the opportunity to tell her some important news – she is dying.
The dark humour of the book is immediately apparent. Coco cycles away, filled with excitement at the news, calculating how she can manipulate it for her own ends. Elisabeth is left with an awkward sense that she hasn’t quite dealt with this as she should.
Elisabeth is described by her family as having autism. She struggles to negotiate the complexities of her relationships with her ex-husband and daughter. She feels more at ease with her hairdresser.
Coco soon moves back into her mother’s home. This is less an act of compassion than an attempt to provoke her boyfriend, whose interest in her is waning. When mother and daughter are thrown together, the tensions between them are highlighted. Coco constantly seeks sensation – overeating, sex in public, petty acts of destruction. Elisabeth longs for calm and order. Coco wants answers about her past but for Elisabeth the questions make no sense.
The author of Craving is also a playwright and this book has some of the feel of a stage play. It takes place in a small number of locations and the encounters between the characters are tightly drawn. Elisabeth’s inability to understand the dynamics of her family is at times poignant, at others funny and occasionally enviable. While those around her are weighted down with guilt and empathy, she is free to say what she thinks – with comic consequences.
However, the author also takes us deep into the characters. She shows the ways that Elisabeth and Coco have shaped each other. In particular, she gives us a sense of what it would be like to be Elisabeth – what she sees, what she fails to understand but also the perceptions she has that others lack – her faithful memory, her sense of the texture of things, the taste and scent of emotions and events.
I was almost afraid to get to the end. I didn’t want melodrama, but nor did I want another literary novel which is beautifully written but unresolved. I needn’t have worried. In keeping with the rest the end is subtle but startling.
I received a free copy of this book from the publisher in exchange for an honest review.
This review first appeared on The Next Best Book blog: http://thenextbestbookblog.blogspot.c...
May 23, 2021
“Жажда” е задущаваща, депресираща и мрачна книга! Атмосферата е камерна и намразих всички герои до един.
Книгата е част от поредицата *По пътя* на издателство ICU, която има за цел да ни запознае с бележити автори от различни държави.
Корицата на Живко Петров е феноменална, а оформлението, както винаги е безупречно!
Четях и се чудех защо си го причинявам - слава Богу историята е кратка и въпреки гореописаното се чете много бързо.
Елизабет вижда дъщеря си Коко случайно на улицата и ей така насред нищото, на трамвайните релси и казва, че е болна от рак и умира. Двете разменят повърхностни реплики и за читателя бързо става ясно, че майка и дъщеря не са близки че ще забием в драма.
Аз знам, че скандинавските автори са особени и пак ми дойде в повече... През цялото време имах усещането, че съм във филм на Ларс фон Триер и тягосното чувство ме преследваще през страниците както, докато гледах “Догвил”...
“Счупени” хора, извратени отношения и мрак 🖤
Бих казала, че книгата е за ценителите на скандинавската литература и тежките четива.
А аз рязко имам нужда от любовен роман...
Книгата е част от поредицата *По пътя* на издателство ICU, която има за цел да ни запознае с бележити автори от различни държави.
Корицата на Живко Петров е феноменална, а оформлението, както винаги е безупречно!
Четях и се чудех защо си го причинявам - слава Богу историята е кратка и въпреки гореописаното се чете много бързо.
Елизабет вижда дъщеря си Коко случайно на улицата и ей така насред нищото, на трамвайните релси и казва, че е болна от рак и умира. Двете разменят повърхностни реплики и за читателя бързо става ясно, че майка и дъщеря не са близки че ще забием в драма.
Аз знам, че скандинавските автори са особени и пак ми дойде в повече... През цялото време имах усещането, че съм във филм на Ларс фон Триер и тягосното чувство ме преследваще през страниците както, докато гледах “Догвил”...
“Счупени” хора, извратени отношения и мрак 🖤
Бих казала, че книгата е за ценителите на скандинавската литература и тежките четива.
А аз рязко имам нужда от любовен роман...
April 11, 2020
Тази книга ме измъчи, раздразни, обезсили, а на моменти изпитвах желание да шибна по един шамар на героите й. Ако и с вас се случи същото, то бъдете спокойни - това е правилната и здравословна реакция - спрямо студенината, безизходността, невъзможността за общуване, липсата на емпатия, личностните и социални дефицити, които ледено струят от нея и до края не ни дават възможност за катарзис, макар книгата да завършва с красив художествен опит за житейска симетрия. Този неголям роман с уж изчистен, непретенциозен, бърз стил а ла драматургичен сценарий и много диалози се чете всъщност усилно. То е като общуването с аутист - неслучайно загатната диагноза при една от двете главни героини, но всъщност метафора за разглежданата в книгата междуличностна динамика и може би намек за социалния разпад в съвременното общество.
За сюжета в “Жажда” на Естер Херитсен има достатъчно писано в интернет (изд. ICU, 2020), така че ще го напомня само с няколко изречения. Mайка (Елизабет) и дъщеря (Коко) се срещат случайно на улицата, където първата сервира на другата новината, че умира от рак. Малко по-късно дъщерята решава да се върне да живее за оставащото време при разведената си майка - решение, взето малко напук, малко прагматично и малко защото “така е редно”. Трудността в общуването им и старите рани излизат на преден план. Това, струва ми се е достатъчно. Сега нека погледнем онова отдолу.
Впрочем, малка отметка. Една от особеностите при редица хора от аутистичния спектър е именно нуждата им средата или изобщо нещата, които познават, да остават непроменени, фиксирани. Когато Елизабет, чиято дъщеря по собственото й признание съществува “само по уговорка”, я среща случайно, техните оразмерени, предвидими отношения излизат от руслото си. “Нещо не е както трябва, нещо трябва да се разреши”, мисли си Елизабет за нарушения аутистичен ред.
Дефицитите в живота и личността на героите стават видими незабавно.
Нито една от техните реакциите не e социално приемлива. Умиращата Елизабет споделя новината първо с фризьора си, а когато си помисля, че трябва да го съобщи на дъщеря си, “се разсмива като човек, който трябва да разкаже виц”. Когато научава, Коко пък изпитва почти възбудено усещане в стомаха, като от влюбване или глад, предвкусвайки реакцията на другите, когато им го разкаже.
Прочетете остатъка от ревюто тук: https://bit.ly/3aWXnZ7
За сюжета в “Жажда” на Естер Херитсен има достатъчно писано в интернет (изд. ICU, 2020), така че ще го напомня само с няколко изречения. Mайка (Елизабет) и дъщеря (Коко) се срещат случайно на улицата, където първата сервира на другата новината, че умира от рак. Малко по-късно дъщерята решава да се върне да живее за оставащото време при разведената си майка - решение, взето малко напук, малко прагматично и малко защото “така е редно”. Трудността в общуването им и старите рани излизат на преден план. Това, струва ми се е достатъчно. Сега нека погледнем онова отдолу.
Впрочем, малка отметка. Една от особеностите при редица хора от аутистичния спектър е именно нуждата им средата или изобщо нещата, които познават, да остават непроменени, фиксирани. Когато Елизабет, чиято дъщеря по собственото й признание съществува “само по уговорка”, я среща случайно, техните оразмерени, предвидими отношения излизат от руслото си. “Нещо не е както трябва, нещо трябва да се разреши”, мисли си Елизабет за нарушения аутистичен ред.
Дефицитите в живота и личността на героите стават видими незабавно.
Нито една от техните реакциите не e социално приемлива. Умиращата Елизабет споделя новината първо с фризьора си, а когато си помисля, че трябва да го съобщи на дъщеря си, “се разсмива като човек, който трябва да разкаже виц”. Когато научава, Коко пък изпитва почти възбудено усещане в стомаха, като от влюбване или глад, предвкусвайки реакцията на другите, когато им го разкаже.
Прочетете остатъка от ревюто тук: https://bit.ly/3aWXnZ7
Read
December 30, 2020Книга само с отрицателни герои. Абсолютно прогнило, разложено семейство, сякаш събрало всички смъртни грехове, бездушие, арогантност, психопатия, себичност и лицемерие на света. Толкова безкрайно антипатични персонажи, така вбесяваща книга, която бях готова да захвърля още преди да съм минала средата... Токсични семейни и междуличностни отношения, направо се насилвах да я дочета. И не защото е лоша - за да ми въздейства така силно, значи авторката си е свършила работата много добре - а защото няма един човечен човек, само душевни зомбита. Ще ми се никога да не ни се бяха пресичали пътищата с произведението, защото сега усещам вакуум в душата, но и отрова от срещата с тази шайка изроди. Да не се разбира като негативно мнението ми - просто покварата от книгата е прекалено достоверна (във всеки смисъл на думата) и разяжда душата още от първите страници. Ще чета Херитсен с едно наум вече :)
December 26, 2016
Dit is zo een boek waarvan je stiekem zou willen dat je het zelf schreef.
Illusoire - want dat zijn ze net niet - contradicties wisselen elkaar af. Hoe pijnlijk mooi het zoeken naar verbinding is, maakt Gerritsen duidelijk in een kleine 216 pagina's. De moeder-dochter relatie wordt hier in al haar complexiteit omschreven. Bovendien is het boek een verzameling van parelachtige zinnen.
Pijn en schoonheid komen, net zoals moeder en dochter, steeds dichter naast elkaar te liggen tot ze elkaar vinden. Gerritsen pakt je bij de strot en laat je niet meer los. Ze doet het... alweer.
Waanzinnig mooi.
Illusoire - want dat zijn ze net niet - contradicties wisselen elkaar af. Hoe pijnlijk mooi het zoeken naar verbinding is, maakt Gerritsen duidelijk in een kleine 216 pagina's. De moeder-dochter relatie wordt hier in al haar complexiteit omschreven. Bovendien is het boek een verzameling van parelachtige zinnen.
Pijn en schoonheid komen, net zoals moeder en dochter, steeds dichter naast elkaar te liggen tot ze elkaar vinden. Gerritsen pakt je bij de strot en laat je niet meer los. Ze doet het... alweer.
Waanzinnig mooi.
February 28, 2013
Wat weet Gerritsen haar personages haarfijn neer te zetten! Iedere observatie is raak. Ze is de koningin van de ongemakkelijke en pijnlijke maar tevens grappige situaties. Ze beschrijft alle facetten van eenzaamheid zonder daar zielig over te doen; bij haar is iedereen een volstrekte loner en verloopt alle menselijke contact stroef, behalve bij de kapper. In tijden niet zulke prettige, kloppende Nederlandse dialogen gelezen. Ik voel me echt thuis in haar wereld.
May 8, 2017
Als je zin hebt in de normale kost wat wij Nederlandse Literatuur noemen, is dit boek HET boek voor jou.
De meest behandelden onderwerpen komen er uiteraard weer in voor:
-Ziekte
-Een familie die uit elkaar ligt
-Autisten
-Dikke mannen
-Seks in een bar met vreemden
-Alcohol
-Gevloek
-Veel onnodig drama
-Seks
-Teleurstellingen na teleurstellingen
"Dag vis." "Dag viswijf." ongeveer de enige goede conversatie in het gehele boek.
De meest behandelden onderwerpen komen er uiteraard weer in voor:
-Ziekte
-Een familie die uit elkaar ligt
-Autisten
-Dikke mannen
-Seks in een bar met vreemden
-Alcohol
-Gevloek
-Veel onnodig drama
-Seks
-Teleurstellingen na teleurstellingen
"Dag vis." "Dag viswijf." ongeveer de enige goede conversatie in het gehele boek.
September 28, 2020
"Жажда" на Естер Херитсен е странно и нетипично четиво. Колкото повече го разгръщате, толкова по-неясни и необясними ще ви се струват събитията в него. Неведнъж ще се зачудите дали и на вас би ви било по силите да живеете в подобна обстановка и в такива взаимотношения. Ще се запитате дали нелогичното държание на героите е оправдано и с изненада ще установите, че всъщност може да намерите някакъв мотив за него.
Предвид естеството на историята, донякъде разбирам включването на няколкото графични сексуални сцени. Като цяло обаче ми се сториха излишни и по-скоро стоят не на място в текста, сякаш единственото им предназначение е да шокират читателя. Честно казано, сюжетът изобщо нямаше да пострада, ако бяха обрисувани с по две по-обрани изречения. Не ме разбирайте погрешно – нямам нищо против такъв тип подробности, но когато са на правилното място и с правилната цел.
“Жажда” на Естер Херитсен е нестандартен роман, който отваря врати към много болезнени теми, поднесени по особен и отличаващ се начин. Ще станете свидетели на различната култура и нравствени порядки, които със сигурност ще ви изненадат. Воайорският поглед към чуждия живот ще ви даде повод за размисъл относно собствените ви взаимоотношения с хората около вас, а възприятията ви за смъртта и любовта може да се изкривят и променят драстично.
Цялото ревю тук.
Предвид естеството на историята, донякъде разбирам включването на няколкото графични сексуални сцени. Като цяло обаче ми се сториха излишни и по-скоро стоят не на място в текста, сякаш единственото им предназначение е да шокират читателя. Честно казано, сюжетът изобщо нямаше да пострада, ако бяха обрисувани с по две по-обрани изречения. Не ме разбирайте погрешно – нямам нищо против такъв тип подробности, но когато са на правилното място и с правилната цел.
“Жажда” на Естер Херитсен е нестандартен роман, който отваря врати към много болезнени теми, поднесени по особен и отличаващ се начин. Ще станете свидетели на различната култура и нравствени порядки, които със сигурност ще ви изненадат. Воайорският поглед към чуждия живот ще ви даде повод за размисъл относно собствените ви взаимоотношения с хората около вас, а възприятията ви за смъртта и любовта може да се изкривят и променят драстично.
Цялото ревю тук.
August 15, 2015
Ongemakkelijk, kil, treurig en eenzaam zonder dat bij de naam te noemen: praktisch alles gaat via dialogen. Coco en moeder Elisabeth kunnen niet goed met elkaar overweg, maar Coco trekt bij haar moeder in als blijkt dat ze op sterven ligt. Alles aan hun relatie is raar, en ook alles is raar aan hun relatie met anderen. Ik werd er ongemakkelijk van en dat vind ik knap. Einde een beetje een cliché dat niet bij het verhaal past, vind ik.
March 19, 2020
„Жажда“ е част от поредицата „По пътя“ на издателство „ICU“, които ни запознават със съвременни писатели от цял свят и техните творби. Холандската писателка Естер Херитсен, която е предизвикала истински фурор с книгата в родината си, определено спечели още един почитател в мое лице.
„Жажда“ е един от най-кратките романи, които съм чел, с една от най-истинските и семпли истории. История за една майка, която в края на дните си има една огромна жажда за живот, само че с повече обич в него и повече близки хора. История за една дъщеря, която търси истинската любов, не само секс без чувства, само че на грешните места и определено по грешния начин. История за семейство, което просто не му е писано.
Като цяло обстановката на книгата е особена. Проследява как една шепа хора се опитват да стигнат един до друг – физически и емоционално, но толкова се оплитат в тези свои опити и толкова се объркват от всичко това, че нещата стават даже още по-зле.
Определено мога да кажа, че Естер Херитсен е един много добър психолог. Само тогава може да изградиш такъв роман. Докато четях книгата знаех, че това може да е историята на съседката от горния етаж, или на колежката ми, с която ще пием кафе утре .. може би дори на някоя моя близка приятелка. И точно в това е силата на „Жажда“ – просто е човешка.
Определено ви препоръчвам „Жажда“ – историята не е от най-леките, но ще ви спечели с искреност и човечност. А май напоследък тези две неща доста ни липсват.
Пълното ревю тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
„Жажда“ е един от най-кратките романи, които съм чел, с една от най-истинските и семпли истории. История за една майка, която в края на дните си има една огромна жажда за живот, само че с повече обич в него и повече близки хора. История за една дъщеря, която търси истинската любов, не само секс без чувства, само че на грешните места и определено по грешния начин. История за семейство, което просто не му е писано.
Като цяло обстановката на книгата е особена. Проследява как една шепа хора се опитват да стигнат един до друг – физически и емоционално, но толкова се оплитат в тези свои опити и толкова се объркват от всичко това, че нещата стават даже още по-зле.
Определено мога да кажа, че Естер Херитсен е един много добър психолог. Само тогава може да изградиш такъв роман. Докато четях книгата знаех, че това може да е историята на съседката от горния етаж, или на колежката ми, с която ще пием кафе утре .. може би дори на някоя моя близка приятелка. И точно в това е силата на „Жажда“ – просто е човешка.
Определено ви препоръчвам „Жажда“ – историята не е от най-леките, но ще ви спечели с искреност и човечност. А май напоследък тези две неща доста ни липсват.
Пълното ревю тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
May 8, 2020
Ik heb van Esther Gerritsen in 2016 haar boekenweekgeschenk "Broer" gelezen maar kwam nu pas aan een van haar romans toe en het smaakt naar meer. Dorst is geen omvangrijk boek in fysieke zin maar dit zwartkomische familiedrama speelt - bij mij in ieder geval - in het hoofd door na het lezen. Mooie beelden, rake observaties, scherpe dialogen, herkenbare personages. Een aanrader.
September 20, 2018
Ik zeg wow. En dan niet eens vanwege het thema of de prikkelende vrouwelijke hoofdrollen, maar vanwege het krachtig overbrengen van beklemming. Echt prachtig hoe Esther erin slaagt te tonen hoe mensen elkaar niet kunnen bereiken, hoe ze onmachtig communiceren.
January 12, 2021
De dialogen waren weer messcherp en soms voelde ik me erg ongemakkelijk hoe een dochter en moeder op zo'n manier met elkaar kunnen omgaan. De dialogen waren vaak meesterlijk.
toch waren er veel dingen waar ik mij aan ergerde. Zo vond ik het raar dat Coco opeens mannen wilden pijpen in een baan waar iedereen bij kan zijn.
SPOILER: Ik vond dat het boek had moeten eindigen bij de dood van de moeder. Ik vond de scène dat haar geest nog door het huis loopt onnodig. Omdat het verhaal doorging vond ik het moeilijk om door te lezen.
toch waren er veel dingen waar ik mij aan ergerde. Zo vond ik het raar dat Coco opeens mannen wilden pijpen in een baan waar iedereen bij kan zijn.
SPOILER: Ik vond dat het boek had moeten eindigen bij de dood van de moeder. Ik vond de scène dat haar geest nog door het huis loopt onnodig. Omdat het verhaal doorging vond ik het moeilijk om door te lezen.
June 27, 2015
Ojee, een nieuwe favoriete schrijver erbij.
July 21, 2014
"Dorst" is een korte, beklijvende roman waarin Esther Gerritsen op bijzonder krachtige wijze de verhoudingen weergeeft tussen Coco, een studerende dochter en Elisabeth, haar terminaal zieke moeder. De dames zijn elkaar uit het oog verloren en bij een toevallige ontmoeting op straat vindt Elisabeth dat het perfecte moment om op onbeholpen manier haar dochter te vertellen dat ze doodgaat. Dochterlief, die vindt dat ze iets moet doen (of schuilt er ook iets anders achter?), besluit bij haar moeder in te trekken voor de tijd die haar nog rest. Het onvermogen om te communiceren, écht te communiceren dan, wordt pijnlijk duidelijk in de korte, krachtige en vaak ridicule dialogen tussen de twee vrouwen. Dat is zonder twijfel de bijzondere sterkte van het boek.
"Mama? Coco denkt aan een houten kistje met blokken dat ze als kind had. Je moest er een driehoek, een vierkant en een ster indoen, door gaten met dezelfde vorm. Om ze eruit te halen moest je de hele deksel openen. Het is te lang geleden, maar toch denkt Coco dat ze zich kan herinneren dat ze de deksel niet opende, maar het kistje ondersteboven hield en schudde tot de blokken eruit vielen. Dat lukte niet, hoe hard ze ook schudde. Zo schudt ze al jaren aan haar moeder en altijd voelt ze zich de domste. Iemand die niet weet dat het zoveel handiger kan….".
"Een heel kort moment dacht Coco: daar gaat ze dan, dit zijn de laatste woorden van mijn moeder: "ik hou van jou". Mooier kan het niet. Maar toen haar moeder het zei, keer ze haar niet aan. Haar blik was op de deur gericht, niet eens schielijk. Dus knikte Coco vriendelijk naar het dressoir en zei : "ik ook van jou"….."
Daarentegen vond ik dat de expliciete seksscènes van Coco, alsook het "zweven" van de moeder door de kamer nadat ze was overleden, alle kracht uit het boek wegzogen. Het eerste totaal onnodig voor de verhaallijn, een bijkomstig thema dat hier eigenlijk niet bij past; het tweede zo bij het haar getrokken dat het de geloofwaardigheid niet ten goede kwam. Jammer, zonder deze zijsprongen was het boek zeker 4 sterren waard geweest, zo niet vijf.
"Mama? Coco denkt aan een houten kistje met blokken dat ze als kind had. Je moest er een driehoek, een vierkant en een ster indoen, door gaten met dezelfde vorm. Om ze eruit te halen moest je de hele deksel openen. Het is te lang geleden, maar toch denkt Coco dat ze zich kan herinneren dat ze de deksel niet opende, maar het kistje ondersteboven hield en schudde tot de blokken eruit vielen. Dat lukte niet, hoe hard ze ook schudde. Zo schudt ze al jaren aan haar moeder en altijd voelt ze zich de domste. Iemand die niet weet dat het zoveel handiger kan….".
"Een heel kort moment dacht Coco: daar gaat ze dan, dit zijn de laatste woorden van mijn moeder: "ik hou van jou". Mooier kan het niet. Maar toen haar moeder het zei, keer ze haar niet aan. Haar blik was op de deur gericht, niet eens schielijk. Dus knikte Coco vriendelijk naar het dressoir en zei : "ik ook van jou"….."
Daarentegen vond ik dat de expliciete seksscènes van Coco, alsook het "zweven" van de moeder door de kamer nadat ze was overleden, alle kracht uit het boek wegzogen. Het eerste totaal onnodig voor de verhaallijn, een bijkomstig thema dat hier eigenlijk niet bij past; het tweede zo bij het haar getrokken dat het de geloofwaardigheid niet ten goede kwam. Jammer, zonder deze zijsprongen was het boek zeker 4 sterren waard geweest, zo niet vijf.
December 23, 2020
'Op het krukje naast haar bed staat het oude Duralexglas. De zon verlicht elke minuscule kras, stelt alle jaren met één gebaar tentoon. Dat ziet ze terwijl haar bloed langzaam tot stilstand komt.'
November 11, 2020
"Жажда" от Естер Херитсен обхваща един много кратък отрязък от живота на едно разделено семейство, но постепенно запълва празнините в настоящето с ретроспекия назад, за да се опита да обрисува задълбочен образ на героите и да изясни поне донякъде причините за разпада на семейството и отчуждението между тях.
Съвсем леко е загатнато (или поне Елизабет така го усеща), че преди появата на Коко, с Вилбърт са имали хармонични семейни взаимоотношения, а раждането на дъщерята е създало сътресения, но това е измамно усещане на Елизабет, в една от сцените на тяхното младежко опознаване, между тях липсва близост, емоция.
И двамата много си приличат, твърде много са фиксирани върху себе си и върху работата си, и докато за Елизабет това е достатъчно, тя се чувства завършена, ценена и дори особено близка с шефа си (за нея работата и колегите заместват семейната топлина), работата ѝ е съзидание, усещането, когато докосва рамките ѝ дава смисъл, то въпреки че не може да се откъсне от магазина си, за Вилбърт това не е достатъчно, той има нужда да споделя, да общува и да усеща, че е важен за жена си и търси начин да компенсира липсата с алкохол, а по-късно и с появата на Мириам вижда шанс да започне отначало, създавайки ново семейство, където да се чувства значим. В Мириам не се усеща топлота, но нейният контрол върху Вилбърт му създава усещане, че е важен, нещо, което е липсвало преди с Елизабет.
Между героите липсва близост, общуването е лишено от искреност, те не желаят да бъдат открити и разбрани, а просто правят и казват онова, което смятат за правилно. В тях липсва съпричастност и емпатия, желанието да доставяш щастие е заменено от нуждата да усещаш различни емоции и да изпитваш удоволствие - създадени от работата, храната, алкохола и случайния секс.
По тази причина, Елизабет просто съобщава на дъщеря си, че е болна и не ѝ остава много време, на най-неподходящото място и напълно лишено от емоции, сякаш разказва забавна случка. Истинска връзка между двете никога не е имало и може би като последен шанс да опознае майка си или да разбере повече за събитията от детството си, но и защото се предполага, че така е правилно, Коко се хваща за възможността да се пренесе да живее при нея. Времето, което прекарват заедно донякъде ги сближава, но между тях остава голяма дистанция, дори неудобство при общуването, Елизабет никога не е можела да бъде грижовна, показваща обич и налагаща граници, тя не знае как да се справи с дъщеря си и още от малка я е оставяла да руши цялата къща, да размества предметите, да размазва сок ("Мърсеше, чупеше и късаше"), но се е специализирала в почистването и възстанояването на фасадния вид на дома, "Той си пиеше бирата, докато тя стоеше до плота...изпъчила задник, за да го изкуши". За Елизабет единствената близост е физическа, тя просто не може да покаже по друг начин любовта си, а за Вилбърт това не е достатъчно и алкохолът е заместител, притъпява усещането за празнота.
Тази деструктивност у Коко не може да бъде съзнателно надрасната и тя продължава по същия път, като се лута между случайни връзки, храна и алкохол. Неумението и да създава и да намира смисъл не може лесно да бъде преодоляно и случайното ѝ решение да учи руска филология се оказва поредния опит за запълване на живота ѝ, но без да има потребността да се развива, тя не напредва, липсва ѝ мотивация и желание да постигне нещо повече. У нея липсват интереси и това прави общуването ѝ с Ханс непълноценно, тя не се интересува от него, от работата му, а и няма какво интересно да му каже, освен проблемите със семейството ѝ, които звучат шокиращо за страничен наблюдател, така нищо не ги свързва.
Сред героите няма нито един, който да може да бъде определен като симпатичен или положителен, но те просто не могат да бъдат други и не си дават сметка за своите липси и неудовлетвореност или поне не са наясно как да ги преодолеят.
Коко трябва да извърви много дълъг път, за да промени живота си, да се отърси от желанието за бързо консумиране на "вредни удоволствия" и да изгради себе си като завършена личност.
Съвсем леко е загатнато (или поне Елизабет така го усеща), че преди появата на Коко, с Вилбърт са имали хармонични семейни взаимоотношения, а раждането на дъщерята е създало сътресения, но това е измамно усещане на Елизабет, в една от сцените на тяхното младежко опознаване, между тях липсва близост, емоция.
И двамата много си приличат, твърде много са фиксирани върху себе си и върху работата си, и докато за Елизабет това е достатъчно, тя се чувства завършена, ценена и дори особено близка с шефа си (за нея работата и колегите заместват семейната топлина), работата ѝ е съзидание, усещането, когато докосва рамките ѝ дава смисъл, то въпреки че не може да се откъсне от магазина си, за Вилбърт това не е достатъчно, той има нужда да споделя, да общува и да усеща, че е важен за жена си и търси начин да компенсира липсата с алкохол, а по-късно и с появата на Мириам вижда шанс да започне отначало, създавайки ново семейство, където да се чувства значим. В Мириам не се усеща топлота, но нейният контрол върху Вилбърт му създава усещане, че е важен, нещо, което е липсвало преди с Елизабет.
Между героите липсва близост, общуването е лишено от искреност, те не желаят да бъдат открити и разбрани, а просто правят и казват онова, което смятат за правилно. В тях липсва съпричастност и емпатия, желанието да доставяш щастие е заменено от нуждата да усещаш различни емоции и да изпитваш удоволствие - създадени от работата, храната, алкохола и случайния секс.
По тази причина, Елизабет просто съобщава на дъщеря си, че е болна и не ѝ остава много време, на най-неподходящото място и напълно лишено от емоции, сякаш разказва забавна случка. Истинска връзка между двете никога не е имало и може би като последен шанс да опознае майка си или да разбере повече за събитията от детството си, но и защото се предполага, че така е правилно, Коко се хваща за възможността да се пренесе да живее при нея. Времето, което прекарват заедно донякъде ги сближава, но между тях остава голяма дистанция, дори неудобство при общуването, Елизабет никога не е можела да бъде грижовна, показваща обич и налагаща граници, тя не знае как да се справи с дъщеря си и още от малка я е оставяла да руши цялата къща, да размества предметите, да размазва сок ("Мърсеше, чупеше и късаше"), но се е специализирала в почистването и възстанояването на фасадния вид на дома, "Той си пиеше бирата, докато тя стоеше до плота...изпъчила задник, за да го изкуши". За Елизабет единствената близост е физическа, тя просто не може да покаже по друг начин любовта си, а за Вилбърт това не е достатъчно и алкохолът е заместител, притъпява усещането за празнота.
Тази деструктивност у Коко не може да бъде съзнателно надрасната и тя продължава по същия път, като се лута между случайни връзки, храна и алкохол. Неумението и да създава и да намира смисъл не може лесно да бъде преодоляно и случайното ѝ решение да учи руска филология се оказва поредния опит за запълване на живота ѝ, но без да има потребността да се развива, тя не напредва, липсва ѝ мотивация и желание да постигне нещо повече. У нея липсват интереси и това прави общуването ѝ с Ханс непълноценно, тя не се интересува от него, от работата му, а и няма какво интересно да му каже, освен проблемите със семейството ѝ, които звучат шокиращо за страничен наблюдател, така нищо не ги свързва.
Сред героите няма нито един, който да може да бъде определен като симпатичен или положителен, но те просто не могат да бъдат други и не си дават сметка за своите липси и неудовлетвореност или поне не са наясно как да ги преодолеят.
Коко трябва да извърви много дълъг път, за да промени живота си, да се отърси от желанието за бързо консумиране на "вредни удоволствия" и да изгради себе си като завършена личност.
February 21, 2018
End of life novel set in AMSTERDAM
Every spring the Dutch celebrate #Boekenweek (10 – 18 March 2018) – a celebration of books and literary culture. There are dozens of events all over the country and every year top authors are commissioned to write a special festival novella which is given away free from bookshops and libraries. Craving is one of the choices this year for Boekenweek in the UK.
Elisabeth has just discovered that she is riddled with cancer and happens to come across her daughter, Coco, on the Overtoom (the new place apparently to be in Amsterdam West, according to Your Little Black Book!). Their relationship has been on ice for a while, indications of mistreatment by mother to daughter way back in early childhood, and an accident through a pane of glass come up in dialogue; but the backstory of the rift is essentially glossed over. The book is more focussed on the relationship that the two women urgently need to rebuild, initiated by Coco, who takes the arbitrary decision to move in with her mother. Yet she says of her mother “She’s not your normal woman“. Living together is clearly not going to be a bed of roses!
Coco rallies her biological father, now with Miriam, and the two descend on the dying woman. Martin, for whom Elisabeth works as a framer, has already started to take over the administration of her affairs. And the hairdresser has pertinent observations to make on what is going on. Coco herself is juggling an insecure relationship with Hans.
Death and the process of dying are hard in any relationship, and just that much harder to navigate when there has been such disconnect over years. As mum gradually sinks into a torpor, Coco can already feel the loss and is desperate to feed the creeping emptiness. The drive to do so sees her teetering on the cliff edge and it will only need a gentle push to send her into an abyss of self loathing and shocking destruction. Dismal sexual encounters ensue.
The immediacy of the relationship is well captured. The dialogue between the characters felt stilted at times and opening gambits sometimes jarred, further underlining the cracked nature of this new found but time limited relationship.
Every spring the Dutch celebrate #Boekenweek (10 – 18 March 2018) – a celebration of books and literary culture. There are dozens of events all over the country and every year top authors are commissioned to write a special festival novella which is given away free from bookshops and libraries. Craving is one of the choices this year for Boekenweek in the UK.
Elisabeth has just discovered that she is riddled with cancer and happens to come across her daughter, Coco, on the Overtoom (the new place apparently to be in Amsterdam West, according to Your Little Black Book!). Their relationship has been on ice for a while, indications of mistreatment by mother to daughter way back in early childhood, and an accident through a pane of glass come up in dialogue; but the backstory of the rift is essentially glossed over. The book is more focussed on the relationship that the two women urgently need to rebuild, initiated by Coco, who takes the arbitrary decision to move in with her mother. Yet she says of her mother “She’s not your normal woman“. Living together is clearly not going to be a bed of roses!
Coco rallies her biological father, now with Miriam, and the two descend on the dying woman. Martin, for whom Elisabeth works as a framer, has already started to take over the administration of her affairs. And the hairdresser has pertinent observations to make on what is going on. Coco herself is juggling an insecure relationship with Hans.
Death and the process of dying are hard in any relationship, and just that much harder to navigate when there has been such disconnect over years. As mum gradually sinks into a torpor, Coco can already feel the loss and is desperate to feed the creeping emptiness. The drive to do so sees her teetering on the cliff edge and it will only need a gentle push to send her into an abyss of self loathing and shocking destruction. Dismal sexual encounters ensue.
The immediacy of the relationship is well captured. The dialogue between the characters felt stilted at times and opening gambits sometimes jarred, further underlining the cracked nature of this new found but time limited relationship.
December 3, 2017
Na Roxy en Broer is Dorst het derde boek van Esther Gerristen dat ik las, en helaas is ook drie keer niet echt scheepsrecht. Haar boeken starten stuk voor stuk boeiend, lezen vlot en bevatten pijnlijke dialogen, allemaal pluspunten. Maar uiteindelijk missen ze wat mij betreft de warmte die Griet Op de Beeck aan haar dwalende karakters geeft, de spitsvondigheid waarmee Maartje Wortel verrast en de andere-wereld-in-onze-wereld waarmee Arnon Grunberg met de meest gekke situaties betekenis weet te geven aan de echte wereld. 'De vogel is ziek' (De Asielzoeker) doet op die manier veel meer van Coco die een vis is of Wilbert die een hond zou willen zijn.
Ook in Dorst beschrijft Gerritsen een mini-samenleving van mensen die door genen met elkaar verbonden zijn, maar geen idee hebben hoe ze daaraan vorm moeten geven. Dat levert zoals gezegd weer een bizar en goed begin op: Elizabeth komt haar dochter Coco tegen en besluit dat het maar eens tijd is om haar te vertellen dat ze ongeneeslijk ziek is.
Vervolgens volgen we deels de ziekte van Elizabeth, die zich veel liever door de kapper of desnoods haar ex-man Wilbert laat verzorgen dan door Coco, de dochter die ze vroeger in haar kamer opsloot (huilen deed ze toch wel) en die ze al bijna met een gevoel van opluchting voor dood had verklaard toen ze op haar 5e met haar fiets door het serreraam reed. Maar vooral volgen we de 23-jarige Coco, die geen doel heeft in haar leven (ze studeert Russisch omdat ze daar ooit een mooie zin van las), die zich vastklampt aan Hans (al weet ze dat die haar zal verlaten) en die zich anders maar verliest in heel veel drank en seks, want al houdt Coco nergens echt van, ze houdt in ieder geval wel van heel veel van wat dan ook.
Genoeg rariteiten, maar Gerritsen beschrijft haar karakters zo kil en liefdeloos dat je geen moment met een van hen gaat meeleven. En net als dat bijna gebeurt, verliest het boek zich aan het einde in een wirwar van abstracte symboliek.
Ook in Dorst beschrijft Gerritsen een mini-samenleving van mensen die door genen met elkaar verbonden zijn, maar geen idee hebben hoe ze daaraan vorm moeten geven. Dat levert zoals gezegd weer een bizar en goed begin op: Elizabeth komt haar dochter Coco tegen en besluit dat het maar eens tijd is om haar te vertellen dat ze ongeneeslijk ziek is.
Vervolgens volgen we deels de ziekte van Elizabeth, die zich veel liever door de kapper of desnoods haar ex-man Wilbert laat verzorgen dan door Coco, de dochter die ze vroeger in haar kamer opsloot (huilen deed ze toch wel) en die ze al bijna met een gevoel van opluchting voor dood had verklaard toen ze op haar 5e met haar fiets door het serreraam reed. Maar vooral volgen we de 23-jarige Coco, die geen doel heeft in haar leven (ze studeert Russisch omdat ze daar ooit een mooie zin van las), die zich vastklampt aan Hans (al weet ze dat die haar zal verlaten) en die zich anders maar verliest in heel veel drank en seks, want al houdt Coco nergens echt van, ze houdt in ieder geval wel van heel veel van wat dan ook.
Genoeg rariteiten, maar Gerritsen beschrijft haar karakters zo kil en liefdeloos dat je geen moment met een van hen gaat meeleven. En net als dat bijna gebeurt, verliest het boek zich aan het einde in een wirwar van abstracte symboliek.
July 6, 2020
Op zich een interessant thema, maar het greep me niet zo. Vaak irritant korte zinnetjes, al kan dat ook liggen aan de manier waarop het werd voorgelezen.
March 1, 2023
I don't really know how to feel about this book. The premise is interesting and the execution is perfectly fine, but I just didn't really enjoy reading it.
The dynamic between Elisabeth and Coco is unusual. It seems like they more sort of accept the other's existence than anything else. To say they like or dislike each other would be assigning too much emotion to it. Yet, simultaneously, it seems they can't really live without each other, either.
I actually rather liked Elisabeth. Not because she's particularly likeable, but because I kind of get her. She's very straightforward. She likes to frame pictures and she doesn't get why Wilbert left her because they had their routine and there was no reason to believe he'd be unhappy. She's not very nice, though. She's horrid about Coco's weight gain and terribly bitter towards Miriam, Wilbert's wife.
Coco is less likeable, which is impressive. She has a much older boyfriend who was rebounding from divorce and she doesn't really know if she especially likes him or not, but doesn't want him to leave her, either. She does impulsive things just because - it seems to ground her in reality a bit more.
The pacing of the book is a bit strange. It felt like nothing happened for most of it, and then a lot happened at once, except it still felt like very little was happening. The writing style is blunt and revealing, which works for the story, and often uses repetition for emphasis - although sometimes, the latter falls flat and feels more like padding for a word count. It's possible that it worked better in the original Dutch, though.
I don't know. I'll likely re-read it someday because it's unusual. Maybe I just wasn't in the right mood to read it and I'll read it some other time and it'll resonate with me much more.
The dynamic between Elisabeth and Coco is unusual. It seems like they more sort of accept the other's existence than anything else. To say they like or dislike each other would be assigning too much emotion to it. Yet, simultaneously, it seems they can't really live without each other, either.
I actually rather liked Elisabeth. Not because she's particularly likeable, but because I kind of get her. She's very straightforward. She likes to frame pictures and she doesn't get why Wilbert left her because they had their routine and there was no reason to believe he'd be unhappy. She's not very nice, though. She's horrid about Coco's weight gain and terribly bitter towards Miriam, Wilbert's wife.
Coco is less likeable, which is impressive. She has a much older boyfriend who was rebounding from divorce and she doesn't really know if she especially likes him or not, but doesn't want him to leave her, either. She does impulsive things just because - it seems to ground her in reality a bit more.
The pacing of the book is a bit strange. It felt like nothing happened for most of it, and then a lot happened at once, except it still felt like very little was happening. The writing style is blunt and revealing, which works for the story, and often uses repetition for emphasis - although sometimes, the latter falls flat and feels more like padding for a word count. It's possible that it worked better in the original Dutch, though.
I don't know. I'll likely re-read it someday because it's unusual. Maybe I just wasn't in the right mood to read it and I'll read it some other time and it'll resonate with me much more.
April 5, 2024
In tegenstelling tot
Gebied 19
, dat me bitter tegenviel, is Dorst van Esther Gerritsen (1972) in zekere zin nog best charmant. Ook dit verhaal kampt met banale details die niet tot de verbeelding spreken (wat heeft de schrijver toch met het eten van boterhammen?) en clichématige, gekunstelde dialogen, maar de personages zijn geloofwaardiger en interessanter. Vanaf het moment waarop dochter Coco zich afvraagt of haar terminaal zieke moeder nu eigenlijk , tonen zich de onderhuidse spanningen die ik ook waardeerde in
Broer
. Toch blijf ik achter met de indruk dat deze roman meer had verdiend. Het verhaal is vrijwel volledig opgebouwd uit dialogen, terwijl juist die zwak zijn. Verder had Gerritsen ten minste een derde van de tekst kunnen schrappen. Zonder op te schrijven wat voor de hand ligt, zou de overgebleven novelle volgens mij van hogere kwaliteit zijn geweest.
August 28, 2023
Bijzonder boekje, al word je er niet vrolijk van. Moeders (autistische) wereld wordt goed voelbaar en ook de destructieve wereld van haar dochter. Helaas blijft de diepgang nog wel uit, je hoopt op echt goede gesprekken dus moeder en dochter als ze fysiek in ieder geval dichter bij elkaar komen. De uitspattingen van dochter overvielen me, ik zag ze niet aankomen en de grofheid had van mij ook niet gehoeven. Helaas blijft de gedachtenwereld toch net iets te vaag, waardoor je veel moet gissen. Desalniettemin raakt het me ergens wel.
November 30, 2018
‘We moeten de smaak erbij verzinnen, dat moeten we zelf doen.’
August 12, 2023
? Ik was enthousiast over zowel De terugkeer als Broer, dus had wel hoge verwachtingen van dit boek uit de kast van mijn vrouw..
🤔Gewoon erg genoten van dit boek, herkenbare gesprekjes (ik heb ervaring met lastige gesprekken en mensen die autistische karaktertrekken hebben ;-)) en een aantal keren mooie beeldspraak, beelden, maar het ging toch om de gesprekjes net zoals bij de andere 2 mooie boeken die ik van haar gelezen heb.
MW 12/8/23
🤔Gewoon erg genoten van dit boek, herkenbare gesprekjes (ik heb ervaring met lastige gesprekken en mensen die autistische karaktertrekken hebben ;-)) en een aantal keren mooie beeldspraak, beelden, maar het ging toch om de gesprekjes net zoals bij de andere 2 mooie boeken die ik van haar gelezen heb.
MW 12/8/23
March 15, 2025
Wat een apart boek. Ik snap er ook weinig van. Wel snel door te lezen.
October 13, 2013
Elisabeth en Coco, moeder en dochter ze hebben een moeizame relatie. Ze zien elkaar alleen nog op verjaardagen. Toevallig komen ze elkaar tegen, Elisabeth heeft Coco iets te vertellen, nl. dat ze kanker heeft in een vergevorderd stadium en het niet meer lang zal maken.
Coco's ouders zijn lang geleden gescheiden. Elisabeth werkt bij een lijstenmakerij daar doet zij hoofdzakelijk vergulden,zij is er erg goed in. Maar nu kan ze het niet meer omdat haar handen steeds erger gaan trillen. Coco studeert Russisch maar het ontbreekt haar aan doorzettingsvermogen. Zij heeft een relatie met Hans, een man van middelbare leeftijd, deze relatie loopt op zijn eind. Coco besluit bij haar moeder in te trekken om haar de laatste tijd bij te staan en te verzorgen.
Elisabeth schrikt hiervan, maar besluit haar moederrol goed te spelen. Ze doen beiden hun best om er samen wat van te maken. Praten valt niet mee. Het lijkt wel alsof ze beiden een rol spelen en bang zijn om uit hun rol te vallen.
Elisabeth en Coco zijn twee tegenpolen. Elisabeth houdt van rust en structuur en Coco is chaotisch, druk, wild en gulzig. Dit laatste vooral met sex hoe harder hoe liever. Ze vallen thuis weer terug in hun oude eigen taal, Elisabeth noemde haar dochter vis. Toen Coco klein was glibberde ze altijd uit haar armen. Coco noemde haar moeder viswijf. Hieraan kun je zien dat ze zich toch verbonden voelen. Ondanks dat, voelen ze zich ongemakkelijk in hun relatie. Dit komt vooral naar voren door hun warrige, soms lachwekkende en pijnlijke dialogen.
Een boek waar heel veel inzit, en vragen oproept. Heel mooi en duidelijk geschreven.
Coco's ouders zijn lang geleden gescheiden. Elisabeth werkt bij een lijstenmakerij daar doet zij hoofdzakelijk vergulden,zij is er erg goed in. Maar nu kan ze het niet meer omdat haar handen steeds erger gaan trillen. Coco studeert Russisch maar het ontbreekt haar aan doorzettingsvermogen. Zij heeft een relatie met Hans, een man van middelbare leeftijd, deze relatie loopt op zijn eind. Coco besluit bij haar moeder in te trekken om haar de laatste tijd bij te staan en te verzorgen.
Elisabeth schrikt hiervan, maar besluit haar moederrol goed te spelen. Ze doen beiden hun best om er samen wat van te maken. Praten valt niet mee. Het lijkt wel alsof ze beiden een rol spelen en bang zijn om uit hun rol te vallen.
Elisabeth en Coco zijn twee tegenpolen. Elisabeth houdt van rust en structuur en Coco is chaotisch, druk, wild en gulzig. Dit laatste vooral met sex hoe harder hoe liever. Ze vallen thuis weer terug in hun oude eigen taal, Elisabeth noemde haar dochter vis. Toen Coco klein was glibberde ze altijd uit haar armen. Coco noemde haar moeder viswijf. Hieraan kun je zien dat ze zich toch verbonden voelen. Ondanks dat, voelen ze zich ongemakkelijk in hun relatie. Dit komt vooral naar voren door hun warrige, soms lachwekkende en pijnlijke dialogen.
Een boek waar heel veel inzit, en vragen oproept. Heel mooi en duidelijk geschreven.
Displaying 1 - 30 of 165 reviews