What do you think?
Rate this book
Истории от 90-те
Истории от 90-те е финалната част от вече култовата поредица от тематични антологии на издателство ICU. След Куфарът на брат ми и Бащите не си отиват, тази нова книга с лични истории ще прерови спомените ви и ще ви върне към онова толкова динамично, всепоглъщащо и екстремно десетилетие.
Сборникът, със съставител преводачката и издателка Невена Дишлиева-Кръстева, излиза точно трийсет години след датата, която направи 90-те възможни в цялото им еуфорично разнообразие и крайности.
Благодарение на тези страници заедно събираме едно десетилетие, връщаме се към Синьото, Ах, Мария и Витамин, към москвич Алеко и касетките, в Созопол, какъвто беше някога. При други мили… Заедно сме riders on the storm , holy divers и absolute beginners . Завинаги в ягодовите полета. Недосегаеми и вечни.
Сборникът, със съставител преводачката и издателка Невена Дишлиева-Кръстева, излиза точно трийсет години след датата, която направи 90-те възможни в цялото им еуфорично разнообразие и крайности.
Благодарение на тези страници заедно събираме едно десетилетие, връщаме се към Синьото, Ах, Мария и Витамин, към москвич Алеко и касетките, в Созопол, какъвто беше някога. При други мили… Заедно сме riders on the storm , holy divers и absolute beginners . Завинаги в ягодовите полета. Недосегаеми и вечни.
280 pages, Paperback
Published November 10, 2019
16 people are currently reading
308 people want to read
About the author
Невена Дишлиева-Кръстева
39 books307 followersNevena Dishlieva-Krysteva, literary translator.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 46 reviews
November 18, 2019
Тежка, лична и смислена книга. Като останалите от поредицата.
January 13, 2020
„Да влезе еуфорията.“
Бих искала и синът ми да прочете тази книга (макар че от известно време не чете книги). Колко много сме му разказвали за соц-а, колко (слава богу) са учили за соц-а и в училище (за България, за ГФР/ФРГ, за СССР). Но сякаш 90-те се пропускат. Точно преди появяването на неговото поколение, а толкова коренно различни. В разказването не бих пропуснала причините за всичко гадно през 90-те.
Не очаквах най-много да ми изплува това – мизерия и мутри. И да не се сърдя, че в сборника често се споменават тези две „м“, колкото и да ни е дотегнало, и младите да не искат да слушат за „унизително бедни и мутренски“ (а мнозина ще кажат, че и сега е така).
(И аз съм работила за „Мултигруп“ (докато се усетя); и аз съм получавала в отдел „Маркетинг“ месечна заплата 3 щ.д.= 15 000 лв.) Но и това се забравя, щом бях позабравила „пирамидите“. „Резултатът беше катастрофа, след която Варна и варненци вече не бяха същите.“
Най-противният резултат обаче – „решетките“ – остава и до днес и не може да не ме заболява видяното в страни, където заключването не е нужно.
Колкото и да са различни личните истории от сборника, общото неизбежно остава това ММ (мизерия и мутри). А десетилетието беше и моята буйна младост. Но младостта явно по-лесно понася всичко. Защото за мен остава и спомен за хубави свободни години (въпреки спрея в джоба на всяко момиче – срещу опасни мъже и гладни кучета). И преди се бях сещала за идеята, че „нашите“ 90-те са „техните“ 60-те.
Другото още по-обединяващо в историите от 90-те. Нейно величество музиката. Ако трябваше да оформя в главата си моята история от 90-те, музиката щеше да е главният герой. Казвала съм го и преди и не е преувеличено – джазът ме създаде. Той беше моите 90-те по всякакви начини (джаз фестивали, радиопредавания, записи и купуване на касетки и дискове, клубове, „Аполония“, преписване/копиране на джаз-енциклопедии и учебници, запознанства) и остана най-трайното в живота ми като значимост, удоволствие, занимания, светоусещане.
„Можех да позная от километри дали някой учи в Музикалното.“
В книгата са споменати важните за мен – „Игор Стравински“; „Орегон“ (в тази история ме впечатли и една дълговечна любов).
Момчетата от снимките във фоторазказ „Джазът“ вече са на средна възраст като мен. А останалите „герои“ от сборника също ми бяха интересни – познати или непознати (някои истории са по-политически, други по-лични или семейни, но естествено в контекста на десетилетието; едни са хумористични (но все с малко горчивина), други носталгични, песимистични, емигрантски или студентски; често – музикални).
За съжаление наистина сред млади и стари има мнения, че преди 90-те било по-хубаво, че и сега нямало свобода. Няма начин да приема тези мнения (абе представяте ли си да ви казват какво да обличате и какво да (не) говорите!).
„Ала от друга страна, имаше в тези спорове опиянение от свободата, от възможността да си кажеш без задръжки това, което мислиш, и да не се безпокоиш, че властта ще дойде да те затвори, интернира, заточи.“
„… че можехме да кандидатстваме там, където искаме, че нещата ставаха все по-малко задължителни…“
От всичко обаче най-топло усещане създаде това, което изглежда ми е идеал, макар и привидно скучен – умереността. Не зная думата дали е много точна; или по-скоро искам да кажа „многостранност“ или „разсъдливост“. И е хубаво, че това идва от по-младите автори в сборника. (И) На тях разчитаме за следващите десетилетия.:)
„Днес навярно усещам по-ясно, че истинската обич е познанието за другия в неговата пълнота: светлото у него, но и кривините, сенките, неумелостите му. Радвам се, че нямам потребност да живея с едностранчив спомен за единствено и само прекрасна баба.“
Бих искала и синът ми да прочете тази книга (макар че от известно време не чете книги). Колко много сме му разказвали за соц-а, колко (слава богу) са учили за соц-а и в училище (за България, за ГФР/ФРГ, за СССР). Но сякаш 90-те се пропускат. Точно преди появяването на неговото поколение, а толкова коренно различни. В разказването не бих пропуснала причините за всичко гадно през 90-те.
Не очаквах най-много да ми изплува това – мизерия и мутри. И да не се сърдя, че в сборника често се споменават тези две „м“, колкото и да ни е дотегнало, и младите да не искат да слушат за „унизително бедни и мутренски“ (а мнозина ще кажат, че и сега е така).
(И аз съм работила за „Мултигруп“ (докато се усетя); и аз съм получавала в отдел „Маркетинг“ месечна заплата 3 щ.д.= 15 000 лв.) Но и това се забравя, щом бях позабравила „пирамидите“. „Резултатът беше катастрофа, след която Варна и варненци вече не бяха същите.“
Най-противният резултат обаче – „решетките“ – остава и до днес и не може да не ме заболява видяното в страни, където заключването не е нужно.
Колкото и да са различни личните истории от сборника, общото неизбежно остава това ММ (мизерия и мутри). А десетилетието беше и моята буйна младост. Но младостта явно по-лесно понася всичко. Защото за мен остава и спомен за хубави свободни години (въпреки спрея в джоба на всяко момиче – срещу опасни мъже и гладни кучета). И преди се бях сещала за идеята, че „нашите“ 90-те са „техните“ 60-те.
Другото още по-обединяващо в историите от 90-те. Нейно величество музиката. Ако трябваше да оформя в главата си моята история от 90-те, музиката щеше да е главният герой. Казвала съм го и преди и не е преувеличено – джазът ме създаде. Той беше моите 90-те по всякакви начини (джаз фестивали, радиопредавания, записи и купуване на касетки и дискове, клубове, „Аполония“, преписване/копиране на джаз-енциклопедии и учебници, запознанства) и остана най-трайното в живота ми като значимост, удоволствие, занимания, светоусещане.
„Можех да позная от километри дали някой учи в Музикалното.“
В книгата са споменати важните за мен – „Игор Стравински“; „Орегон“ (в тази история ме впечатли и една дълговечна любов).
Момчетата от снимките във фоторазказ „Джазът“ вече са на средна възраст като мен. А останалите „герои“ от сборника също ми бяха интересни – познати или непознати (някои истории са по-политически, други по-лични или семейни, но естествено в контекста на десетилетието; едни са хумористични (но все с малко горчивина), други носталгични, песимистични, емигрантски или студентски; често – музикални).
За съжаление наистина сред млади и стари има мнения, че преди 90-те било по-хубаво, че и сега нямало свобода. Няма начин да приема тези мнения (абе представяте ли си да ви казват какво да обличате и какво да (не) говорите!).
„Ала от друга страна, имаше в тези спорове опиянение от свободата, от възможността да си кажеш без задръжки това, което мислиш, и да не се безпокоиш, че властта ще дойде да те затвори, интернира, заточи.“
„… че можехме да кандидатстваме там, където искаме, че нещата ставаха все по-малко задължителни…“
От всичко обаче най-топло усещане създаде това, което изглежда ми е идеал, макар и привидно скучен – умереността. Не зная думата дали е много точна; или по-скоро искам да кажа „многостранност“ или „разсъдливост“. И е хубаво, че това идва от по-младите автори в сборника. (И) На тях разчитаме за следващите десетилетия.:)
„Днес навярно усещам по-ясно, че истинската обич е познанието за другия в неговата пълнота: светлото у него, но и кривините, сенките, неумелостите му. Радвам се, че нямам потребност да живея с едностранчив спомен за единствено и само прекрасна баба.“
November 10, 2019
В средата на 90-те в нашата немска гимназия дойдоха двама оригинални немци - преподаватели. Единият от бившата Източна, другият от бившата Западна Германия. Този от Западната преживя шок на втората или третата седмица - откраднаха му западногерманската кола. Този от Източната ходеше пеша. Този от Западната все ни гледаше, сякаш се чудеше къде и на какво е попаднал. Този от Източната се усмихваше с една лека, познаваща усмивчица и искрено се наслаждаваше на часовете си.
Като се замисля за 90-те, разбирам ги и двамата. Бяха интересни години - нещо средно между криворазбраната цивилизация и криворазбраната история. Години, в които ако мутра те покани да те закара у дома, няма как да откажеш; имаш учебници по теми, които не са присъствали в предишния випуск, а някои дори са на истински хубава хартия и с хубави илюстрации; сякаш цялата информация на света е станала достъпна, но в отвратителен формат; като искаш джобни, работиш на черно; от опашката за хляб излизаш със скъсаната в тълпата каишка на загубения часовник, но с цели два хляба; а спестявана застраховка за 15 години стига за една (умерено евтина) зимна блуза.
Затова ми беше крайно интересно да прочета как героите (защото са герои, не толкова автори) от сборника си спомнят този любопитен период. И срещата с повечето беше като с преоткрити стари приятели. Еми Барух с нейната “1993”, Петя Кокудева с “Радост от подземния етаж”, Ерол Ибрахимов с “Да застреляш присмехулник”, Кслояна Климентова със “Странна случка с Москвич през нощта”, Веселина Седларска с “Просто Данчо” и Димитър Коцев-Шошо с “Шамар” ме караха да прочитам едни и същи абзаци отново и отново, и да се смея или възклицавам на глас. Георги Господинов и Силвия Недкова ме накара да кимам в съгласие. Горчивина, топлота, ирония, огорчение, меланхолия, хумор, анализ и дълбока въздишка има във всеки от тях.
Други разкази просто пропуснах, или се чудех какво всъщност е това. Част от тях ми се видяха някак униформени - всички до един написани от хора на перото, със сходен - както се казва - бекграунд, и съответно - почти неразличими един от друг като стил и теми. Липсваше ми по-широка палитра от гледни точки. Например гледната точка на циганката от “Шамар”, или поне на някой инженер или моряк.
С една от гледните точки съм съгласна. Нека 90-те никога повече не се повтарят. Не ги оползотворихме по най-добрия начин, макар да донесоха и немалко добри неща. Нека просто да вървим към бъдещето, като градим, а не като рушим. И да - добре, че разрушихме Мавзолея!
***
“...че всяка историческа епоха дава ключа за собственото си дефиниране на неродените в нея. Съвременниците са заразени от нейните илюзии и солидарно отговорни за нейните измами.”
Еми Барух
“Ако 80-те бяха маята на характера и светогледа ми, през 90-те личността ми получи закалка, самоирония и вярата, че винаги ще има някой, който да изпее или да напише това, което чувствам.”
Ангелина Александрова
“Това, което ни спасяваше, ... , беше не опитът, който си мислехме, че трупаме, а наивността, че това още не е краят..”
Георги Господинов
“Хората си бяхме същите - промяната в света не промени човека, поне не веднага. Стояхме на прага и искахме едновременно уюта на затворената стая и въздуха на непознатото пространство отвън.”
“...нямаше проблем с фейк нюз. Имаше проблем с истината.”
Силвия Недкова
Като се замисля за 90-те, разбирам ги и двамата. Бяха интересни години - нещо средно между криворазбраната цивилизация и криворазбраната история. Години, в които ако мутра те покани да те закара у дома, няма как да откажеш; имаш учебници по теми, които не са присъствали в предишния випуск, а някои дори са на истински хубава хартия и с хубави илюстрации; сякаш цялата информация на света е станала достъпна, но в отвратителен формат; като искаш джобни, работиш на черно; от опашката за хляб излизаш със скъсаната в тълпата каишка на загубения часовник, но с цели два хляба; а спестявана застраховка за 15 години стига за една (умерено евтина) зимна блуза.
Затова ми беше крайно интересно да прочета как героите (защото са герои, не толкова автори) от сборника си спомнят този любопитен период. И срещата с повечето беше като с преоткрити стари приятели. Еми Барух с нейната “1993”, Петя Кокудева с “Радост от подземния етаж”, Ерол Ибрахимов с “Да застреляш присмехулник”, Кслояна Климентова със “Странна случка с Москвич през нощта”, Веселина Седларска с “Просто Данчо” и Димитър Коцев-Шошо с “Шамар” ме караха да прочитам едни и същи абзаци отново и отново, и да се смея или възклицавам на глас. Георги Господинов и Силвия Недкова ме накара да кимам в съгласие. Горчивина, топлота, ирония, огорчение, меланхолия, хумор, анализ и дълбока въздишка има във всеки от тях.
Други разкази просто пропуснах, или се чудех какво всъщност е това. Част от тях ми се видяха някак униформени - всички до един написани от хора на перото, със сходен - както се казва - бекграунд, и съответно - почти неразличими един от друг като стил и теми. Липсваше ми по-широка палитра от гледни точки. Например гледната точка на циганката от “Шамар”, или поне на някой инженер или моряк.
С една от гледните точки съм съгласна. Нека 90-те никога повече не се повтарят. Не ги оползотворихме по най-добрия начин, макар да донесоха и немалко добри неща. Нека просто да вървим към бъдещето, като градим, а не като рушим. И да - добре, че разрушихме Мавзолея!
***
“...че всяка историческа епоха дава ключа за собственото си дефиниране на неродените в нея. Съвременниците са заразени от нейните илюзии и солидарно отговорни за нейните измами.”
Еми Барух
“Ако 80-те бяха маята на характера и светогледа ми, през 90-те личността ми получи закалка, самоирония и вярата, че винаги ще има някой, който да изпее или да напише това, което чувствам.”
Ангелина Александрова
“Това, което ни спасяваше, ... , беше не опитът, който си мислехме, че трупаме, а наивността, че това още не е краят..”
Георги Господинов
“Хората си бяхме същите - промяната в света не промени човека, поне не веднага. Стояхме на прага и искахме едновременно уюта на затворената стая и въздуха на непознатото пространство отвън.”
“...нямаше проблем с фейк нюз. Имаше проблем с истината.”
Силвия Недкова
July 25, 2022
Както и предишните два сборника – важна и нужна книга.
Слагам три звездички единствено защото ненавиждам 90-те и всички фалшиви избори, пред които ни изправиха те насила и без човечна алтернатива. С трагични последици за мнозина. В половината текстове виждам отзвук от факти, които бяха не съвсем мъчителни насред цялата гадост, и съм им благодарна. В другата половина виждам част от всичко, което не понасях тогава, не понасям и сега – стадност, суета, фалшива веселост за нечия сметка, опортюнизъм (от вида агресивно защитаващ капаците на очите си). Разбирам, че нещата са били смесени и неизбежни до голяма степен, но някои нагласи и житейски стратегии, някои събития, думи и неприятни усещания от тогава ми се връщат като повдигане след нещо отровно. Което прави книгата нужна, ще го повторя, но половината – за мен травмираща по лошия начин.
Има няколко много симпатични текста, чието съдържание обаче не намирам за специфи��но за онова десетилетиe (Петя Кокудева, Деси Желева, Ива Колева). Катя Атанасова и Зори Христова (особено в края) казват неща, за които чувствам признателност, че са формулирани така. Жоро Господинов казва други, които ме вълнуват и си спомних без раздразнение. Включванията на Евгени Димитров са наистина ценни, жалко, че няма повече от този тип – с данни, фотографии, имена, дати (изключвам разказа на Силвия Недкова, който е супер в този смисъл: съдържателен, пълен с незагладена реалност). Две-три „парчета“ са ми невъзможни за четене (нищо че ги прочетох) поради ужасяващия си стил.
От групата ми липсват по-възрастни хора, които през 90-те са можели и искали да разбират повече, отколкото 20 или 15-годишните. През цялото време си мислех, че ако господин Христо Буцев например беше вътре, щях да започна от него. Липсват ми и хора с професии извън „културата“.
Три звездички е осредненото от общата ми оценка 10 (от 5) за цялата трилогия на Невена и минус милион за 90-те – които за мен свършиха, когато, натрупала безнадеждност и отвращение, се изстрелях със салтомортале към Мадрид да уча журналистика през 2003-та – тогава за първи път се озовах в среда, в която чувствах, че имам място, че има смисъл и че има бъдеще. И в която причините да ми е трудно или тъжно и да съм гладна или неразбрана бяха ясни, измерими и отстраними, за разлика от дългия гърч в София до онзи момент (от гърча изключвам родителите си, няколко приятели и в. „Култура“, които ме обичаха и осмисляха насред нетърпимата кретения, и ми помогнаха да дишам някак, докато не изплувах).
Слагам три звездички единствено защото ненавиждам 90-те и всички фалшиви избори, пред които ни изправиха те насила и без човечна алтернатива. С трагични последици за мнозина. В половината текстове виждам отзвук от факти, които бяха не съвсем мъчителни насред цялата гадост, и съм им благодарна. В другата половина виждам част от всичко, което не понасях тогава, не понасям и сега – стадност, суета, фалшива веселост за нечия сметка, опортюнизъм (от вида агресивно защитаващ капаците на очите си). Разбирам, че нещата са били смесени и неизбежни до голяма степен, но някои нагласи и житейски стратегии, някои събития, думи и неприятни усещания от тогава ми се връщат като повдигане след нещо отровно. Което прави книгата нужна, ще го повторя, но половината – за мен травмираща по лошия начин.
Има няколко много симпатични текста, чието съдържание обаче не намирам за специфи��но за онова десетилетиe (Петя Кокудева, Деси Желева, Ива Колева). Катя Атанасова и Зори Христова (особено в края) казват неща, за които чувствам признателност, че са формулирани така. Жоро Господинов казва други, които ме вълнуват и си спомних без раздразнение. Включванията на Евгени Димитров са наистина ценни, жалко, че няма повече от този тип – с данни, фотографии, имена, дати (изключвам разказа на Силвия Недкова, който е супер в този смисъл: съдържателен, пълен с незагладена реалност). Две-три „парчета“ са ми невъзможни за четене (нищо че ги прочетох) поради ужасяващия си стил.
От групата ми липсват по-възрастни хора, които през 90-те са можели и искали да разбират повече, отколкото 20 или 15-годишните. През цялото време си мислех, че ако господин Христо Буцев например беше вътре, щях да започна от него. Липсват ми и хора с професии извън „културата“.
Три звездички е осредненото от общата ми оценка 10 (от 5) за цялата трилогия на Невена и минус милион за 90-те – които за мен свършиха, когато, натрупала безнадеждност и отвращение, се изстрелях със салтомортале към Мадрид да уча журналистика през 2003-та – тогава за първи път се озовах в среда, в която чувствах, че имам място, че има смисъл и че има бъдеще. И в която причините да ми е трудно или тъжно и да съм гладна или неразбрана бяха ясни, измерими и отстраними, за разлика от дългия гърч в София до онзи момент (от гърча изключвам родителите си, няколко приятели и в. „Култура“, които ме обичаха и осмисляха насред нетърпимата кретения, и ми помогнаха да дишам някак, докато не изплувах).
November 20, 2019
Съставителката и двигател на изд. ICU Невена Дишлиева-Кръстева е събрала разнообразна компания от „оцелели“ през онези (превръщащи се в иконични) 90-те. Мнозина от тях са хора на словото – не непременно писатели, има и журналисти, фотографи, културни дейци, музиканти, софийски бохеми. Това разнообразие се засилва от пъстротата на историите им, от избрания подход, емоционален заряд и поглед към „епохата“ (ха, странно, можем ли да използваме „епоха“ за 90-те?). И все пак има нишки, които свързват историите и говорят за силните оттенъци на онова време. „Истории от 90-те“ са загуби, илюзии, напразни надежди, мизерия, наивност. Но и свобода, младост, вяра, светлина и любов.
Четете цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
Четете цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
Read
December 26, 2019Не мога да “пиша оценка” на тази книга. 90-те бяха младостта ни и споменаването на гласа на Sade в единия от разказите ми напомни, че все пак у нас имаше обич въпреки хаоса, шоковата непредсказуемост и бруталната на моменти несъвместимост с времето. Дадох си сметка покрай разказите, че това десетилетие вече е история. Че и нашата младост е история. Че младите, които идват след нас, са ми все по-интересни и заслужават доверие. Не искам 90-те да се връщат, но ги приемам като част от себе си - без съжаление за времето, но все пак с мило чувство към младостта.
Read
December 5, 2019"Истории от 90-те", изд. "ICU" 2019
Прочетох "Истории от 90-те".
И се улавям, че нарочно се бавя и не сядам да пиша за нея, цял ден все си намирам друга работа, все се оказва, че имам да свърша нещо друго, преди да пиша за нея.
Защо?
Причините не са една и две - или поне са повече от две. Това, че я чаках с месеци, а я прочетох за ден и половина. Това, че тя се размина донякъдее с очакванията ми. Това, че й се наложи да се "намести" между многото други неща за четене и вършене, които ме чакаха. И - не на последно място по важност, макар да о споменавам накрая - защото се ччувствах странно при мисълта, че имената на повечето хора, разказали историите си, са ми познати, че всъщност "познавам", макар и само виртуално, една голяма част от тях. Но да карам поред.
Чаках я с месеци, защото имам някакво странно влечение към книги, разказващи истории за "соца" или първите години непосредствено след 1989. Чаках я, защото разликата между моята възраст и тази на повечето хора, разказали историите си тук, не е много голяма. И исках да видя какво ни свързва. Да сравня "моите 90-те" с "техните". А и винаги е по-интересно и по-обогатяяващо, когато опознаваш един период чрез прежиивяванията на конкретни хора. Чрез ттехните мисли и чувства. Другото може понякога/ да се прочете в учеебниците по история.
По-горе спомееах, че книгата не се оказа точно каквото очаквах. Казвам го в добрия смисъл. Защото товва не са проосто отделни истории, отделни случки. Това са 27 "портрета" на 90-те. И менно това прави книгата толкова ценна.
Харесах всиички истории, всяка ще ми остави някакъв спомен. Но тези, които вероятно щще помня най-дългоо, са на Велина Минкова и Петя КТокудева. Особено първата. Мога да си я представя изключително ясно, защото и аз имах подобно преживяване... преди много, много години.
"Истории от 90-те" е пъстра и жива книга, история на едно десетилетие, разказана по различни начини. Радвам се, че я има.
Прочетох "Истории от 90-те".
И се улавям, че нарочно се бавя и не сядам да пиша за нея, цял ден все си намирам друга работа, все се оказва, че имам да свърша нещо друго, преди да пиша за нея.
Защо?
Причините не са една и две - или поне са повече от две. Това, че я чаках с месеци, а я прочетох за ден и половина. Това, че тя се размина донякъдее с очакванията ми. Това, че й се наложи да се "намести" между многото други неща за четене и вършене, които ме чакаха. И - не на последно място по важност, макар да о споменавам накрая - защото се ччувствах странно при мисълта, че имената на повечето хора, разказали историите си, са ми познати, че всъщност "познавам", макар и само виртуално, една голяма част от тях. Но да карам поред.
Чаках я с месеци, защото имам някакво странно влечение към книги, разказващи истории за "соца" или първите години непосредствено след 1989. Чаках я, защото разликата между моята възраст и тази на повечето хора, разказали историите си тук, не е много голяма. И исках да видя какво ни свързва. Да сравня "моите 90-те" с "техните". А и винаги е по-интересно и по-обогатяяващо, когато опознаваш един период чрез прежиивяванията на конкретни хора. Чрез ттехните мисли и чувства. Другото може понякога/ да се прочете в учеебниците по история.
По-горе спомееах, че книгата не се оказа точно каквото очаквах. Казвам го в добрия смисъл. Защото товва не са проосто отделни истории, отделни случки. Това са 27 "портрета" на 90-те. И менно това прави книгата толкова ценна.
Харесах всиички истории, всяка ще ми остави някакъв спомен. Но тези, които вероятно щще помня най-дългоо, са на Велина Минкова и Петя КТокудева. Особено първата. Мога да си я представя изключително ясно, защото и аз имах подобно преживяване... преди много, много години.
"Истории от 90-те" е пъстра и жива книга, история на едно десетилетие, разказана по различни начини. Радвам се, че я има.
November 19, 2019
Както винаги безупречна подборка автори, които да пресъздадат мозайката на счупена България и счупените животи в онези странни и екзалтирани години...
Признавам си, не очаквах да ме жегне толкова дълбоко.
Двайсет-трийсет години по-късно напълно се забравя вярата, че България (и животът) ще се променят към по-добро. Че ние ще ги променим. И осъзнаваме, че тази вяра е изгубена. Последните й капчици се изпариха заедно с рейса с депутатите на протестите преди няколко години, оттам нататък всичко е механично преминаванне през привичните движения.
Не, в действителност тази книга не е за това, даже точно обратното - събраните между страниците й топлина и човечност подсказват, че надеждата все още гори.
Но ме накара да си спомня моите 90-те.
Маршрутът "Трите С-та", по който с майка разхождахме кучето: трите супермаркета в три съседни квартала, които проверявахме за някакви, каквито и да е, стоки с купони и ако имаше, едната от нас оставаше да чака на опашката.
И режима на тока: два на два изключват тока, без пътека и посока ти остана? Не тъжи...
И жанвиденовата зима.
И още много.
--
Ай Си Ю, благодаря за жаравата на надеждата.
Признавам си, не очаквах да ме жегне толкова дълбоко.
Двайсет-трийсет години по-късно напълно се забравя вярата, че България (и животът) ще се променят към по-добро. Че ние ще ги променим. И осъзнаваме, че тази вяра е изгубена. Последните й капчици се изпариха заедно с рейса с депутатите на протестите преди няколко години, оттам нататък всичко е механично преминаванне през привичните движения.
Не, в действителност тази книга не е за това, даже точно обратното - събраните между страниците й топлина и човечност подсказват, че надеждата все още гори.
Но ме накара да си спомня моите 90-те.
Маршрутът "Трите С-та", по който с майка разхождахме кучето: трите супермаркета в три съседни квартала, които проверявахме за някакви, каквито и да е, стоки с купони и ако имаше, едната от нас оставаше да чака на опашката.
И режима на тока: два на два изключват тока, без пътека и посока ти остана? Не тъжи...
И жанвиденовата зима.
И още много.
--
Ай Си Ю, благодаря за жаравата на надеждата.
December 8, 2019
Много интересна и пъстра колекция от истории - някои много лични и някак ограничени до конкретен живот, други хем лични, хем обаче те връщат наистина във времето на 90-те с всичките му абсурди, което помним. Особено интересни ми бяха на Георги Господинов, Митко Новков, Силвия Недкова, Зори Христова, Катя Атанасова. Приятно ми беше да ги прочета и бих се връщала към тях и в бъдеще. Хубава възможност да преосмислим собствените си спомени от 90-те.
January 6, 2020
5 звезди заради цялостното усещане, което ми донесе.
Иначе повечето истории много си приличат и сякаш се сливат в една обща с основните характеристики на първото ‘демократично’ пост-соц десетилетие с всичките му безумици.
Най-готините 5-6 истории, незнайно защо, са подредени една след друга в края на сборника.
Две истории ми направиха особено кофти впечатление с грандиозната си помпозност и ненужна претенциозност.
Но въпреки това сборникът е много хубава идея.
Иначе повечето истории много си приличат и сякаш се сливат в една обща с основните характеристики на първото ‘демократично’ пост-соц десетилетие с всичките му безумици.
Най-готините 5-6 истории, незнайно защо, са подредени една след друга в края на сборника.
Две истории ми направиха особено кофти впечатление с грандиозната си помпозност и ненужна претенциозност.
Но въпреки това сборникът е много хубава идея.
Read
January 27, 2025Вие как си избирате коя книга ще четете? Аз не го правя. При мен книгите сами избират коя е на ред. Всичко се случва много интуитивно и в същото време спонтанно. Купила съм всяка книга у дома с огромно желание да я прочета, но някои отлежават, отлежават с години.
Всяка прочетена история оставя специфичен вкус и настроение след себе си. Не знам от какво ще имам нужда, преди да довърша това, което чета. Затова и не правя планове.
"Истории от 90-те" отлежават на рафта у дома от 2019, когато излезе сборника. Харесах изключително много другия сборник на Невена Дишлиева-Кръстева - "Бащите не си отиват" и съвсем логично купих този. Но вече 5 години не изпитвам нужда да я прочета. Може би, защото самата аз свързвам 90-те години предимно с минорно настроение. Това бяха годините, когато бандата пред блока, с която играхме се разпадна, всеки порасна и вече беше "нелепо" да си играем на рицари с пръчки, на кукли, компютри, детективи, семейство или там каквито други щуротии ни бяха дошли на ума.
В същото време моята психика беше по-близо до идеята за детското, отколкото до идеята за момичешкото. Така че не успях да намеря мястото си и сред съучениците си. Те бяха порастнали по-бързо от мен и не успях да се включа в общия поток. След това просто свикнах да не съм чак от общия поток. И това спря да ме притеснява. Но 90-те бяха самотни за мен. Сестра ми замина, за да учи в друг град. И за мен остана възможността да си пишем писма и да се чуваме веднъж месечно след писмена уговорка по телефона в общежитието. Обръщайки се назад, нямам лоши спомени от този период, макар и труден, родителите ми успяха да създадат защитена и сигурна среда за мен, в която да раста. Виж сестра ми има страхотни истории за разказване от онези години, истории, които разсмиват, сплотяват и трогват. При мен беше скучно и самотно. Така че не изгарях от особено желание да се потопя в историите от 90-те. В крайна сметка, покрай едно съвместно четене, бях подтикната да изляза от зоната си на комфорт и ги прочетох.
Не знам какво ревю да напиша на тази книга, тя по-скоро пробужда човек да разкаже за своите преживявания и спомени, каквито аз нямам за споделяне. Но определено селекцията вътре е много пъстра. Не харесах всички разкази, някои от тях не достигнаха до мен. Но в повечето открих допирателна, дали интерес към темата, или емпатия към автора, но общото ми впечатление и настроение след сборника, противно на очакванията ми, е позитивно. Представях си ги доста по-сиви като софийска панелка, мрачни, потискащи, но в действителност сборникът притежава много добър баланс.
Някои от разказите пробудиха тъга и лека носталгия, други искрена радост и почуда, трети жив интерес, в някои открих горчивина, в други сладникавост, в трети се сблъсках с пошлост, наглост и противна безцеремонност. 90-те са интересни времена и историите вътре са разнолики. Вярвам, че всеки човек ще открие нещо вътре, нещо, с което да се асоциира, нещо, което да го приобщи. Дори и родените след 2000 година. Дори и за тях има намигване към бъдещето през погледа на миналото, дори те могат да припознаят някои от характерните черти на собствените си родители или баби сред страниците на този сборник. Прекрасна работа е свършила Невена Дишлиева-Кръстева, наистина прекрасна. Хубаво е, че я има тази книга.
Към блога
Щурците - Вкусът на времето
Всяка прочетена история оставя специфичен вкус и настроение след себе си. Не знам от какво ще имам нужда, преди да довърша това, което чета. Затова и не правя планове.
"Истории от 90-те" отлежават на рафта у дома от 2019, когато излезе сборника. Харесах изключително много другия сборник на Невена Дишлиева-Кръстева - "Бащите не си отиват" и съвсем логично купих този. Но вече 5 години не изпитвам нужда да я прочета. Може би, защото самата аз свързвам 90-те години предимно с минорно настроение. Това бяха годините, когато бандата пред блока, с която играхме се разпадна, всеки порасна и вече беше "нелепо" да си играем на рицари с пръчки, на кукли, компютри, детективи, семейство или там каквито други щуротии ни бяха дошли на ума.
В същото време моята психика беше по-близо до идеята за детското, отколкото до идеята за момичешкото. Така че не успях да намеря мястото си и сред съучениците си. Те бяха порастнали по-бързо от мен и не успях да се включа в общия поток. След това просто свикнах да не съм чак от общия поток. И това спря да ме притеснява. Но 90-те бяха самотни за мен. Сестра ми замина, за да учи в друг град. И за мен остана възможността да си пишем писма и да се чуваме веднъж месечно след писмена уговорка по телефона в общежитието. Обръщайки се назад, нямам лоши спомени от този период, макар и труден, родителите ми успяха да създадат защитена и сигурна среда за мен, в която да раста. Виж сестра ми има страхотни истории за разказване от онези години, истории, които разсмиват, сплотяват и трогват. При мен беше скучно и самотно. Така че не изгарях от особено желание да се потопя в историите от 90-те. В крайна сметка, покрай едно съвместно четене, бях подтикната да изляза от зоната си на комфорт и ги прочетох.
Не знам какво ревю да напиша на тази книга, тя по-скоро пробужда човек да разкаже за своите преживявания и спомени, каквито аз нямам за споделяне. Но определено селекцията вътре е много пъстра. Не харесах всички разкази, някои от тях не достигнаха до мен. Но в повечето открих допирателна, дали интерес към темата, или емпатия към автора, но общото ми впечатление и настроение след сборника, противно на очакванията ми, е позитивно. Представях си ги доста по-сиви като софийска панелка, мрачни, потискащи, но в действителност сборникът притежава много добър баланс.
Някои от разказите пробудиха тъга и лека носталгия, други искрена радост и почуда, трети жив интерес, в някои открих горчивина, в други сладникавост, в трети се сблъсках с пошлост, наглост и противна безцеремонност. 90-те са интересни времена и историите вътре са разнолики. Вярвам, че всеки човек ще открие нещо вътре, нещо, с което да се асоциира, нещо, което да го приобщи. Дори и родените след 2000 година. Дори и за тях има намигване към бъдещето през погледа на миналото, дори те могат да припознаят някои от характерните черти на собствените си родители или баби сред страниците на този сборник. Прекрасна работа е свършила Невена Дишлиева-Кръстева, наистина прекрасна. Хубаво е, че я има тази книга.
Към блога
Щурците - Вкусът на времето
March 29, 2020
Идеята - страхотна. Но сега осъзнавам, че това е обречена книга, така както всяка книга за 90-те би била обречена. Обречена да бъде затрупана със съгласие и несъгласие, одобрение и неодобрение, критика, въпроси, обяснения ... Това са лични истории, някои са прикрили своето лично (съвсем разбираемо), други са поискали да продължат да говорят, разбира се, има много казарма (при мен също), много смърт, много купони, приказки за пари. От всичко по много.
За хората прекарали част от съзнателният си живот през 90-те, тези години са най-мразените и най-обичаните. Най-често, там си загубил всичко и си намерил друго всичко. Невъзможни години, дори не бих казал абсурдни. Спекулата беше норма, навсякъде. Бум - да, БУМ на наркодилърите, хероинозависимите обхванаха цяло поколение, ако не и две поколения. Иракчани - дилъри (и не само), най-спокойно се разхождаха пред НДК, наркоманите трябваше да минат два пъти по Витошка, за да съберат/изръсят пари за поредната доза. Много умряха, докато политиците обещаваха на народа страхотни обещания. Всички последствия от социализма трябваше да бъдат изядени наведнъж. Повръщаш и ядеш, никой не те пита. Цунами от гадости и мръсотии, сред които се случваха най-прекрасните неща: харесването, обичането, любовта, свободата.
За хората прекарали част от съзнателният си живот през 90-те, тези години са най-мразените и най-обичаните. Най-често, там си загубил всичко и си намерил друго всичко. Невъзможни години, дори не бих казал абсурдни. Спекулата беше норма, навсякъде. Бум - да, БУМ на наркодилърите, хероинозависимите обхванаха цяло поколение, ако не и две поколения. Иракчани - дилъри (и не само), най-спокойно се разхождаха пред НДК, наркоманите трябваше да минат два пъти по Витошка, за да съберат/изръсят пари за поредната доза. Много умряха, докато политиците обещаваха на народа страхотни обещания. Всички последствия от социализма трябваше да бъдат изядени наведнъж. Повръщаш и ядеш, никой не те пита. Цунами от гадости и мръсотии, сред които се случваха най-прекрасните неща: харесването, обичането, любовта, свободата.
December 7, 2020
Бих дала още 5 звездички, за да има подобни проекти, макар някои текстове да не бяха истории, а чисти есета, все пак като дете на прехода разбирам духа им. Очаквах по-шегобит тон, но все пак меланхолията милва.
December 15, 2025
*DNF@70%*
Няколко факта: 1) започнах тази книга през месец май тази година; 2) книгата е само 280 страници; 3) отказвам се от нея след като съм прочела по-голямата част. Ако не разбирате какво се опитвам да кажа с това, ето го черно на бяло: не ми хареса и няма да се мъча повече.
Подобно на много български филми и постановки, в които режисьорът или драматургът решава, че сега му се е паднало да прави филм/пиеса и затова ще включи в историята ВСИЧКО, което някога е искал да каже на публиката, "Истории от 90-те" включва в себе си ВСИЧКО от живота на пишещите, което по една случайност се е случило през 90те. И подобно на бг филмите - всичко е много драматично! Може би проблемът е бил в очакванията ми. Когато видях заглавието на този сборник, си представих нещо подобно на "Аз живях социализма", където всяка история обрисува ситуация, характерна за СОЦ времето, която знаеш, че е нямало как да се случи нито преди, нито след този исторически период. Очаквах, че историите от 90те също ще са истории, които е можело да се случат само в периода на това уникално десетилетие. И докато имаше няколко такива разказа, повечето всъщност бяха, както казах, истории, случили се през 90-те, но по чиста случайност: баба ми почина, родителите ми се разведоха, заминах за Америка. Съболезнования, съчувствам ви, но това са истории, които вероятно биха заинтересували приятели ви много повече, отколкото един непознат в мое лице.
Всъщност имах проблем и с авторите на разказите. Подходът към тях беше сякаш всеки човек знае кои са те. Нямаше никакво представяне, никаква допълнителна информация, а те от своя страна говореха за себе си все едно вчера сме се видели на по кафе и как така не знам кой е Б. Пенчев от Литературен вестник?! Усещането ми беше, че хората са написали разказите повече за себе си, отколкото за други хора, но в последствие са решили да ги публикуват.
Давам една звезда в повече, заради няколкото разказа, които всъщност си заслужаваха времето.
Няколко факта: 1) започнах тази книга през месец май тази година; 2) книгата е само 280 страници; 3) отказвам се от нея след като съм прочела по-голямата част. Ако не разбирате какво се опитвам да кажа с това, ето го черно на бяло: не ми хареса и няма да се мъча повече.
Подобно на много български филми и постановки, в които режисьорът или драматургът решава, че сега му се е паднало да прави филм/пиеса и затова ще включи в историята ВСИЧКО, което някога е искал да каже на публиката, "Истории от 90-те" включва в себе си ВСИЧКО от живота на пишещите, което по една случайност се е случило през 90те. И подобно на бг филмите - всичко е много драматично! Може би проблемът е бил в очакванията ми. Когато видях заглавието на този сборник, си представих нещо подобно на "Аз живях социализма", където всяка история обрисува ситуация, характерна за СОЦ времето, която знаеш, че е нямало как да се случи нито преди, нито след този исторически период. Очаквах, че историите от 90те също ще са истории, които е можело да се случат само в периода на това уникално десетилетие. И докато имаше няколко такива разказа, повечето всъщност бяха, както казах, истории, случили се през 90-те, но по чиста случайност: баба ми почина, родителите ми се разведоха, заминах за Америка. Съболезнования, съчувствам ви, но това са истории, които вероятно биха заинтересували приятели ви много повече, отколкото един непознат в мое лице.
Всъщност имах проблем и с авторите на разказите. Подходът към тях беше сякаш всеки човек знае кои са те. Нямаше никакво представяне, никаква допълнителна информация, а те от своя страна говореха за себе си все едно вчера сме се видели на по кафе и как така не знам кой е Б. Пенчев от Литературен вестник?! Усещането ми беше, че хората са написали разказите повече за себе си, отколкото за други хора, но в последствие са решили да ги публикуват.
Давам една звезда в повече, заради няколкото разказа, които всъщност си заслужаваха времето.
June 18, 2020
Не знам, не беше за мен! Мислех си, че знам всичко за 90-те, но изобщо не се оказа така. Въпреки това не ми бяха интересни повечето текстове, обратното - бяха ми досадни. Все едно слушах баба си да ми разказва за досадната си младост и да се вълнува :-))) , знаеш ли, че едно време нямаше интернет и слушахме касетки... Е, някои разкази МНОГО ми харесаха - примерно Шошо с Кореком. Мисля, че точно заради това книгата се харесва на предишното поколение - това си е неговата книга :-) Уважавам това, уважавам авторите (дори и мили приятели участват), уважавам книгата и поредицата. Но най-много ми хареса Куфърът на брат ми, след нея Бащите и накрая тази. Въпреки това се радвам, че я има!
January 25, 2020
90-те... едно легендарно десетилетие. Това са години, които ако не сте преживели лично, то със сигурност имате някой ваш близък, който независимо дали искате или не, ще ви "залее" с поляризиращи събития случили се именно тогава.
90-те са първите години на съзнателния ми живот и винаги ще ги гледам през детски очи. Четейки този сборник от разкази се пренесох в "моите 90", спомнях си, настръхвах, смях се с поне 5 вида смях, мислих и преживявах заедно с авторите на тези пъстри истории, които ми харесаха много.
90-те са първите години на съзнателния ми живот и винаги ще ги гледам през детски очи. Четейки този сборник от разкази се пренесох в "моите 90", спомнях си, настръхвах, смях се с поне 5 вида смях, мислих и преживявах заедно с авторите на тези пъстри истории, които ми харесаха много.
June 5, 2022
След “Направени от вина” темата за 90-те ми изскачаше зад всеки ъгъл. Затова реших аз да я изненадам и да я срещна челно.
Невена Дишлиева-Кръстева за пореден път е направила нещо, за което ми се прииска да ѝ благодаря. Ще се изхвърля (нейсе!) и ще кажа - ние, децата на 90-те, благодарим за този сборник!
Невена Дишлиева-Кръстева за пореден път е направила нещо, за което ми се прииска да ѝ благодаря. Ще се изхвърля (нейсе!) и ще кажа - ние, децата на 90-те, благодарим за този сборник!
Read
January 31, 2025За съжаление, не успях да се свържа с историите в сборника. Харесах разказите на Петя Кокудева и Деси Желева само.
December 8, 2019
Своеобразен документ на времето и хората. Всеки носи себе си - от многословност и претенция до оголена лаконичност, от дамска чувствителност до Уелш-оподобен пънк. Поглед от високо или под микроскоп. Имам своите симпатии.
-
Прави ми впечатление, че авторите са от един културен кръг - или по замисъл, или литературните кръгове на свободата не са пък чак толкова много. Или и двете. Усеща се тясно, обаче.
-
Липсват историите на моето поколение - децата на 90те. Присъстват тези на големите ни братовчеди. Следствие от горното, предполагам.
-
Поръчвам си другите две.
-
Прави ми впечатление, че авторите са от един културен кръг - или по замисъл, или литературните кръгове на свободата не са пък чак толкова много. Или и двете. Усеща се тясно, обаче.
-
Липсват историите на моето поколение - децата на 90те. Присъстват тези на големите ни братовчеди. Следствие от горното, предполагам.
-
Поръчвам си другите две.
January 5, 2020
Въпреки че ми дойде малко по-журналистическа, а аз може би очаквах друго, „Истории от 90-те“ е книга, до която всеки, който се докосне, ще намери нещо свое, за което да я обикне.
Пълното ревю може да прочетете тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
Пълното ревю може да прочетете тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
March 11, 2020
Онези ослепителни звезди над Пирин.... предговора ми хареса много :)
И “Радост от подземния етаж” :)
И “Радост от подземния етаж” :)
January 13, 2021
5 звезди, защото лично ме докосна. Иначе историите са събрани от най-различни по характер и битие хора, а най-вече и възраст (защото едно е да си роден през 90-те, друго е да си бил студент тогава, съвсем друго да гледаш на тях през призмата на завършен човек, създал семейство, например). Поне няколко бихте си харесали. На мен 90% ми допаднаха.
Малко ме хвана яд, че съм родена в началото на 90-те. Изпитвам някаква носталгия по тези години и ми се иска да се пренеса в друга реалност, в която няма да съм дете, а ще съм на съзнателна възраст, за да ги наблюдавам и да съм част от тях смислено. Имам някаква романтична представа за това, че въпросното десетилетие не се състои само от дребни измами, тежки зими, бедност и мутренски случки. 90-те са музика, много събирания, интересни компании, книги, книги, книги, библиотеки, всичко, което е плод на колективното преживяване на еуфорията от Промяната.
Малко ме хвана яд, че съм родена в началото на 90-те. Изпитвам някаква носталгия по тези години и ми се иска да се пренеса в друга реалност, в която няма да съм дете, а ще съм на съзнателна възраст, за да ги наблюдавам и да съм част от тях смислено. Имам някаква романтична представа за това, че въпросното десетилетие не се състои само от дребни измами, тежки зими, бедност и мутренски случки. 90-те са музика, много събирания, интересни компании, книги, книги, книги, библиотеки, всичко, което е плод на колективното преживяване на еуфорията от Промяната.
December 13, 2020
Излиза, че 90-те са музика. Различна музика, разнообразна. Преходът е музика. Все едно преди това не я е имало. Все едно Стената е била тишина. От онези стени, които загушават всичко. И като пада, музиката идва.
Моята музика на 90-те? Хеви метал - Металика, Мейдън, Меноар, Блайнд Гардиън, Хелоуин...и малко...много Куин.
Иначе 90-те не ги помня. Знам фактите, но не и емоциите. Те са си били за тогава, преходни.
Моята музика на 90-те? Хеви метал - Металика, Мейдън, Меноар, Блайнд Гардиън, Хелоуин...и малко...много Куин.
Иначе 90-те не ги помня. Знам фактите, но не и емоциите. Те са си били за тогава, преходни.
February 2, 2020
Смях се, натъжих се, замислих се и още куп други неща ми се случиха четейки “Истории от 90те”. Невена Дишлиева-Кръстева се е справила страхотно, защото според мен има за всекиго по нещо...
June 10, 2023
Сборник разкази от близо три дузина български автори, които създават части на машина на времето, която ме върна в 90-те. Мизерия, глад, опашки, хиперинфлация, мутри, казарма, любов, книги, много надежди и мечти. Това е картината. Чудесна антология.
December 29, 2019
"Истории от 90те" Невена Дишлиева-Кръстева
Четеш и се пренасяш, представяш си… четеш ама ти се иска да седнеш да напишеш и ти нещо, спираш се, искаш да четеш, ама някак спомените се появяват отново… какви ли спомени ще кажете имаш ти от 90-те…ами моите си, прекрасни, детски, първи, истински… да не бях на 15 или 25… но си бяха първите ми 10… моите 10!
Чета за бунта, за промяната, за свободата, за мечтите, за живота…. Прекрасни разкази, неповторими истории…
Книгата на Невена Дишлиева-Кръстева събира различни миговве от много животи…. Пренася те в много различни светове, в лични мигове и спомени. Изпитал ли си мизерията, промяната, свободата, музиката, книгите, хората…. ? Дишал ли си онзи въздух, посещавал ли си онези места, вълнувал ли се като тях?
Всеки си има своите спомени от онези години – някои са били ученици, други студенти или вече големи хора, със или без семейства…
Замислям се за моите 90… Едно безгрижие, една детска наивност, смях, сигурност, любов! Прекрасно детство имах! Плочи с музика и приказки, касетки, на които записвахме как пеем, хартиени писма, хартиени снимки, подредени прилежно в албуми, миришещи листчета, които разменяхме, взимахме си касети от видеотеката, защото още нямаше „Замунда“, но имаше „Супер Марио“ и едно куче, което стреляше по една патица….чакахме с нетърпение 1 юни, за да гледаме по цял ден „Милион и едно желание“, купувахме си лимонада в стъклено шише, лятото на село беше една вечна игра, пред блока до късно вечер играехме на хиляди игри, домашните рождени дни с 20 деца от блока бяха голям купон, празниците събираха всички комшии в един апартамент…. И още хиляди спомени! Минало!
За пореден път Дишлиева ме завладя, отново добрата идея е създава прекрасна книга!
Пуснете се в спомените, изживейте чуждите! Отнесете се в миналото за ден, два… заслужава си!
„Много неща са се променили оттогава, но всъщност това е само превидно, защото нищо никога не се променя. Важните неща са си все същите – някъде дълбоко заринато под днешния ден. Под всички дни, изложени на показ пред хората, и под нощите, скътани само за нас и за страховете ни. Точно там е онова голямо и важно, наред с плахите мечти и глупави надежди за най-доброт, дето все предстои – така ни повтарят винаги, за да не ни кажат истината: че хората си отива, трупаме тъга и върху нея подреждаме прилежно сгънати стари спомени – като дрехите на бабите, готови за последния им земен път.“
„Това бяха и годините, когато първите ни целувки за последен път се покрадваха под баладите на Scorpions, откривахме любовта с песните на Sadeили пеехме прегърнати Клетва. Бяхме големи късметлии, че някои от най-великите музиканти създадоха саундтрака на младостта ни. За днешните деца това е ретро, но щом още го слушат и им въздейства, значи е класика.“
„Вярвам в съдбата, която е като стълба. Ако слушаш внимателно инстинкта си, изкачването е единствената посока.“
„Тогава не си представяхме края на това десетилетие като край. Но по-страшното от края е липсата на край, както писа един от хората, с които бях много свързани през 90-те и който ценя и чета и до днес – Бойко Пенчев“
„Може би единствено ще ни научи да свикваме със себе си и да се научим да прощаваме. Прошката обикновено е закъсняло действие. Постфактум на нещо предишно, приключило, н не забравено. Може би именно прошката ще успее да освободи бъдещето от миналото. Защото прошката – този великодушен поклон на душата – е етичната пропорция в нашето общуване."
Kiss Sweet
Четеш и се пренасяш, представяш си… четеш ама ти се иска да седнеш да напишеш и ти нещо, спираш се, искаш да четеш, ама някак спомените се появяват отново… какви ли спомени ще кажете имаш ти от 90-те…ами моите си, прекрасни, детски, първи, истински… да не бях на 15 или 25… но си бяха първите ми 10… моите 10!
Чета за бунта, за промяната, за свободата, за мечтите, за живота…. Прекрасни разкази, неповторими истории…
Книгата на Невена Дишлиева-Кръстева събира различни миговве от много животи…. Пренася те в много различни светове, в лични мигове и спомени. Изпитал ли си мизерията, промяната, свободата, музиката, книгите, хората…. ? Дишал ли си онзи въздух, посещавал ли си онези места, вълнувал ли се като тях?
Всеки си има своите спомени от онези години – някои са били ученици, други студенти или вече големи хора, със или без семейства…
Замислям се за моите 90… Едно безгрижие, една детска наивност, смях, сигурност, любов! Прекрасно детство имах! Плочи с музика и приказки, касетки, на които записвахме как пеем, хартиени писма, хартиени снимки, подредени прилежно в албуми, миришещи листчета, които разменяхме, взимахме си касети от видеотеката, защото още нямаше „Замунда“, но имаше „Супер Марио“ и едно куче, което стреляше по една патица….чакахме с нетърпение 1 юни, за да гледаме по цял ден „Милион и едно желание“, купувахме си лимонада в стъклено шише, лятото на село беше една вечна игра, пред блока до късно вечер играехме на хиляди игри, домашните рождени дни с 20 деца от блока бяха голям купон, празниците събираха всички комшии в един апартамент…. И още хиляди спомени! Минало!
За пореден път Дишлиева ме завладя, отново добрата идея е създава прекрасна книга!
Пуснете се в спомените, изживейте чуждите! Отнесете се в миналото за ден, два… заслужава си!
„Много неща са се променили оттогава, но всъщност това е само превидно, защото нищо никога не се променя. Важните неща са си все същите – някъде дълбоко заринато под днешния ден. Под всички дни, изложени на показ пред хората, и под нощите, скътани само за нас и за страховете ни. Точно там е онова голямо и важно, наред с плахите мечти и глупави надежди за най-доброт, дето все предстои – така ни повтарят винаги, за да не ни кажат истината: че хората си отива, трупаме тъга и върху нея подреждаме прилежно сгънати стари спомени – като дрехите на бабите, готови за последния им земен път.“
„Това бяха и годините, когато първите ни целувки за последен път се покрадваха под баладите на Scorpions, откривахме любовта с песните на Sadeили пеехме прегърнати Клетва. Бяхме големи късметлии, че някои от най-великите музиканти създадоха саундтрака на младостта ни. За днешните деца това е ретро, но щом още го слушат и им въздейства, значи е класика.“
„Вярвам в съдбата, която е като стълба. Ако слушаш внимателно инстинкта си, изкачването е единствената посока.“
„Тогава не си представяхме края на това десетилетие като край. Но по-страшното от края е липсата на край, както писа един от хората, с които бях много свързани през 90-те и който ценя и чета и до днес – Бойко Пенчев“
„Може би единствено ще ни научи да свикваме със себе си и да се научим да прощаваме. Прошката обикновено е закъсняло действие. Постфактум на нещо предишно, приключило, н не забравено. Може би именно прошката ще успее да освободи бъдещето от миналото. Защото прошката – този великодушен поклон на душата – е етичната пропорция в нашето общуване."
Kiss Sweet
December 25, 2019
Идеята "историческата истина" да се разбие на индивидуални гледни точки и да се подчертае тяхната важност ужасно ми харесва и даже мисля, че трябва да се потърси начин да се разшири кръгът разказвачи. Някои от историите тук ме подразниха с интелектуално маниерничене, други все още не са истории, а само рефлексии, трети могат да са се случили когато и да е. Има и истории, които май не са автентични, например историята на Веселина Седларска от името на чичо Апостол, или пък тази на Димитър Коцев - Шошо, в която са събрани твърде много емблеми от пер��ода в един ден. Не знам. Все пак важното е, че всеки текст съдържа идеята на автора си за 90-те и заедно правят един съвсем работещ калейдоскоп.
Тези, с които аз се свързвам, са личните, откровени, балансирани и добре разказани женски истории с осезаем деветдесетарски отпечатък на Наталия Делева, Катя Атанасова, Силвия Недкова, Капка Тодорова... Обожавам милите спомени на Петя Кокудева за баба й и същевременно намирам за обезпокоително, че за единствен неин кусур се сочат червените й пристрастия. Взимам си го като едно страхотно обобщение на онази част от гласовете, които малко наивно и доста опасно искат да съсредоточат всичко лошо на едно място, най-добре зад гърба. Не знам дали Велина Минкова го е имала предвид, но харесвам метафоричния си прочит на нейния разказ за загубата на един млад талант. Как всичко е потенциал и искрящи надежди и после се случва животът - точно като в по-обширната история на Прехода. "Мечка в дъжда" на Деляна Манева направо ме побърка. Жестоко проникновение, от което обожавам всяка дума. "Какво е това - миг на щастие или миг на ужас?", пита тя пред своя знак на 90-те, докато започва да разбира, че никога няма да разбере.
На представянето на книгата в Перото Зорница Христова каза нещо много важно - да не пропускаме да обсъдим не толкова бляскавите аспекти на Прехода. Мисля, че не е пропуснато. Може би не във всеки отделен текст е намерен баланс, но събрани заедно, историите се балансират една друга. Така няма опасност (пак) да решим, че "живеем в хепиенда на историята", но няма нужда и (пак) всичко да задраскваме и да казваме, че идеалът е бил реализиран грешно. Аз поне усетих, че така само осакатявам себе си, и опитвам да продължа с пълно съзнание даже не всичко, което осъзнавам, да ми харесва и даже не всичко, което не ми харесва, да мога да променя. Разбира се, както завършва и Наталия Делева, "пътуването е към мен".
Тези, с които аз се свързвам, са личните, откровени, балансирани и добре разказани женски истории с осезаем деветдесетарски отпечатък на Наталия Делева, Катя Атанасова, Силвия Недкова, Капка Тодорова... Обожавам милите спомени на Петя Кокудева за баба й и същевременно намирам за обезпокоително, че за единствен неин кусур се сочат червените й пристрастия. Взимам си го като едно страхотно обобщение на онази част от гласовете, които малко наивно и доста опасно искат да съсредоточат всичко лошо на едно място, най-добре зад гърба. Не знам дали Велина Минкова го е имала предвид, но харесвам метафоричния си прочит на нейния разказ за загубата на един млад талант. Как всичко е потенциал и искрящи надежди и после се случва животът - точно като в по-обширната история на Прехода. "Мечка в дъжда" на Деляна Манева направо ме побърка. Жестоко проникновение, от което обожавам всяка дума. "Какво е това - миг на щастие или миг на ужас?", пита тя пред своя знак на 90-те, докато започва да разбира, че никога няма да разбере.
На представянето на книгата в Перото Зорница Христова каза нещо много важно - да не пропускаме да обсъдим не толкова бляскавите аспекти на Прехода. Мисля, че не е пропуснато. Може би не във всеки отделен текст е намерен баланс, но събрани заедно, историите се балансират една друга. Така няма опасност (пак) да решим, че "живеем в хепиенда на историята", но няма нужда и (пак) всичко да задраскваме и да казваме, че идеалът е бил реализиран грешно. Аз поне усетих, че така само осакатявам себе си, и опитвам да продължа с пълно съзнание даже не всичко, което осъзнавам, да ми харесва и даже не всичко, което не ми харесва, да мога да променя. Разбира се, както завършва и Наталия Делева, "пътуването е към мен".
December 31, 2019
Чудесна книга за завършека на 2019.
September 11, 2020
Разкази, изпълнени със спомени, преживявания, и един... по-прост и по-хубав живот. Само 8 години от живота ми минаха през 90-те, в които изживях най-тежките си моменти, но, въпреки това, ми беше страшно мило да видя всички онези детски спомени, изляни на хартия. Да изживееш 90-те е колкото погубващо, толкова и съживяващо.
А в някои от разказите се преоткрих - само това ще кажа. Като тук, например:
"Танцувахме, докато са се случвали геноцидът в Руанда, атентатите в Белфаст, бомбардировските над Белград. Даже когато трагедията беше застинала западната ни съседка, звънях по телефона на сръбски приятел, който отказваше да слиза в скривалище за да се уверя с ушите си, а шепата хора, които палаткуваха пред Парламента в протест срещу решението на НАТО, изглеждаха като извънземни. Светът не се интересуваше от нас и ние не се интересувахме от него. Има някаква порочна зависимост между оксиморонната увереност, че нищо не зависи от нас, и незаинтересоваността ни към света. България е изтъкана от парадоксални връзки - уж страна на кръстопът, пък изолирана от света. Самосъхранителният инстинкт, че е по-безопасно да сме невзрачни и безинтересни, за да не ни застигат бедствия, надрасна Прехода. А Преходът ни не може да бъде надраснат, защото, както се оказа, е безкраен, но емоционалната му валута постепенно се деноминира."
И простичкото: "Музиката и танцът бяха най-добрата форма за колективно преживяване на индивидуалната еуфория от Промяната." - точно тази музикалност на 90-те ми липсва, и точно с нея ще запомня онези първи свои детски години.
А в някои от разказите се преоткрих - само това ще кажа. Като тук, например:
"Танцувахме, докато са се случвали геноцидът в Руанда, атентатите в Белфаст, бомбардировските над Белград. Даже когато трагедията беше застинала западната ни съседка, звънях по телефона на сръбски приятел, който отказваше да слиза в скривалище за да се уверя с ушите си, а шепата хора, които палаткуваха пред Парламента в протест срещу решението на НАТО, изглеждаха като извънземни. Светът не се интересуваше от нас и ние не се интересувахме от него. Има някаква порочна зависимост между оксиморонната увереност, че нищо не зависи от нас, и незаинтересоваността ни към света. България е изтъкана от парадоксални връзки - уж страна на кръстопът, пък изолирана от света. Самосъхранителният инстинкт, че е по-безопасно да сме невзрачни и безинтересни, за да не ни застигат бедствия, надрасна Прехода. А Преходът ни не може да бъде надраснат, защото, както се оказа, е безкраен, но емоционалната му валута постепенно се деноминира."
И простичкото: "Музиката и танцът бяха най-добрата форма за колективно преживяване на индивидуалната еуфория от Промяната." - точно тази музикалност на 90-те ми липсва, и точно с нея ще запомня онези първи свои детски години.
November 28, 2019
Намирам го за символично, че получих (благодаря безкрайно на Невена) и прочетох книгата в Ню Йорк. 90-те бяха годините на моето детство в малко българско градче, с малко по-друго темпо и нишка на разказа. Четейки книгата, си давам сметка колко неща не знаем, не говорим за тях, не осмисляме. Според мен, много от нашето днес се определя от времето тогава. От изборите, лични, колективни, политически и всякакви, за посоката и същината ни. Моето поколение има привилегията на избора, местенето и пресичането на граници и е много по-лесно и обозримо, тук-там, а България добива различни формати. Но и създава едни липси и тревожности, да не знаеш къде си, какъв и как си. За мен тази книга е и един вид продължение на Куфара на брат ми. Както и с нея, припознавам и се свързвам с някои от историите, но и си давам сметка за разликите. Особено за емигрантските - май на заминалите през 90-те, изборите са доста по-категорични, дълбоки и натоварени с особен смислъ. Поне за мен, има много нюанси и доза сложност, за която аз си намирам някои обяснения в този сборник. Благодаря за мислите и смислите, които провокира и подари.
Displaying 1 - 30 of 46 reviews