Кас Хънтър - "И аз съм Рейчъл", изд. "Кръгозор" 2018, прев. Владимир Полеганов
Прочетох "И аз съм Рейчъл".
И за няколкото часа, изминали откакто затворих последната страница, поне три пъти сядам да пиша за нея. После спирам, изтривам написаното и започвам пак. Сега също не знам дали ще стигна по-далече от третия ред на този отзив.
Добре де, ще попитате, защо?
Какво защо? Защо изобщо преди три дни седнах да чета тази книга или защо не мога да се накарам да пиша за нея?
Отговорът на първия въпрос е по-лесен. Не съм и никога не съм била по/читател/ на фантастиката. Някак успях да мина голяма част от живота си, без да прочета кой знае какво в жанра - ако не броим по една книга от Артър Кларк и Хърбърт Уелс и две-три от Клифърд Саймък. Толкоз. Самата дума "фантастика" ми караше да бягам надалече. А пък ако се споменеше в съчетание с думите "робот" или "изкуствен интелект", ме обземаше почти ужас.
Пита се в задачата тогава, как така от всички книги посегнах точно към "И аз съм Рейчъл, след като в нея се говори и за роботи,у и за изкуствен интелект?
Не знам. Още не знам дори след като вече я прочетох - и харесах. Само знам, че в някакъв момент, след като прочетох резюмето на корицата, нещо в мен каза: "Тази книга я искам". И тя стана моя.
Може би ме привлече това, че макар в историята да е "замесен" робот, все пак огромната част от събитията се развива в ненаучна, обикновена домашна среда. Може би причината да си дам шанс с тази книга беше ролята, отредена на въпросния робот. Защото когато се каже "робот", автоматичната ни асоциация е с нещо изкуствено създадено, което може и да има безпогрешни реакции, но в тях няма "искра", няма душа, няма живот. А тук се срещаме със създание, което е "заредено" със спомени, с разбиране, със способност да помага на хора, нуждаещи се от помощ. Същество, създадено да помогне за преодоляването на болката от огромна загуба.
И тук стигам пак до онова, което споменах малко по-горе. Тази история не би била така въздействаща, ако нейното действие се развиваше в една изцяло "контролирана среда", в лаборатория, в която всичко може да бъде проследено и променено на момента. Въздействащото в историята е тъкмо общуването между Ай Рейчъл и онези, за чиято утеха е създадена. Защото малко по малко отношенията между нея и тях започват да се променят и все повече да напомнят истински семейни отношения. Много добре е предадено развитието на отношенията и мога да кажа, че и аз заедно с Клоуи преминах през цялата им гама - от отвращение през обикновено неприемане и страх до нещо, което поне за мен накрая беше много, много подобно на истинска привързаност.
Много ми хареса как е съчетана цялата история около Ай Рейчъл с всичко друго, случващо се с членовете на семейството. Особено тийнейджърските проблеми на Клоуи - аз от години чета истории, в които главните действащи лица са тийнейджъри, но мога да кажа, че за мен Клоуи е един от най-убедителните - и симпатични - тийнейджърски образи, на които съм попадала напоследък.
Докато четях всичко, свързано с Ай Рейчъл обаче, се замислих. Възможно ли е наистина създаването на такъв робот? И редно ли е? Дали "внедряването" на едно такова създание в семейство, сполетяно от загуба, намалява болката от тази загуба? Или напротив - засилва я още повече? И не е ли по-скоро плашещо, отколкото успокояващо, да виждаш как някой има всички външни белези на този, когото си изгубил, движи се като него, говори като него... но не е той? Или тя? И доколко е редно да изпълниш нечие съзнание - условно казано - с нечии чужди спомени? Не е ли по-скоро ужасяващо, отколкото утешително?
Въпреки всички тези неща - а кой знае, може би тъкмо поради тях - има нещо много топло и затрогващо в тази книга. Много обич има в нея. Обич, която търси при кого да отиде, след като онази, за която е била предназначена, вече я няма.
Имаше моменти, в които напрежението ми идваше в повече. Съчувствах на Ейдън и Клоуи, исках всичко да се развие по най-добрия за тях начин. И все повече заобичвах Ай Рейчъл.
Трудно прочетох последните страници преди епилога. До последното изречение се надявах да не стане това, което се задаваше. Само че това не е приказка и краят не беше щастлив.
Затова пък епилогът ме накара да се усмихна.
Защото все пак историята завърши обнадеждаващо.