Ябълковият човек

by Николай Милчев, Здравка Брайкова-Николова (Illustrator)

... Мълниите бяха като огнени патерици за облаците, които продължаваха да слизат от манастира, да куцат и да се привеждат, докато се пльоснат по корем над селото.
Дъждът валеше на пръчки. Можеше да се види как водните пръчки се подреждат първо надолу, после застават настрани, после сплитат пръсти и така плетат дъждовната си кошница.
Дъждът валеше и от мъка. На такъв дъжд, който идва от манастира, мъката му е голяма. Мъчно му е за небесните неща, за звездите и това, дето е зад тях, за кръглите залези и за това, което е след залеза, и за кой знае какво още.
А когато мъката на един дъжд е голяма, и дъждът е голям.

187 pages, Paperback

Published January 1, 2019

About the author

Николай Милчев е роден през 1958 г. в Плевен. Детството и юношеството му преминават в град Ловеч, където завършва Гимназия. Продължава образованието си във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", където участва в творческите търсения на студентския кръжок "Емилиян Станев". Автор е на десетина поетични книги, между които "Лирика", "Случайно и определено", "Бяла залисия" (1993), "Изневиделица", "Пейзажи с Лолита", "Очи широколистни", "Мокра светлина". Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българско радио, БНТ и др. Автор е на стихове за деца, на текстове за детски песни и на детския мюзикъл "Таласъми без налъми". Водил е предаването "Поетична сряда" в Телевизия 2001, където е представил над 50 млади автори. Носител е на национални литературни награди - за студентско творчество (Шумен, 1982), наградата Николай Хрелков, наградата на СБП за детско-юношеска поезия (1995), наградата Девин (2004), лауреат е на конкурса "Златен ланец" на в. "Труд". Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски и унгарски. Бил е заместник-главен редактор на в. "Средношколско знаме", последните десетина години е учител в 105 СОУ "Атанас Далчев" в София.

Reviews

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Албания си има Исмаил Кадаре, но ние имаме Николай Милчев!

Топли и уютни истории! Погалват като полъх на вятъра и утешават като сянка от орехово дърво в горещ летен ден. Безкрайното стихотворение на едно детство!

Из "Ябълковият човек", разкази от Николай Милчев

- В аптеката, където работя, има много цветя. Аз ги поливам, но не ги поливам както се полива, а вземам една стълба и с лейката - отвисоко. От стълбата бавно и отвисоко ги поливам. И цветята мислят, че е дъжд и че не са в аптеката, а са навън, на открито. И пият от дъжда, и се радват, а ако са болни - оздравяват. Или се надяват да оздравеят.
И аз се усмихнах за пръв път пред съучениците си след толкова години. Усмихнах се на нея и на стихотворението, което тя току-що съчини пред мен и ми го каза хей така - като нищо.
А уж аз пишех стихотворения.

[Деница Райкова]

Николай Милчев - "Ябълковият човек", изд. "Симолини 94" 2019

Кога за последен път сте затваряли книга усмихнати?
Аз отдавна не бях. Но ми се случи току-що. И нямам чувството, че дочитам книга, а че се разделям с някого, с когото ми е било хубаво. Че току-що е приключила една среща, която е била колкото неочаквана, толкова и прекрасна.
Имам история с тази книга. Нейното заглавие ме привлече още преди няколко месеца, без да знам нищо за нея. Но понеже беше трудна за намиране, и през ум не ми минаваше, че ще се срещнем. Знаете колко често човек се разминава с хубавите неща.
Обаче се срещнахме. На една алея, в един шумен град. Книгата сякаш изскочи пред мен, просто се появи пред очите ми, погледна ме и понечи да каже: "Вземи ме" - но не успя, защото вече беше в ръцете ми. И няколко дни по-късно я оставих да ме поведе със себе си. Без да питам къде. Дори само заглавията на разказите вече ме бяха омаяли и знаех, че накъдето и да ме поведе книгата, там ще е хубаво.
И беше.
И е.
И ще бъде.
Защото разказите на Николай Милчев са от онези истории, които няма как да не почувстваш близки. И няма как да не те изпълнят с какви ли не чувства - понякога толкова много, че едва успяваш да ги различиш и подредиш. И няма как да не оставят следа. И няма как, дори ако в началото си бил унил, тъжен, мрачен, накрая да не се почувстваш изцелен. Дори без да си знаел, че има от какво да се изцеляваш.
Ще попитате може би: толкова ли са щастливи тези разкази? Толкова ли са весели, толкова смях ли будят? Не. Те са - и будят - палитра от чувства. И най-честото усещане е онази лека меланхолия, която умеят да оставят хубавите истории. Особено ако ги четеш в началото на есента.Но независимо от темата си, те са топли. Човешки. Нежни. И започваш да усещаш близост с автора, с героите, с местата. И си казваш, че всичко това няма как да не се е случило - няма как, защото четейки си го усетил, така, все едно си там.
Когато започнах да чета книгата, си мислех, че ще пиша за всяка история поотделно. И че ще спомена кой разказ ми е станал любим и защо. Сега установявам, че не мога, защото обикнах почти всяка история в тази книга. И все пак - "Селската Венеция", "Възглавница върху главата", "Кентавър и куче", "Нощта срещу Нова година", "Самодива", "Лунната тераса", "Ябълковият човек" със сигурност ще са сред тези, които трудно ще забравя. И които редовно ще препрочитам.
Влюбих се в тази книга. Хареса ми по начин,, по който друга книга отдавна не ми беше харесвала. Даде ми светлина. Лекота. Обич. Изгони мрака.
Прочетете я, моля ви!