Emilian Stanev Емилиян Станев was the pseudonym Nikola Stoyanov Stanev (Никола Стоянов Станев), a 20th-century Bulgarian prose writer. Also spelled as Emiliian Stanev or Emiliyan Stanev.
Stanev was born in Veliko Tarnovo in 1907 and spent his childhood in Tarnovo and Elena, where he long lived with his family. From an early age, his father would take him to his hunting outings in the open, which influenced Stanev's later work, where nature is often described. In 1928, he finished the Elena high school as a private student and moved to Sofia, where he studied painting under Tseno Todorov. In the 1930s, he enrolled in Finances and Credit in Free University of Political and Economic Sciences, (today University of National end World Economy in Sofia). In 1932–1944, he was an office worker of the Capital Municipality and in 1945 he was the director of the hunting reserve in the village of BukovetsStanev published his first works in 1931. He was active in a number of magazines and newspapers: he headed the fiction department of the
Literary Front newspaper and published in Fate, Testaments, Art and Critic, Goldhorn, Wreath, Bulgarian Speech, etc. Stanev wrote tales involving animals, social and philosophical prose, historical novels and novelettes. During his stay in Sofia he was an acquaintance of the city's leading intellectuals who had a strong influence on his later works. Stanev's first book was a collection of short stories named Tempting Glitters issued in 1938. His next book was the collection Alone from 1940, which set forth a series of works devoted to the relations between man and nature. The books to follow were Wolfish Nights (1943), Workdays and Holidays (1945), Wild Bird (1946), In a Silent Night (1948). One of his last and best-known works, The Peach Thief, was published in 1948 and filmed in 1964. After 1950, he worked for 14 years on his novel Ivan Kondarev describing the events surrounding the September Uprising of 1923. Stanev also authored many books for children and teenagers, such as Through Forests and Waters (1943), The Greedy Bear Cub (1944), Tale of a Forest (1948), When the Frost Melts (1950) and Chernishka (1950).
Българският исторически роман има огромния "кладенец" на Средновековието, от който да черпи мотиви, идеи, образи и пространства, които да се реализират литературно. Този "кладенец" може да внесе както освежаваща глътка за читателя, така и горчиво пресищане с определени идеологически клонения. Романът "Антихрист" отвежда в изключително интересното време на Иван Александър и неговите наследници Иван Срацимир и Иван Шишман, тъкмо преди края на българската държава/-и. Историята, обаче, е погледната през друга призма - тази на духовността. В центъра на повествованието е Еньо (което е народният вариант на Йоан, между другото), който вижда дяволът навсякъде - в църквите, в народа, в патриарха, в себе си. През неговия поглед и живот са представени монашеството, царския двор, настъпващите нашественици, модерният по това време исихазъм, питанията и борбите на новия тип след-средновековен човек. Тук книгата ме загуби. Въпреки изключително интересните наблюдения, които се представяха, не можех да се отърва от непрекъснатото чувство на предпрограмираната гледна точка, която се натрапва. Ясно ми беше, че духовенството и църковната точка ще се заклеймят, че ересите ще се представят по-отблизо, че после и те ще се отхвърлят; а когато накрая героят стана изведнъж отхвърлен българин (т.е. националната му и човешка идентичност се изведе над религиозните терзания), предвидимостта стигна зенита си. Някак си трудно ми понесе и самият стил на писане, който стои леко архаизиран (обоснован и разбираем похват за такъв тип проза). Дочетох книгата просто защото я бях почнал вече и защото ми трябва, ако я четях за лично удоволствие се замислям дали изобщо щях да я довърша.
Определено най-странното четиво, което ми е попадало до момента. През цялото време се питах: „Защо точно Антихрист?“ Антихристът в чисто религиозен смисъл е дългоочакваният Богоборец, който ще свика под знамената си падналите, за да поведе последната битка между доброто и злото. Той впрочем, макар да не го желае, е носител и на надеждата, защото идването му означава, че и второто явяване на Иисус в света на хората не е далеч. Няма как да избегнем този конфликт, няма как по мирен начин да влезем в царството Божие, без да сме избрали страна, без да сме се самоопределили, без да сме пострадали в лично качество. Антихристът е война. Край, но и ново начало. В по-личен план всеки един човек би могъл да бъде Антихрист в смисъла на обикновен богоборец. Не просто човек, който никога не е изпитвал специално отношение към религията, а именно паднал – претърпял своята лична метаморфоза от търсещ божественото откровение до завършен циник, за когото не е останало нищо свято. Такъв е и протагонистът на Станев. От онзи, на когото много е дадено, много и ще се търси. Един от централните принципи в християнството. И тук започват паралелите с историческата съдба на малкото ни земно царство. В онези смутни времена българите, а и не само те, най-после са пречупени от един демоничен враг. Враг така различен от предишните – сякаш самият Антихрист в образа на едно войнствено азиатско племе, чиято жестокост не познава граници. Враг, който е дошъл, за да разруши всичко, което ти си градил със столетия. Враг, който няма да се спре пред нищо и няма да ти остави нищо в края на битката. Враг, срещу когото не би могъл да противопоставиш много. Прекалено силен е в омразата си към теб и това сковава бездруго отслабените ти съпротивителни сили, предрешавайки конфликта още преди да е започнал. Там някъде се корени нашата глобална трагедия като народ. Явление, чиито последици изпитваме и до ден днешен. Станевото време е било време на подем, на отхвърляне на трагизма, на героизиране на миналото. Неговите последици също усещаме и днес във фалшивото самочувствие, че сме нещо, някои, че „и ний сме дали нещо на света“. Днес сме малки, безкрайно малки и единственото, което ни остава е да четем и препрочитаме за онези времена, когато името „българи“ е всявало респект, когато чуждите племена са искали да са добре с нас, защото истински са се страхували да не им се налага да изпитват в битка якостта на нашите мечове. Но за българското царство идва онова странно време, безвремие всъщност, в което притихнали очакваме идването на неизбежното зло, носещо след себе си дълга нощ. Зазоряване не се предвижда. Колкото и да е лишено от историческа логика, нас и днес все пак ни има. Възродени като Феникс от пепелта. Антихристът е дошъл и след разрухата на бойното поле още веднъж е изгряла нова надежда. Победили сме го, макар и на ужасна цена, устояли сме, а щом веднъж сме го направили, нищо вече не би могло да ни разруши. Никое изпитание не би могло да е твърде голямо. Романът на Станев е оригинален като замисъл и изпълнение. Текстът е изпълнен с множество остарели думи, които те отвеждат в други епохи на словесност. Има тук-там и анахронизми, модерни думи, които някак са се проврели в иначе стройния старинен текст, думи, които те удържат да не изгубиш напълно усещането, че все пак живееш в нови времена, в които по улиците на Търновград сноват бензинови автомобили, а не волски каруци, по плочника на Царевец стъпват меките каучукови подметки на туристи от цял свят, а не чаткащите копита на конете на царските вестоносци, бързащи да донесат известия за настъплението на агаряните. Книгата определено е от онези, които трябва да бъдат прочетени поне още веднъж в опит да бъдат хванати истинските им смисъл и авторово послание. Четейки я се лутах между мисли за личната метаморфоза на златното момче, за пропадането му, и такива за съдбата на нашето царство, за общото ни пропадане в бездната на безвремието. Според мен този втори смисъл е много по-автентичен и единствено през него би могло да бъде разбрано цялото произведение. Без общото ни падение личното губи своя драматизъм и обратно – усещането за настъпващия мрак в душата на героя се усилва неимоверно на фона на историческите събития. Настъпва непрогледен, вековен мрак. Епохата на Антихриста.
Историческият роман "Антихрист", част от този сборник, за мен е най-доброто произведение на Ем. Станев. Също може да се каже, че е нетрадиционно за литературния период, макар историческите романи да са в епогея си именно по това време.
Съставен е под формата на житие на твърде нетипичен монах, живял по време падането на Второто Българско царство. Свидетел и участник в царския живот, в монашеския, в ереси, в съпружеския, поруган за ереста и за убийство, свидетел на падането на Търново и респективно безсилието на Църквата да спаси народа в последните дни на владичеството й. Много силен е контрастът, който се изгражда между него и Патриарха в Търново.
Силен разказ с живи герои и вечно актуални теми за вяра, чест, човешки живот, различия между хората и общи черти.
Като малко по-бледа сянка ми дойде "Легенда за Сибин", която е с подобна тематика, но развиващо се по времето на Борил и гоненията срещу богомилите, па и времето, когато те май са били най-многобройни по тези земи.
Отдавна изпитвах нуждата да се завърна към четенето на класически български автори. Може би не го бях правил от ученическите си години (с малки изключения). „Антихрист“ може да се счита за философска литература, примесена с историческата атмосфера на трагичния за България 14-и век. Всичко това благодарение на сериозните исторически познания на Емилиян Станев. Най-големият враг на българския народ в това време може и да не е бил войнстващия дух на османците. Православното християнство развива радикално примирение у българите, липса на борбеност, свръхстрах от висша сила и дребнави противоречия на личността, на фона на и без това съществуващи вътрешни конфликти и разединение. В книгата има много цитати за българския характер, актуални и до днес. Маркирам с 4/5 звезди само заради фак��а, че книгата се чете по-трудно от обикновеното, използван е по-старинен български език, отговарящ на класическата българска литература, въпреки че книгата излиза за пръв път през 1970 г. Лично аз бих предпочел тази книга да е в програмите за училище пред „Крадецът на праскови“.
Харесвам Емилиян Станев като автор и това е поредното негово произведение, което затвърждава мнението ми. Романът засяга доста интересни екзистенциални проблеми, преплитайки умело литература и история. Едновременно с това религиозният пласт съпътства целия текст. От друга страна обаче, стилът на писане е малко странен и със сигурност няма да се хареса на всеки.
Интересен времеви период, интересен главен герой и интересен стил на разказване, въпреки че последното не е интересно в изцяло добрия смисъл на думата. В новото издание на Сиела отзад няма синопсис, защото този роман е един своеобразен синопсис на вътрешния живот и душевното неспокойствие на един български гражданин по време на Апокалипсиса на Второто Българско Царство. Ще ми се вместо синопсис да беше малко повече.
Темите около гностичните ереси са все така актуални, тъй като по незнайна причина (пък може би прекалено очевидна такава) всеки българин е в някаква степен гностик/богомил и би могъл да се припознае в Еньо. Размерът на романа му пречи да разгъне тези теми обаче, 260 страници са прекалено малко за да се изложат всичките тези житейски събития и философии, което само по себе си ще звучи като ерес, имайки предвид какво трудно четиво е през тези вече цели 260 страници.
Усеща се, че Станев има нещо, което иска да каже, но или не му е ясно какво точно е, или не успява да го изкаже достатъчно ясно.
Не бих препоръчала книгата. Очевидно е много повлияна от „Сидхарта“ на Херман Хесе и като модела си е твърде филистерска за претендираната проблематика; в качествено отношение обаче не е на същото ниво. Възмутително е да се пише за българския XIV в. само и единствено с омерзение, исихастите да се наричат банда измамници, които без много двоумене биват заменени със сбирщината на кратунковците от главния герой; цар Иван Александър да се представя като слабохарактерен добряк, който никога не е именуван цар или негово величество, а преимуществено „двойната брада“;… Лично аз не намерих нищо в този том, макар че търпеливо (и с надежда) го изчетох до последната страница. Ако някой все пак се интересува от анатомия на гордостта, нека рови вътре.
Велика книга! За лицемерната вяра на обществото и какво то прави с хората, които се опитват да мислят. Много далеч от всички чисто религиозни тематики. Роман, актуален и днес.
Слаба книга без сюжет и с непоносим стил. Все едно четях съвременен български автор. Поне знам откъде са наследили или научили слабостта си към псевдостаринен език и тежка драма във всяка дума. Надявам се някой ден да научат и че драматичността в прозата трябва да се заслужи, защото насилването ѝ произвежда ефект на безпомощност и усещане за аматьорщина.
Общо взето книгата е 270 страници повтаряне на едно и също - исках да слушам бога/душата си, обаче сатаната/умът ми все ме отклоняваха. Буквално е само това мятане, представено в нетърпимо претруфена проза, до последните 50 страници, в които героят осъзнава, че не е християнин, антихрист или еретик, а е българин и трябва да се бори за българщината. Това е поднесено наготово, без читателят да може да проследи трансформацията - въпреки че повествованието е от първо лице и през цялото време сме в мислите на Еньо. Патриарх Евтимий е представен едновременно като просветена и премъдра, почти митична фигура, и като фанатик, който дава народа си курбан в името на бога. И двата образа, които вървят паралелно, са обрисувани неубедително, предимно с описания, и само няколко по-силни реплики. Накратко, слабо писане.
Една положителна бележка - научих, че и в българския си имаме дума за navel-gazer - пъпосмортител. Смятам да я вкарам в тежко обращение :D
Отдавна не бях чела (в случая слушала) толкова красиво написана книга. Моето книжно попадение за 2023. Съжалявам само, че не съм имала възможността и удоволствието да я изживея по-рано. Любима!
Светец, богохулник, жигосан от правоверните, роб на агаряните...
Действието на книгата се развива в средновековен Търновград, а финалът ни отнася до времената на обсадата и превземането на крепостта, с последен бранител патриарх Евтимий.
"Антихрист" поставя доста религиозно-философски дилеми и размишления, които вероятно много хора, замисляли се по темата, са имали. Инстинктивно я сравних с "Монахът" на Матю Грегъри Луис съвсем в началото, но не бих казал, че приликите са чак толкова много.
Really not my kind of book. Strange and some how written just for the structure, just to express some idea, but as if the writer found it really difficult to sa something interesting and bored himself.
Особено добра илюстрация на една разцепена душа между доброто и злото. Винаги търсеща добро, но с него търсеща и истината. Това е едно постоянно сражение между истината и заблудата, добротата и коварността на света в миговете на падение пред поробителя и издигането на душата.
Изключително любопитно четиво. На моменти върви трудно заради дъъългите описания, но въпреки това не засенчва идеята на объркания антихрист в зорите на османското робство. Историческия елемент е предаден лаконично, но достоверно и успява да създаде романтика по последните години от Второто българско царство. Сега за контекста и времето на издаване - 1970г., когато се заражда идеята за възродителния процес и може би това е единствената причина този роман да види бял свят. Затова в тескта може да се улови един укор към религията, заради която сме се дали на робството. Но наравно с укора върви и смирението, че няма правилен път, че каквото е било ще продължава да бъде. Емилиаян Станев е автор успял да съхрани творчеството си през тежката цензура на режима без да залита прекалено към партиината пропаганда, което го прави много интересен.
По актуална от Библията. По-човешка от човека. Книгата, търсеща отговори за света и ценностите. Господ не е ли във всеки един от нас и кои сме ние да съдим от името Божие?! Антихристът, чуждата вяра или студената църква погуби България?! Книга поставяща много въпроси и положила семето на много отговори.
Emilian Stanev reușește în romanul său "Antihrist" să construiască un personaj care să ilustreze în totalitate experiența căutării personale a misticului. Lucrarea se prezintă cu numeroase momente de contemplu adânc în care divinitatea e privită într-un mod fundamental diferit față de cel tradițional, iar ideile expuse se reîntorc la argumentul de bază al cărții, acela că poporul bulgar se afla din totdeauna la granița dintre sacru și profan, în căutarea propriului Dumnezeu. Atmosfera creată este cu adevărat captivantă, iar cadrul construit se dovedește a fi ideal pentru a trata un subiect aflat într-o relație atât de strânsă cu mistica. Cartea se dovedește a fi o experiență serenă în prima jumătate a sa în care este abordată în primul rând relația față de divinitate și creștinism, dar și păcatul ca element central al experienței monahale fiind elementul antitetic, simbol al ispitei și desfrânării dar și al rațiunii. Cea de a doua jumătate se concentrează în principal pe păcat ca inevitabil și imperfectibil având de asemenea elemente ale legăturii puternice dintre religie și popor. În scrierea lui, Emilian Stanev, revine asupra elementul patriotic prin comparații frecvente între extazul mistic și experiența apartenenței poporului. "Norodul bulgar" devine unitatea lumească care ajunge să reprezinte o reiterare a Ierusalimului ceresc. Stilul său reprezintă în primul rând aspectul care m-a impresionat profund în lectura cărții, descrierile sunt vii și poartă în ele imagini mai clare și complete decât orice altă lucrare citită de mine până acum, o atenție ieșită din comun este plasată asupra compunerii spațiului astfel încât fiecare element al acestuia este atent curatoriat și prezentat cititorului cât mai pe larg. Un roman de-a dreptul deosebit care merită citit de cel puțin două ori.
Не знам дали още има автори в България, които биха писали с толкова богат, ерудиран и едновременно архаичен в многословието си език. И да обръщат толкова много внимание на психологическите състояния на героя. На ум и на глас полемики със себе си и с въображаемия от автора образ на патриарх Евтимий за изкушението; за праведността; за човешката красота; за нагона; за ересите и за наложените религиозни догми; за бягството или личностно извисяване в исихията; за доброто или злото в отчаяната саможертвена съпротива с тояги на чужд гръб на историческия фон на загиващото християнско царство в България в края на XIV век. А накрая всичко свършва с изненадващо бързо и ясно намиране на отговора - хайдутлук и отмъщение. Отдъхнах си. Нищо соцреалистическо не прелива от повествуванието. Даже и светско-класовият елемент - героят произлиза от род на редови занаятчия, а опонентите му са от феодалния и религиозния естаблишмънт - в крайна сметка се избистря в съпротивленние срещу чуждоземците чуждоверци. Пратени от Бога да накажат Антихриста. Или обратното?
This entire review has been hidden because of spoilers.
Изключително трудна книга за четене (дори може би хаотична). Това, което ми хареса обаче е, че е Емилиян Станев успява да разкрие напълно терзанията на един модерен човек по време на Средновековието, както и неговата сложна и противоречива личност. Крайна оценка - между 3 и 4 (все още не съм напълно сигурен), но давам 4, понеже е книга, която съм убеден, че ще запомня.
Човешката природа в действие по време на ключов момент от българската история, интересни разсъждения, които неверникът в мен вече е премислял неколкократно и доста голямо предизвикателство на лексикално ниво. За мен усилието си струваше.
Прекрасна книга! От тези, които оставят горещ отпечатък в душата ти, след като затвориш последната страница, към които не можеш да останеш равнодушен, които дълго преживяваш. "...от словото е създаден светът, чрез словото го възприемаме" и когато то е толкова завладяващо, както в "Антихрист", няма как да не го последваш с наслада. Неусетно ме поведе Емилиян Станев по улиците на родния си град, върна ме във времето на Иван Александър, в последните свободни години на Второто българско царство и ми повери изповедта на една търсеща себе си и истината за света душа- Еньо, син на царския иконописец Тодор Самоход. Чие творение са светът и човекът- Божие или дяволско? Кой ръководи сърцето и мислите ни? Имаме ли силата да устояваме и следваме убежденията си? Кое надделява в нас, несъвършените? "Човече, да би могъл да разбереш кое е това, дето не се превръща от добро в зло и от зло в добро, бих рекъл, че си разумен"- размишлява Еньо и сякаш преодолели времето, думите му достигнаха и до мен и ме свързаха с неговите терзания. Мъдра, прекрасна книга! Не мога да не спомена и разкошните илюстрации на Дамян Дамянов, уловили същината на романа.
Въпреки че сюжетът изглежда малко прекалено режисиран, въвличайки главния герой в реално всички значими събития в България през втората половина на четиринадесети век, все пак, в книгата откриваме анализ на много от най-фундаменталните теологически проблеми. Самият автор определя книгата като автобиографична, отразяваща духовните му търсения в течение на живота му. Всички знаем политическите убеждения на Емилиян Станев, така че е съвсем нормално главният му герой до достигне до някои агностични, антирелиозни и на моменти атеистични заключения за смисъла на живота. Всеки, сблъсквал се с подобни терзания, ще оцени високо романа. Като недостатъци мога да изтъкна присъствието на няколко вече опровергани виждания за последните дни на Търновското царство и няколко твърде съвременно звучащи размисли относно българските порядки.
Антихрист е роман, който ме изненада доста приятно поради неговата нетрадиционост. В него главният герой Еньо разказва за житието си и обратите в светогледа си. Ние ставаме свидетели на неговото израстване и себеоткриване. Вътрешните му противоречия описват по завладяващ начин комплексността на човешката душа. С развитие на сюжетното действие Еньо се сблъсква с най-различни ситуации и хора, които опитват да променят вижданията му. В началото той е обзет от възможността си да стане монах, последовател на исихазма. Обаче всичко е обречено от самото начало поради доводите му да постъпи в клира. Романът обръща внимание на въпроси от теологичен характер, свързани с мястото на Бог и Сатаната в света като по този начин света бива разделен на добро и зло. В крайна сметка над религията се издига националната принадлежност, тя е нещото, което ще мотивира героя занапред.
Въпросът, който засяга тази книга е тежък - ще успее ли вярата да спаси човека или ще я изгуби, за да продължи да се бори. Защото религията проповядва инертност, смирение и отричане на насилието, когато то е навсякъде около теб.
"Пък смирението е една бездна неизмерима, твое преподобие, и в нея ти си погребал своя блясък и светско достойнство, за да го замениш с безсмъртния блясък на светците."
"Кажи ми, има ли светец с чиста съвест и народен защитник без окървавени ръце? И в кой свят, горния и долния, няма насилие?..."
"..Пилат ба запитал що е истина и Христос мълча, понеже истината е в свободата на мисълта, за всекиго различна, и е противоречива като света."
"Ала от словото е създаден светът, чрез словото го възприемаме и ако то е лъжа, лъжа е и светът."
На места сложна за прочитане и сложна за разбиране книга - заради начина на писане и темите в нея. Пълна с много философия и размисли за материалния свят, изкушението, вярата и човешката душа. И всичко това на фона на най-голямата трагедия в българската история - залезът на Второто българско царство в края на XIV век. Майсторски разказана история, подплътена с великолепна употреба на писаното слово каквато можем да очакваме от автор като Емилиян Станев, която ви грабва, остава ви замислени и дори объркани. Книга, която има нужда от повече от един прочит.
кой е Бог, къде е, защо е, защо страдаме, като той съществува за нашето изцеление? антихристът в тази книга не е единна личност, нито е Теофил; нещо по-мащабно разпростира крилете си над света, изобразен в книгата. вътрешните борби на героя ме караха да страдам с него, да преповтарям въпросите му – и наистина, няма ясни отговори. той бива прокуден само защото е дръзнал да попита, както се случва и с първите хора Адам и Ева. това ли е съдбата човешка? вечно прокудени, изхвърлени от божието царство? жигосани, защото питаме?