What do you think?
Rate this book
Майките
Mères a été inspiré à son auteur par un fait divers d'une violence inexplicable dans un lycée bulgare, signe que dans cette société, toutes les limites ont été dépassées. L'écriture de Dirnova, au rythme effréné, haletant, bouscule les conventions et nous laisse bouleversés et sans voix. Mères confirme ainsi la naissance d'un grand écrivain qui méritait d'être redécouvert par le public français.
188 pages, Paperback
First published January 1, 2006
53 people are currently reading
929 people want to read
About the author
Теодора Димова
21 books127 followersТеодора Димова е българска писателка, драматург, завършила английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е журналист, преводач, преподавател по английски.
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 143 reviews
January 22, 2013
Това е един от най-добрите български романи, писани след 89-та година. Не казвам най- , защото би било твърде крайно изказване. Макар и вярно.
Теодора Димова успява да събере цялата душевна и материална беднотия на българското след-преходно семейство в 200 страници. Да натъпче в един роман цялата самота и болка на едно объркано поколение ,,нови'' хора, които са самотни деца на самотни родители, чиято самота се изражда в дълго потискана агресия и злоба. Някъде по трасето между ,,преди" и ,,след", между ,,тогава'' и ,,сега" зее огромна дупка, но не е ясно къде точно се пропуква тръбата.
,,Майките" е тъжна книга, защото ако не намерите своята история вътре, то със сигурност ще намерите историята на ваш приятел, роднина или близък. Такъв, на когото ,,новото" време не е донесло свобода, а хаос. Такъв, който трябва да гледа болния си родител. Такъв, чиято майка трябва да гледа възрастна жена в Кипър, за да има какво да ядат. Такъв, който е нежелан от семейството си. Такъв, на когото му се е наложило да порасне преждевременно, защото майка му е болна. Такъв, който няма пари за учебник. Такъв, чиито родители нямат необходимите пари за мечтаното образование. Такъв, какъвто е всеки един от нас.
И поради още безброй причини е нелепо стилът на Димова да бъде критикуван. Толкова ли един сравнително грамотен човек не може да понесе по-особен тип повествование? Дори няма да правя сравнение между Теодора Димова и Вирджиния Улф, но все пак... Както няма нищо лошо в просто устроен текст с кратки, прости изречения, така няма нищо лошо и в играта с думите и съзнанието на героя и читателя. Да не говорим, че подобен тип емоционален текст няма как да бъде предаден по друг начин, освен емоционално, накъсано и задъхано. Това е роман за сърцевината на детското отчуждение и престъпност, а не притча на Хорхе Букай.
Теодора Димова успява да събере цялата душевна и материална беднотия на българското след-преходно семейство в 200 страници. Да натъпче в един роман цялата самота и болка на едно объркано поколение ,,нови'' хора, които са самотни деца на самотни родители, чиято самота се изражда в дълго потискана агресия и злоба. Някъде по трасето между ,,преди" и ,,след", между ,,тогава'' и ,,сега" зее огромна дупка, но не е ясно къде точно се пропуква тръбата.
,,Майките" е тъжна книга, защото ако не намерите своята история вътре, то със сигурност ще намерите историята на ваш приятел, роднина или близък. Такъв, на когото ,,новото" време не е донесло свобода, а хаос. Такъв, който трябва да гледа болния си родител. Такъв, чиято майка трябва да гледа възрастна жена в Кипър, за да има какво да ядат. Такъв, който е нежелан от семейството си. Такъв, на когото му се е наложило да порасне преждевременно, защото майка му е болна. Такъв, който няма пари за учебник. Такъв, чиито родители нямат необходимите пари за мечтаното образование. Такъв, какъвто е всеки един от нас.
И поради още безброй причини е нелепо стилът на Димова да бъде критикуван. Толкова ли един сравнително грамотен човек не може да понесе по-особен тип повествование? Дори няма да правя сравнение между Теодора Димова и Вирджиния Улф, но все пак... Както няма нищо лошо в просто устроен текст с кратки, прости изречения, така няма нищо лошо и в играта с думите и съзнанието на героя и читателя. Да не говорим, че подобен тип емоционален текст няма как да бъде предаден по друг начин, освен емоционално, накъсано и задъхано. Това е роман за сърцевината на детското отчуждение и престъпност, а не притча на Хорхе Букай.
November 22, 2019
Много тежък роман, но майсторски написан. Засяга сериозни теми и прожектира неудобни сцени. Провокира. Изобличава. Показва същността и от светлата, и от тъмната страна, без да спестява нищо.
Теодора Димова се фокусира върху онази сакрална връзка между майката и детето, която може да ти даде кураж, може и да те съсипе.
Това е книга за семейството като част от обществото, за взаимоотношенията, за всички пожари, които избухват там, на скришно място, някои дълбоко в душата, оставящи изгарящи следи.
Историите показват нагледно, че всички злини се зараждат там, в семейството, или по-скоро в липсата на такова, в отсъстващата родителска функция, в безхаберието на родителите и в техния егоизъм.
Теодора Димова пише с широк размах и се цели прави в сърцето. ❤
Теодора Димова се фокусира върху онази сакрална връзка между майката и детето, която може да ти даде кураж, може и да те съсипе.
Това е книга за семейството като част от обществото, за взаимоотношенията, за всички пожари, които избухват там, на скришно място, някои дълбоко в душата, оставящи изгарящи следи.
Историите показват нагледно, че всички злини се зараждат там, в семейството, или по-скоро в липсата на такова, в отсъстващата родителска функция, в безхаберието на родителите и в техния егоизъм.
Теодора Димова пише с широк размах и се цели прави в сърцето. ❤
June 23, 2019
Theodora Dimova hat basierend auf einem authentischen Kriminalfall aus dem Jahre 1990, in dem sieben Jugendliche ihre Lehrerin ermordeten, ein Sittenbild der nach der Wende in Bulgarien zerfallenden Familien gezeichnet. In Verhörprotokollen und Gesprächen mit Psychologen offenbaren diese Schulkinder die (fiktiven) Abgründe, die zu einer solch brutalen Wahnsinnstat geführt haben könnten: Sie erzählen von ihren dysfunktionalen Familien, den Grausamkeiten ihres Umfeldes, insbesondere ihrer Eltern und hier auch mit Fokus auf die Mütter, die titelgebend für diesen Roman sind.
In einem großartigen Psychogramm schildert die Autorin sieben unterschiedliche Einzelschicksale von Kindern, die genauso gut zur heutigen Zeit in unserer Gesellschaft hätten stattfinden können, und wie diese als Ursache zu unfassbar heftigen Aggressionen, mangelnder Frustrationstoleranz, Verlustängsten, gestörtem Verhältnis zur Umwelt über massive psychische Störungen bis zur Übertragung all dieser Gefühle von Verzweiflung, (unerwiderter) Liebe, Angst, Wut und Hass auf die Lehrerin als Projektionsfläche beitragen.
Während der psychologischen Untersuchung der Jugendlichen deckt die Autorin sehr einfühlsam unfassbare Abgründe von falscher Erziehung, Vernachlässigung und Missbrauch auf, die durch den jugendlichen lapidaren Erzählton fast noch grausamer wirken, als sie ohnehin schon sind: So kann sich die co-abhängige Dana nicht von ihrem alkoholkranken Vater lösen, als ihre Mutter nach Jahren der Arbeit im Ausland endlich heimkommt und sie aus ihrer Situation erretten möchte. Die Zwillinge Dejan und Bojana werden infolge eines Rosenkriegs der Eltern nachhaltig voneinander getrennt und gegeneinander aufgehetzt. Die leicht zuckerkranke Petja will sich nicht um ihre Tochter Kalina kümmern und überlässt die Obsorge der Großmutter. Als die Oma einen Schlaganfall erleidet, muss die jugendliche Kalina beide – Mutter und Großmutter – pflegen, den Haushalt wuppen und die Schule managen, was sie zutiefst überfordert. Andrejas Mutter ist schwerst psychotisch und depressiv, sie zieht ihre Tochter in den Strudel ihrer Krankheit.
"Warum, warum, warum, Gott hast Du den anderen Kindern Mütter gegeben und mir nur dieses Wrack, diesen Abschaum, vernichtet durch die unauslöschliche Krankheit der Seele, warum ist es diesem Abschaum nicht gelungen, mit der Wunde der Seele fertig zu werden, während es anderen gelang, warum ließ sie sich so mit Alkohol vollaufen, was fehlte ihr, was wollte sie, sie hatte mich, Papa, ihre Arbeit, war das letztlich nicht genug, was mehr kann ein Mensch vom Leben verlangen, und woher kam ihre Krankheit, das ganze Unglück, das von ihr ausging, der Niedergang, der Verfall […]
[…] sag es mir, und Christina antwortete: Ich wache morgens auf, als würde ich aus einem Teerfass voller Trauer geholt, es fällt mir sogar schwer, zu atmen, ich spüre eine physische Erschöpfung, als hätte ich den ganzen Tag gearbeitet, und alles ist schwarz, schwarz, schwarz, und ich will nicht aufstehen, und ich will nicht mehr atmen, und nichts kann mich freuen, […]."
Dies sind nur ein paar der traumatisierenden Biografien, die sich in mein Gedächtnis eingebrannt haben, auch kleinere Kalamitäten, Erziehungsfehler und unfassbarer Egoismus, insbesondere der Mütter, werden thematisiert.
Die Biografien sind zwar bei allen Kindern detailliert und in psychologischer Tiefe geschildert, die Beziehung eines jeden Einzelnen zur allseits geliebten Lehrerin Javora war mir aber ein bisschen zu ungenau ausgeführt. Trotz dieses Umstandes hat die Autorin am Ende aber dennoch sehr klar dargelegt, warum und durch welche Mechanismen die Lehrerin sterben musste.
Sprachlich war der Roman ein kleines bisschen mühsam und gewöhnungsbedürftig, wobei ich nicht weiß, ob dies am Stil der Autorin oder an der Übersetzung lag. Stilistisch werden Kommaexzesse, Hauptsatzperlenketten und Aufzählungsmanien angewandt, als dürfe man den Punkt als Satzzeichen nur in äußersten Notfällen verwenden.
Fazit: Ein sehr gutes Psychogramm von dysfunktionalen Familien und den Auswirkungen auf Kinder bzw. Jugendliche mit ein paar sprachlichen und satztechnischen Stolpersteinen im Stil, über die man/frau als Leser*in aber hinwegkommen kann. Ich freue mich sehr, dass ich durch meine EU-Autorinnenchallenge wieder mal ein neues Werk und eine mir unbekannte Autorin aus Bulgarien entdecken durfte. Es hat sich gelohnt, insofern gibt es von mir eine Leseempfehlung!
Im Rahmen des Korrekturlesens wurde ich noch auf ein weiteres Problem aufmerksam gemacht. Meine Lesefreundin und Mitstreiterin - auf unserem Gemeinschaftsbuchblog Feinerbuchstoff - Thursdaynext gab zu bedenken, „dass es immer und immer wieder die Mütter sind, die ihre Pflicht und Aufgaben verletzt haben, was sie sicher auch in diesen Fällen fürchterlich getan haben, aber mir fehlen da immer die verdammten Väter, von denen niemand diese Aufopferung verlangt.“ Da muss ich ihr leider zustimmen, die Autorin hat diese Stereotype nicht so sehr in den einzelnen Kapiteln des Romans angewandt, denn dort werden die Missetaten der Väter genauso angeprangert und halten sich auch in etwa die Waage, aber der Titel des Buchs fokussiert dann wieder punktgenau die Verfehlungen der Mütter. Insofern ist also der Buchtitel wirklich sehr schlecht gewählt, weil er vorab schon die verantwortlichen Mütter und typische patriachalische Rollen definiert.
In einem großartigen Psychogramm schildert die Autorin sieben unterschiedliche Einzelschicksale von Kindern, die genauso gut zur heutigen Zeit in unserer Gesellschaft hätten stattfinden können, und wie diese als Ursache zu unfassbar heftigen Aggressionen, mangelnder Frustrationstoleranz, Verlustängsten, gestörtem Verhältnis zur Umwelt über massive psychische Störungen bis zur Übertragung all dieser Gefühle von Verzweiflung, (unerwiderter) Liebe, Angst, Wut und Hass auf die Lehrerin als Projektionsfläche beitragen.
Während der psychologischen Untersuchung der Jugendlichen deckt die Autorin sehr einfühlsam unfassbare Abgründe von falscher Erziehung, Vernachlässigung und Missbrauch auf, die durch den jugendlichen lapidaren Erzählton fast noch grausamer wirken, als sie ohnehin schon sind: So kann sich die co-abhängige Dana nicht von ihrem alkoholkranken Vater lösen, als ihre Mutter nach Jahren der Arbeit im Ausland endlich heimkommt und sie aus ihrer Situation erretten möchte. Die Zwillinge Dejan und Bojana werden infolge eines Rosenkriegs der Eltern nachhaltig voneinander getrennt und gegeneinander aufgehetzt. Die leicht zuckerkranke Petja will sich nicht um ihre Tochter Kalina kümmern und überlässt die Obsorge der Großmutter. Als die Oma einen Schlaganfall erleidet, muss die jugendliche Kalina beide – Mutter und Großmutter – pflegen, den Haushalt wuppen und die Schule managen, was sie zutiefst überfordert. Andrejas Mutter ist schwerst psychotisch und depressiv, sie zieht ihre Tochter in den Strudel ihrer Krankheit.
"Warum, warum, warum, Gott hast Du den anderen Kindern Mütter gegeben und mir nur dieses Wrack, diesen Abschaum, vernichtet durch die unauslöschliche Krankheit der Seele, warum ist es diesem Abschaum nicht gelungen, mit der Wunde der Seele fertig zu werden, während es anderen gelang, warum ließ sie sich so mit Alkohol vollaufen, was fehlte ihr, was wollte sie, sie hatte mich, Papa, ihre Arbeit, war das letztlich nicht genug, was mehr kann ein Mensch vom Leben verlangen, und woher kam ihre Krankheit, das ganze Unglück, das von ihr ausging, der Niedergang, der Verfall […]
[…] sag es mir, und Christina antwortete: Ich wache morgens auf, als würde ich aus einem Teerfass voller Trauer geholt, es fällt mir sogar schwer, zu atmen, ich spüre eine physische Erschöpfung, als hätte ich den ganzen Tag gearbeitet, und alles ist schwarz, schwarz, schwarz, und ich will nicht aufstehen, und ich will nicht mehr atmen, und nichts kann mich freuen, […]."
Dies sind nur ein paar der traumatisierenden Biografien, die sich in mein Gedächtnis eingebrannt haben, auch kleinere Kalamitäten, Erziehungsfehler und unfassbarer Egoismus, insbesondere der Mütter, werden thematisiert.
Die Biografien sind zwar bei allen Kindern detailliert und in psychologischer Tiefe geschildert, die Beziehung eines jeden Einzelnen zur allseits geliebten Lehrerin Javora war mir aber ein bisschen zu ungenau ausgeführt. Trotz dieses Umstandes hat die Autorin am Ende aber dennoch sehr klar dargelegt, warum und durch welche Mechanismen die Lehrerin sterben musste.
Sprachlich war der Roman ein kleines bisschen mühsam und gewöhnungsbedürftig, wobei ich nicht weiß, ob dies am Stil der Autorin oder an der Übersetzung lag. Stilistisch werden Kommaexzesse, Hauptsatzperlenketten und Aufzählungsmanien angewandt, als dürfe man den Punkt als Satzzeichen nur in äußersten Notfällen verwenden.
Fazit: Ein sehr gutes Psychogramm von dysfunktionalen Familien und den Auswirkungen auf Kinder bzw. Jugendliche mit ein paar sprachlichen und satztechnischen Stolpersteinen im Stil, über die man/frau als Leser*in aber hinwegkommen kann. Ich freue mich sehr, dass ich durch meine EU-Autorinnenchallenge wieder mal ein neues Werk und eine mir unbekannte Autorin aus Bulgarien entdecken durfte. Es hat sich gelohnt, insofern gibt es von mir eine Leseempfehlung!
Im Rahmen des Korrekturlesens wurde ich noch auf ein weiteres Problem aufmerksam gemacht. Meine Lesefreundin und Mitstreiterin - auf unserem Gemeinschaftsbuchblog Feinerbuchstoff - Thursdaynext gab zu bedenken, „dass es immer und immer wieder die Mütter sind, die ihre Pflicht und Aufgaben verletzt haben, was sie sicher auch in diesen Fällen fürchterlich getan haben, aber mir fehlen da immer die verdammten Väter, von denen niemand diese Aufopferung verlangt.“ Da muss ich ihr leider zustimmen, die Autorin hat diese Stereotype nicht so sehr in den einzelnen Kapiteln des Romans angewandt, denn dort werden die Missetaten der Väter genauso angeprangert und halten sich auch in etwa die Waage, aber der Titel des Buchs fokussiert dann wieder punktgenau die Verfehlungen der Mütter. Insofern ist also der Buchtitel wirklich sehr schlecht gewählt, weil er vorab schon die verantwortlichen Mütter und typische patriachalische Rollen definiert.
August 10, 2020
„Майките“ е силен вик в съвременната българска литература, който чух и дълго ще се опитвам да опитомя ехото му. Теодора Димова е сила и съм благодарен, че нейните книги достигнаха до мен.
November 2, 2009
Толкова не ми хареса тази книга, че не знам откъде да започна. Може би от префърцуненото начало с изречения от по една страница? Може би от предсказуемия финал с "убива всеки туй, що люби, не всеки е за жал", с алюзии към "Повелителят на мухите". Или от пълното оневиняване на децата и прехвърлянето на отговорност на родителите и прародителите, а може би дори на Адам, упс, на Ева, все пак това е книга за майките? Тъй лесно обвиняемият Преход, главен герой на романа?
Разбирам, че книгата може да се определи като въздействаща, щом все пак се оправдавам за ниската оценка и пиша "ревю". Възможно е просто да се идентифицирам с "лошите" и да градя субективни значения в добрите традиции на reader response theory. Аз можех да съм майка през 1990 г., когато са родени убийците, а техните виновни за всичко родители са хора от моето поколение, израснали през соца, съзрели през демокрацията. Помня недоимъка, мутрите, обърканите души от началото на 90-те. А още по-лошо, помня себе си 20 години преди описаните събития, през 1984 година и да, имала съм склонност да прехвърлям вина на родителите си. Евтина, надценена, позьорска склонност на тийнейджърите, тогава им викаха пубертети.
Не става въпрос само за неуспял и фалшив психологизъм - не харесвам подбора на думите, историите ми жълтеят, героите са умопобъркващо еднакви. Бях прочела статия за книгата преди време и ми се видя много интересна, макар и тежка и затова дълго време я отлагах. Междувременно успях да я препоръчам на няколко души, които също излязоха с много положителни отзиви, гледам и тук приятели сложили по много звезди. Ми добре, хубаво... тук хоризонтите на очакванията ни не съвпадат:)
Разбирам, че книгата може да се определи като въздействаща, щом все пак се оправдавам за ниската оценка и пиша "ревю". Възможно е просто да се идентифицирам с "лошите" и да градя субективни значения в добрите традиции на reader response theory. Аз можех да съм майка през 1990 г., когато са родени убийците, а техните виновни за всичко родители са хора от моето поколение, израснали през соца, съзрели през демокрацията. Помня недоимъка, мутрите, обърканите души от началото на 90-те. А още по-лошо, помня себе си 20 години преди описаните събития, през 1984 година и да, имала съм склонност да прехвърлям вина на родителите си. Евтина, надценена, позьорска склонност на тийнейджърите, тогава им викаха пубертети.
Не става въпрос само за неуспял и фалшив психологизъм - не харесвам подбора на думите, историите ми жълтеят, героите са умопобъркващо еднакви. Бях прочела статия за книгата преди време и ми се видя много интересна, макар и тежка и затова дълго време я отлагах. Междувременно успях да я препоръчам на няколко души, които също излязоха с много положителни отзиви, гледам и тук приятели сложили по много звезди. Ми добре, хубаво... тук хоризонтите на очакванията ни не съвпадат:)
June 23, 2021
Силен роман, прави дисекция на обществото по време на Прехода. Показва различните начини, по които семействата мог��т да бъдат нещастни и как тяхното нещастие се отразява на децата. Показва самия Преход и как опустошава емоционално децата и техните родители. Показва и човешката природа – с тънка наблюдателност и топлота, без осъждане. Свръхемоционалният стил на Теодора Димова е подходящ за този роман. За мен "Майките" е по-добър от "Поразените".
December 10, 2020
Изключително силна творба тежка и смазваща .
August 13, 2025
Навремето, когато книгата за първи път е видяла бял свят, не съм бил сред активните читатели, а и да бях, сигурно нямаше да посегна към нея. Но ето, годините се изтърколиха, книгата получи своето ново издание, а сериалът, направен по нея, предизвика още повече шум в книжните и филмови среди. И аз, вече по-стар и родител, макар и не майка, а баща – реших да посегна към нея.
Теодора Димова рисува живота на няколко съученици от един и същи клас, техните взаимоотношения с родителите им ( най-вече техните майки, но не само) и връзката, която те имат със своята класна ръководителка – Явора. Няма да ви лъжа – книгата е тегава, тъжна и най-стряскащото е, че е реална. Имаше момент, в който си мислех, че книгата много прилича на онези български филми от моето детство, в които сценаристи и режисьори искаха да обобщят цели животи, политически периоди и т.н. в рамките на едни 90 минути и накрая се получаваше един миш-маш. За щастие тези тънки моменти в книгата бързо се разсеяха.
През цялото време се надявах, че поне една от историите ще бъде с щастлива развръзка, че поне една от историите ще бъде светлина в тунела, че от нея ще блика надежда. Уви, няма такава, като дори последната най-много ме трогна и ми повлия. За жалост, животите на много деца в България са такива – сиви, трудни, изпълнение с тежки дни и безразличие.
Книгата може да ви повлияе и позитивно – може да оцените взаимоотношенията, които имате със своите родители, средата сред която сте израснали или още растете и да се радвате на това, което имате – разбиране и любов, защото много други копнеят за тези две неща.
Краят дори не мога да го коментирам. Може би той е метафора за цялото ни общество – че когато имам нещо хубаво и добро в живота си, вместо да го оценим когато го губим, ние се обръщаме срещу него и го заплюваме. Общо взето минах през цяла палитра от емоции, четейки тази иначе сравнително кратка книга. Предполагам, че това значи, че ме е трогнала и ми е харесала, навярно още известно време ще мисля за нея, а сега със сигурност ще изгледам и сериала.
Теодора Димова рисува живота на няколко съученици от един и същи клас, техните взаимоотношения с родителите им ( най-вече техните майки, но не само) и връзката, която те имат със своята класна ръководителка – Явора. Няма да ви лъжа – книгата е тегава, тъжна и най-стряскащото е, че е реална. Имаше момент, в който си мислех, че книгата много прилича на онези български филми от моето детство, в които сценаристи и режисьори искаха да обобщят цели животи, политически периоди и т.н. в рамките на едни 90 минути и накрая се получаваше един миш-маш. За щастие тези тънки моменти в книгата бързо се разсеяха.
През цялото време се надявах, че поне една от историите ще бъде с щастлива развръзка, че поне една от историите ще бъде светлина в тунела, че от нея ще блика надежда. Уви, няма такава, като дори последната най-много ме трогна и ми повлия. За жалост, животите на много деца в България са такива – сиви, трудни, изпълнение с тежки дни и безразличие.
Книгата може да ви повлияе и позитивно – може да оцените взаимоотношенията, които имате със своите родители, средата сред която сте израснали или още растете и да се радвате на това, което имате – разбиране и любов, защото много други копнеят за тези две неща.
Краят дори не мога да го коментирам. Може би той е метафора за цялото ни общество – че когато имам нещо хубаво и добро в живота си, вместо да го оценим когато го губим, ние се обръщаме срещу него и го заплюваме. Общо взето минах през цяла палитра от емоции, четейки тази иначе сравнително кратка книга. Предполагам, че това значи, че ме е трогнала и ми е харесала, навярно още известно време ще мисля за нея, а сега със сигурност ще изгледам и сериала.
October 5, 2020
Тази година определено е доста силна откъм прочетени заглавия.
"Майките" на Теодора Димова успя да ме накара да се чувствам адски неудобно на моменти, все едно надничаш през вратата на семейства, които имат своите проблеми, а ти виждаш и попиваш всичко от тях. Разгледани са всички гледни точки, което също подпомага за разбирането на ситуацията от външен човек.
Няма да мога да напиша нещо уау и задълбочено, но истината е, че, проблемите са така представени, така оголени до кокал, че е притеснително, когато си дадеш сметка, че припознаваш част от описаното.
Както много приятели, прочели книгата, мога да споделя, че "Майките" ме бъгна. Ама наистина. Не живея в балон, в който си повтарям, че всичко е розово и прекрасно. Даже напротив - знам от личен опит как дори и най-малките неща в личен план, в едно семейство, малко по-малко се превръщат в спънка и прерастват в нещо грозно. Знам. Но Димова е успяла да пренесе върху листовете как завидно малките неща имат огромно отражение върху всичко - върху нас самите, върху най-близките ни хора, върху децата ни.
Дисекцията на семейните отношения, стилът и езикът на авторката, превръщат тази книга в едно от добрите заглавия, които прочетох тази година.
"Майките" на Теодора Димова успя да ме накара да се чувствам адски неудобно на моменти, все едно надничаш през вратата на семейства, които имат своите проблеми, а ти виждаш и попиваш всичко от тях. Разгледани са всички гледни точки, което също подпомага за разбирането на ситуацията от външен човек.
Няма да мога да напиша нещо уау и задълбочено, но истината е, че, проблемите са така представени, така оголени до кокал, че е притеснително, когато си дадеш сметка, че припознаваш част от описаното.
Както много приятели, прочели книгата, мога да споделя, че "Майките" ме бъгна. Ама наистина. Не живея в балон, в който си повтарям, че всичко е розово и прекрасно. Даже напротив - знам от личен опит как дори и най-малките неща в личен план, в едно семейство, малко по-малко се превръщат в спънка и прерастват в нещо грозно. Знам. Но Димова е успяла да пренесе върху листовете как завидно малките неща имат огромно отражение върху всичко - върху нас самите, върху най-близките ни хора, върху децата ни.
Дисекцията на семейните отношения, стилът и езикът на авторката, превръщат тази книга в едно от добрите заглавия, които прочетох тази година.
February 15, 2017
През 2007 писах курсова работа за тази книга. Бях забравила за нея, но днес ми попадна и защо да не я сложа вместо ревю тук, така че ето я.
Какво става, когато мама не те гушка като малък? Достатъчно е да сме гледали дузина американски филми, за да си отговорим – ставаш психично обременен жесток убиец когато пораснеш. В романа на Теодора Димова „Майките” става същото, с една малка (но възлова) разлика – никой не чака да порасне.
Детската престъпност лежи в основата на „Майките”, но далеч не е неговата тема или идея. Самото престъпление е само следствие. Целият роман е връщане назад, проследяване на причинно-следствените връзки, довели до него – срез на обществото в търсене на обяснение. Децата, разбира се, са невинни. Тръгвайки от тази презумпция, романът връща назад във времето, в историята на тези деца, на техните семейства и в крайна сметка на цялото общество, което е задало модела на тези семейства. Проследени са всички видове майчино отсъствие, всички семейни аномалии, техните корени, начала; всеотдайно са търсени и намерени причините за провала на всяка от седемте майки, за сриването на бащите, традиционно крепящи семейната институция, за невъзможността да се създаде здрава семейна среда сред ценностния разпад и хаос на България, ХХI век.
Още от първата страница, въпреки че тя се състои от няколко реда, на читателя става напълно ясно, че в тази книга се говори за тук и сега, днес, нашата страна. И въпреки изключително поетичната форма – през по-голямата част повествованието тече без прекъсване, като излияние; текстът е чувствителен към всеки препинателен знак; пряката реч, маркирана само лексикално, е напълно изчистена от всякаква паразитност на изказа; – периодично се появяват имена на продукти, места, заведения, марки, събития, които заковават иначе витаещата в обиталището на душата история към един определен хронотоп, който ние, съвременните на произведението читатели, разпознаваме безпогрешно като своята непосредствена действителност.
Романът разказва за отсъствия, най-болезнено видимо от които е това на майката, и техните последствия. Проблематизира се майчинството и отношенията родител-дете по сравнително нов за българската литература начин. Майката се гледа отдолу, от гледната точка на детето, което стои в краката й (често повтаряна сцена). Цялото повествование е от гледната точка на детето, което наблюдава своите родители, семейство, света, в който живее. Няма поглед „отвън” – към отношенията майка-дете, в пашкула на тяхната органична свързаност, няма поглед върху връзката между тях като два взаимнозависими елемента. Тук тази връзка липсва и именно това е възелът на произведението.
И оттук романът се развива в две посоки, назад и напред – причини за разпада на естествените семейни връзки и последствия от него – вървящи паралелно до самата кулминация (и край) на повествованието.
Липсата на традиционно смятаната за естествена връзка родител-дете и отсъствието на майката от живота на детето отприщват лавина от последствия. Липсата на майката автоматично означава липса на всичко значимо и ценно в живота на едно дете – любов, грижи, закрила, възпитание, емоции, връзка със света, организирана ценностна система – всичко онова, на което майката традиционно е гарант. Всяка една от седемте майки отсъства. Те не просто не общуват с децата си, не просто не им обръщат внимание – тях просто ги няма. Една е загубена в лудостта си, друга в болестите си, трета в съпруга си, четвърта отсъства физически, повечето са потънали в собствения си живот, в това, което смятат за свой живот. Децата им липсват от него. Те са ги довели на света и са ги оставили в него без да създадат никаква връзка с тях. И доката връзката с детето липсва, родителите са силно овързани един с друг, със своите родители, с любовниците си – построена е една гъста мрежа от връзки и зависимости, и емоции между възрастните във всяка история, но в нея място за детето няма, то остава „под мрежата”. И така децата се оказват аутсайдери, отделени от света, с който възрастните са здраво оплетени и свързани, те са изрязани и поставени отвън, като наблюдатели – наблюдават живота на родителите си и на всички хора, свързани с тях, но няма откъде да влязат него, защото пролука няма.
И тук се появява митичната фигура на Явора, младата учителка на седемте деца – образ, изграждан по продълж��нието на целия роман изцяло чрез техниките на съня и спомена; тя се „материализира” едва в сцената на смъртта си. Тя е носител на всичко, което липсва, което е отказано, взето от децата, и им го дава, без да иска нищо от тях. Явора не е просто сурогат на майка – тя е любовта (директо наречена по този начин в романа). Прехвърляйки цялата си естествена детска нужда от любов, общуване, докосване, споделяне, върху Явора, те се обръщат, всъщност се втурват към нея, започват да се хранят от нея, да я изпиват и накрая съвсем естествено и закономерно се стига и до физическото унищожение – то е финалната фаза на консумацията на отказаната им любов.
Хронично незадоволената нужда от дом, семейство, нормалност води до необичайна за едно дете тежест, възрастност – във вся��о от тези деца е трудно да се намери нещо детско. Чувството за обреченост тегне над цялото повествование, на някои места стига до патетичност. Изолираните, оголени, ненужни, изхвърлени от живота на родителите си деца остават сами с всичките си неизвестни, с недовършеното си детство и възпитание в свят и общество без ясни морални императиви, без правила, без обяснения и основания. Цялото това израждане на една патологична любов (към Явора) в унищожение е следствие от всички тези отсъствия, от липсата на абсолютната ценност за едно дете – Майката.
И въпреки че романът е със силна социална основа и цел, той едва ли може да бъде поставен в полето на литераурата-социална критика – повествователят в нито един момент не заема позиция на съдник – напротив, стреми се да намери оправдание за всяко действие или бездействие, допринесло за извършването на чудовищното престъпление. „Майките” е по-скоро изследване, опит за обяснение. Тръгнал по този път, романът прави и опит за реабилитация на християнството като генератор на ценности, на нашите ценности. Паралелът на Явора с фигурата на Христос е подчертан и поддържан през целия роман, до завършека му, както и редица християнски символи – пиета се появява на няколко пъти, разбира се обърната – детето оплаква майка си; а милосърдието, състраданието, опрощението, разкаянието присъстват в почти всеки образ в романа.
Въпреки че книгата на Теодора Димова не слага етикети, не дефинира „злото” – на парктика романът не се интересува от дихотомията добро-зло – „посланието” до читателя става болезнено ясно. Целият роман може да бъде видян и като тревожен вик, като предупреждение – нещо не е наред сред нас, нешо боледува. Всъщност в „Майките” се говори за нещо много просто, много естествено, което всички ние безпроблемно различаваме – нуждата от любов и общуване, която всеки изпитва, и какво се случва, когато тяхната липса стане хронична. В този смисъл той има и характеристиките на притча.
И накрая остана да отговорим – защо „Майките”, а не „Бащите” или „Родителите”? Защото Майката в българската култура е озарена от ореола на светостта, а в този роман се разказва за разкъсването на ореоли и смъртта на светини.
Какво става, когато мама не те гушка като малък? Достатъчно е да сме гледали дузина американски филми, за да си отговорим – ставаш психично обременен жесток убиец когато пораснеш. В романа на Теодора Димова „Майките” става същото, с една малка (но възлова) разлика – никой не чака да порасне.
Детската престъпност лежи в основата на „Майките”, но далеч не е неговата тема или идея. Самото престъпление е само следствие. Целият роман е връщане назад, проследяване на причинно-следствените връзки, довели до него – срез на обществото в търсене на обяснение. Децата, разбира се, са невинни. Тръгвайки от тази презумпция, романът връща назад във времето, в историята на тези деца, на техните семейства и в крайна сметка на цялото общество, което е задало модела на тези семейства. Проследени са всички видове майчино отсъствие, всички семейни аномалии, техните корени, начала; всеотдайно са търсени и намерени причините за провала на всяка от седемте майки, за сриването на бащите, традиционно крепящи семейната институция, за невъзможността да се създаде здрава семейна среда сред ценностния разпад и хаос на България, ХХI век.
Още от първата страница, въпреки че тя се състои от няколко реда, на читателя става напълно ясно, че в тази книга се говори за тук и сега, днес, нашата страна. И въпреки изключително поетичната форма – през по-голямата част повествованието тече без прекъсване, като излияние; текстът е чувствителен към всеки препинателен знак; пряката реч, маркирана само лексикално, е напълно изчистена от всякаква паразитност на изказа; – периодично се появяват имена на продукти, места, заведения, марки, събития, които заковават иначе витаещата в обиталището на душата история към един определен хронотоп, който ние, съвременните на произведението читатели, разпознаваме безпогрешно като своята непосредствена действителност.
Романът разказва за отсъствия, най-болезнено видимо от които е това на майката, и техните последствия. Проблематизира се майчинството и отношенията родител-дете по сравнително нов за българската литература начин. Майката се гледа отдолу, от гледната точка на детето, което стои в краката й (често повтаряна сцена). Цялото повествование е от гледната точка на детето, което наблюдава своите родители, семейство, света, в който живее. Няма поглед „отвън” – към отношенията майка-дете, в пашкула на тяхната органична свързаност, няма поглед върху връзката между тях като два взаимнозависими елемента. Тук тази връзка липсва и именно това е възелът на произведението.
И оттук романът се развива в две посоки, назад и напред – причини за разпада на естествените семейни връзки и последствия от него – вървящи паралелно до самата кулминация (и край) на повествованието.
Липсата на традиционно смятаната за естествена връзка родител-дете и отсъствието на майката от живота на детето отприщват лавина от последствия. Липсата на майката автоматично означава липса на всичко значимо и ценно в живота на едно дете – любов, грижи, закрила, възпитание, емоции, връзка със света, организирана ценностна система – всичко онова, на което майката традиционно е гарант. Всяка една от седемте майки отсъства. Те не просто не общуват с децата си, не просто не им обръщат внимание – тях просто ги няма. Една е загубена в лудостта си, друга в болестите си, трета в съпруга си, четвърта отсъства физически, повечето са потънали в собствения си живот, в това, което смятат за свой живот. Децата им липсват от него. Те са ги довели на света и са ги оставили в него без да създадат никаква връзка с тях. И доката връзката с детето липсва, родителите са силно овързани един с друг, със своите родители, с любовниците си – построена е една гъста мрежа от връзки и зависимости, и емоции между възрастните във всяка история, но в нея място за детето няма, то остава „под мрежата”. И така децата се оказват аутсайдери, отделени от света, с който възрастните са здраво оплетени и свързани, те са изрязани и поставени отвън, като наблюдатели – наблюдават живота на родителите си и на всички хора, свързани с тях, но няма откъде да влязат него, защото пролука няма.
И тук се появява митичната фигура на Явора, младата учителка на седемте деца – образ, изграждан по продълж��нието на целия роман изцяло чрез техниките на съня и спомена; тя се „материализира” едва в сцената на смъртта си. Тя е носител на всичко, което липсва, което е отказано, взето от децата, и им го дава, без да иска нищо от тях. Явора не е просто сурогат на майка – тя е любовта (директо наречена по този начин в романа). Прехвърляйки цялата си естествена детска нужда от любов, общуване, докосване, споделяне, върху Явора, те се обръщат, всъщност се втурват към нея, започват да се хранят от нея, да я изпиват и накрая съвсем естествено и закономерно се стига и до физическото унищожение – то е финалната фаза на консумацията на отказаната им любов.
Хронично незадоволената нужда от дом, семейство, нормалност води до необичайна за едно дете тежест, възрастност – във вся��о от тези деца е трудно да се намери нещо детско. Чувството за обреченост тегне над цялото повествование, на някои места стига до патетичност. Изолираните, оголени, ненужни, изхвърлени от живота на родителите си деца остават сами с всичките си неизвестни, с недовършеното си детство и възпитание в свят и общество без ясни морални императиви, без правила, без обяснения и основания. Цялото това израждане на една патологична любов (към Явора) в унищожение е следствие от всички тези отсъствия, от липсата на абсолютната ценност за едно дете – Майката.
И въпреки че романът е със силна социална основа и цел, той едва ли може да бъде поставен в полето на литераурата-социална критика – повествователят в нито един момент не заема позиция на съдник – напротив, стреми се да намери оправдание за всяко действие или бездействие, допринесло за извършването на чудовищното престъпление. „Майките” е по-скоро изследване, опит за обяснение. Тръгнал по този път, романът прави и опит за реабилитация на християнството като генератор на ценности, на нашите ценности. Паралелът на Явора с фигурата на Христос е подчертан и поддържан през целия роман, до завършека му, както и редица християнски символи – пиета се появява на няколко пъти, разбира се обърната – детето оплаква майка си; а милосърдието, състраданието, опрощението, разкаянието присъстват в почти всеки образ в романа.
Въпреки че книгата на Теодора Димова не слага етикети, не дефинира „злото” – на парктика романът не се интересува от дихотомията добро-зло – „посланието” до читателя става болезнено ясно. Целият роман може да бъде видян и като тревожен вик, като предупреждение – нещо не е наред сред нас, нешо боледува. Всъщност в „Майките” се говори за нещо много просто, много естествено, което всички ние безпроблемно различаваме – нуждата от любов и общуване, която всеки изпитва, и какво се случва, когато тяхната липса стане хронична. В този смисъл той има и характеристиките на притча.
И накрая остана да отговорим – защо „Майките”, а не „Бащите” или „Родителите”? Защото Майката в българската култура е озарена от ореола на светостта, а в този роман се разказва за разкъсването на ореоли и смъртта на светини.
September 1, 2011
Дълбоко уважаваната ми учителка по литература от гимназията ми даде книгата назаем за прочит с обещанието, че много ще ми хареса. И може би самата тематика (особено предвид предисторията и разглеждането на инертната детска агресия) можеше да ме грабне повече – ако беше изложена по малко по-поносим начин. Аз съм върл противник на този стил на писане, на потока от думи в продължение на цели страници без традиционна пунктуация, без визуално обозначаване на по-малките смислови части и т.н. Изнервя ме много. В първата част я приех, защото подхождаше на състоянието на Христина, но в последствие ту имаше пряка реч, ту отново "бяла проза" (не знам как се нарича този стил), ту "нормална" проза – и поне за мен без видима причина.
Повтарящият се мотив за финала на световното също ме отблъсна – според мен беше излишно да се поставя един толкова конкретен (и банален) маркер на времето предвид разпиляността на останалите събития. И още по-дребнаво ще коментирам и нещо друго: безкрайната върволица от странни имена. Аз лично съм опитвала да пиша преди и добре познавам смешното желание да кръстиш героите си по оригинален начин. Тогава бях в 11 клас. Не смятам, че в една сериозна книга това е необходимо.
В крайна сметка се разочаровах, много. Имаше за мен много празноти, много нереалистични елементи и голяма доза неестественост. Лошото е, че сега трябва да я върна на учителката по литература и да се чувствам като на изпитване :)))
Повтарящият се мотив за финала на световното също ме отблъсна – според мен беше излишно да се поставя един толкова конкретен (и банален) маркер на времето предвид разпиляността на останалите събития. И още по-дребнаво ще коментирам и нещо друго: безкрайната върволица от странни имена. Аз лично съм опитвала да пиша преди и добре познавам смешното желание да кръстиш героите си по оригинален начин. Тогава бях в 11 клас. Не смятам, че в една сериозна книга това е необходимо.
В крайна сметка се разочаровах, много. Имаше за мен много празноти, много нереалистични елементи и голяма доза неестественост. Лошото е, че сега трябва да я върна на учителката по литература и да се чувствам като на изпитване :)))
February 5, 2025
Incroyable l'écriture de cette femme 🫨 Et pourtant, s'il n'avait pas été proposé au club de lecture d'Antastesialit, jamais de la vie je ne me serais arrêtée dessus. Si j'avais feuilleté les premières pages, je me serais probablement dit que ce n'était qu'un énième livre contemporain qui n'en vaut peut-être pas la peine (et la vie est courte). Mais non, non, non. Chaque chapitre fait autour de 20-25 pages et est centré sur un personnage différent. La force du roman c'est qu'en si peu de pages, on passe par des milliers d'émotions et on a véritablement l'impression d'avoir passé des années avec ces personnages (et leur famille par la même occasion). Et tout est lié bien sûr. Une autrice à relire - bientôt ? On notera aussi que c'est la première fois que je lis un roman bulgare.
April 13, 2023
Най-накрая прочетох "Майките" на Теодора Димова. Раздвоена съм във впечатленията си. От една страна, книгата, съвсем обяснимо, е тежка, мрачна, задушаваща, със запъхтяно темпо. Знаех, че ще бъде така, защото бях чела предварително читателски отзиви, за да знам какво да очаквам. От друга страна, не съм убедена, че точно тези ситуации довеждат едно дете до подобно избухване с описания трагичен резултат. По-скоро причината е ефектът на тълпата, но както и да е, не разбирам толкова от психология. Но така или иначе, това са много от начините да навредиш на едно дете като родител. Виждаме и страната на детето, и на майката, всяка майка има някакви причини за поведението си. Донякъде в основата е и преходът в България, с всичко, което той предполагаше.
От друга страна, изборът на стилистичен похват на Теодора Димова в тази книга ме озадачава. Да, ясно, че е написана в нещо като поток на съзнанието, за да се предаде по-добре трескавият, задъхан разказ на детето, но ми се стори странно, че в същото време историята е разказана от името на самото дете на малко места. Да не говорим, че не разбирам защо пряката реч на много места хем е изведена като пряка, хем не е обозначена, просто не мога да си представя по какъв начин пунктуацията е щяла да навреди точно на тези места.
От друга страна, изборът на стилистичен похват на Теодора Димова в тази книга ме озадачава. Да, ясно, че е написана в нещо като поток на съзнанието, за да се предаде по-добре трескавият, задъхан разказ на детето, но ми се стори странно, че в същото време историята е разказана от името на самото дете на малко места. Да не говорим, че не разбирам защо пряката реч на много места хем е изведена като пряка, хем не е обозначена, просто не мога да си представя по какъв начин пунктуацията е щяла да навреди точно на тези места.
December 21, 2025
Това е роман, който не се харесва лесно, но в някакъв момент ти влиза под кожата и дълго ще го мислиш.
Езикът е стегнат и болезнено ясен, без украси, коректност и оправдания, въпреки цялото страдание, което носи, е красив.
Авторката е изградила безпощаден роман за провала на възрастните в опита си да защитят децата – морално, емоционално и човешки. Книгата не търси утеха, а представя истини за проваленото родителство и раните, които носят децата, готови да отворят на свой ред рани в най-обичните се хора...
Езикът е стегнат и болезнено ясен, без украси, коректност и оправдания, въпреки цялото страдание, което носи, е красив.
Авторката е изградила безпощаден роман за провала на възрастните в опита си да защитят децата – морално, емоционално и човешки. Книгата не търси утеха, а представя истини за проваленото родителство и раните, които носят децата, готови да отворят на свой ред рани в най-обичните се хора...
January 2, 2020
Теодора Димова е майстор. "Майките" е смел роман, в който горчивината и болката вдигат ръка още на първата страница. Стилът е уникален поток от емоционалност и съвсем естествено повежда читателя през животите на децата и техните нямащи (ги) Майки като през разголваща изповед.
Димова съвършено умее да повдигне завесата, да обрисува онази нелепа, неизлечима, непобедима болка на делничните ни съдби.
Чета и очите ми се пълнят със сълзи - от всеки повей на мизерия, от всяка въздишка на разочарование, от всички пукнатини, които без жал чертаят провали и неосъществени амбиции и оставят да зее като яма една голяма и безутешна самота. Колко малка книга и колко много послания. Без присъди, без категоричен и изобличаващ укор; само счупени пиедестали, зейнали врати на изоставени домове, ръце, протегнати за прегръдка, останали празни.
Димова съвършено умее да повдигне завесата, да обрисува онази нелепа, неизлечима, непобедима болка на делничните ни съдби.
Чета и очите ми се пълнят със сълзи - от всеки повей на мизерия, от всяка въздишка на разочарование, от всички пукнатини, които без жал чертаят провали и неосъществени амбиции и оставят да зее като яма една голяма и безутешна самота. Колко малка книга и колко много послания. Без присъди, без категоричен и изобличаващ укор; само счупени пиедестали, зейнали врати на изоставени домове, ръце, протегнати за прегръдка, останали празни.
March 23, 2025
Тази книга ми хареса, по много причини, които не са за харесване.
Преди време бях пробвал да я слушам и нещо не ми хареса прочита и я зарязах, но сега нямах този проблем (може би защото не я слушах на нормална скорост, а тя е доста бавна). Започнах да гледам екранизацията и ми стана интересна историята. Един клас ученици много различни във всяко отношение, но събрани от една Явора. Книгата е разделена на 7 истории, които колкото и да са различни, толкова си и приличат. Емоционална, реалистична и трогателна, така бих я описал.
За финал ще кажа, че Александър и Дана са ми любимци.
Преди време бях пробвал да я слушам и нещо не ми хареса прочита и я зарязах, но сега нямах този проблем (може би защото не я слушах на нормална скорост, а тя е доста бавна). Започнах да гледам екранизацията и ми стана интересна историята. Един клас ученици много различни във всяко отношение, но събрани от една Явора. Книгата е разделена на 7 истории, които колкото и да са различни, толкова си и приличат. Емоционална, реалистична и трогателна, така бих я описал.
За финал ще кажа, че Александър и Дана са ми любимци.
March 8, 2022
Финалът на тази книга направо ме смаза!
Не знаех предварително нито за какво е книгата, нито каква е предисторията, нищо... Затова, когато започнаха историите на различните деца привидно без никаква връзка, не ми беше особено интересно и реших, че не е мой тип книга. Но продължих още малко и разбрах, че връзката е в нещастните семейства, от които произлизат, разбитият им живот от ранно детство, проблемите между родителите им и как те са се отразили върху детската психика. Наистина привидно връзка липсва, но връзката е много по-дълбока и осезаема.
В нещастието си те се осланят на своята учителка Явора, от нея черпят сили, от нея черпят вдъхновение, преживяват всичките си несгоди благодарение на нея и нейната силна подкрепа.
А накрая й се отблагодаряват брутално! Просто не можех да повярвам, че така свършва всичко... много ми е тъжно и депресиращо!
Трябва да отбележа страхотният прочит на книгата в Сторител, заради който тя толкова силно ми въздейства. Препоръчвам аудиоформата.
Не знаех предварително нито за какво е книгата, нито каква е предисторията, нищо... Затова, когато започнаха историите на различните деца привидно без никаква връзка, не ми беше особено интересно и реших, че не е мой тип книга. Но продължих още малко и разбрах, че връзката е в нещастните семейства, от които произлизат, разбитият им живот от ранно детство, проблемите между родителите им и как те са се отразили върху детската психика. Наистина привидно връзка липсва, но връзката е много по-дълбока и осезаема.
В нещастието си те се осланят на своята учителка Явора, от нея черпят сили, от нея черпят вдъхновение, преживяват всичките си несгоди благодарение на нея и нейната силна подкрепа.
А накрая й се отблагодаряват брутално! Просто не можех да повярвам, че така свършва всичко... много ми е тъжно и депресиращо!
Трябва да отбележа страхотният прочит на книгата в Сторител, заради който тя толкова силно ми въздейства. Препоръчвам аудиоформата.
May 20, 2025
Признавам, че гостуването на Боряна Братоева в Първа страница - подкаст беше катализатор да препрочета „Майките” толкова години след първата ни среща.
Или книгата се оказа косвен виновник да я поканим.
Познавах вече историите. Знаех имената. Знаех как завършват.
И въпреки това ме заболя наново.
Може би защото между първия прочит и този се бях променила.
Или защото раните, които Теодора Димова описва, не зарастват – нито в героите, нито в нас.
Това не е роман, а дисекция.
На липсата. На мълчанието. На една цяла епоха, която отгледа деца, но не успя да ги обича.
При препрочитането видях по-ясно колко прецизно е изградена структурата на „Майките“. Седем гласa, седем съдби, и една обща, тиха разруха. Без назидание, без опит да бъде обяснено неизразимото, книгата събира в себе си травмите на Прехода – бедност, изоставяне, загуба на ориентация, дефицит на обич. Героите растат в свят, в който възрастните отсъстват – телесно или емоционално – и това отсъствие се превръща в най-устойчивото им преживяване.
Димова използва езика с особен ритъм: натрупване, повторения, дълги изречения, в които понякога липсва въздух – форма, която съответства напълно на съдържанието. Без излишна сантименталност, но с усещане за дълбока човешка болка. Повествованието не търси ефект, а истина – сурова, неизбежна.
Не бих казала, че „Майките“ е лесна за четене, нито че е книга, която препоръчвам леко. Но препрочитането ѝ ми напомни колко е важно понякога да се върнем към текстове, които ни карат да се чувстваме некомфортно — защото точно там има какво да се разбере и преосмисли.
Разговора, ако ви е интересно, може да чуете/видите тук: https://youtu.be/WE5Uc9seK0w?si=vbjnN...
Или книгата се оказа косвен виновник да я поканим.
Познавах вече историите. Знаех имената. Знаех как завършват.
И въпреки това ме заболя наново.
Може би защото между първия прочит и този се бях променила.
Или защото раните, които Теодора Димова описва, не зарастват – нито в героите, нито в нас.
Това не е роман, а дисекция.
На липсата. На мълчанието. На една цяла епоха, която отгледа деца, но не успя да ги обича.
При препрочитането видях по-ясно колко прецизно е изградена структурата на „Майките“. Седем гласa, седем съдби, и една обща, тиха разруха. Без назидание, без опит да бъде обяснено неизразимото, книгата събира в себе си травмите на Прехода – бедност, изоставяне, загуба на ориентация, дефицит на обич. Героите растат в свят, в който възрастните отсъстват – телесно или емоционално – и това отсъствие се превръща в най-устойчивото им преживяване.
Димова използва езика с особен ритъм: натрупване, повторения, дълги изречения, в които понякога липсва въздух – форма, която съответства напълно на съдържанието. Без излишна сантименталност, но с усещане за дълбока човешка болка. Повествованието не търси ефект, а истина – сурова, неизбежна.
Не бих казала, че „Майките“ е лесна за четене, нито че е книга, която препоръчвам леко. Но препрочитането ѝ ми напомни колко е важно понякога да се върнем към текстове, които ни карат да се чувстваме некомфортно — защото точно там има какво да се разбере и преосмисли.
Разговора, ако ви е интересно, може да чуете/видите тук: https://youtu.be/WE5Uc9seK0w?si=vbjnN...
June 3, 2017
Теодора Димова е написала роман, който не смея да нарека прекрасен, просто защото темата му е чудовищна. А още по-чудовищно е, че повод да я напише са истинските случаи на убийства на деца от деца в нашето общество. Но мога да го нарека майсторски написан, дълбоко трогателен, разтърсващ. Четейки, изтръпвах при мисълта, че има семейства като тези, които Теодора Димова описва, че има деца, които израстват лишени от любов и принудени да търпят психологически тормоз. Хареса ми това, че авторката се връща във времето и в повечето истории говори за детството и на родителите. Защото всяко събитие е брънка от една верига, и родителите са били деца, не можем да забравяме това….
Преди два дена бях на среща с авторката във Варна,като част от литературния фестивал ВарнаЛит. Там Т. Димова сподели, че нейна читателка (по професия полицейски следовател) ѝ е казала, че е подарила романа „Майките“ на своята майка и това е променило отношенията им към по-добро. Това ме накара да си помисля, че никога не е късно да опитаме да се помирим със себе си, да опитаме да дадем прошка, да опитаме да вникнем в причината зад нечие поведение. Тъжно би било поколение след поколение грешките да се повтарят. И макар че това е по-често срещаното, винаги остава възможността пред нас да опровергаем правилото.
Преди два дена бях на среща с авторката във Варна,като част от литературния фестивал ВарнаЛит. Там Т. Димова сподели, че нейна читателка (по професия полицейски следовател) ѝ е казала, че е подарила романа „Майките“ на своята майка и това е променило отношенията им към по-добро. Това ме накара да си помисля, че никога не е късно да опитаме да се помирим със себе си, да опитаме да дадем прошка, да опитаме да вникнем в причината зад нечие поведение. Тъжно би било поколение след поколение грешките да се повтарят. И макар че това е по-често срещаното, винаги остава възможността пред нас да опровергаем правилото.
July 3, 2013
Началото на тази книга за мен беше като шамар, който едновременно ме обърка и ядоса. Една част от мен чувстваше, че състраданието, което изпитвах, докато четях за лудата майка на Андрея, е безплодно, че то не ме води до разбиране на някакви истини. А друга част от мен се вълнуваше и искаше да научи всичко. Постепенно с всяка следваща история книгата ми ставаше все по-лична. Колкото повече герои се разказваха пред мен, толкова повече осъзнавах, че "Майките" няма за цел да сочи с пръст виновни. Някой беше написал, че няма такива деца. За жалост знам, че има такива родители, че има такива съдби, грешки, сълзи, агресии, души, които не са си на мястото.
"Майките" не е история за майки. "Майките" е книга за родителите-деца и децата-възрастни. Сравнението с езика на Вирджиния Улф ми се вижда напълно уместно - същият ритъм, същото бълнуване, което те пренася сред плътните образи, които думите успяват да изградят.
Иска ми се да не тълкувам края на романа буквално. Иска ми се да има втори шанс за тези деца, въпреки цялата обреченост.
Но знам, че това е единственият възможен край.
"Майките" не е история за майки. "Майките" е книга за родителите-деца и децата-възрастни. Сравнението с езика на Вирджиния Улф ми се вижда напълно уместно - същият ритъм, същото бълнуване, което те пренася сред плътните образи, които думите успяват да изградят.
Иска ми се да не тълкувам края на романа буквално. Иска ми се да има втори шанс за тези деца, въпреки цялата обреченост.
Но знам, че това е единственият възможен край.
August 23, 2016
Има ли нещо по-съдбоносно от майките...
Много ме впечатли книгата. В известна степен самите истории и развитието им, но в по-голяма - изразните средства, повторенията, пресилването на тежестта - никак не ми дотегнаха излиянията от по една страница: безкрайните изречения бяха като тревожен спираловиден поток на мисли. Задъхвах се от силата на емоциите на моменти и от този темп на разказване. Подходящ начин да се пресъздаде без недомлъвки вечната истина за най-болезненото нещо - изоставените, обвинявани или необичани деца.
За мирната ми натура е изненадващо да харесам книга с толкова ужас и такъв край. Но усетих, че в случая има нужда историята да е представена така драстично. И въпреки абсолютния мрак и безнадеждност, аз долових силен вик, крясък за любов...
Много ме впечатли книгата. В известна степен самите истории и развитието им, но в по-голяма - изразните средства, повторенията, пресилването на тежестта - никак не ми дотегнаха излиянията от по една страница: безкрайните изречения бяха като тревожен спираловиден поток на мисли. Задъхвах се от силата на емоциите на моменти и от този темп на разказване. Подходящ начин да се пресъздаде без недомлъвки вечната истина за най-болезненото нещо - изоставените, обвинявани или необичани деца.
За мирната ми натура е изненадващо да харесам книга с толкова ужас и такъв край. Но усетих, че в случая има нужда историята да е представена така драстично. И въпреки абсолютния мрак и безнадеждност, аз долових силен вик, крясък за любов...
June 16, 2020
Супер депресарска книга за това колко кофти могат да са майките и как могат да съсипят психичното здраве и бъдещия живот на човек - определено благодатна тема за размисъл, която е пренебрегвана в обществения диалог.
Ако книгата не беше написана без никакви абзаци и какъвто и да е опит за някакво разделение на текста, стил, леснота за четене, с изречения по половин страница и т.н. можеше и да я прочета цялата.
Ако книгата не беше написана без никакви абзаци и какъвто и да е опит за някакво разделение на текста, стил, леснота за четене, с изречения по половин страница и т.н. можеше и да я прочета цялата.
March 7, 2021
Дишам дълбоко...издишам...дишам...издишам. В главата ми има безброй думи, но не мога да ги подредя. Искам да кажа много неща, а думите не излизат. Тежка...тъжна...мрачна...жалката истина. Влизаме в една рутина, която ни погълва, изпива ни и отнема всичко. Вярно е: човек не може да избере родителите си, но все ми се иска да вярвам, че може да избере да не бъде като тях.
Една книга, която си струва да се прочете, но не е от книгите за "разтоварване". Тя е от книгите за "проглеждане".
Една книга, която си струва да се прочете, но не е от книгите за "разтоварване". Тя е от книгите за "проглеждане".
February 11, 2011
Еми какво да кажа. Такива книги въобще не разбирам защо се пишат и четат...
May 27, 2025
Много въздействащ роман. Труден за четене и преглъщане.
April 2, 2025
Сериалът ми стана много интересен и реших на изслушам и книгата. Нямам думи с които да опиша колко истински тъжна и близка до мен ми се стори тази книга. Не бих я препоръчала на всеки, защото е наистина много тежка и сурова. Историите на седемте учениците са наглед далечни от нас “обикновените” хора, но се изненадах колко много от себе си виждах във всеки един от тях.
May 2, 2015
"Вероятно никога няма да успея да разбера - какво прави един човек(...), как проумява света? кога е щастлив? чрез какво мисли живота?"
Удивителна книга. Толкова, че не ми се пише за нея. Както никой не иска да говори за Явора. А нея не децата я убиват. Убива я равнодушието на майките, детската жажда за любов, изкрещяна, превърнала се във вик за живот, в жаждата на изгубил се в пустинята. Никой не може да говори за Явора - нейният образ е толкова нереален, хиперболизиран до степен на пълен контраст с онези на майките. 'Редно' е Явора да си отиде. Така читателят ще повярва на образа й. Ще се докосне до него както Андрея, Дана, Деян, Александър, Калина, Лия, Никола. Като до музика или до книга. Кратко и силно, за да боли. И ще знае, че я има.
За останалото не ми се пише точно сега. Може би след време.
Удивителна книга. Толкова, че не ми се пише за нея. Както никой не иска да говори за Явора. А нея не децата я убиват. Убива я равнодушието на майките, детската жажда за любов, изкрещяна, превърнала се във вик за живот, в жаждата на изгубил се в пустинята. Никой не може да говори за Явора - нейният образ е толкова нереален, хиперболизиран до степен на пълен контраст с онези на майките. 'Редно' е Явора да си отиде. Така читателят ще повярва на образа й. Ще се докосне до него както Андрея, Дана, Деян, Александър, Калина, Лия, Никола. Като до музика или до книга. Кратко и силно, за да боли. И ще знае, че я има.
За останалото не ми се пише точно сега. Може би след време.
October 8, 2013
Крайно болезнена творба, вдъхновена от реални събития, за съжаление, а не от фантазията на Теодора Димова. За мен лично тази книга беше поредното напомняне, че от първия до последния миг всичко не е на шега, всичко има значение и времето наистина не лекува нищо, освен младостта и шанса.
May 22, 2018
Това е литературният еквивалент на култовото документално риалити шоу "Съдби на кръстопът".
April 19, 2025
Идеята е добра. Превзетият език дразни. Прочитът също. Имената на героините са абсурдни.
Displaying 1 - 30 of 143 reviews