Mare al mattino

by Margaret Mazzantini

C’è un tratto di mare che è ponte e confine tra due Paesi. Farid lo vede per la prima volta la notte che fugge dalla sua casa ai confini del deserto, lasciandosi alle spalle la gazzella che mangiava dalle sue mani. Vito, dalla Sicilia, guarda quello stesso mare come una discarica di avanzi e di barche mai arrivate. Ne raccoglie le grida, ne conserva le tracce. Sono pezzi di memoria: la sua, quella di Farid e di tutti quelli che saranno i suoi e i nostri figli.

E poi ci sono le madri. Angelina, che di quel mare ha lo stesso sguardo liquido, la stessa calma, e dentro la tempesta. E Jamila, che spera di veder morire suo figlio prima di lei per non lasciarlo morire da solo. C’è tutta la gente che ha sognato «una terra facile, senza armi. Una benedizione. Non sapeva che fosse senza fine, che gridasse da tutte le parti».

Dagli italiani spinti in Africa dal fascismo alla cacciata dei Tripolini nel 1970, fino alle migrazioni imposte da una guerra ancora in corso, Margaret Mazzantini dà voce a chi è sempre costretto a lasciare, perdere, rinunciare, a volte in cambio di niente. Una favola viva e pulsante, capace di trasformare il dolore in letteratura.

Genres: Fiction, Italy, Italian Literature, Africa, Drama, Libya, Novels

126 pages, Paperback

First published January 1, 2011

About the author

Margaret Mazzantini is an Italian writer and actress. She became a film, television and stage actor, but is best known as a writer. Mazzantini began her acting career in 1980 starring in the cult horror classic Antropophagus, she has also appeared in television and theatre. As a successful writer her novels include Non ti muovere (Don't Move) which was adapted into a film of the same name and is directed by her husband Sergio Castellitto and stars Penélope Cruz. Her career as a writer and actress has earned her several awards and nominations including Campiello Awards, a Golden Ticket Award, and a Goya Award. She married Sergio Castellitto in 1987. They have four children. She lives in Rome.

Reviews

[Maria Yankulova · Rating 4 out of 5]

Обожавам Маргарет Мацантини и всичките и книги, издадени на български. След като “Прелест” ми разби сърцето търпеливо чаках нова книга от авторката. Когато разбрах, че “Утринно море” е само 130 страници изпитах разочарованието на читател, който години е чакал ново заглавие от любим автор и е имал желание да потъне сред страниците и историята.

Вече прочела книгата, в мен няма грам разочарование, а само жажда и очакване отново по Мацантини…

Изключитално красиво написан роман, почти поетичен. Прекрасни, ефирни изречения, описания на природа и животни, бягството от войната. Мацантини ме пренесе в Триполи и ме разходи из града, който ме плени с аромата на кардамон и кимион.

Задължително ще прочета повече за окупацията на Либия от Италия.

[Ana · Rating 5 out of 5]

O chamamento, aliado a uma sensação de muita inquietude, exigiu que eu relesse pela segunda vez esta pérola da minha Mazzantini que, infelizmente, nunca foi traduzida para português.

A orfandade do lar onde nascemos e onde fomos felizes + a necessidade de migrar/fugir + o cemitério aquático em que continua a transformar-se o mar Mediterrâneo = leitura imprescindível e que nos estilhaça...

AMEI

NOTA - 9,5/10

[Dominic Carrillo · Rating 2 out of 5]

Mazzantini's writing is poetic. But like a poem, it impresses upon the reader vivid images-- flashes of concepts here and there. While powerful in this way, Morning Sea was not an enjoyable story to read. I will remember it like a confusing dream: interesting, surreal scenes here and there, but no clear, intriguing story line to follow.

[Стефани Витанова · Rating 4 out of 5]

"Утринно море" е роман за удавянето - буквално и преносно. Удавени тела, удавени мечти, потънали животи, надежди и съдби.

Маргарет Мацантини е майстор в изграждането на сюжет с малко, кратки, точни и красиви изречения. Стилът й е отсечен, ярък, категоричен. Няма как да го объркате.

Пише директно, без заобикалки, без излишни описания, с добре премерена емоция, с тежестта на фактите, с обречеността на човечешкото, когато то е поставено в условия на бедност, война, бягство.

Историята ни среща с две майки и техните синове. Едните оцеляват, другите ...?

Да четеш роман, в който героите са изначално обречени е тежко, почти непосилно. Граничи със садистичността.

Но не можеш да спреш. В сърцето на читателя винаги има надежда. До последната страница му се иска нещата да се наредят. Иска му се смъртта да се отдръпне от арената... или поне да не е така жестока.

След идването на власт на Муамар Кадафи, Джамила и нейният син Фарид, заедно с много други, са принудени да напуснат домовете си и да бягат. Да бягат към бреговете на Италия. Какво разделя Либия и Италия? Едно море. Един безскрупулен каналджия, едно подобие на лодка. Една предизвестена смърт.

Но те се качват, защото морето им се струва по-безопастно от сушата. Докъде стига човешкото безсилие. Докъде се простира надеждата?

Анджелина и Вито са от другара страна. Вече в Италия. Майката си спомня своето бягство. Спомня си войната. Живее животът на бежанец. Колко тежко е да си откъснат от корените си на място, където никой не те иска.

Поредната книга, която показва колко е нищожен човешкият живот. Колко сме подвластни на решенията на силните на деня. Отчайващо е, трагично е. Да държиш човек в условия на страх е най-доказаната във времето формула за манипулация и подчинение на масите.

Защото "Бедните не могат да мислят за бъдещето." Да си поставен в ситуация да оцеляваш те лишава от възможността да мислиш, да се развиваш, да твориш, да си критичен, да изискваш. С други думи - отнета ти е човешката природа. Превърнат си в скот.

[Стефани Kalcheva · Rating 5 out of 5]

Ще започна с това, че "Утринно море" е една от най-красиво написаните книги. Езикът е поетичен, вълшебен, караше ме да се чувствам в нещо средно между сън и транс, затаила дъх от умението на Мацантини да описва животни, гледки и чувства. Нейният разказ за Либия и Италия е едновременно суров и благ.
Обожавам всички книги на авторката, които са налични на български, като за мен ненадмината е "Да дойдеш на света", една от любимите ми книги въобще. Честно казано обаче не очаквах, че "Утринно море", едва побираща се в някакви си 130 страници, ще ми въздейства особено, не вярвам на толкова кратки истории и е трудно да ме впечатлят. Ще се опитам да обясня защо не бях права...
Първата част разказва за Фарид, чиито предци са били част от бедуините номади, хора, които никога не са напускали пустинята ("тяхното море от пясък") и не са имали доверие на брега и безкрайната вода. Тепърва Фарид и всички около него, жертви на режима на Кадафи, ще научат какво е да бъдеш изтръгнат от корените си, захвърлен някъде далеч, отчужден. Момчето носи традиционен за района амулет - малка кожена торбичка с мъснисто и кичур от животно, всички деца имат такива, за да отклоняват злите погледи, както му обяснява майка му - Джамила. А такива има много, особено когато са намесени петрол, власт и пари.
Италианската окупация на Триполи е причината много италианци (повечето от които евреи) да се преместят в Либия, да започнат да обработват земите, от които после да поникнат маслини и цитруси. Така започва втората история в романа - на бабата, дядото и майката на Вито, които макар и представители на италианските колонисти, са приети с отворени обятия от местните, защото омразата им била насочена твърде много към англичаните в този момент. Триполитанците дали шанс на пришълците да отворят ресторанти, да си направят деца, учили ги на арабски, пиели заедно ментов чай и обработвали рамо до рамо километрите пясък. Докато не дошъл нов политически момент, след който не било възможно да си италианец по тези теми.
Бежанската тема е разгледана и през либийците, и през италианците, няма добри и лоши герои, по-добра или по-лоша държава. В крайна сметка, ако накрая си дал последните си пари, за да се качиш на лодка и да минеш от другата страна на морето, какво значение има ("човешкият род, депортиран като добитък")? Темата за изгнанието, изтръгването, пронизващата вечна носталгия. И двете майки в някакъв момент казват на децата си да намерят неподвижна точка на хоризонта, в която да гледат, за да оцелеят. Понякога такава точка не съществува.
"Анджелина му е казала: птиците знаят, че трябва да снесат яйцата си на сигурно място. Нашите яйца бяха счупени. Разбити. Къщите ни, прибрани в куфар. Излязохме от черупката си, за да побегнем, да избягаме."
Понякога човек отвръща поглед от новините за мъртви или едва оцелели на брега бежанци. Нямаме сили да понесем техните разбити лодки, изморени лица, трагични истории. Става ни тъжно, после пък виновно, накрая като защитен механизъм ни изпълва усещането, че това не се случва реално или поне не наблизо. Мацантини е намерила много красиви и тежки думи, с които да облече както бягането, така и трудностите на пристигането и спасението.
А аз от няколко часа съм потънала в сложната история на Италия-Либия, прехвърлям статии, новини, водя си записки. Значи книгата си е свършила работата - успя да ме развълнува на индивидуално и световно ниво.

[Sandra Deaconu · Rating 3 out of 5]

Pentru un volum atât de subțire, care nici măcar nu urmează un singur fir narativ, ,,Marea, dimineața'' este un roman mai încărcat de sensibilitate și emoție decât mă așteptam, dar prea superficial pentru subiectul abordat. Oricum, sunt cucerită de scriitură, așa că voi citi și alte cărți de-ale ei. Nu leagă ea prea bine elementele poveștii, dar îmi place delicatețea cu care vorbește despre lucruri care dor, de parcă i-ar fi teamă să nu-l rănească și pe cititor, când le află. Recenzia aici: https://sandradeaconu.blogspot.com/20....

,,Orice graniță locuită de încredere a dispărut. Senzația aceea de vid, de jaf. Dacă faci un pas nepotrivit, dacă privești unde nu trebuie, dacă picioarele te lasă o clipă. Dincolo de rândul acela de oameni e abisul. Arabi în uniformă care îți controlează tremuratul.''

[Moni · Rating 3 out of 5]

Este es desde luego un libro duro y realista, que nos afronta directamente con un problema de máxima actualidad como son las huidas masivas de los libios, viviendo con dos de ellos, sus miedos y anhelos pasados. Esta perspectiva diferente de un libio/italiano es lo que mas me ha gustado, a pesar de la crudeza. Sin embargo, yo no he conseguido empatizar con esta historia, me ha dejado fría. Está redactado en forma de crónica, como una enumeración de ideas y de imágenes metafóricas, muy estudiadas y que tienen su mérito, pero no son para mí.

[Julian Lyubomirov · Rating 4 out of 5]

"Утринно море" е малка по обем книга, но голяма по смисъл.
Със стил, проникващ в плътта, с кратки, но много въздействащи изречения, колкото лирична, толкова и стряскащо брутална - съвсем типично за любимата ми Мацантини.

Отдавна се надявах на още една нейна преведена у нас книга и тайничко се страхувах, че никога няма да има. Обезумях от щастие, когато разбрах за тази, нищо, че е само около сто и трийсет странички.

Без добро познание на историята на Либия (аз нямам никакво, признавам си) е трудна за осмисляне, но въпреки това много ми хареса.

[Callie S. · Rating 2 out of 5]

Quando ami un autore, vorresti concederti il lusso di comprarlo a scatola chiusa, riconoscerne i motivi e difenderne persino i difetti come parte irrinunciabile dell’emozione che ti regala; poi capita che il cerchio della fiducia si spezza e ti obbliga a essere onesto.
Mare al mattino non è, a mio avviso, un buon libro. È scritto bene, contiene alcune immagini molto belle, ma non mi pare una pagina onesta. Della Mazzantini ho sempre adorato l’empatia, la capacità di raccontare l’alto e il basso, l’anima e la carne, senza paura del fango e del trivio. Sfoglio una paginetta pulita, politicamente corretta, prevedibile negli sviluppi almeno quanto nei – banali – accostamenti.
È il noi come loro che avanza, l’appiattimento, la banalizzazione di ogni odissea umana.
Eppure dovrebbe saperlo, Margaret, che l’infelicità è una cifra irripetibile: me l’hanno insegnato anche le sue pagine.
Dunque? Dunque sono delusa, lo ammetto. Delusa da una piccola storia che, come molti hanno già detto, sa di De Luca (e a me De Luca piace, sia chiaro, ma quando, appunto, è De Luca che scrive); delusa dal sovrabbondare di poesia e metafore dove vorrei (dovrei) trovare merda; delusa da quello che suona come un invito al dubbio e al candeggio di coscienza maturato sull’hic et nunc, non sulla riflessione ponderata.
È un coccodrillo, non un delfino e del mare promesso non resta che una modesta palude.

[Dina · Rating 3 out of 5]

Ha sido una historia horrible, horrorosa y muy cruda. La realidad novelada con dureza y un exceso e metáforas y adjetivos calificativos. Le reconozco el mérito de en tan pocas páginas despertar tanto, pero tb reconozco que no me ha gustado nada de nada.

[Hannah° · Rating 3 out of 5]

krotka włoska powiesc, ktora dziwnie mna ruszyla. Postrzeganie morza z dwoch perspektyw, jako cos co daje zycie, ale tez jako cos co je odbiera. ✊ szybko sie czytalo pozdro

[Gingerbread · Rating 2 out of 5]

Niente di eccezionale

La Mazzantini parte da un ottimo spunto di riflessione, cerca di raccontarci in parallelo due grandi "fughe" per mare dall'Africa:
- da una parte quella di Angelina e della sua famiglia, italiani emigrati in Libia e costretti a tornare in patria da Gheddafi
- dall'altra Farid e sua madre Jamil, che cercano nel mare una via di fuga dalla guerra.

Nonostante appunto gli spunti siano molto interessanti (una parte di storia spesso dimenticata), ho trovato questo libro quasi soporifero. Una storia così cruda infarcita di inutile poesia, nella scrittura e nelle immagini.


Erano gli anni settanta, trovarono un mondo distratto. A nessuno interessava la loro diaspora. Erano la coda sporca di una storia coloniale che nessuno aveva voglia di dissotterrare.

[Rainb0warri0r · Rating 5 out of 5]

C'è qualcosa nel luogo in cui si nasce. Non tutti lo sanno. Solo chi è strappato a forza lo sa.

Con questo lungo racconto riscopro la Mazzantini che ho amato. Torna la fortunata formula di Venuto al mondo: un paese straziato dalla guerra, il rapporto madre-figlio, il tema del viaggio, della nostalgia "che diventa catrame": la stessa intensità miracolosamente riprodotta in sole 120 pagine. La verità è che c'è di più, molto di più di quanto lasci credere questa formula fortunata.
Un racconto, tante storie: dalla Sicilia di Vito e Angelina alla Libia di Farid e Jamila, e in mezzo il mare, nero come il cuore dell'Africa, come l'olio che scatena guerre, i "ragni inchiostrati" dei capelli di Gheddafi. In un feroce gioco di specchi, la Mazzantini mette in scena una guerra tra poveri, tra i vinti di ieri e quelli di oggi: gli italiani sgraditi al Fascismo confinati in Libia, gli arabi sfrattati dal colonialismo che della Libia ne aveva fatto la Quarta Sponda, i tripolini scacciati da Gheddafi negli anni Settanta, i profughi d'un intero continente usati come valore di scambio, moneta degli accordi con l'Italia di Berlusconi e poi arma di un rais in fuga dalla sua gente.
E' un racconto che sembra scritto di getto, fosse solo per la collocazione temporale, con la chiusa che testimonia il "delitto d'Ottobre", la morte del rais. Un flusso continuo, in un procedere narrativo che non conosce dialoghi, non conosce azione, ma solo un susseguirsi di pensieri e sensazioni; lo stile denso, vischioso e profumato come la cera d'api. Molto pathos, ben poco pietismo: una narrazione che va avanti per immagini giustapposte, mentre il narratore scompare.
Interamente giocato sulla terra di confine, sul tema del viaggio, della nostalgia, sul vivere al margine, che sia la sponda di Lampedusa o quella di Tripoli, protagonista occulto del racconto è però il mare, calderone irriducibile del senso di tutta un'esistenza: portatore di vita e di morte, il mare azzurro della Sicilia sudorientale e quello nero che accoglie nel suo freddo ventre i barconi alla deriva. Il mare che Farid sogna, dipingendolo dei colori del deserto. Ognuno ha il suo specifico e personale approccio al mare, come alla vita. Vito si lascia travolgere dalle onde, gli occhi feriti, trovandovi rifugio; Angelina, sua madre, si bagna appena, gli occhi un muro emotivo, si lascia solo sfiorare dal mare che la separa dal passato.
A leggere questo racconto anche voi vi ritroverete a guardare il mare come lo guardano gli arabi: "sanguinando già".

[Karine SIMON · Rating 4 out of 5]

’ai d’emblée été attiré par la couverture de ce roman, ainsi que par le titre. Puis j’ai été intrigué par le thème en lisant la quatrième de couverture. En effet au premier abord, je n’aurai pas pensé que ce livre puisse aborder ce sujet délicat et historique.

La mer, le matin, nous délivre une page douloureuse de l’histoire que je ne connaissais pas, à savoir la fin de la colonisation de la Lybie par l’Italie, l’arrivée puis la fin de Kadhafi au pouvoir. A chaque fois, un déchirement, une révolution et des milliers de gens poussaient à l’exil.

Le livre est agréable et facile à lire. Le narrateur nous raconte une histoire, ou plutôt deux histoires, celle de Vito et sa mère Angelina, fille, d’anciens colons Italiens, qui ont le mal de vivre, le mal du désert et de la Libye, qui ne sentent pas chez eux en Italie ; et celle de Jamila et Farid, Libyen, en exode, pendant la dernière révolution Libyenne contre le Général Kadhafi. J’ai trouvé le style d’écriture de l’auteur parfois poétique, pour une histoire aussi délicate et difficile que celle-ci, et cela colle parfaitement au titre ou à la couverture du livre.

J’ai été touché par l’histoire des différents personnages, et en particulier par celle de Jamila et Farid. Les différents souvenirs de Farid sur son grand-père sont très émouvants. Les sentiments de Jamila face à l’adversité sont bien perceptibles, et en même temps l’auteur ne tombe pas dans le mélodrame, et c’est appréciable.

J’ai aimé ce roman court, qui m’a permis d’apprendre et de découvrir une période très récente de l’histoire que je ne connaissais pas. Ca m’a permis d’allier, plaisir de la lecture et connaissance générale, et je pense que je n’appréhenderai plus de la même manière les reportages des journalistes, sur les bateaux qui traversent la Méditerranée, entre les pays de l’Afrique, et ceux de l’Europe.

C’est donc une belle découverte, et c’est une lecture que je recommande.

Ce livre a été publié Aux Editions Robert Laffont en 2012.

[Gretel · Rating 2 out of 5]

This is not a cheerful book. Conflict breaks out in Libya, families are torn apart from each other. Real suffering takes place. Farid and his mother have to leave dead family members and everything they've ever known in order to get to Europe for safety. Horrible things happen in this book and you can't help but really feel for Farid, Jamila and the other refugees, pushed to their absolute limit. Mazzantini conjures up striking, disturbing images of war and love pushed to the limit, but I don't think her choice in the structure of this novella was the best. It is split into three parts and I distinctly remember part two sticking out like a sore thumb. The feel I got from this book is that Mazzantini desperately wanted to tell a story and tell us about the different lives of her characters, but didn't really know how to do it. It is a disjointed book and doesn't mesh together as well as it could do.

[Mărioara Gaia · Rating 4 out of 5]

O carte ce vorbește despre sufletul omului, despre copilărie, despre durerea copilăriei, dar mai ales despre călătoria care te transformă...

[madziula · Rating 5 out of 5]

sam tytuł jest dla mnie 10/10, a jako iż morze jest w tej książce motywem pojawiającym się na niemalże każdej stronie to przepadłam bez końca w jego odmętach, dodatkowo książka porusza istotny problem wojny i wynikające z niej cierpienie.. krótka, ale bardzo dobra książka

[Crazytourists_books · Rating 5 out of 5]

Another random pick at my local library; I judged the book by it's cover (not the one shown in the photo here, but a blue fading sea with a small boat with no engine, and a child in it) and I wasn't wrong.
A really well written book, emotional without over trying, beautiful prose, and images that come alive... A sad, heartbreaking story, for our sea, the Mediterranean, which has become a graveyard for so many....

[H.A. Leuschel · Rating 5 out of 5]

Ein sehr guter kurzer Roman, den ich in ein paar Stunden verschlungen habe.
Er erzählt die Geschichte zweier Familien, aus der Sichtweise eines in aus Libyen stammenden Italieners und die andere eines Berbers, dessen Familie wegen des Krieges aus dem Land vertrieben wurde und sich auf ein Boot begibt, um nach Europa zu reisen.
Der erste Junge integriert sich in das Land (Italien) und der zweite ... das sollte jede Leserin und jeder Leser für sich selber entdecken. Es ist mein erstes Buch der Autorin, aber definitiv nicht das letzte. Sie schreibt einfühlsam und elegant und der Text ist gut aufgebaut, um die Spannung der Handlung beizubehalten.

[Bookygirls Magda · Rating 3 out of 5]

Mazzantini zarysowała tutaj problem jakim jest uchodźstwo. Możemy poznać historię uciekających przed wojną, dla których morze było wybawieniem (do momentu kiedy już się na nim znaleźli), przymusowych przesiedleńców politycznych, którzy przerzucani między krajami nie mają swojego miejsca, wszędzie są obcy. To także perspektywa dziecka żyjącego w burzliwych czasach, nie potrafiącego porozumieć się z najbliższymi. Smutek, cierpienie, samotność.

"i kto nam da odszkodowanie za to, co nam ukradli? Mieliśmy gaje oliwne i przyjació��. Mieliśmy naszą historię."

"Historia jest jak stonoga, której każda noga idzie na inną stronę. A w środku jesteśmy my."

[Victor Morosoff · Rating 3 out of 5]

Fraze scurte, ca focurile de mitraliera. Durere, lacrimi, sare. E totusi ceva in acest amalgam voit metaforic care suna pretios, nu tocmai potrivit. Si mai e, poate, si dorinta unui construct mai amplu. Romanul lui Mazzantini pare mai curand o schita. Insa incercarea ei, dincolo de a fi de actualitate, prezinta - prin intalnirea celor doua tarmuri ale Mediteranei (alaturi de povestile fiecaruia) - multe posibilitati. 3,2/5

[Aviendha · Rating 3 out of 5]

Petrol şeytanın pisliğidir, onun bir servet olduğuna sakın inanma, zira maymun tuzağından daha beterdir. Zenginler için servet, fakirler için felakettir.

Yazarın anlatım dili hikayenin derinliğini büyük ölçüde etkilemiş. Çeviri kaynaklı mı, orijinal hali mi bilemiyorum ama zaman geçişleri olay akışında donukluk yaşatıyor. Samimi, içten bir konu, aktarımda başarısız bir kitap bence.

[Diana Shamaa · Rating 4 out of 5]

Deplasandu-se intre doua continente, acest portret profund se concentreaza asupra a doua familii si o intindere de apa si intr-un limbaj concis, liric surprinde calitatea incerta a timpurilor noastre.
https://dianashamaablog.com/2018/06/2...

[Anitrovertsrefuge · Rating 4 out of 5]

Pagini subtiri dar pline de durere si de subintelesuri .Pagini dintr-un razboi ,pagini din vieti distruse!

[Krasi Karaivanov · Rating 4 out of 5]

Надали това е най-добрият вариант за първа среща с творчеството на Мацантини, само и единствено заради обема. Някак ми се искаше да има още, тези 2 часа(в аудио вариант) грам не ми бяха достатъчни. Много ми хареса прочита, много ми хареса стила на писане, но чисто сюжетно си признавам, че не ми пукаше какво се случва, а случващото се беше някак набързо.
Определено искам да прочета още нещо и някак ме дърпа към “Прелест”, въпреки че не знам дали е точно за мен.🤷🏻

[fenrir · Rating 4 out of 5]

Farid è rannicchiato addosso a sua madre sul barcone. Non si lamenta piú, è disidratato. Le gambe sono piene di formiche, quelle che si arrampicavano sulle sue braccia, e lui rideva, adesso sono dentro. Camminano. Sono quelle le zampe della storia?
Jamila sente il peso del

[Megres. · Rating 4 out of 5]

Pensava soltanto a quello. Riportare la sua vita a quel punto.
Nel punto dove si era interrotta.
Si trattava di unire due lembi di terra, due lembi di tempo.
In mezzo c’era il mare.

[GiuseppeB · Rating 1 out of 5]

Romanzetto storico(!?)
L'argomento poteva essere interessante (pagine di storia rimossa), una scrittura raccapricciante.

[VJ · Rating 3 out of 5]

I think I'd enjoy more stories from Mazzantini. They have a poetic yet raw-ness to their writing and storytelling.

[Marti · Rating 3 out of 5]

3,25⭐