Годините на Втората световна война. Домът за сираци в имението на красивата госпожица Моника. Под нежните й грижи, съпроводени от жертвени жестове за оцеляването им, нейните възпитаници, сред които е любимецът й Вит, изживяват съзряването си: сексуално и политическо.
50-те години. Женският трудововъзпитателен лагер край Б. Място на неистови физически и психически извращения, където като „фашистки развратници“ са въдворени Моника и любимото момиче на Вит. Лекар в лагера, Вит прилага изумителни методи, за да лекува травмите и душите им.
Началото на 60-те. Годините на „размразяването“. Ще съумеят ли оцелелите да се спасят от угнетяващото чувство за пребиваване в „лагера“, който вече се е превърнал в място в съзнанието им?
Сложен, напрегнат, разпънат между поетичното и брутално натуралистичното, „Компарсита“ е експресивен разказ за превратностите на историята в зловещите им, пародийно-гротескни форми, за вината и невъзможната любов, за разнопосочните пътища към спасението.
Димитър Шумналиев е български писател и журналист. След 3-годишно изследване във Франция през 2010 г. публикува "Храмът на осмицата" за катарите (наследници на богомилите), живели в Южна Франция (12-13 век). Пише за вестниците „Труд“ и „Преса“. Работил е като главен редактор на „Нощен Труд“ и „Факс“, заместник главен редактор на „Народна култура“ и „Дума“, редактор на „Отечествен фронт“ и „Литературен фронт“.
Димитър Шумналиев е роден на 3 март 1947 г. в София. Има две деца. Главен редактор на вестник "Нощен труд". Завършил българска филология в Софийския университет. Специализира френски език и литература в университета на По, Франция. Специализира с диплом писателската програма на Университета в Айова, САЩ. Завършва с диплом Писателското училище на университета в Айова Сити, САЩ. Работил е във вестниците "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Литературен фронт", "Народна култура", в БНР. Бил е главен редактор на в. "Пулс" и на в. "Факс", и заместник-главен редактор на в."Труд". В момента е главен редактор на вестник "Нощен труд". Автор е на 17 книги сред които романите "Такова мълчание, такава война" (1975), "Дървото" (1987), "Пари за умиране" и "Тресавището на Абдовица" (1983), "Приют за лисици" (1985), "Любовно досие" (1987, в съавторство с Наташа Манолова), "Меден капан" (1988), "Роман в буркан" и "Речни духове" (1989), "Любовта на крокодила" (1990), "Геена" (1991). През февруари 2004 г. излезе книгата му "Феродо", която според критиката носи автентичния дух на 60-те години. Творби на Шумналиев са превеждани на английски, руски, немски, френски и др.
Основното страшно, ама страшно много ми хареса! Освен това повечето от персонажите бяха страхотно създадени. Сюжетът е фантастичен, адмирации. Времето е малко преди и след 9.09.1944-та (до 60-те), основното място на действие - буржоазният дом за сираци на Моника, а след това - трудовият лагер за жени.
Несъмнено авторът разполага с богат език и писателско умение. Всичко важно за един добър роман е налице! Но трябваше само още малко чистота, за да е петица. И малко по-интересен финал, който да отговаря на бурното съдържание.
Защото това, което не ми допадна, бе, че на някои места авторството беше неприятно за четене поради наличието на излишен инертен материал и многословие. Силно опасна е употребата на афоризми, когато е прекалена, защото от изтънчени мисловни рожби те много бързо могат да се превърнат в разтегнати безсмислени локуми, които, вместо да разтърсят, дотягат с празнина откъм съдържание. А има някои (всъщност много) толкова страхотни прозрения и изказвания в този роман! (Същото наблюдавах и в „Лавина“ на Блага Димитрова - съвършена главна линия писателство и доста отегчителни, несвързани и безинтересни периферни блуждаещи бръщолевения.) Кому е нужно пълненето на страници с плява, при положение, че само с 1/3 от броя на крайните си думи книгата вече е станала невероятна? Разбира се, това е лично мое мнение. Известно ми е, че имам комплекс относно телеологичната мисия на всяка дума в изречението.
Бях се захванала с първа среща с един класик - Жан Пол Сартр, "Думите", минах две трети от книжката и не можах да се насиля за повече. Да ме прощават почитателите на гения му, но мен не ме спечели. Нещо като торния бръмбар на Кафка от "Метаморфозата" в гневния му период, но без нотката човечност, а вместо нея засилени на макс себичност, самосъжаление и хвърляне на вината върху целия свят. Четях за детството на този човек, преразказвано от самия него, и не ме напускаше усещането, че точно това е четял Бредбъри, като е пишел разказа си за пеленачетата, които умишлено убиват родителите си. Тръпки да го побият човек. Та зарязах "Думите" в полза на "Компарсита". Темата е доста мрачна, вече е писано за нея, затова няма да влизам в детайли. Ще изкажа възхитата си от автора - чуден изказ, пребогат на прилагателни - всичките право в целта. Ще прозвучи снобско, но българската филология си личи - и ми повече от любимо да чета автори, завършили именно тази специалност (честит ден на буквите на всички тях, шапки долу). Добре изградени персонажи. Макар че мен лично почти до края не ме убеждаваше добрият брат - Вит (име на река, като самия него - постоянен като водата, устремен и последователен, верен на себе си). Сирак. В моите представи рядко сираците не са сърдити на света, не се чувстват ощетени от съдбата, сърдити на Господ, незлобливи и непривързани към чувството за мъст. Бях готова да приема литературната измислица и да се примиря с това изключение, но почти накрая се разплетоха доста от заплетените истории, лъснаха някои тайни, падна булото от умишлено градени от автора заблуди - и всичко взе да се подрежда логично. Допускам, че аз самата (като полусирак) повече се асоциирах с лошия брат Никола (змееубиец), човек с нужда от висок идеал, готов да се самобичува, силно любещ и мразещ. Такъв, който си набелязва цел, състезава се и с родни си брат, за да спечели, държи да е пръв на всяка цена... А когато хване в ръце трофея, вече не му се радва, скрива го в шкафа, държи го далече от очите на другите, оставя времето и прахта да скрият блясъка му. Ето мястото и за възторга ми от корицата. Задната на книжното тяло. Не че предната не е добра, но е някак... банална. В добрия смисъл - романтична и предвидима. Задната корица обаче е в десетката! Адмирации към фотографа за портретната снимка на автора! Фина паяжина бръчици, голо теме, почти войнишки стил мустаци, полуусмивка, поглед някъде встрани - с втори и трети план, както сам се изразява авторът в описанието на героите си, ръка под брадичката, но не я подпира, а сякаш боксьорската се пази или аха да посочи нещо на читателя. Адски интригуващ - вид на човек, който има много за разказване, но не е готов веднага да разкрие всички свои козове. Ще продължа да търся Шумналиев и да се запознавам с творчеството му. Пропускам да кажа, че ми напомни на друг роман, който неотдавна четох, но за жалост го няма на български - "Трите сватби на Манолита" на съвременната испанска писателка Алмудена Грандес. И там темата е сходна, еротичното се описва сходно. Героите са достоверни и многопластови. Доста сходства откривам в литературно отношение. ХУбавото е, че нито един от двата романа не е отявлено мъжки или женски (т.е. полът на автора не "прозира").
Купих тази книга много намалена, колкото да допълня оставащата сума до безплатна доставка и тя дълго седя в купчинката ми за четене. После дойде септември (9 септември и край! - казваше баба ми) и реших, че моментът и е дошъл. Четох я мъчително бавно, не само заради описваните събития и тежката тема, а и защото стилът на автора не е лек за четене, лирично-циничен, пълен с намеци и недоизказаности. Накрая, когато погледнах какво още е писал, се сетих, че всъщност преди много време съм чела книгата му за катарите и тя също не беше лесна, но дълго я мислих и въртях в главата си. Подозирам, че и с този роман ще е така, затова леко завишавам оценка - 3,5 е обидно малко за книга от подобно естество, тази книга заслужава повече.
Не, че това беше най-съществената част от историята, но нямаше как да не потръпна от сходството на гадорията, която усещах и докато четях Оруелската 1984.