...книгата е нещо повече от словесна структура или поредица от словесни структури; тя е и диалогът, който завързва със своя читател, и интонацията, която придава на гласа му, и изменчивите и трайни образи, които оставя в паметта му. Този диалог е безкраен... Хорхе Луис Борхес
Един човек си поставя задачата да нарисува света. С течение на времето изпълва пространството с образи на земи, царства, планини, заливи, кораби, острови, риби, жилища, сечива, звезди, коне и хора. Малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии чертае образа на лицето му.
Jorge Francisco Isidoro Luis Borges Acevedo was an Argentine short-story writer, essayist, poet and translator regarded as a key figure in Spanish-language and international literature. His best-known works, Ficciones (transl. Fictions) and El Aleph (transl. The Aleph), published in the 1940s, are collections of short stories exploring motifs such as dreams, labyrinths, chance, infinity, archives, mirrors, fictional writers and mythology. Borges's works have contributed to philosophical literature and the fantasy genre, and have had a major influence on the magic realist movement in 20th century Latin American literature. Born in Buenos Aires, Borges later moved with his family to Switzerland in 1914, where he studied at the Collège de Genève. The family travelled widely in Europe, including Spain. On his return to Argentina in 1921, Borges began publishing his poems and essays in surrealist literary journals. He also worked as a librarian and public lecturer. In 1955, he was appointed director of the National Public Library and professor of English Literature at the University of Buenos Aires. He became completely blind by the age of 55. Scholars have suggested that his progressive blindness helped him to create innovative literary symbols through imagination. By the 1960s, his work was translated and published widely in the United States and Europe. Borges himself was fluent in several languages. In 1961, he came to international attention when he received the first Formentor Prize, which he shared with Samuel Beckett. In 1971, he won the Jerusalem Prize. His international reputation was consolidated in the 1960s, aided by the growing number of English translations, the Latin American Boom, and by the success of Gabriel García Márquez's One Hundred Years of Solitude. He dedicated his final work, The Conspirators, to the city of Geneva, Switzerland. Writer and essayist J.M. Coetzee said of him: "He, more than anyone, renovated the language of fiction and thus opened the way to a remarkable generation of Spanish-American novelists."
Интересен писател е Борхес - това е първият ми по-сериозен сблъсък досега с него. От една страна е супер хаотичен и разпилян, от друга явно това си му е специфичен стил и съзнателно търсен ефект за въздействие върху читателската психика. Така че тези кратки форми бяха приятни за четене. Колебаех се между 3 и 4 звезди, но накрая надделя доброто в мен - основно заради работата на преводача: първо си е изпипала работата като фен и стар преводач на Борхес, второ се е старала адски с бележките под линия. Последните бяха подробни до степен да научиш нови неща и да обогатиш общата си култура.
Четенето на Борхес е сравнимо с така обичния му лабиринт. Повежда те между виещи се и преплитащи истории, някои без видимо начало или край, други просто фрагменти, загубваш се сред море от реализъм, наука, мистика, митология. И книги. Голямата любов на Хорхе Луис Борхес към словото струи от творите му и дори да пише кратка биография на Шекспир, или пренаписва Дон Кихот, цитирайки някой гръцки философ, Борхес пише със страст и много любов. Книгата е вселена, мост, необходимост, самото писане е начин на живот. По-скоро разказването на истории, това което така добре се отдава на автора. Признавам, че нямах търпение за сборника предимно заради поезията, но разказите отново ми доказаха особеното майсторство на Борхес да те увлече със способността си да измисля истории в толкова кратка форма. Темите са стари като света - живот и смърт, любов и война, с лекота събират легенди и научни теории в няколко изречения, които описват живота на пътник, открил ръкопис, който ще промени битието. Приказното е неделимо от фактите, така фино са преплетени от самия стил на автора, който се лее с увереност, все едно само написаното е единственото истинско нещо, а ти решаваш дали ще го сметнеш за истина или измислица. Всъщност е без значение. Самото удоволствие от текста е в неговата загадъчност, от привкуса на нещо нереално, както истинските разказвачи са оформилите митовете, върху които днес градим света си волно или неволно. Удоволствие от четеното и от разказването - за Борхес, накратко.
Само един човек е умрял в болниците, на кораби, в гнетящата самота, в алкова на навика и любовта. Само един човек е видял необятното утро. Само един човек е усетил на небцето си свежестта на водата, вкуса на плодовете и месото. Говоря за единствения, за едничкия, за онзи който винаги е сам.
ЕДНА КНИГА
Не повече от нещо сред нещата, но също и оръжие. Създадено е било в Англия през 1604 година и носи товара на едно видение. Таи в себе си шум и бяс, нощ и пурпур. Претеглям го на длан. Кой би казал, че в него е адът: брадатите вещици и орисници, кинжалите, които изпълняват законите на мрака, нежният въздух на замъка, който ще види как умираш, нежната ръка, способна да окървави морята, мечът и воят на битката.
И таз безмълвна суматоха спи в пределите на една от книгите на мирната лавица. Спи и чака.
"Няма друг рай освен изгубения". Тъжна, но смирена антология на Борхес и неговия съкровен и интимен свят. Много ми напомня на личен дневник или тефтер на автора, в който той се опитва да си спомни за "Другия Борхес", другия Аз, борейки се със забравата, слепотата и отчуждението.
Като личен бележник е новото издание с избрана проза и стихове на Хорхе Луис Борхес. Обсебеният от книгите аржентински писател тук звучи уморено, покрай текстовете се чува въздишка, „горчиво-тъжна равносметка“, че всичко от живота му го насочва към цитат или книга. Борхес сам признава в едно късно интервю, че води самотен живот. Слепият мечтател насочва лодката си към последния залив без спътник, заслушан както винаги в гласовете на мъртвите. Компасът също е там, картата се мени непрекъснато, изтъкана е от неуверени спомени. Никой не подозира какво предстои, но той предполага, че вече се е случило.
Създадената от Кирил Златков корица, в която се забелязват формите на ангелски крила, треви и вълни, подобни на спомената в един от текстовете лъвска глава, която човек може да види в някой облак, също насочва към изгубването, към стихията на космоса, в която може би все пак едно кротко съществуване може да бъде възможно, в която любовта на един мъж към една жена застрашава сърцето, но изпълва мислите със смисъла на целия свят. Понеже всеки, който се открива, е застрашен, понеже любовта и добрината са за смелите.
Тук е Шекспир с неговия Йорик, тук са „1001 нощ“, списъците, звездите, пясъкът на Сахара, който един човек взима в шепа и променя цялата пустиня, тук са сънищата, парадоксите, мъжът и неговият двойник, огледалото, което побира света, очите, които създават луната и мрака на нощта, тук е разпадът, който създава ред, и преходното дихание на човешкия род, в което се дочува само една книга, само една дума, първоизточникът на великия дух, на всичко, което някога сме имали да кажем. Борхес е глас от древността, глас от бъдещето. Времето се усуква и миналото докосва настоящето, връща се обратно, отива напред и в тази непрестанна игра, която се осъществява в ума на будния, проблясъците красота оставят белези надежда, че може би не всичко е било напразно.
Дали книгата е добро запознанство с Борхес, трудно може да се определи, тъй като донякъде е необходимо знаците, символите и имената да са познати. Пестеливите текстове са както винаги плътни, изказът е прецизен и една дума може да отведе към десетки посоки. От друга страна, тук Борхес е най-тих, най-спокоен. Макар записките да са от различни години, подборът е такъв, че създава един общ рисунък, подобно на автопортрета на задната корица, подобно на цитата след него. Всички образи на заливи, кораби, острови, риби, сечива, звезди, коне и хора очертават образа на едно лице.
Дали това е лицето на автора, или лицето на Бога, към което всичко, без да подозира, непрестанно се стреми или пък просто игра на разума, суетно занимание за човечеството, неразпознало ударите на камбаната, които отдавна са утихнали. Борхес остава авторът след всички автори. Може би симптоматично е, че най-задълбоченият писател на XX в. всъщност е един развълнуван читател. Книгата в крайна сметка открива своя завършек в окото и мислите на четящия, а кой би бил по-достоен (ако е настъпило действително това време) да положи края на литературата от Борхес.
Тук е поместен и текстът Everything and nothing, посветен на Шекспир, за който Харолд Блум открито изразява преклонението и благородната завист, че никой с такава простота не е успявал да обхване тайната и очарованието на английския бард. А тайната е измамно семпла – Шекспир, подобно на Бога, успява да бъде едновременно всички и никой. Тук и любимият на Борхес Дон Кихот получава възможност да бъде за малко Алонсо Кихано, който няма нужда да напуска дома си, за да изсънува приключенията си. Противоречията между фантазия и реалност също са изгладени, литературата през времето се превръща в мит или прахоляк, остават само думите, подготвени да бъдат записани в книгата, която събира всички други книги, книгата, която е била изсънувана от Бога, и в който сън ние също сме взели участие за кратко.
"Знам, любовта е: тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея занапред. Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии. Има една улица, по която не смея да мина. Вече ме обкръжават войските, ордите. (Тази стая не съществува, тя не я е видяла.) Името на една жена ме издава. Боли ме една жена в цялото тяло."
“Няма друг рай освен изгубения” Не се чувствам достойна да давам оценки на Борхес, но вярвам, че ще се срещнем пак в по-добър момент, когато ще съумея да се насладя истински думите му.