What do you think?
Rate this book
Потъване в мъртво море
Дванадесетте разказа в сборника "Потъване в мъртво море" са обединени от общата тема за човешките загуби и щети – истински или въображаеми, несъзнавани или подценявани, неизбежни или твърде закъснели. Това са истории за вратите, през които преминаваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на смъртта, но същевременно и за спасителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.
Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. Героите са различни по вид, възраст и взаимоотношения двойки – фатално влюбени едно в друго деца, опасно неразличими близначки, разделени себични родители, партньори, загубили другия, двойки с твърде голяма разлика, семейства, преодолели измяната или преоткрили красотата на белезите, което ни нанася времето.
В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме единствено сами за себе си.
Ето какво пишат за "Потъване в мъртво море" известни български писатели и критици:
Йорданка Белева: “В тези разкази има много сол. Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач. Затова не приемам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да повярвам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, за да се появи между тези корици автоантологията на нейните талант и ерудиция.”
Владимир Зарев: "Прекрасен дебют, Вие вече сте писател. Умеете да изграждате сюжета, героите Ви са интересни и живи, в книгата има значими човешки проблеми. И най-важното, изненада ме овладяният език, защото Словото, думите дават плът, реален живот на писателските усилия. На места бих пожелал повече яснота, но това са дребни кахъри!"
Керана Ангелова: “С излизането на бял свят на сборника „Потъване в мъртво море” в българската литература се появява изключително интересен разказвач. Ще оценят тази поява читатели, които разбират какво писателско умение се изисква да преобразяваш структурата на разказа, както и обема му, в ново пространство и то да има далечни хоризонти, без да излиза от рамките на дефинираното за жанра. Макар да е нарисувана картината на ограничен отрязък от време, читателят добива представа за бъдещите отношения на героите мъж и жена. (Понеже във всяка история има един мъж и една жена в различни взаимоотношения и на различна възраст).
Във всички истории темата е смъртта или загубата, равносметката, човешките щети и това обединява разказите интонационно и психологически, като по някакъв начин ги свързва в общо повествование.
Езикът на Антония Апостолова е език на поет и прозаик едновременно и тази възможност го извайва образен, гъвкав и свеж. Езикът на един интелигентен писател, който в своя белетристичен дебют прави сериозна заявка за бъдещи литературни постижения.”
Силвия Чолева: "Изящното изкуство на човешката двойка е пренесено в изоставени от литературата територии. В историите пробягват ледените пламъчета на променливата близост, а ожесточените поетически мигове сочат всички неосъществени възможности пред нас."
Марин Бодаков: "“Антония Апостолова пренася изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата днес територии. В нейната книга самият разказ отново е изящно изкуство. А авторката е твърде прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата близост. Ожесточените поетически мигове на “Потъване в мъртво море” сочат всички неосъществени възможности и пред героите на Антония, и пред самите нас.”
Антония Апостолова издава първата си книга още на 17 ("Солена ябълка", поезия). Има 15-годишен редакторски опит във водещи медии у нас. Създател и главен редактор е на сайта и фейсбук страницата "Литературни разговори".
Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. Героите са различни по вид, възраст и взаимоотношения двойки – фатално влюбени едно в друго деца, опасно неразличими близначки, разделени себични родители, партньори, загубили другия, двойки с твърде голяма разлика, семейства, преодолели измяната или преоткрили красотата на белезите, което ни нанася времето.
В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме единствено сами за себе си.
Ето какво пишат за "Потъване в мъртво море" известни български писатели и критици:
Йорданка Белева: “В тези разкази има много сол. Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач. Затова не приемам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да повярвам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, за да се появи между тези корици автоантологията на нейните талант и ерудиция.”
Владимир Зарев: "Прекрасен дебют, Вие вече сте писател. Умеете да изграждате сюжета, героите Ви са интересни и живи, в книгата има значими човешки проблеми. И най-важното, изненада ме овладяният език, защото Словото, думите дават плът, реален живот на писателските усилия. На места бих пожелал повече яснота, но това са дребни кахъри!"
Керана Ангелова: “С излизането на бял свят на сборника „Потъване в мъртво море” в българската литература се появява изключително интересен разказвач. Ще оценят тази поява читатели, които разбират какво писателско умение се изисква да преобразяваш структурата на разказа, както и обема му, в ново пространство и то да има далечни хоризонти, без да излиза от рамките на дефинираното за жанра. Макар да е нарисувана картината на ограничен отрязък от време, читателят добива представа за бъдещите отношения на героите мъж и жена. (Понеже във всяка история има един мъж и една жена в различни взаимоотношения и на различна възраст).
Във всички истории темата е смъртта или загубата, равносметката, човешките щети и това обединява разказите интонационно и психологически, като по някакъв начин ги свързва в общо повествование.
Езикът на Антония Апостолова е език на поет и прозаик едновременно и тази възможност го извайва образен, гъвкав и свеж. Езикът на един интелигентен писател, който в своя белетристичен дебют прави сериозна заявка за бъдещи литературни постижения.”
Силвия Чолева: "Изящното изкуство на човешката двойка е пренесено в изоставени от литературата територии. В историите пробягват ледените пламъчета на променливата близост, а ожесточените поетически мигове сочат всички неосъществени възможности пред нас."
Марин Бодаков: "“Антония Апостолова пренася изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата днес територии. В нейната книга самият разказ отново е изящно изкуство. А авторката е твърде прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата близост. Ожесточените поетически мигове на “Потъване в мъртво море” сочат всички неосъществени възможности и пред героите на Антония, и пред самите нас.”
Антония Апостолова издава първата си книга още на 17 ("Солена ябълка", поезия). Има 15-годишен редакторски опит във водещи медии у нас. Създател и главен редактор е на сайта и фейсбук страницата "Литературни разговори".
- GenresBulgarian Literature
200 pages, Paperback
First published August 1, 2019
3 people are currently reading
79 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 18 of 18 reviews
November 10, 2020
„Катедрала на проваленото им въображение.“
Колко отдавна чакам такова писане. Не зная точно как да го опиша. Срещала съм го и при други писатели – не защото си приличат, а защото всеки от тях може да вижда и предава какво е под повърхността, и то не банални истории или явления. Най-общо може би: собствен специфичен глас, каращ читателя да вижда повече и със своите очи.
Например още с първия разказ се отпуснах да гледам именно състояния, не толкова събитията. За мен той е за промените и не-промените в любовта. Защото както има неща, които се променят с годините при партньори, така и някакво зрънце остава същото; в добрите случаи разбира се. Аз това усетих сред този особен пейзаж – около Мъртво море.
Избрах сборника може би именно заради Израел. Тази страна има някаква необяснима притегателна сила за мен. И се радвам да съм пак там чрез някои от разказите – не само както реално посетих страната, не само както почти реално съм там и с любимите израелски писатели, каквито продължавам да търся. Конкретно книгата на Антония Апостолова започнах веднага след концерт на забележителен израелски музикант и така нещата съвсем се подредиха.
С сборника има и разказ за старостта. Разбира се, чели сме подобни разкази и романи. Но осезаемостта на детайлите ни дава новото, ценното – да видим още една такава история, да се оставим да помислим, независимо дали това сега е важно за читателя или не.
„… хербарий на въздух, притиснат между стените.“
И още от разказите:
„… между дюлевите гърди…“ – наистина, какви други да са!!
„Яра едва се хранеше – само с меки неща, които не ѝ се налагаше да дъвче“ – това е любовната горест; „лазурния товар“ – това е неродено дете и парещата майчина любов.
Освен лутащите се в любовта, влизах в кожата и на децата с разбиране като авторовото.
„Онзи жилещ насекомен смях, толкова различен от другия, лекокрилия.“
И актуалното за мен: миналото „В предвечерния здрач в антрето, където три размера обувки ги чакаха, и четиримата вече бяхме мъглявина.“
Ако изобщо е имало възможност за избор при писането на Антония Апостолова – дали да се разгледат състоянията с трезва студенина, или с изследваща забавена емоционалност, в разказите виждаме второто. Всичко не преминава просто така, за дабъде казано, а се натрупва, отлага се сякаш видимо по кожата, за да стане тя „таханена“, каквато е в единия разказ.
Няма ярка светлина, но няма и краен мрак въпреки загубите. Плътни уверени разкази, бавни европейски кино-картини. Много от тези вътрешни картини се въртят около любовта и това е хубаво, колкото и да клони към тъжните тонове. И преобладаващото в живота – бедничките ни емоции във взаимоотношенията напред-назад в годините.
Не очаквах в доста от разказите да има по нещичко актуално за мен. По едно време (доскоро) бях на страната на студените, трезвите; но настоящият момент ми е абсолютно подходящ за тази книга. Не може обаче човек да бъде постоянно в такова състояние на съзерцателна меланхоличност. И аз като че ли предпочитам да се върна към трезвото си ежедневие, някак по-просто да бъде всичко; да се предпазваме от болката, макар и чрез бягства например в изкуството. Макар и да е по-хладно, бягайки от „…повехналата вечност в детската…“ и търсейки изплуване от състоянието на жената, която „…притисна тревогата си в гърба му…“
Колко отдавна чакам такова писане. Не зная точно как да го опиша. Срещала съм го и при други писатели – не защото си приличат, а защото всеки от тях може да вижда и предава какво е под повърхността, и то не банални истории или явления. Най-общо може би: собствен специфичен глас, каращ читателя да вижда повече и със своите очи.
Например още с първия разказ се отпуснах да гледам именно състояния, не толкова събитията. За мен той е за промените и не-промените в любовта. Защото както има неща, които се променят с годините при партньори, така и някакво зрънце остава същото; в добрите случаи разбира се. Аз това усетих сред този особен пейзаж – около Мъртво море.
Избрах сборника може би именно заради Израел. Тази страна има някаква необяснима притегателна сила за мен. И се радвам да съм пак там чрез някои от разказите – не само както реално посетих страната, не само както почти реално съм там и с любимите израелски писатели, каквито продължавам да търся. Конкретно книгата на Антония Апостолова започнах веднага след концерт на забележителен израелски музикант и така нещата съвсем се подредиха.
С сборника има и разказ за старостта. Разбира се, чели сме подобни разкази и романи. Но осезаемостта на детайлите ни дава новото, ценното – да видим още една такава история, да се оставим да помислим, независимо дали това сега е важно за читателя или не.
„… хербарий на въздух, притиснат между стените.“
И още от разказите:
„… между дюлевите гърди…“ – наистина, какви други да са!!
„Яра едва се хранеше – само с меки неща, които не ѝ се налагаше да дъвче“ – това е любовната горест; „лазурния товар“ – това е неродено дете и парещата майчина любов.
Освен лутащите се в любовта, влизах в кожата и на децата с разбиране като авторовото.
„Онзи жилещ насекомен смях, толкова различен от другия, лекокрилия.“
И актуалното за мен: миналото „В предвечерния здрач в антрето, където три размера обувки ги чакаха, и четиримата вече бяхме мъглявина.“
Ако изобщо е имало възможност за избор при писането на Антония Апостолова – дали да се разгледат състоянията с трезва студенина, или с изследваща забавена емоционалност, в разказите виждаме второто. Всичко не преминава просто така, за дабъде казано, а се натрупва, отлага се сякаш видимо по кожата, за да стане тя „таханена“, каквато е в единия разказ.
Няма ярка светлина, но няма и краен мрак въпреки загубите. Плътни уверени разкази, бавни европейски кино-картини. Много от тези вътрешни картини се въртят около любовта и това е хубаво, колкото и да клони към тъжните тонове. И преобладаващото в живота – бедничките ни емоции във взаимоотношенията напред-назад в годините.
Не очаквах в доста от разказите да има по нещичко актуално за мен. По едно време (доскоро) бях на страната на студените, трезвите; но настоящият момент ми е абсолютно подходящ за тази книга. Не може обаче човек да бъде постоянно в такова състояние на съзерцателна меланхоличност. И аз като че ли предпочитам да се върна към трезвото си ежедневие, някак по-просто да бъде всичко; да се предпазваме от болката, макар и чрез бягства например в изкуството. Макар и да е по-хладно, бягайки от „…повехналата вечност в детската…“ и търсейки изплуване от състоянието на жената, която „…притисна тревогата си в гърба му…“
September 28, 2019
Очаквах сборника с разкази на Тони Апостолова с голямо въодушевление, тъй като съм голям почитател на нейното перо като на пишеща литературни рецензии. Най-хубавото е, че покрай нея със сигурност ще преразгледам читателските си навици и ще започна да отделям повече внимание на млади български автори.
Но сега за разказите. Първото, което искам да отбележа и което ми направи изключително добро впечатление, е колко сериозно е работено редакторски по тази книга. Знаете как често нещо не е доизпипано, има излишна словесна натруфеност, опит за оригиналничене, маниерност и клиширани езикови игри. Понякога пък нещо липсва, не ти е цялостна картината, долавяш сюжетни, езикови или стилови пукнатини.
Е, тук такова нещо няма. Всичко е на точното си място и просто няма какво да махнеш от текста, без така да го нараниш. Това е голямо постижение за дебютна книга. Много често съм попадала на дебюти, в които авторът се опитва да надскочи сянката си, да излее всичко, което е у него, да обговори всички важни теми в сравнително ограничено текстово пространство. И именно това е голямото изкушение - да се удържиш и да не го направиш. При Тони Апостолова това се е получило много добре. Писането ѝ е чисто, стегнато, с прецизно подбрани стилистични похвати, които не "драскат" по текста, не го претоварват и, най-важното, не са самоцелни.
Другото, по което съдя колко сериозна работа е имало по текстовете, е това, че тези разкази са замислени като част от една обща по-голяма картина, и всеки от тях разкрива неин важен мотив. Душата на всичките 12 разказа са няколко символа и теми, които се повтарят в различни вариации - солта, морето, загубата, изневярата, остаряването, преминаването през различни житейски етапи, изобщо онези моменти, в които усещаш, че въпреки всичко трябва да продължиш, колкото и да ти нагарча и люти.
Една от темите, които се срещат често из страниците, е тази за отчуждението между двама влюбени и как никога нищо не може да бъде повторено и изживяно по същия начин. Има нещо тъжно, но и същевременно много красиво в това. Тази осъзната мимолетност, крехкост, мисълта, че всичко бавно си отива и непрекъснато откъсваме от себе си по нещо, е това, което ни кара да изпитваме потребност от литература и изкуство, и ги превръща в наши утешители. Това е поезията, това е солта на живота. Неслучайно Тони Апостолова използва тази метафора така богато в почти всичките си разкази.
Много ме впечатлиха разказите за Израел. Личи си, че авторката е отлично запозната с тази култура и чрез разказите, например чудесния "Неженените от площад Рабин", ни потапя в историята и политическата обстановка на тази държава. Виждаме големите теми - за отишлата си любов, разочарованието, нетрайността на взаимоотношенията, отчуждението, съзряването, фино психологизирани на фона на един различен за нас културен и географски контекст. Това ни сближава с героите, защото ни показва, че всъщност нещата, които ни събират, винаги са били и ще бъдат повече от тези, които ни разделят.
Особено ме развълнуваха разказите, в които в отношенията на възрастните има намесено и дете. И тук виждаме откритото, честно перо на Тони Апостолова, която показва човешкото в целия му облик. Зад фасадата на всеотдайността е майката като жена, която не може да потиска и премълчава наранеността си и често използва детето като щит, колкото и егоцентрирано да е това.
А любимият ми разказ е свързан с писането, в който главен герой е редактор в издателство. "Да редактираш червеева дупка" е изключително красива и тиха история, в която животът е представен чрез писателски метафори. Някои фактологически недостоверности просто не ни дават мира. Но можем ли да поставим в скоби или редактираме живота си?
"Потъване в мъртво море" е силно сетивна книга - тя се усеща, помирисва, вкусва, чува и вижда.
И въпреки че разказва за тъги, загуби и смърт, прочитът ѝ ми подейства освобождаващо и пречистващо.
Може ли да се потъне в Мъртво море? Аз потънах в тази книга и ви я препоръчвам.
Но сега за разказите. Първото, което искам да отбележа и което ми направи изключително добро впечатление, е колко сериозно е работено редакторски по тази книга. Знаете как често нещо не е доизпипано, има излишна словесна натруфеност, опит за оригиналничене, маниерност и клиширани езикови игри. Понякога пък нещо липсва, не ти е цялостна картината, долавяш сюжетни, езикови или стилови пукнатини.
Е, тук такова нещо няма. Всичко е на точното си място и просто няма какво да махнеш от текста, без така да го нараниш. Това е голямо постижение за дебютна книга. Много често съм попадала на дебюти, в които авторът се опитва да надскочи сянката си, да излее всичко, което е у него, да обговори всички важни теми в сравнително ограничено текстово пространство. И именно това е голямото изкушение - да се удържиш и да не го направиш. При Тони Апостолова това се е получило много добре. Писането ѝ е чисто, стегнато, с прецизно подбрани стилистични похвати, които не "драскат" по текста, не го претоварват и, най-важното, не са самоцелни.
Другото, по което съдя колко сериозна работа е имало по текстовете, е това, че тези разкази са замислени като част от една обща по-голяма картина, и всеки от тях разкрива неин важен мотив. Душата на всичките 12 разказа са няколко символа и теми, които се повтарят в различни вариации - солта, морето, загубата, изневярата, остаряването, преминаването през различни житейски етапи, изобщо онези моменти, в които усещаш, че въпреки всичко трябва да продължиш, колкото и да ти нагарча и люти.
Една от темите, които се срещат често из страниците, е тази за отчуждението между двама влюбени и как никога нищо не може да бъде повторено и изживяно по същия начин. Има нещо тъжно, но и същевременно много красиво в това. Тази осъзната мимолетност, крехкост, мисълта, че всичко бавно си отива и непрекъснато откъсваме от себе си по нещо, е това, което ни кара да изпитваме потребност от литература и изкуство, и ги превръща в наши утешители. Това е поезията, това е солта на живота. Неслучайно Тони Апостолова използва тази метафора така богато в почти всичките си разкази.
Много ме впечатлиха разказите за Израел. Личи си, че авторката е отлично запозната с тази култура и чрез разказите, например чудесния "Неженените от площад Рабин", ни потапя в историята и политическата обстановка на тази държава. Виждаме големите теми - за отишлата си любов, разочарованието, нетрайността на взаимоотношенията, отчуждението, съзряването, фино психологизирани на фона на един различен за нас културен и географски контекст. Това ни сближава с героите, защото ни показва, че всъщност нещата, които ни събират, винаги са били и ще бъдат повече от тези, които ни разделят.
Особено ме развълнуваха разказите, в които в отношенията на възрастните има намесено и дете. И тук виждаме откритото, честно перо на Тони Апостолова, която показва човешкото в целия му облик. Зад фасадата на всеотдайността е майката като жена, която не може да потиска и премълчава наранеността си и често използва детето като щит, колкото и егоцентрирано да е това.
А любимият ми разказ е свързан с писането, в който главен герой е редактор в издателство. "Да редактираш червеева дупка" е изключително красива и тиха история, в която животът е представен чрез писателски метафори. Някои фактологически недостоверности просто не ни дават мира. Но можем ли да поставим в скоби или редактираме живота си?
"Потъване в мъртво море" е силно сетивна книга - тя се усеща, помирисва, вкусва, чува и вижда.
И въпреки че разказва за тъги, загуби и смърт, прочитът ѝ ми подейства освобождаващо и пречистващо.
Може ли да се потъне в Мъртво море? Аз потънах в тази книга и ви я препоръчвам.
May 10, 2021
Четях и се чудех какви ли преживявания са вдъхновили тези тъжни страници...
November 14, 2019
3.5
Дебютният сборник разкази на Антония Апостолова въвлича читателя в плътно и добре оразмерено море от думи, които въздействат двойствено. От една страна, те сякаш се съпротивляват на естествения поток на четене: текстът е гъст, езикът на места – хем плътен, хем изчистен от всякакви въздушни шупли, хем понякога проявява оправдана детайлност, доколкото писането й би могло да се оприличи като „женско“. Усърдната работа върху разказите проличава силно в липсата на участъци в изказа, които да олекотят протичането на историите (и все пак те текат леко, без да напрягат съзнанието, но не и без да изискват внимание). Това обаче не прави текста претенциозен или отдалечен; стилът в известна степен е неутрален и само понякога се пропуква от поетични метафори или психологически вдълбавания (повече намекнати, отколкото експлицирани). От д��уга страна, противодейства една завличаща мощ, която отнася и вглъбява, говори тихо, сякаш на себе си, опитва се да преживява все едно непреживяеми събития и рани, които продължават да плетат мисловни и емоцинални лабиринти-затвори.
Останалата част от ревюто може да се прочете тук .
Дебютният сборник разкази на Антония Апостолова въвлича читателя в плътно и добре оразмерено море от думи, които въздействат двойствено. От една страна, те сякаш се съпротивляват на естествения поток на четене: текстът е гъст, езикът на места – хем плътен, хем изчистен от всякакви въздушни шупли, хем понякога проявява оправдана детайлност, доколкото писането й би могло да се оприличи като „женско“. Усърдната работа върху разказите проличава силно в липсата на участъци в изказа, които да олекотят протичането на историите (и все пак те текат леко, без да напрягат съзнанието, но не и без да изискват внимание). Това обаче не прави текста претенциозен или отдалечен; стилът в известна степен е неутрален и само понякога се пропуква от поетични метафори или психологически вдълбавания (повече намекнати, отколкото експлицирани). От д��уга страна, противодейства една завличаща мощ, която отнася и вглъбява, говори тихо, сякаш на себе си, опитва се да преживява все едно непреживяеми събития и рани, които продължават да плетат мисловни и емоцинални лабиринти-затвори.
Останалата част от ревюто може да се прочете тук .
October 27, 2019
Сборник, сякаш разумът, който есента внася сред сезоните. Дебют, който не парадира, не иска да се доказва, той просто се разказва. Бестселър в живота, който обаче завладява тихомълком класациите на годините. А впечатленията от него идват неочаквано. Като подарен „непредвиден мрак“. 🍂
Повече тук ↪️https://knijno.blogspot.com/2019/10/b...
Повече тук ↪️https://knijno.blogspot.com/2019/10/b...
November 24, 2019
Прочетох "Потъване в мъртво море" от Антония Апостолова, след като присъствах на премиерата на книгата в Перото. Харесах, не е подходяща дума, усетих и съпреживях всеки разказ заедно с героите.
Всяка от историите е много различна като места и герои, но и между тях сякаш има общи неща: болката, загубите, крехкостта на живота, пукнатините, които се появяват между хората и водят до отчуждение и смъртта като неизбежен финал.
Много подходящо е началото със едноименния разказ "Потъване в мъртво море", сякаш виждам морето, онова, в което не може да потънеш и виждам отсрещния бряг на Йордания.
"И ето ги отново тук, при мъртво море - след цялото това време". Но колкото и да искат героите да преживят даден момент отново, те вече не са същите хора, животът тече и променя всичко, дори на пръв поглед всичко да изглежда същото, то не е. И не можеш да се върнеш назад, за да промениш нещо или просто да изживееш отново споделените мигове, преди отчуждението или преди загубата. Дори и да събереш парчетата, белезите ще останат.
"Защото никога не бе вярвала (никога не се беше случвало така в живота ѝ) нещо счупено да се слепи, някой да изнамери и подаде парченцето и лепилото, някой някога да се върне при нея. Нали я Япония лепели счупените столетни вази със злато и така те придобивали неповторима история и уникален вид."
Разказите започват от гледна точка на настоящето и постепенно чрез спомените на героите и редуването между сега и тогава, се нарежда интересна и пълнокръвна картина, в която всеки герой е стигнал до крайната си точка. Понякога пътищата се пресичат, а понякога се разделят.
Всяка от историите е много различна като места и герои, но и между тях сякаш има общи неща: болката, загубите, крехкостта на живота, пукнатините, които се появяват между хората и водят до отчуждение и смъртта като неизбежен финал.
Много подходящо е началото със едноименния разказ "Потъване в мъртво море", сякаш виждам морето, онова, в което не може да потънеш и виждам отсрещния бряг на Йордания.
"И ето ги отново тук, при мъртво море - след цялото това време". Но колкото и да искат героите да преживят даден момент отново, те вече не са същите хора, животът тече и променя всичко, дори на пръв поглед всичко да изглежда същото, то не е. И не можеш да се върнеш назад, за да промениш нещо или просто да изживееш отново споделените мигове, преди отчуждението или преди загубата. Дори и да събереш парчетата, белезите ще останат.
"Защото никога не бе вярвала (никога не се беше случвало така в живота ѝ) нещо счупено да се слепи, някой да изнамери и подаде парченцето и лепилото, някой някога да се върне при нея. Нали я Япония лепели счупените столетни вази със злато и така те придобивали неповторима история и уникален вид."
Разказите започват от гледна точка на настоящето и постепенно чрез спомените на героите и редуването между сега и тогава, се нарежда интересна и пълнокръвна картина, в която всеки герой е стигнал до крайната си точка. Понякога пътищата се пресичат, а понякога се разделят.
Read
December 24, 2019"Потъване в мъртво море" е книга, написана от много четящ човек; не знам дали мнението ми е формирано следствие на факта, че съм запознат с дейността на авторката, или бих направил тази констатация след прочитане на разказите, дори ако не знаех за блога на г-жа Апостолова. Книгата не е за всеки, по-скоро е нишова, тематиката на историите или ми е далечна, или не е развита в спектъра, който ме вълнува. Не се оправдавам, но съм от хората, които рядко харесват разкази (основно руски или някакви философски есета), което е отговор на впечатлението ми от книгата.
В контекста на "Потъване в мъртво море" мнението ми винаго е било, че романът е по-добрият вариант за дебют, макар ситуацията да отегчиш читателя на 50-тата страница спрямо преимуществото на няколкото разказа, че поне 3 от 10 ще се харесат, примерно. Смятам разказите за висш пилотаж в умението да разказваш сбито, кратко, точно и ясно, предавайки чувства, философия и атмосфера.
В контекста на "Потъване в мъртво море" мнението ми винаго е било, че романът е по-добрият вариант за дебют, макар ситуацията да отегчиш читателя на 50-тата страница спрямо преимуществото на няколкото разказа, че поне 3 от 10 ще се харесат, примерно. Смятам разказите за висш пилотаж в умението да разказваш сбито, кратко, точно и ясно, предавайки чувства, философия и атмосфера.
December 18, 2019
Тази книга ми припомни онова смазващо удоволствие от прецизността на езика, което напоследък все по-често ми се изплъзва. Антония Апостолова не просто вдъхва нов живот на позабравени думи – думи поетични и с особен блясък, – но също така е успяла да ги засели в интригуващи сюжетни ширини.
November 24, 2019
Антония Апостолова: "Потъване в мъртво море", Жанет 45, 2019.
Присъединявам се към положителните отзиви и и аз приветствам този нов талантлив женски глас в българската проза! Каква по-голяма радост от това!
Два от разказите в книгата "Изкачването" и "Сем. Ангелови" ще запомня задълго, защото за мен представляват най-доброто от това, което очаквам от един къс разказ: детайлни описания на мястото и настроението на действието, красив, образен език, и най-вече очакваната и в същото време изненадваща и разкъсваща от тъга експлозия накрая. Тези два разказа за мен са съвършени masterpieces и показват големия потенциал на авторката, която е уловила нашето съвремие по един нейн си своеобразен начин, което за мен е доказателството за талант.
За останалите разкази ми е трудно да пиша, така както ми беше трудно да ги чета. Едно почти непрекъснато объркване във времето и мястото на действието, сбъркване на женски и мъжки род при употребата на глаголите, подхвърляне на много лични имена и действия, които трудно се свързваха с едно и име и действие. Всичко това прекъсваше потока на повествованието и ме принуждаваше непрекъснато да се връщам страница назад, за да разбера точно за какво става дума в момента. Това внезапно преминаване от едно време в друго, на разказа от името на един герой в друг, е без съмнение свързано с лиричния опит на авторката и съм сигурна, че този лиричен похват е на мястото си там, но в разказите довежда до едно непрестанно лутане напред назад за читателя. В един от разказите до самия край не ми стане ясно дали става дума за близнаци, или за човек с биполярно заболяване. Не би трябвало да е така, колкото и да разбирам защо. "Потъване в мъртво море", първият разказ, дал и името на сборника, за мен е пример на всичко това, ковто описах. Аз потънах в това мъртво море от шведски маси, руски туристи и слънчеви масла и изневери. И това беше усещането ми и в другите разкази. Едно голямо объркваме, интересно защо незабелязано от целите двама редактора на сборника?
Но добре, че не се отказах от сборника след първия разказ, защото щях да пропусна двете съкровищата, които той съдържа и за които си заслужава да се запознаем с прозата на безспорно талантливата Антония Апостолова.
Присъединявам се към положителните отзиви и и аз приветствам този нов талантлив женски глас в българската проза! Каква по-голяма радост от това!
Два от разказите в книгата "Изкачването" и "Сем. Ангелови" ще запомня задълго, защото за мен представляват най-доброто от това, което очаквам от един къс разказ: детайлни описания на мястото и настроението на действието, красив, образен език, и най-вече очакваната и в същото време изненадваща и разкъсваща от тъга експлозия накрая. Тези два разказа за мен са съвършени masterpieces и показват големия потенциал на авторката, която е уловила нашето съвремие по един нейн си своеобразен начин, което за мен е доказателството за талант.
За останалите разкази ми е трудно да пиша, така както ми беше трудно да ги чета. Едно почти непрекъснато объркване във времето и мястото на действието, сбъркване на женски и мъжки род при употребата на глаголите, подхвърляне на много лични имена и действия, които трудно се свързваха с едно и име и действие. Всичко това прекъсваше потока на повествованието и ме принуждаваше непрекъснато да се връщам страница назад, за да разбера точно за какво става дума в момента. Това внезапно преминаване от едно време в друго, на разказа от името на един герой в друг, е без съмнение свързано с лиричния опит на авторката и съм сигурна, че този лиричен похват е на мястото си там, но в разказите довежда до едно непрестанно лутане напред назад за читателя. В един от разказите до самия край не ми стане ясно дали става дума за близнаци, или за човек с биполярно заболяване. Не би трябвало да е така, колкото и да разбирам защо. "Потъване в мъртво море", първият разказ, дал и името на сборника, за мен е пример на всичко това, ковто описах. Аз потънах в това мъртво море от шведски маси, руски туристи и слънчеви масла и изневери. И това беше усещането ми и в другите разкази. Едно голямо объркваме, интересно защо незабелязано от целите двама редактора на сборника?
Но добре, че не се отказах от сборника след първия разказ, защото щях да пропусна двете съкровищата, които той съдържа и за които си заслужава да се запознаем с прозата на безспорно талантливата Антония Апостолова.
November 4, 2019
Много силен сборник с прецизен език, липса на мелодрама или евтини стилистични похвати. Разказите са колкото близки, толкова и различни, характерите са чудесно очертани, а за читателя е оставено достатъчно място, в което да намести себе си.
October 21, 2020
Чифт умни и живи очи ме поглеждат косо от задната корица на книгата. Една млада авторка, която сякаш хвърля ръкавица и аз я вдигам. Харесах отзивите за сборника и без колебание си го поръчах за подарък от много близък човек за неотдавнашния ми рожден ден. И не очаквах да е така меланхоличен, така отнесен, така забиващ върха на стрелата в най-слабото място... Напомни ми на един сборник унгарски разкази, който четох миналото лято, от онези с дебелите корици, които издаваха в соца. Но те бяха от цяла група автори, а тук едно довчера момиче ни дави във вселенската мъка, а после като мускулест мъжага от "Спасители на плажа" ни вади от дъното и пълни гърдите ни с въздух. Четях и цъках с език - че кога живя три живота, че кога събра толкоз мъдрост, че кога пътува до толкова далечни места и се върна, че как опозна няколко държави наведнъж, че с такава лекота превърта лентата назад и напред в интервал на няколко десетилетия... че и поезия, музика - шлагери, рок, ню уейв... а и полиглот. Ту ни говори като палав ученик в началното училище, ту като измамена жена в средната възраст, ту като пенсиониран пушач, оставен да доизживяване в редакцията на издателство. Многолика, сладкодумна, психолог, полиглот - абе мой човек, веднага ми допадна. И ей така без поуки, без развръзки, без просветления свише - просто наблюдава, показва и на читателя, а накрая затваря вратата с финалната точка и отлита. Но товарът от разказа остава и тежи.
October 27, 2025
Обичам да чета сборници с разкази, но тази книга ме остави с противоречиви впечатления. Удивително е, че въпреки майсторското владеен�� на езика, което демонстрира авторката, сборникът страда от липса на структурна цялост. Разказите са неравномерни – не само по обем, но и по дълбочина и емоционална наситеност. Някои от тях пленяват с проникновеност, докато други изглеждат сякаш недовършени, лишени от онази завършеност, която очаквам от късия разказ като форма.
В момента чета последния роман на Антония и забелязвам, че един от разказите в този сборник сякаш е послужил като основа за него. Тази връзка ме интригува – усещам, че първоначалната идея, зародила се в кратката форма, е еволюирала в мащабен и завладяващ роман. Когато го завърша, ще споделя по-подробни размисли, но това усещане за приемственост вече ме кара да гледам на сборника с нова перспектива.
Истината е, че романът като жанр може да си позволи известна разхлабеност – пропадания или дори слабости, които се размиват в мащаба на повествованието. При разказите обаче всяка пукнатина е очебийна, всяка слабост – изложена на показ. Въпреки това, този сборник ми позволи да се докосна до уникалната вселена на Антония, до нейния начин на мислене и усещане. И макар да не е безупречен, не съжалявам за времето, прекарано в нейния свят.
В момента чета последния роман на Антония и забелязвам, че един от разказите в този сборник сякаш е послужил като основа за него. Тази връзка ме интригува – усещам, че първоначалната идея, зародила се в кратката форма, е еволюирала в мащабен и завладяващ роман. Когато го завърша, ще споделя по-подробни размисли, но това усещане за приемственост вече ме кара да гледам на сборника с нова перспектива.
Истината е, че романът като жанр може да си позволи известна разхлабеност – пропадания или дори слабости, които се размиват в мащаба на повествованието. При разказите обаче всяка пукнатина е очебийна, всяка слабост – изложена на показ. Въпреки това, този сборник ми позволи да се докосна до уникалната вселена на Антония, до нейния начин на мислене и усещане. И макар да не е безупречен, не съжалявам за времето, прекарано в нейния свят.
June 11, 2022
Възрастният редактор отвори прозореца и надникна навън в опит да се разсее. Оглушителна пролет. Бледи кокичета сред боклуците, дървета като пъпчиви тинейджъри, ниски сгради без асансьор и старци, позиращи за безсмъртие в ренесансовите им дограми. А в калните локви - слънцето...
December 26, 2025
Силен и зрял дебют със забележителна езикова култура, психологическа дълбочина и тематична последователност. Малката „резерва“ до пълната петица идва от умишлената емоционална тежест и приглушения тон на част от разказите, които изискват подготвен и търпелив читател.
February 3, 2022
Много ми хареса езикът в тази книга. Героите са истински, няма клишета, силни и запомнящи се финали на разказите. Истинско удоволствие!
March 31, 2022
Добро писане, но не всички истории ми харесаха.
October 8, 2024
Колебая се каква оценка да дам и как да напиша отзива си. Ако залагам на умението да пише и да те вкарва в живота и светоусещането на своите герои, Антония Апостолова е майстор. Деликатен, изчистен език, без излишен патос. Без патологията на емоционалния излишък, ако мога да го нарека така. Майсторска работа. Интелигентна и неклиширана. Но студена в своята прецизност. Тежка не толкова като тематика на разказите, а в усещането — като дълго давене. Безсловесното зяпване за въздух и тихият ужас, че в този кратък миг над водата не ти стига дъх и да извикаш за помощ. Като въздействие — безспорно. Само че на мен не ми допадна това тежко, захабено усещане за живота и пропадането в минорното. 5 твърди звезди за майсторството. Заслужено. 3 звезди заради мъката да издрапам на светло след всеки разказ.
Красива корица, между другото. Навява за телесност в един иначе безплътен свят, в който сме само сенки в умовете си.
Красива корица, между другото. Навява за телесност в един иначе безплътен свят, в който сме само сенки в умовете си.
December 1, 2019
Бях на представянето на книгата в Перото без да съм чела нито ред от нея, но пък се настроих позитивно за бъдещото четене. Определено "Сем. Ангелови" ме впечатли най-силно от всички разкази. Беше и първият, който прочетох. Другите страхотни попадения са "Изкачването", "Подарих ти непредвиден мрак" и "Моля те, умри ти!". Стилистично най-много ме грабна "Елегия за Емма-Лена: коя остана и коя я няма", препрочетох първия абзац няколко пъти, имаше нещо напевно в него. Във всеки разказ намерих малко от себе си.
Антония Апостолова е избягала от клишетата, препуска през събития и градове и вади забравени емоции на показ. Адмирации към стилът и вдъхновението ѝ.
Сега ще започна да чета повече български автори.
Антония Апостолова е избягала от клишетата, препуска през събития и градове и вади забравени емоции на показ. Адмирации към стилът и вдъхновението ѝ.
Сега ще започна да чета повече български автори.
Displaying 1 - 18 of 18 reviews