Приятелят, когото нямам

by Мартин Спасов

Мартин Спасов е поет със свой собствен глас, който се откроява ярко сред кохортата на стихопишещите. Избрал класическата форма за своите стихотворения, той всъщност е много по-модерен от своите събратя по перо, защото виталните стрели на думите му уцелват сърцето на читателите именно чрез умението му да е точен без помпозност, да е честен без витиеватост и да е оголен до нерв и кост, без маниерност. „Приятелят, когото нямам“ е адресирана до всички, които ценят стойностната поезия, които не обичат клишетата, които имат нужда от приятел, когато „всичко се връща, освен онова, което искаш да върнеш.“ Приятелят, когото нямам всъщност е приятелят, когото носим в сърцето си, а поетът само ни помага да го преоткрием наново и да го оценим, защото „всеки сам си е причина да бъде между други сам.“

Маргарита Петкова, редактор

87 pages, Paperback

Published January 1, 2019

Reviews

[Vanya · Rating 4 out of 5]

Стиховете на Мартин Спасов винаги звучат лично.
Дори когато не са писани за (от) теб!

***

Съвсем обикновена вечер.
Покой, съвсем обикновен.
Отсъствието ти ми пречи,
ала това не е проблем.
Обикновено ми минава -
потънала в реката вещ.
Дъждът по липсата е равен
на най-обикновен копнеж.
Обикновеното е пламък.
По белега ще разбереш.
Потъналата вещ е само
изплувала по-късно вещ.

***

След този разлив на тъга
ръката ти ми е награда.
За мен си пълнозърнест хляб,
след който аз оставам гладен.
Но този глад е оправдан,
защото точно той засища.
След тебе искам да съм сам.
Единствено. И друго нищо.

***

Това, което идва свише,
докосва те и се разпада.
Човек не притежава нищо,
а всеки ден е по-ограбен.
Не съм те имал, нито ти пък.
Ала не можем да се пуснем.
Поезията те повика.
И да те нямам, е изкуство.

Мартин Спасов
"Приятелят, когото нямам" (2019)

[Kristina Lazarova · Rating 5 out of 5]

Тишината млъкна ненадейно,
после изкрещя с последни сили.
Всичко се износи, мракът грейна.
Ние с тебе бяхме си простили.
Аз те назовах с излишно име.
Спъна ме излишество от рани.
Бяхме си до смърт необходими,
само че смъртта след нас остана.
"Никога" е клетва плодородна -
колко пъти ти не я изрече?!
Тишината има срок на годност.
А и бяхме си простили вече...

[Ива Спиридонова · Rating 5 out of 5]

Дали човекът остава затворена врата за другия или по-скоро е негово огледало? Каква е цената на любовта и можем ли да платим за нея с живота си? Или сме живи заради нея? Къде е другият, приятелят, любимият? Липса или присъствие е? И дали сме сами до отчаяние, до болка и до смърт?

Мартин Спасов има силата да отправи към нас и себе си всички тези въпроси, а пътят към техните отговори се крие още в заглавието на новата му книга. „Приятелят, когото нямам”.

Вербално запълване на „нямането” като изкуство, каталог на съдържанието на пустотата, изброяване на липси, сякаш сърцето е карта на загубите, които всички ние търпим през живота си. Присъствията са случайна грешка в иначе равния ритъм на отсъствия, заприличващ на пулс, достигнал правата си линия. Но именно тези грешки, понякога със сини очи, понякога приличащи на близост, определяни като приятелство или любов, са нарушенията в пулса ни, които ни напомнят, че сме живи. И единствения ни поминък на този свят, е сърцето.

Ако трябва да синтезирам посланието на тази книга, субективно погледнато, за мен то може би се крие в един стих: „Животът не търпи кавички”. И Мартин Спасов го вади от преносната му употреба, за да ни каже да го изживеем пряко, директно и без страх. Въпреки болките или тъкмо заради тях. Въпреки затворените врати към душите на другите, зад които се крие съкровище от ограбени мигове любов. Нашата.

Всъщност, извън кавичките на прозаичното ежедневие, истината е, че в търсенето на човека най-добре опознаваме себе си. А търсенето е път през стихията на живота, в който съдбата на любовта е да умре. Раните и белезите са за нас, летопис са на дните ни. А съдбата ни е да търсим смисъл. Да открием къде, кога и в кого сме познали живота. И ние ли сме били това или другия?

И когато най-сетне застанем пред вратата на познанието, миг преди другия човек да си отиде или миг преди да се срещнем със себе си, осъзнаваме, че тя всъщност е огледало. В него е нашето отражение. А пукнатините му, които често са липси, рани, болки, празнини, всъщност ни свързват в едно неделимо цяло. „Аз” е „Ти”. И обратното. Отражението е „Ние”.

Не се колебайте да отворите вратата към себе си, подарена ни от Мартин Спасов с тази книга. Зад нея наистина сте самите вие... и приятелят, когото нямаме. Или имаме. Зад нея сме ние.

Ива Спиридонова