"Всеки на тоя свят се е появил различно... - може и в самия център на цивилизацията да живееш и пак да отгледаш някоя кукувица в гнездото си!" Йордан Радичков
Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Тази книжка уж трябва да минава за детска, но аз не съм съвсем уверен, че това е така.
Чел съм я навремето - за училище, но съм я забравил успешно и мисля, че и сега ще я позабравя за няколко месеца. Виж, от ужасяващите илюстрации на триъгълни и клечести врабци отърване няма!
Ако въобще е възможно да има класация за най-любими книги, тази е една от тях. Всъщност не си спомням да съм я чела в детството си, но пък имах щастието е да я прочета и препрочета поне 10 пъти със сина ми. И често се връщам към нея и врабчетата.
Драги ми господине, аз не съм се пръкнал на тоя свят, за да ми се правят забележки! Да, драги ми господине!
Ей вие, китайците, мигар сте чували някъде, драги ми господине, някой да си треби врабчетата! На какво прилича тая ваша гонитба и кому служи тая же-стокост? Мълчите, не отговаряте. Добре, аз ще ви кажа, че на врага служи тая жестокост, драги ми господине!
Ако искаш да живееш в Китай и да спасиш кожата си, трябва да се научиш да хвърчиш на заден ход!
Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избира по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играхме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чис-тичко, спретнато, Ю. Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца.
Драги ми господине беше много интересен врабец. Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе, за да почне да му прави забележки.
Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.
Врабецът гледа напушено, чопли слънчогледово семе и плюе люспите върху фльонгите на гостенката.
*** Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! … И самата перушина спи и сънува старите си полети...
Jordan Radičkov viene a soddisfare il mio bisogno di fiabe proprio quando pensavo che non avrei più trovato qualcuno capace di tenermi concentrata su animali che parlano, bambini, fionde e grandi viaggi ad Est fatti volando. Noi passerotti è la seconda felice lettura di questo autore bulgaro che faccio e continuo ad essergli molto grata per i sorrisi che mi procura: c'è più di una morale, più dell'assurdo o del magico e più di una nidiata di passerotti. C'è una grandissima tenerezza e una forza infantile talmente incosciente ed inconsapevole di se stessa da poter essere solo commovente. Ed in ogni uovo, in ogni uccellino ritroviamo un compendio di vizi e virtù che sono tutte nostre: la civetteria, la spensieratezza, la supponenza, l'amore, la generosità, il coraggio, il tradimento e la vendetta. Così le gazze riducono a brandelli il falco che ha distrutto le loro covate, e i passerotti occupano la scuola da cui i bambini del villaggio si divertivano ad importunarli, costringendoli a seguire le lezioni nel gelo del cortile...ma c'è anche un compagno che spicca il volo e del quale ritornano a terra solo le piume ("Bambini, se da qualche parte, lungo il vostro cammino, incontrate delle piume d'uccello, non passate oltre. Sollevatele da terra e fatele volare - loro ve ne saranno molto riconoscenti. Perché un uccello può morire, ma le sue piume sono sempre vive.") e il piopio! spaventato di qualcuno che è caduto dal nido. L'immaginazione di Radičkov è sconfinata, proprio per questo suo essere così domestica e la sua, è una "prosa del ricordo" (cit.): ed è proprio un sapore antico ciò che resta alla fine, una nostalgia per qualcosa che è attorno a noi sempre e di cui non sappiamo più ascoltare la voce. Concludo riportando il finale di uno dei tanti capitoli che mi sono ritrovata a sottolineare: "Così si concluse la nostra traversata del Danubio, dopo ognuno continuò a vivere a modo suo. Ricordo che solo di tanto in tanto il Pedone mi diceva nell'orecchio: Sai Giff, un pedone, mentre cammina e fischietta spensierato, sente che l'anima gli si fa leggera e luminosa, e c'è un attimo in cui gli sembra di volare! Lo sento proprio qui, sotto al cuore, non so perché sia così, ma è così."
Замислям се дали не е редно да изчета повторно всички заглавия от задължителната ученическа литература ... Колко различни изглеждат героите и техните действия от гледната точка на дете и от тази на възрастен човек е удивително.
Трябва да си призная - така и не прочетох ,,Ние, врабчетата" през онова лято след първи клас. Отворих книжката, минах през няколко странички и...я затворих и не погледнах към нея повече. Въпреки че съм малко разочарована от своето непостоянство тогава, в никакъв случай не съм изненадана. Това не е детска книга и (следователно) трудно би могла да бъде разбрана от дете. Бавно, но сигурно Радичков си проправя път към моето сърчице, изглежда толкова чувствителен, раним, различен. Тук отново се докосвам до неговата особена абстрактност, лекото му чувство за хумор и размисли му за живота. Просто нямам търпение да се запозная с още от неговите творби!
Сигурно двайсет пъти я четох напоследък, защото Б. се приспива с тези "приказки". Не че се оплаквам.
Разбира се:
"(...)всеки на тоя свят се е появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава Господ да живееш в яйце!"
"Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода."
"Чир беше точно такъв – ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така."
и пр.,
но също и:
"Ей, вие, китайци, мигар сте чували някъде, драги ми господине, някой да си треби врабчетата! На какво прилича тая ваша гонитба и кому служи тая жестокост? Мълчите, не отговаряте! Добре, аз ще ви кажа, че на врага служи тая жестокост, драги ми господине..."
"В нашето яко имаше един страшен колекционер, казваше се Чику. Чику, щом видеше нещо, и веднага го колекционираше."
"Е какво научи, драги ми господине, като толкова го изучаваше твоя Париж? – попита недружелюбно Драги ми господине. Нещастницата оправи фльонгите си и му каза, че Париж е столица на Франция, че има Айфелова кула и че не граничи с други градове. Как така не граничи! – изненада се Драги ми господине. – Мигар може да съществуваш на тоя свят, без да граничиш с някого! Може – рече смрадовранката, – Париж всичко може, защото там е Европа, а не както сме ние тука, на Балканите, където всеки с всекиго граничи!"
"На изпращане врабците на Турну Магуреле викат: Виждате ли тоя народ докъде се е развил, а ние само пощим трохи из Турну Магуреле, нито някой се е сетил да тръгне пешком, нито да хвърчи на заден ход, нито нищо. Само дето възнамеряваме да летим до град Тулча, ама още не сме полетели. Драги ми господине им вика: Хубаво, че възнамерявате! Истинският човек не може да не възнамерява! Ние например доста работи възнамеряваме, но е рано още да ги кажем."
и още, и още, и още, чудо и приказ! А рисунките са гениални!
Драги ми господине, ако следиш блога ни, то със сигурност знаеш, че точно преди месец започнахме серия от ежедневни ревюта на български автори по случай Деня на народните будители. Успяхме да поддържаме темпото през целия ноември и днес, за своеобразно затваряне на цикъла сме ви запазили нещо наистина специално. Един будител с главно „Б”. Той съвсем не се нуждае от представяне, а каквото и да кажем за книгите му – все ще е малко. Днес издателство „Нике” се е заело с мисията да популяризира творчеството му и да го направи достъпно за всички читатели. А ние пък ще се спрем на детските му книги. Това е той – плетачът на шарени черги, хроникьорът на жабешки истории и гласът на всички врабчета. Негово величество Йордан Радичков. Прочетете статията на "Книжни Криле":
"Каk maka ще хвърчиш! - казвам му и го смъквам обратно в гнездото. - За да хвърчиш, най-напред трябва да си смениш пуха, да ти поникнат пера и да заякнат крилете ти. Чир се опъваше, но kamo го ударих с човката по главата, млъкна и веднага се съгласи. Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере. Чир беше точно такъв - акo my kaжеш с дума, няма да разбере, а ako го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е maka.
Ако Вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, неgейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!"
Последните няколко дни все ми се чете и все не мога нищо да прочета, започнах няколко книги, поиграх си с няколко манги, но нищо не ми хваща интереса. Заради това реших да се върна към основите и да се позабавлявам малко с прекрасните истории на Йордан Радичков, няма нужда да ви казвам че ги излапах за отрицателно време и усмивката ми не слизаше от лицето. Страхотна книга за която мога само да се срамувам, че прочитам едва сега.
Само за това, че синковецът се ентусиазира да четем заедно книгата, давам звездички. А иначе любимец ми стана Чир - врабчето, което се научи да лети първо назад и което все трябваше да бъде удряно по главата, за да разбере какво му се обяснява😂. За Йордан Радичков няма какво да кажа - който го може, просто го може.
Много ми е неудобно да давам толкова ниска оценка, но определено не намерих тази книга в подходящото време в живота си, а може би и трябва да се чете на хартия, а не да се слуша... Във всеки случай не ме грабна, не ми беше забавна (освен на места), даже направо си ми беше безинтересна и досадна...
„Ние, врабчетата“ е публикувана през 1968 г. за първи път, написана от гения Йордан Радичков. Това е книга, която независимо в какъв период от живота си я прочетеш, винаги ще откриеш нещо ново. Радичков е българският Екзюпери, а „Ние, врабчетата“ са побългарената книжка за „Малкия принц“. Независимо от късият си обем книжката дълго стои в умът на читателя, особено с толкова запомнящи се персонажи и случки, а пък и поучения. Кой да знае, че Дунав извира от изворите си, нали така?! А това е много важно да се знае, според нашият разказвач Джифф и другите врабчета.
Прочитайки „Ние, врабчетата“, читателят открива цял един нов свят. И когато чака автобусът на спирката или се разхожда тананикайки си някоя песен (защото така никога няма да бъде самотен, ако си носи песен със себе си) и види случайно някое птиче, веднага ще каже „А, това сигурно е Джифф или Пешеходецът и сигурно ме шпионират по най-шпионския начин“ и ще ги остави да продължат да го шпионират, защото знае, че врабчетата го правят най-добре.
Персонажите в книжката се превръщат в новите ти най-добри приятели за отрицателно време. Всеки от тях си има нещо отличаващо за себе си, с което ти става драг.
„Ние, врабчетата“ свършва прекалено бързо, защото изобщо не ти се иска да се разделиш с тези забавни и интересни персонажи. Важното обаче е, че дори и [засега] да си кажем „чао“ с тях, те остават с нас и са ни научили на сумати важни врабешки поуки, а ние само трябва да внимаваме да не сбъркаме, защото Драги ми господине веднага ще ни направи забележка. И помнете:
„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“
Почти съм убедена, че в някакъв момент от детството съм я чела - тог��ва поглъщах всичко, което ми попаднеше пред очите, а тя се води някаква класика. Само че не помнех абсолютно нищо. Сега баща ми ми я подари, явно на него му е харесала някога.
Лекичка беше за четене, явно пълна с алегории, метафори и подобни, обаче аз може би доста от тях не разбрах и често не бях сигурна дали има някакво скрито значение зад историйката или е просто така, дето се вика "за кеф и удоволствие".
Другото е, че започвам сериозно да се дразня на автори, които виждат света като почти еднополов - всички врабчета са поначало мъжки, единственото споменато женско умря в първите глави, а малкото женските образи са представени в негативна светлина, като някакви кифли събирачки на финтифлюшки и единствено целящи да се харесат на мъжките. Ако това не е сексизъм, какво е?
Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се люлее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне нанагоре и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стой тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново. Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! …
В книгата се разказва за живота на ято птици и за техните приключения. Врабците се канеха да пътуват до луната, гледаха уплашени орела, пукнатия балон на Мититаки, гонеха насекоми, учиха се в истинско училище, правиха автографи на хората, колекционираха яйца, Драги ми господине ходи до Цариград, шпионираха хората и други забавни неща. Врабците са смешни - Драги ми господине, който е голям досадник, Смрадованката със своите 3000 фльонги, Чип, който е глупав, Пешеходеца, който не лети, Пиук, който не спира да съчинява песни и др. Авторът разказва за врабчета, но те всъщност много приличат на хората.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Забавна книжка пълна с мъдрости, поднесени по игрив начин. От всичко най ме впечатли описанието на опашката на врабчето като кормило, което обяснява защо илюстрациите на врабчетата са такива, каквито са. До преди да стигна до тази глава все се питах какви са тези кръгчета на краищата на опашките им. Респект за хората с фантазия като Радичков! :)
Също така книгата е написана на забавен и леко остарял български, който ми беше много приятно да чета.
Препоръчвам за четене по двойки (или тройки, или четворки): родител и дете (деца).
“Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните — това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага.” По петите на насекомото Мъдра книга! Трудно, според мен, би се усвоила от деца, особено от това поколение.
Приятна и забавна книжка. Кара ме да се замислям какъв ли щях да съм сега, ако като малък бях чел повече книги... "То не се знае, драги ми господине - възразяваше Драги ми господине, - може и в самия център на цивилизацията да живееш и пак да отгледаш някоя кукувица в гнездото си!"
Благодаря ти, ... . Благодаря и на теб, Драги ми господине.