What do you think?
Rate this book
Розата на Балканите. Том 2 - България през XX век
Десетилетия наред съм изчитал с любопитство многобройни изследвания на нашата история, преди да ми хрумне да напиша тази книга. И защо се захванах с нея? Истории на България дал Господ! Но все ми се струва, че я няма историята, която българинът - не специалистът историк, а влюбеният в миналото на своя народ - заслужава. Не книга, която ще подхранва у него лъжлива мания за величие. Нито пък такава, която да се вайка над изтърваните шансове и окаяното ни положение днес. А история интересна, история донякъде поне честна и уравновесена, история, която да се чете като роман. Искаше ми се да нарисувам картина, по-различна от обичайно поднасяната в научните издирвания. Не съм сигурен колцина от сънародниците ни сега могат да се огледат в историческите проучвания и да кажат: „Това се отнася за мен“. История, която да не съдим с днешните ни мимолетни пристрастия, а която да обглеждаме любовно и с разбиране. Да се отдалечим от нея и да присвием очи, за да опитаме да разберем цялото, което се крие зад донейде хаотичните факти, събития и непредсказуемите действия на отделни личности.
Иван Илчев
Иван Илчев
796 pages, Hardcover
Published January 1, 2019
3 people are currently reading
140 people want to read
About the author
Иван Илчев
11 books7 followersРоден на 25 юни 1953 г. в София
Средно образование в 114 гимназия с преподаване на английски език в София
Завършил специалност история (профил нова и най-нова обща история) в Софийския университет "Св. Климент Охридски". От 1978 г. е асистент в Историческия факултет на СУ, от 1981 г. е кандидат на историческите науки с докторска дисертация на тема „България в балканската английска политика (1913 — 1918)“. През 1987 г. става доцент по нова и най-нова история на балканските народи. От 1993 г. е доктор на историческите науки — докторска теза „Родината ми — права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските народи“. През 1995 г. става професор по нова и най-нова история на балканските народи.
Гост-професор в Държавния университет на щата Охайо, Калъмбъс и Мерилендския държавен университет (1984-1986), Центъра „Уудроу Уилсън“, Вашингтон (1990-1991), САЩ, Университета на Чиба, Япония (1999-2000).
Член е на Висшата атестационна комисия между 1997 и 2002 г. От 2003 г. е декан на Историческия факултет; от 2003 г. е председател на научния съвет на факултета. През 2007 г. е избран за ректор на СУ „Св. Климент Охридски“.
Средно образование в 114 гимназия с преподаване на английски език в София
Завършил специалност история (профил нова и най-нова обща история) в Софийския университет "Св. Климент Охридски". От 1978 г. е асистент в Историческия факултет на СУ, от 1981 г. е кандидат на историческите науки с докторска дисертация на тема „България в балканската английска политика (1913 — 1918)“. През 1987 г. става доцент по нова и най-нова история на балканските народи. От 1993 г. е доктор на историческите науки — докторска теза „Родината ми — права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските народи“. През 1995 г. става професор по нова и най-нова история на балканските народи.
Гост-професор в Държавния университет на щата Охайо, Калъмбъс и Мерилендския държавен университет (1984-1986), Центъра „Уудроу Уилсън“, Вашингтон (1990-1991), САЩ, Университета на Чиба, Япония (1999-2000).
Член е на Висшата атестационна комисия между 1997 и 2002 г. От 2003 г. е декан на Историческия факултет; от 2003 г. е председател на научния съвет на факултета. През 2007 г. е избран за ректор на СУ „Св. Климент Охридски“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
May 9, 2022
"Розата на Балканите" е книга за историята на България през ХХ век, която трябва да прочетете на всяка цена.
Впечатлен съм от обхвата на теми - засегнати са, както очакваните войни и политически събития, така и икономика, култура, спорт, обществен живот, малцинства в и извън родината. Анализирани са огромен брой въпроси на ясен и разбираем език. Историческият поглед е честен и безпристрастен - авторът признава за абсолютен мит твърдението, че българската армия няма нито една загуба, а българските политици - нито една победа. Националните катастрофи след Междусъюзничестката и Първата световна война предопределят курса на развитие на държавата до края на века.
"Розата на Балканите" ме обогати със знания в обем, който рядко получавам от една книга. Сблъсках се с десетки непознати думи (сонм, караджейка, триор, калевра, пещемал и много други), научих нови факти за събития, с които смятах, че съм запознат. Ето само някои от тях.
Главнокомандващият на българската армия през Първата световна война ген. Никола Жеков построява приказна вила край Кюстендил през 1917 г., когато целият народ тъне в мизерия и лишения. За съжаление генералът се вълнува повече от контактите си с нежния пол, отколкото от ситуацията на фронта. Пробивът при Добро поле настъпва в резултат на числено надмощие на врага, но и поради лоша организация на командването, липса на задни защитни линии и деморализация на войниците. Подвигът от Дойран на ген. Владимир Вазов не може да бъде повторен и скоро след това България излиза от войната.
Проф. Иван Илчев твърди, че след влизането ни във Втората световна война на страната на оста (01.03.1941) между партизанските отряди и официалната власт се стига до състояние, напомнящо гражданска война. Комунистите са зле въоръжени и осъзнават, че нямат никакъв шанс в директни сблъсъци с армията, затова насочват агресията си към беззащитни села и граждани. През 1944 г. град Копривщица е превзет от партизани.
Земеделският лидер Георги Михов (Г. М., Гемето) Димитров е назначен за министър от Отечествения фронт, но поради несъгласия с комунистите напуска държавата и става един от водачите на задграничната съпротива. Мястото му в държавата е заето от Никола Петков, който скоро след това по сталински маниер е обвинен в измислени престъпления, осъден на смърт и екзекутиран.
Бившият ректор на Софийския университет проф. Иван Илчев е написал кратка българска история на ХХ век за любопитни читатели. Единствената ми забележка е цената на книгата, но ви гарантирам, че седемстотинте страници с твърди корици ще бъдат една от най-добрите инвестиции на петдесет лева в живота ви.
Оценка 5 от 5 в Goodreads
Впечатлен съм от обхвата на теми - засегнати са, както очакваните войни и политически събития, така и икономика, култура, спорт, обществен живот, малцинства в и извън родината. Анализирани са огромен брой въпроси на ясен и разбираем език. Историческият поглед е честен и безпристрастен - авторът признава за абсолютен мит твърдението, че българската армия няма нито една загуба, а българските политици - нито една победа. Националните катастрофи след Междусъюзничестката и Първата световна война предопределят курса на развитие на държавата до края на века.
"Розата на Балканите" ме обогати със знания в обем, който рядко получавам от една книга. Сблъсках се с десетки непознати думи (сонм, караджейка, триор, калевра, пещемал и много други), научих нови факти за събития, с които смятах, че съм запознат. Ето само някои от тях.
Главнокомандващият на българската армия през Първата световна война ген. Никола Жеков построява приказна вила край Кюстендил през 1917 г., когато целият народ тъне в мизерия и лишения. За съжаление генералът се вълнува повече от контактите си с нежния пол, отколкото от ситуацията на фронта. Пробивът при Добро поле настъпва в резултат на числено надмощие на врага, но и поради лоша организация на командването, липса на задни защитни линии и деморализация на войниците. Подвигът от Дойран на ген. Владимир Вазов не може да бъде повторен и скоро след това България излиза от войната.
Проф. Иван Илчев твърди, че след влизането ни във Втората световна война на страната на оста (01.03.1941) между партизанските отряди и официалната власт се стига до състояние, напомнящо гражданска война. Комунистите са зле въоръжени и осъзнават, че нямат никакъв шанс в директни сблъсъци с армията, затова насочват агресията си към беззащитни села и граждани. През 1944 г. град Копривщица е превзет от партизани.
Земеделският лидер Георги Михов (Г. М., Гемето) Димитров е назначен за министър от Отечествения фронт, но поради несъгласия с комунистите напуска държавата и става един от водачите на задграничната съпротива. Мястото му в държавата е заето от Никола Петков, който скоро след това по сталински маниер е обвинен в измислени престъпления, осъден на смърт и екзекутиран.
Бившият ректор на Софийския университет проф. Иван Илчев е написал кратка българска история на ХХ век за любопитни читатели. Единствената ми забележка е цената на книгата, но ви гарантирам, че седемстотинте страници с твърди корици ще бъдат една от най-добрите инвестиции на петдесет лева в живота ви.
Оценка 5 от 5 в Goodreads
April 8, 2020
Историята на миналия век е спокойна смяна на поколенията за много малко държави. Повечето я изкарват силно вирулентно – една от друга се заразяват с бунтове, метежи, преврати, граждански конфликти, тоталитарни режими, две големи войни, силно социално напрежение, години на масова и дълбока бедност, ценностна дезориентация и загуба на национален идеал. Ние, българите, не правим изключение, но има и допълнителен пласт трагизъм – в решаващи моменти се оказваме сами, без ключов голям съюзник за разлика от съседите ни, всеки с по един или дори двама покровители от великите сили. Тази често пренебрегвана подробност е изведена много последователно от проф. Илчев. Добрият историк е способен да вникне в голямата картина, да обхване сложната система от интереси и антагонизъм и мястото на малките в нея.
Но историята на макрониво е логична. По-сложно е, когато са замесени отделни хора с техните амбиции, комплекси, нарцисизъм и мания за величие. Или пък са политически наивни и се предоверяват. Резултатът от това е, че не винаги действат съгласувано и последователно с по-общото, с цялото, от което са част. Не винаги са способни да преодолеят личните си антипатии към отделни личности и държави. С всички последствия от това за нациите, към които се числят. Безумната атака срещу бившите балкански съюзници през лятото на 1913 г. е христоматиен пример за това. Или отлагането на обявяване на война срещу Германия в последните дни преди 9-ти, което дава възможност на Съветския съюз да изпревари събитията и да ни обяви на свой ред война.
Някак си излиза, че това, което важи като условие за успех в личните отношения, е същото, което е валидно и за добрата дипломация и политика – баланс, компромис, гъвкавост, внимателно обмисляне за сметка на бързи и всеобхватни решения. Обикновено “всичко и веднага” искат само децата, не и добрите политици.
Особено образно са предадени някои събития, повечето трагични, като атентата в църквата “Света Неделя” през 1925 г., Чирпанското земетресение от 1928 г., съюзническите бомбардировки по време на Втората световна война.
Много добре е обяснен и щекотливият македонски въпрос, както и положението на малцинствата. А Балканските войни за мен са върхът в тази книга – като исторически разказ и като художествено внушение. Винаги плача като чета за периода 1912-1913 г., а може и да не съм единствената, ако прочетете “Розата.” Казват, че човек най-трудно се съвзема след първия голям удар в живота си. Явно и с нациите е така.
Но историята е и това, което се случва на обикновения човек – на бай Добри с петте козички от Софийско, на момичето от многолюдна селска фамилия, което диша отровите в тютюнева фабрика, на сираците от войните. Илчев ни дава ясна идея какво са слагали тези хора на трапезата си (познайте – не много), техните заплати и покупателна способност, тежкото им ежедневие. И не само тях, не са подминати и така наречените “средни съществования” – най-вече дребни занаятчии и чиновници, както и тънката прослойка от заможни. От “Розата” научаваме какви западни стоки са изкушавали българина преди сто години, как са се забавлявали, как са реагирали на появата на радиото, озвучените филми, европейската мода и козметика, какви бандити са го тормозели.
Натрапват се и някои нелицеприятни изводи за националния характер. Модернизацията и ускореното темпо на икономическо развитие между двете световни войни се случват малко насила, малко отвън, а отвътре царят старите консервативни порядки, нехайство и скептицизъм – едва ли това е рецепта за успешно предприемачество. И все пак има отделни светулки, които с големи мъки успяват да изплуват и да допринесат за облика на модерна България.
Иван Илчев е написал истински интересна, четивна и наистина балансирана история, която не спестява неприятните ни и срамни моменти като нация. Постигнат е страхотен баланс между факти и изводи. Стилът е директен, без романтизация и идеализация. Особено отрезвяващ е портретът на българското село, което в някои съвременни книги е представено като излъскан макет от спретнати къщички, в които щастливи селяни с благодарност обработват плодни ниви и доят овчици, устите им ръсят мъдрости и дълговечни предания, а погледите им излъчват мистицизъм.
Допадна ми начина, по който са изградени портретите на главните действащи лица, а в Третата българска държава това са били монарсите – цар Фердинанд и неговия син Борис. Подходът към тях отговаря на представата за добре балансиран и обективен исторически труд. Обичайно е първият да е страшно очернян, а вторият – прекалено идеализиран. Тук това го няма.
Истината е (а това е и историческата истина) , че светлите моменти в “Розата” са много малко. Там, където покълва семенцето на нещо добро, бърза да дойде следващата криза – Голямата война, световният икономически крах от 1929 г., 9-ти септември...Показателно е, че от близо 700 страници, по-малко от 100 са посветени на времената след 9-ти. Моето лично тълкувание на това е, че Царството, при всичките си недостатъци, все пак е предлагало събития и интересен (във всеки смисъл) живот. Комунизмът обрича на застой и безсъбитийност, петилетки, дефицит и в най-добрия случай, досада.
Но историята на макрониво е логична. По-сложно е, когато са замесени отделни хора с техните амбиции, комплекси, нарцисизъм и мания за величие. Или пък са политически наивни и се предоверяват. Резултатът от това е, че не винаги действат съгласувано и последователно с по-общото, с цялото, от което са част. Не винаги са способни да преодолеят личните си антипатии към отделни личности и държави. С всички последствия от това за нациите, към които се числят. Безумната атака срещу бившите балкански съюзници през лятото на 1913 г. е христоматиен пример за това. Или отлагането на обявяване на война срещу Германия в последните дни преди 9-ти, което дава възможност на Съветския съюз да изпревари събитията и да ни обяви на свой ред война.
Някак си излиза, че това, което важи като условие за успех в личните отношения, е същото, което е валидно и за добрата дипломация и политика – баланс, компромис, гъвкавост, внимателно обмисляне за сметка на бързи и всеобхватни решения. Обикновено “всичко и веднага” искат само децата, не и добрите политици.
Особено образно са предадени някои събития, повечето трагични, като атентата в църквата “Света Неделя” през 1925 г., Чирпанското земетресение от 1928 г., съюзническите бомбардировки по време на Втората световна война.
Много добре е обяснен и щекотливият македонски въпрос, както и положението на малцинствата. А Балканските войни за мен са върхът в тази книга – като исторически разказ и като художествено внушение. Винаги плача като чета за периода 1912-1913 г., а може и да не съм единствената, ако прочетете “Розата.” Казват, че човек най-трудно се съвзема след първия голям удар в живота си. Явно и с нациите е така.
Но историята е и това, което се случва на обикновения човек – на бай Добри с петте козички от Софийско, на момичето от многолюдна селска фамилия, което диша отровите в тютюнева фабрика, на сираците от войните. Илчев ни дава ясна идея какво са слагали тези хора на трапезата си (познайте – не много), техните заплати и покупателна способност, тежкото им ежедневие. И не само тях, не са подминати и така наречените “средни съществования” – най-вече дребни занаятчии и чиновници, както и тънката прослойка от заможни. От “Розата” научаваме какви западни стоки са изкушавали българина преди сто години, как са се забавлявали, как са реагирали на появата на радиото, озвучените филми, европейската мода и козметика, какви бандити са го тормозели.
Натрапват се и някои нелицеприятни изводи за националния характер. Модернизацията и ускореното темпо на икономическо развитие между двете световни войни се случват малко насила, малко отвън, а отвътре царят старите консервативни порядки, нехайство и скептицизъм – едва ли това е рецепта за успешно предприемачество. И все пак има отделни светулки, които с големи мъки успяват да изплуват и да допринесат за облика на модерна България.
Иван Илчев е написал истински интересна, четивна и наистина балансирана история, която не спестява неприятните ни и срамни моменти като нация. Постигнат е страхотен баланс между факти и изводи. Стилът е директен, без романтизация и идеализация. Особено отрезвяващ е портретът на българското село, което в някои съвременни книги е представено като излъскан макет от спретнати къщички, в които щастливи селяни с благодарност обработват плодни ниви и доят овчици, устите им ръсят мъдрости и дълговечни предания, а погледите им излъчват мистицизъм.
Допадна ми начина, по който са изградени портретите на главните действащи лица, а в Третата българска държава това са били монарсите – цар Фердинанд и неговия син Борис. Подходът към тях отговаря на представата за добре балансиран и обективен исторически труд. Обичайно е първият да е страшно очернян, а вторият – прекалено идеализиран. Тук това го няма.
Истината е (а това е и историческата истина) , че светлите моменти в “Розата” са много малко. Там, където покълва семенцето на нещо добро, бърза да дойде следващата криза – Голямата война, световният икономически крах от 1929 г., 9-ти септември...Показателно е, че от близо 700 страници, по-малко от 100 са посветени на времената след 9-ти. Моето лично тълкувание на това е, че Царството, при всичките си недостатъци, все пак е предлагало събития и интересен (във всеки смисъл) живот. Комунизмът обрича на застой и безсъбитийност, петилетки, дефицит и в най-добрия случай, досада.
March 24, 2020
Историята на България през ХХ век – и на живота въпреки политиката: http://knigolandia.info/book-review/r...
Но проф. Иван Илчев не се ограничава до поредната политическа история на предния век – такива бол. Вместо това той пише история на народа – как е живял, как е оцелявал и как е умирал. Особено последното, защото много смърт има в този сбъркан век – и повечето пролята кръв е пролята вътрешно. Не може да се избегне тягостното усещане от четенето на тези страници – почти няма поводи за гордост, има едни безкрайни политически крамоли и разделения, а малкото моменти на икономически подем и покълване на надежда бързо биват подавяни от поредната криза или война.
Colibri Books
http://knigolandia.info/book-review/r...
Но проф. Иван Илчев не се ограничава до поредната политическа история на предния век – такива бол. Вместо това той пише история на народа – как е живял, как е оцелявал и как е умирал. Особено последното, защото много смърт има в този сбъркан век – и повечето пролята кръв е пролята вътрешно. Не може да се избегне тягостното усещане от четенето на тези страници – почти няма поводи за гордост, има едни безкрайни политически крамоли и разделения, а малкото моменти на икономически подем и покълване на надежда бързо биват подавяни от поредната криза или война.
Colibri Books
http://knigolandia.info/book-review/r...
December 19, 2020
Иван Илчев: “Розата на Балканите. Кратка българска история за любопитни читатели”, Том 1 и Том 2, Колибри 2019; 5/5
Препоръчвам! Двете впечатляващи тухли, не са в никакъв случай една особено кратка, но затова пък наистина заслужаваща си история на България.
Всеки от нас си има период от историята ни, който особено го интересува. За мен това е периода след Освобождението до 1944, който трябва да бъде изцяло преразгледан и преоценен. Все се концентрираме и пишем и четем за националните трагедии и като че ли се страхувахме да пишем за хубавите и важни неща случили се по това време.
Докато Борис вече е донякъде реабилитиран и видян не само като верен поклонник на Хитлер, за което надявам заслуга имам и аз, баща му Фердинанд все още в повечето случаи е надменния австриец, интересуващ се само от себе си и бижутата си. Което не е съвсем така. И за щастие вторият том се опитва да покаже една алтернативна гледна точка. Безспорен факт е, че по Фердинандово време България започва да се превръща от турска провинция в европейска държава. Или хайде да не се надуваме, но поне София е започнала да се превръща в европейски град, дори да е не е толкова столичен. По това време започват да се строят и до днес най-красивите ни сгради. Цъфтят науката, културата, всички изкуства. Модата от Париж е дишала по улиците. Театри, кинотеатри, опера, журове, соарета, но и училища за слепи и глухонеми на държавна издръжка. Наистина доста дреболии за любопитни, но явно и аз съм любопитна, искаше ми се тези страници никога да не свършват.
В същото време, авторът отделя необходимото внимание и на важните неща. По много трезв и политически необременен начин е показана безизходицата на България, лавираша между Великите сили в този период. Розата на Балканите е красива, но си остава доста малка в сравнение с Големите, за да решава сама съдбата си.
Като цяло огромната по обем информация е поднесена небрежно и се чете като художествена, а не научна, суха литература. Мен ме очарова и поостарелият език, напомнящ Калина Каля. “Времепрекарваме” ще остане задълго любима дума. Комплимент на Колибри и за лукзозното оформление, високо качество на хартията, снимките, картите.
Книга (и двата тома) която трябва да бъде във всеки български дом!
Препоръчвам! Двете впечатляващи тухли, не са в никакъв случай една особено кратка, но затова пък наистина заслужаваща си история на България.
Всеки от нас си има период от историята ни, който особено го интересува. За мен това е периода след Освобождението до 1944, който трябва да бъде изцяло преразгледан и преоценен. Все се концентрираме и пишем и четем за националните трагедии и като че ли се страхувахме да пишем за хубавите и важни неща случили се по това време.
Докато Борис вече е донякъде реабилитиран и видян не само като верен поклонник на Хитлер, за което надявам заслуга имам и аз, баща му Фердинанд все още в повечето случаи е надменния австриец, интересуващ се само от себе си и бижутата си. Което не е съвсем така. И за щастие вторият том се опитва да покаже една алтернативна гледна точка. Безспорен факт е, че по Фердинандово време България започва да се превръща от турска провинция в европейска държава. Или хайде да не се надуваме, но поне София е започнала да се превръща в европейски град, дори да е не е толкова столичен. По това време започват да се строят и до днес най-красивите ни сгради. Цъфтят науката, културата, всички изкуства. Модата от Париж е дишала по улиците. Театри, кинотеатри, опера, журове, соарета, но и училища за слепи и глухонеми на държавна издръжка. Наистина доста дреболии за любопитни, но явно и аз съм любопитна, искаше ми се тези страници никога да не свършват.
В същото време, авторът отделя необходимото внимание и на важните неща. По много трезв и политически необременен начин е показана безизходицата на България, лавираша между Великите сили в този период. Розата на Балканите е красива, но си остава доста малка в сравнение с Големите, за да решава сама съдбата си.
Като цяло огромната по обем информация е поднесена небрежно и се чете като художествена, а не научна, суха литература. Мен ме очарова и поостарелият език, напомнящ Калина Каля. “Времепрекарваме” ще остане задълго любима дума. Комплимент на Колибри и за лукзозното оформление, високо качество на хартията, снимките, картите.
Книга (и двата тома) която трябва да бъде във всеки български дом!
Displaying 1 - 4 of 4 reviews