What do you think?
Rate this book
Имена под снега. А7
Самотата справедливо е разпределена на шест милиарда еднакви парчета. Любовта - също.
Героите на тази книга имат достатъчно и от двете. Повечето са българи, пръснати по стария континент. Идват тук от „Спомени за вода. Dm" и от „Улици и кораби. Gm". Често се и връщат там в мислите си. След селата и градовете умират държавите. Но хората остават. И за живите, и за мъртвите има много място под снега. Той винаги вали като начало. Такъв е припевът на всяка снежна песен. Тук минава през ла мажор седем, преди да се върне в ре минор.
Героите на тази книга имат достатъчно и от двете. Повечето са българи, пръснати по стария континент. Идват тук от „Спомени за вода. Dm" и от „Улици и кораби. Gm". Често се и връщат там в мислите си. След селата и градовете умират държавите. Но хората остават. И за живите, и за мъртвите има много място под снега. Той винаги вали като начало. Такъв е припевът на всяка снежна песен. Тук минава през ла мажор седем, преди да се върне в ре минор.
180 pages, Hardcover
Published October 7, 2019
1 person is currently reading
49 people want to read
About the author
Иван Станков
21 books30 followersИван Станков е роден на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Българска филология" през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра "Българска литература" към същия университет. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Автор е на книгите "Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников" (1993), "Йовковото творчество" (1995), "Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов" (1996), "На пътя на историята - творчеството на Димитър Талев" (2001), "Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм" (2010), както и на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Издал е два сборника с разкази: "Спомени за вода. DM" (2014) и "Улици и кораби. GM" (2017). Превел е от румънски език три книги на Мирча Картареску - сборника с разкази "Защо обичаме жените" (2006), сборника с новели "Носталгия" (2007) и романовата трилогия "Ослепително" (2004-2005), както и романа "Червена бабичка съм" от Дан Лунгу.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
April 4, 2021
Категорично един от най-силните сборници с разкази, които съм чел. И поне в топ 3 на любимите ми съвременни български книги. Всеки запален читател заслужава автор като Иван Станков. И макар че книгата е равностойна, без по-слаби части (нещо, трудно постижимо и за разкази, и за романи), извадих някои цитати от разказите:
Времето е измислица, а тя и аз сме реални.
”Трохи за птици”
Човекът е по-голям от света.
“Зимни ягоди”
Често си представяше календара на живота си като шивашки метър, опънат върху масата.
“Картини в тъмното”
Самотата идва заедно със здрача.
“Скафандър за двама”
Времето никога не минава, а ти минаваш през него.
“Синя вана”
Мъртвите са живи, докато има кой да ги сънува.
“Дини на брега”
Поет е не онзи, който пише стихове, а онзи, който ги живее.
“Съчинение по картинка”
Времето е измислица, а тя и аз сме реални.
”Трохи за птици”
Човекът е по-голям от света.
“Зимни ягоди”
Често си представяше календара на живота си като шивашки метър, опънат върху масата.
“Картини в тъмното”
Самотата идва заедно със здрача.
“Скафандър за двама”
Времето никога не минава, а ти минаваш през него.
“Синя вана”
Мъртвите са живи, докато има кой да ги сънува.
“Дини на брега”
Поет е не онзи, който пише стихове, а онзи, който ги живее.
“Съчинение по картинка”
January 15, 2021
Меланхолия , откъснати листове надежда и едно постоянно пътуване към вътрешния свят на героите разпръснати по света в тези разкази за равносметката и новото начало .
February 9, 2021
Има едно стихотворение на Йехуда Амихай, което завършва така:
“И късно в живота открих тиха радост като фатална болест, откривана твърде късно:
само мъничко време остава сега за тихата радост.”
Мисля си, че то би било съвършено мото за третата, последна книга от трилогията на Иван Станков - “Имена под снега A7”, която изследва формите на човешка самота, изнесена заедно с героите му от селото (в първата книга), после от града (във втората), чак в чужбина, където ги заварваме в този етап от живота им.
Много от тези счупени, предишни хора изживяват своя момент на докосване до внезапно появила се в живота им тиха радост - представете си звука от допира на две човешки самоти, докосване така различно от сграбчването, от свойственото присвояване, от имането. Не случайно Иван Станков прекъсва повечето от тези истински приказки още по-навреме от традиционните: там, където се осъществява случайната среща, тихото, много тихото въодушевление от взаимното разпознаване, “състоянията, в които всичко отведнъж става силно”, където героите му вероятно все още ще могат (а може би не) да се порадват на тихата радост. Все под надвисналото усещане за мъничкото време, което им остава за това - в един мащаб, определян от непрестанния ход на неговата всемогъща река. Толкова, че надгробните им камъни вече са изсечени, трябва само да се добави датата отдясно. Толкова, че в скафандъра за двама въздухът е само един.
И когато писах за втората книга от поредицата (виж рецензия за “Кораби и улици” тук), споменах, че Иван Станков е човеколюбив писател, с едно вероятно старомодно, погледнато отстрани, човеколюбие, на което липсва сълзливост. Неговият човек не е идеализиран, а приютен. Приютен в писателската емпатия с всичките си топли несъвършенства, с поогладените си, а в някои случаи и не, от реката на времето ръбове - все с убеждението, че “и най-невзрачният предмет може да стане красив, ако му припишеш себе си”, не в нарцистичния, а в отстъпващия смисъл. Героите носят една (понякога неизговорена) счупеност, която едновременно ги обгръща и отделя в пашкул, но и ги прави толкова разпознаваеми.
Особено е усещането за времето в прозата на Иван Станков. Разказът като че ли все тръгва назад, опитва се да плува срещу течението. Сегашното действие е събрано, минимално, просто отправна точка за реминисценцията, срещу чийто разлив не могат да се издигнат бентове. Героите непрекъснато се връщат назад, дори много назад, в детството, в самото си начало, техните крачета побити несигурно в калта по пределите на огромната река, която - като Фотевото море, обича само живите, а мъртвите изхвърля на брега.
Миналото е като че ли единствената ясна, стабилна земя сред приливите и отливите на времето, сегашното е плаващ пясък, бъдещето е оставено недописано. А смъртта може да се живее - както се случва с Данаил, един от героите, написал годината на кончината си в подготвения за погребението му паметник много преди тя да настъпи действително. Лично за мен усещането бе, че много от героите живеят в това преддверие между живота и смъртта, а някои от тях, като Паяка, сами избират коя врата да отворят. Други, като Слави, се опитват да затворят кръга на това време - връщайки един случаен жест на безпричинна и анонимна добрина, героят сякаш споява моментите на смисъл от живеенето. Над всичко обаче тече разширената метафора на реката-живот, в която десет метра след теб няма следа, колкото и да махаш с крака.
Има много имигрантски романи, но свързаните разкази от “Имена под снега” са лишени от всички техни клишета. Разкривайки опита на героите си в чужбина, Иван Станков не е банално социален, а почти метафизичен. Тук липсв фокуса върху обичайните акценти - описания на икономически трудности, проблеми по пътя на интеграцията, ситуации на културни сблъсъци и различия. Впрочем една скоба по отношение на последното - много от героите, повечето от които работят обичайните за икономическите имигранти нископлатени професии, са напълно съвместими с чуждата култура, познават художниците й, филмите на големите й режисьори, класическите произведения на композиторите й, рок групите й, големите й писатели. До степен, в която сме свикнали това да ни изглежда нереалистично, в която предубедено не очакваме от хората, които биха работили като санитари или автомонтьори, да са чели Хесе, да са слушали Бах или гледали Антониони.
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/3cWOQJG
“И късно в живота открих тиха радост като фатална болест, откривана твърде късно:
само мъничко време остава сега за тихата радост.”
Мисля си, че то би било съвършено мото за третата, последна книга от трилогията на Иван Станков - “Имена под снега A7”, която изследва формите на човешка самота, изнесена заедно с героите му от селото (в първата книга), после от града (във втората), чак в чужбина, където ги заварваме в този етап от живота им.
Много от тези счупени, предишни хора изживяват своя момент на докосване до внезапно появила се в живота им тиха радост - представете си звука от допира на две човешки самоти, докосване така различно от сграбчването, от свойственото присвояване, от имането. Не случайно Иван Станков прекъсва повечето от тези истински приказки още по-навреме от традиционните: там, където се осъществява случайната среща, тихото, много тихото въодушевление от взаимното разпознаване, “състоянията, в които всичко отведнъж става силно”, където героите му вероятно все още ще могат (а може би не) да се порадват на тихата радост. Все под надвисналото усещане за мъничкото време, което им остава за това - в един мащаб, определян от непрестанния ход на неговата всемогъща река. Толкова, че надгробните им камъни вече са изсечени, трябва само да се добави датата отдясно. Толкова, че в скафандъра за двама въздухът е само един.
И когато писах за втората книга от поредицата (виж рецензия за “Кораби и улици” тук), споменах, че Иван Станков е човеколюбив писател, с едно вероятно старомодно, погледнато отстрани, човеколюбие, на което липсва сълзливост. Неговият човек не е идеализиран, а приютен. Приютен в писателската емпатия с всичките си топли несъвършенства, с поогладените си, а в някои случаи и не, от реката на времето ръбове - все с убеждението, че “и най-невзрачният предмет може да стане красив, ако му припишеш себе си”, не в нарцистичния, а в отстъпващия смисъл. Героите носят една (понякога неизговорена) счупеност, която едновременно ги обгръща и отделя в пашкул, но и ги прави толкова разпознаваеми.
Особено е усещането за времето в прозата на Иван Станков. Разказът като че ли все тръгва назад, опитва се да плува срещу течението. Сегашното действие е събрано, минимално, просто отправна точка за реминисценцията, срещу чийто разлив не могат да се издигнат бентове. Героите непрекъснато се връщат назад, дори много назад, в детството, в самото си начало, техните крачета побити несигурно в калта по пределите на огромната река, която - като Фотевото море, обича само живите, а мъртвите изхвърля на брега.
Миналото е като че ли единствената ясна, стабилна земя сред приливите и отливите на времето, сегашното е плаващ пясък, бъдещето е оставено недописано. А смъртта може да се живее - както се случва с Данаил, един от героите, написал годината на кончината си в подготвения за погребението му паметник много преди тя да настъпи действително. Лично за мен усещането бе, че много от героите живеят в това преддверие между живота и смъртта, а някои от тях, като Паяка, сами избират коя врата да отворят. Други, като Слави, се опитват да затворят кръга на това време - връщайки един случаен жест на безпричинна и анонимна добрина, героят сякаш споява моментите на смисъл от живеенето. Над всичко обаче тече разширената метафора на реката-живот, в която десет метра след теб няма следа, колкото и да махаш с крака.
Има много имигрантски романи, но свързаните разкази от “Имена под снега” са лишени от всички техни клишета. Разкривайки опита на героите си в чужбина, Иван Станков не е банално социален, а почти метафизичен. Тук липсв фокуса върху обичайните акценти - описания на икономически трудности, проблеми по пътя на интеграцията, ситуации на културни сблъсъци и различия. Впрочем една скоба по отношение на последното - много от героите, повечето от които работят обичайните за икономическите имигранти нископлатени професии, са напълно съвместими с чуждата култура, познават художниците й, филмите на големите й режисьори, класическите произведения на композиторите й, рок групите й, големите й писатели. До степен, в която сме свикнали това да ни изглежда нереалистично, в която предубедено не очакваме от хората, които биха работили като санитари или автомонтьори, да са чели Хесе, да са слушали Бах или гледали Антониони.
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/3cWOQJG
March 13, 2021
Любимата ми книга
Displaying 1 - 4 of 4 reviews