What do you think?
Rate this book
Възхвала на Ханс Аспергер
„Това е безспорно един от най-откровените, болезнени (но и в същото време ведри), смели, задълбочени, зрели, честни и човешки разкази за родителството, които съм чела. Казвам го без никакво преувеличение и патос.Най-общо това е историята на семейството на Златко Енев, писател и издател, живеещ от дълги години в Берлин, баща на две деца, с дъщеря аутист. Няма го така характерния героичен нюанс, нито отчаяние и самосъжаление заради тежката история. Има любов, топлота, мисъл, познания, откритост, благородство, аналитичност. Има и надежда, смирение, приемане. Има признати грешки, съвсем осъзнати и изказани, изговорени, но не за да предизвикат съчувствие или драматизъм, а за да дадат кураж и информация на хора, които преминават през това…Брилянтен език и писателски умения, увличащ и буквално грабващ разказ…И не, това не е просто разказ за аутизма, а и за любовта, самоприемането, приемането на другите, семейството, узряването, взаимността, отговорността, свободата. Разказ за живота.”
Читателски отзив от интернет
Читателски отзив от интернет
136 pages, Paperback
Published May 15, 2020
43 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 16 of 16 reviews
April 12, 2020
“Аутизъм” е дума, която предизвиква дискомфорт у повечето хора. Забелязала съм го и донякъде го разбирам - човек се притеснява от непознатото, от ситуации, в които не знае как да се държи и какво да прави, от хора, с които не знае как да общува и които се държат по неразбираем за него начин. Сякаш по естествен път идва отхвърлянето на това непознато и съзнателното странене от него.
Преди няколко години издателството, в което работя, издаде “Нещата, които трябваше да знам” - история за две сестри (едната тийнейджърка, другата малко по-голяма), едната от които е диагностицирана с аутизъм. Сюжетът на романа беше слънчев, тонът му - приятелски, а като цяло идеята на книгата, а и на това да я издадем, беше да обърнем повече внимание на аутизма, да помогнем на читателите да научат повече за него, за да го разбират по-добре и по-важното - да разбират малко повече хората от аутистичния спектър. По моя преценка книгата не постигна нищо от това. Изглежда, че на хората просто не им се четеше за момиче аутист.
Емпатията и нуждата от информираност за света, в който живеем, са неща, които всеки на теория знае, че са от витална необходимост за формирането на нормално общество. Добре, де. Защо тогава не ги подхранваме с четене, общуване и разширяване на познанията?
Преди известно време прочетох първата статия от поредицата на Златко Енев “Възхвала на Ханс Аспергер”. По онова време знаех, че синдромът е част от аутистичния спектър, но нищо повече. Бях виждала снимки на дъщеря му Леа, но за мен бяха просто снимки на момиче, което е дъщеря на мой виртуален приятел. Нямах идея, че Леа Енев е аутист, но след въпросната първа статия Златко Енев отвори широко вратата на живота си като баща за последните 20 години и ме пусна вътре. След това текстовете продължиха, а аз продължих да чета, защото бяха написани с болезнена искреност, но и казваха много. Все неща, които не знам. Все неща, които не искам да ми се наложи да прилагам на практика.
“Възхвала на Ханс Аспергер” е историята за семейство, в което се ражда невроспецифично дете. Дете, което от самото начало “не е като останалите” и има нужда от специални грижи и отношение. Дете със синдрома на Ханс Аспергер. Какво означа това? Златко Енев описва синдрома на Аспергер като по-високо функциониращия братовчед на аутизма. Проявите и формите на аутизма могат да бъдат много различни, а в книгата всичко споделено и написано е плод на личния опит на автора. А от това по-ценно няма.
Всичко от раждането на Леа до живота ѝ днес е описано спокойно, мъдро и много, много честно. Книгата не е наръчник за живот с дете с Аспергер, тъй като случаите са различни. Но със сигурност историята, която Златко Енев разказва, може да бъде безобразно полезна за всеки родител, който е изправен пред същата ситуация. Както, разбира се, и за всеки човек, който иска да научи повече. Това е откровена история. Изстрадана, премислена стотици пъти. Болезнена. Приета. Възхищавам се на топлотата, мъдростта и човечността, с която е написана книгата.
“Възхвала на Ханс Аспергер” съчетава личната история с изчерпателна и добре обяснена информация за синдрома. Това е единствената такава книга на български език. Единствената.
Докато четях, не можех да спра да се удивлявам на нещата, през които Златко Енев и бившата му съпруга Дорийн са преминали. Не само защото се изискват нечовешки количества търпение, спокойствие и сила, но и защото, за да напишеш такава книга, се изискват и емпатия, любов и социална ангажираност. Може би повечето читатели сега стоят и си мислят, че темата не ги засяга особено, обаче ще сгрешат. Това, че в семейството или приятелския си кръг нямате човек, диагностициран с Аспергер или друг тип невроспецифичност, не означава, че не трябва да знаете какво представлява. Това е като да научиш как да общуваме (поне малко) с човек, който говори друг език.
Благодарна съм на Златко Енев, че е написал тази книга. Благодарна съм, че споделя опита си по такъв начин и знам колко важна стъпка е издаването на “Възхвала на Ханс Аспергер”. Измеренията на човешката психика са безкрайни, а ние парченце по парченце събираме частите от този пъзел. Картината може би никога няма да е пълна, но това не означава да се откажем.
В борбата с безразличието и апатията най-силните оръжия са информираността и човечността. Научи повече са близкия, за да го разбираш. Аутизъм не е дума, на която да обърнем гръб.
Преди няколко години издателството, в което работя, издаде “Нещата, които трябваше да знам” - история за две сестри (едната тийнейджърка, другата малко по-голяма), едната от които е диагностицирана с аутизъм. Сюжетът на романа беше слънчев, тонът му - приятелски, а като цяло идеята на книгата, а и на това да я издадем, беше да обърнем повече внимание на аутизма, да помогнем на читателите да научат повече за него, за да го разбират по-добре и по-важното - да разбират малко повече хората от аутистичния спектър. По моя преценка книгата не постигна нищо от това. Изглежда, че на хората просто не им се четеше за момиче аутист.
Емпатията и нуждата от информираност за света, в който живеем, са неща, които всеки на теория знае, че са от витална необходимост за формирането на нормално общество. Добре, де. Защо тогава не ги подхранваме с четене, общуване и разширяване на познанията?
Преди известно време прочетох първата статия от поредицата на Златко Енев “Възхвала на Ханс Аспергер”. По онова време знаех, че синдромът е част от аутистичния спектър, но нищо повече. Бях виждала снимки на дъщеря му Леа, но за мен бяха просто снимки на момиче, което е дъщеря на мой виртуален приятел. Нямах идея, че Леа Енев е аутист, но след въпросната първа статия Златко Енев отвори широко вратата на живота си като баща за последните 20 години и ме пусна вътре. След това текстовете продължиха, а аз продължих да чета, защото бяха написани с болезнена искреност, но и казваха много. Все неща, които не знам. Все неща, които не искам да ми се наложи да прилагам на практика.
“Възхвала на Ханс Аспергер” е историята за семейство, в което се ражда невроспецифично дете. Дете, което от самото начало “не е като останалите” и има нужда от специални грижи и отношение. Дете със синдрома на Ханс Аспергер. Какво означа това? Златко Енев описва синдрома на Аспергер като по-високо функциониращия братовчед на аутизма. Проявите и формите на аутизма могат да бъдат много различни, а в книгата всичко споделено и написано е плод на личния опит на автора. А от това по-ценно няма.
Всичко от раждането на Леа до живота ѝ днес е описано спокойно, мъдро и много, много честно. Книгата не е наръчник за живот с дете с Аспергер, тъй като случаите са различни. Но със сигурност историята, която Златко Енев разказва, може да бъде безобразно полезна за всеки родител, който е изправен пред същата ситуация. Както, разбира се, и за всеки човек, който иска да научи повече. Това е откровена история. Изстрадана, премислена стотици пъти. Болезнена. Приета. Възхищавам се на топлотата, мъдростта и човечността, с която е написана книгата.
“Възхвала на Ханс Аспергер” съчетава личната история с изчерпателна и добре обяснена информация за синдрома. Това е единствената такава книга на български език. Единствената.
Докато четях, не можех да спра да се удивлявам на нещата, през които Златко Енев и бившата му съпруга Дорийн са преминали. Не само защото се изискват нечовешки количества търпение, спокойствие и сила, но и защото, за да напишеш такава книга, се изискват и емпатия, любов и социална ангажираност. Може би повечето читатели сега стоят и си мислят, че темата не ги засяга особено, обаче ще сгрешат. Това, че в семейството или приятелския си кръг нямате човек, диагностициран с Аспергер или друг тип невроспецифичност, не означава, че не трябва да знаете какво представлява. Това е като да научиш как да общуваме (поне малко) с човек, който говори друг език.
Благодарна съм на Златко Енев, че е написал тази книга. Благодарна съм, че споделя опита си по такъв начин и знам колко важна стъпка е издаването на “Възхвала на Ханс Аспергер”. Измеренията на човешката психика са безкрайни, а ние парченце по парченце събираме частите от този пъзел. Картината може би никога няма да е пълна, но това не означава да се откажем.
В борбата с безразличието и апатията най-силните оръжия са информираността и човечността. Научи повече са близкия, за да го разбираш. Аутизъм не е дума, на която да обърнем гръб.
June 3, 2020
Харесвам да чета лични истории, каквато е книгата на Златко Енев – „Възхвала на Ханс Аспергер“. Заради тяхната дълбока изстраданост, от което произтича и жестоката им откровеност. Разкази като тези показват уникалните опити с живота, а тук се засяга и една изключително важна тема – тази за аутизма.
С деца от спектъра съм се сблъсквала два пъти. В гимназията имаше момче аутист от по-долните класове. Разбира се, изглежда страшно отстрани, изглежда неразбираемо, странно. Златко Енев не крие тази страна. Момчето не беше агресивно, защото спектърът е широк, има и такива случаи. Често ходеше от клас в клас, идваше и в нашия, казваше своите си неща и излизаше. Но учителите, а и децата, винаги се отнасяха към него с разбиране. В преддипломната си педагогическа практика също имах дете от спектъра в класа. Такива деца не могат да вземат участие както другите, предполагам, че за тях се грижат специални ресурсни учители. Но е факт, че момчето се чувстваше добре сред останалите деца и те го „контролираха“, защото беше част от тяхната си групичка (всъщност един от големите диспути около децата с аутизъм е дали е по-добре те да се учат отделно от неспотипичните деца или заедно с тях). Освен това беше вежливо, поздравяваше сутрин и за довиждане, пишеше много красиво, макар и без разстояние между буквите. Споменах ли, че момчето от моето училище беше гений по химия и биология и печелеше де що има олимпиади. Така че това често са деца, които по една или друга причина, са страшно интелигентни в определени области или се справят много по-добре от невротипичните деца в дадени дейности.
„1938 година. Ханс Аспергер, виенски педиатър, изнася във Виенската университетска болница лекция, в която описва поведението на момчета, които демонстрират силни дефицити в способността за социално приспособяване, комбинирани с висока интелигентност.“
Историята на Златко Енев засяга многоаспектността на живота с аутизма. Главният „герой“ е неговата дъщеря – Леа Енев, диагностицирана като невроспецифично дете. Разхождайки ни из живота си, Енев философски, емоционално и с особен жив стил разкрива „минусите“, но и „плюсовете“ на страшната диагноза. В книгата има и чисто фактологическа част, авторът препраща към книги, които по-широко разглеждат спектъра. Аз се запознах с темата в гимназията, когато трябваше да подготвяме проекти по биология. Не помня защо се спрях на аутизма, но прочетох много неща, които ми помогнаха да разбера донякъде защо тези деца са такива. Смятам, че всеки един от нас трябва да знае поне малко за тази тема (и не само!). Енев споделя, че именно незнанието по темата е довело до това да направи множество грешки в отглеждането на Леа, за които съжалява и до ден днешен.
„Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реалии, дълбоки следи в паметта.“
„Възхвала на Ханс Аспергер“ е откровена книга за семейството – малката единица, в която се случва истинският кошмар, но и големите чудеса; за силата на майчиния и бащиния дух, за отговорността, търпението, примирението, но и безпределната любов към различния. Не знам да има друг аналог на подобно откровение за невроразнообразната диагноза на български, така че това е едно чудесно начало за запознаване с темата, която в България сякаш не е особено интересна – как се справят тези семейства, с какви средства, какво получават от държавата като помощ и т.н. Златко Енев живее и работи в Берлин и описва подробно отношението на германската държава към диагностицираните с аутизъм. Не искам да захващам някакъв спор, безсмислено е, и без това оплюхме скъпата ни родина достатъчно, а и не е това фокусът на подобна книга. Само се надявам, че всички можем да бъдем толерантни към другите (в широк смисъл), да обичаме и да се справяме с шока, който животът ни поднася понякога. Шок, от който искаме да избягаме и се проклинаме „защо на мен и защо точно сега“. Златко Енев и съпругата му успяват, само те си знаят с колко труд, сълзи, разочарования и болки са го постигнали, но огромната усмивка на Леа, която ще видите в края на книгата, доказва, че нищо не е било напразно!
„Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани, те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкия прогрес, без които той едва ли би бил толкова ефективен.“
Това и още ревюта - в блога SelfishBookworm
С деца от спектъра съм се сблъсквала два пъти. В гимназията имаше момче аутист от по-долните класове. Разбира се, изглежда страшно отстрани, изглежда неразбираемо, странно. Златко Енев не крие тази страна. Момчето не беше агресивно, защото спектърът е широк, има и такива случаи. Често ходеше от клас в клас, идваше и в нашия, казваше своите си неща и излизаше. Но учителите, а и децата, винаги се отнасяха към него с разбиране. В преддипломната си педагогическа практика също имах дете от спектъра в класа. Такива деца не могат да вземат участие както другите, предполагам, че за тях се грижат специални ресурсни учители. Но е факт, че момчето се чувстваше добре сред останалите деца и те го „контролираха“, защото беше част от тяхната си групичка (всъщност един от големите диспути около децата с аутизъм е дали е по-добре те да се учат отделно от неспотипичните деца или заедно с тях). Освен това беше вежливо, поздравяваше сутрин и за довиждане, пишеше много красиво, макар и без разстояние между буквите. Споменах ли, че момчето от моето училище беше гений по химия и биология и печелеше де що има олимпиади. Така че това често са деца, които по една или друга причина, са страшно интелигентни в определени области или се справят много по-добре от невротипичните деца в дадени дейности.
„1938 година. Ханс Аспергер, виенски педиатър, изнася във Виенската университетска болница лекция, в която описва поведението на момчета, които демонстрират силни дефицити в способността за социално приспособяване, комбинирани с висока интелигентност.“
Историята на Златко Енев засяга многоаспектността на живота с аутизма. Главният „герой“ е неговата дъщеря – Леа Енев, диагностицирана като невроспецифично дете. Разхождайки ни из живота си, Енев философски, емоционално и с особен жив стил разкрива „минусите“, но и „плюсовете“ на страшната диагноза. В книгата има и чисто фактологическа част, авторът препраща към книги, които по-широко разглеждат спектъра. Аз се запознах с темата в гимназията, когато трябваше да подготвяме проекти по биология. Не помня защо се спрях на аутизма, но прочетох много неща, които ми помогнаха да разбера донякъде защо тези деца са такива. Смятам, че всеки един от нас трябва да знае поне малко за тази тема (и не само!). Енев споделя, че именно незнанието по темата е довело до това да направи множество грешки в отглеждането на Леа, за които съжалява и до ден днешен.
„Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реалии, дълбоки следи в паметта.“
„Възхвала на Ханс Аспергер“ е откровена книга за семейството – малката единица, в която се случва истинският кошмар, но и големите чудеса; за силата на майчиния и бащиния дух, за отговорността, търпението, примирението, но и безпределната любов към различния. Не знам да има друг аналог на подобно откровение за невроразнообразната диагноза на български, така че това е едно чудесно начало за запознаване с темата, която в България сякаш не е особено интересна – как се справят тези семейства, с какви средства, какво получават от държавата като помощ и т.н. Златко Енев живее и работи в Берлин и описва подробно отношението на германската държава към диагностицираните с аутизъм. Не искам да захващам някакъв спор, безсмислено е, и без това оплюхме скъпата ни родина достатъчно, а и не е това фокусът на подобна книга. Само се надявам, че всички можем да бъдем толерантни към другите (в широк смисъл), да обичаме и да се справяме с шока, който животът ни поднася понякога. Шок, от който искаме да избягаме и се проклинаме „защо на мен и защо точно сега“. Златко Енев и съпругата му успяват, само те си знаят с колко труд, сълзи, разочарования и болки са го постигнали, но огромната усмивка на Леа, която ще видите в края на книгата, доказва, че нищо не е било напразно!
„Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани, те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкия прогрес, без които той едва ли би бил толкова ефективен.“
Това и още ревюта - в блога SelfishBookworm
Read
November 22, 2020Непознатите неща ни плашат, а различните - смущават. И това е разбираемо. Срещата с тях обаче е неизменна част от живота на всеки и вярвам, че това как ние ги приемаме в немалка степен зависи от способността на обществото да говори за тях.
Златко Енев насочва вниманието ни към една чувствителна и все още сякаш неудобна за мнозина тема - тази за аутизма и въобще живота на хората с увреждания и техните семейства. Авторът споделя искрено за дългия път на приемане и разбиране, който е трябвало да извърви. Няма да крия, че очакванията ми към книгата бяха други. В един момент се изгубих в тази история, оставяйки с усещането, че не съм аз правилния й читател. Въпреки това осъзнавам колко важна е нейната поява у нас и искрено се надявам, че примера на автора ще бъде последван и от други.
Златко Енев насочва вниманието ни към една чувствителна и все още сякаш неудобна за мнозина тема - тази за аутизма и въобще живота на хората с увреждания и техните семейства. Авторът споделя искрено за дългия път на приемане и разбиране, който е трябвало да извърви. Няма да крия, че очакванията ми към книгата бяха други. В един момент се изгубих в тази история, оставяйки с усещането, че не съм аз правилния й читател. Въпреки това осъзнавам колко важна е нейната поява у нас и искрено се надявам, че примера на автора ще бъде последван и от други.
August 20, 2023
Това е една завладяваща , силна и погълтаща те книга. Прочита в сторител е пленителен. Историята е лична, интимна и в същото врече всеобща. Колко смелост и човечност се искат , за да стигнеш до тук, да си признаеш, да си простиш. Дори за родител на невротипично дете, тук има за всеки по нещо.
January 31, 2025
Малко да оплакна окото и ума от немските работи с една суперска книга с още по-суперска корица!
Хареса ми колко беше искрен авторът за постъпките си и как след време ги осмисля и оценява. Доста е красноречиво и че прочетох книгата доста бързо, въпреки че имам матури след 3 дни. Чувствайте се подканени да я прочетете ;)
Хареса ми колко беше искрен авторът за постъпките си и как след време ги осмисля и оценява. Доста е красноречиво и че прочетох книгата доста бързо, въпреки че имам матури след 3 дни. Чувствайте се подканени да я прочетете ;)
February 22, 2025
Сладурска книжка, в която авторът е изключително искрен и истински. Без да се прави на безгрешен и перфектен.
За мен беше информативна, защото не знаех нищо за невроспецифичните деца. От тази гледна точка ми хареса, защото той пише доста увлекателно.
Давам ѝ три звезди, защото беше доста неподредена. Обърках се, защото започна с разказ за раждането на Леа, продължи последователно и после прескочи няколко години, върна се и така нататък. Това ме обърка.
За мен беше информативна, защото не знаех нищо за невроспецифичните деца. От тази гледна точка ми хареса, защото той пише доста увлекателно.
Давам ѝ три звезди, защото беше доста неподредена. Обърках се, защото започна с разказ за раждането на Леа, продължи последователно и после прескочи няколко години, върна се и така нататък. Това ме обърка.
October 27, 2020
Възможно е като поредица отделни статии тази книга да е била по-въздействаща, но аз я срещнах в цялост и ръката ми не се вдига да й сложа пет звездички.
Това е искрена книга (за което шапка свалям на г-н Енев) и е информативна по ненатрапчив начин (за което също свалям шапка); едно от най-основните й направления обаче лично за мен се проваля до голяма степен: тъй като е поредица статии, обхваната в цялост изглежда объркана, често се повтаря и историята в нея не е нито линейна, нито организирана по теми. Заради това на моменти става досадна за страничния читател, дори ако той се опитва да извлече полезна информация за себе си.
От друга страна това е много важна книга, защото абсолютно честно разглежда и трудностите, и провалите при отглеждането на невроспецифично дете. Задачата не е лесна. Не се отдава (на никого) без усилие. Не винаги успяваш дори с вложени много усилия. И следващия път, когато читателят срещне нещо... специфично... в поведението на хората около себе си, хубаво е да си го спомни, преди да сочи с пръст.
Харесах тази книга, както и посланията, които носи.
Благодаря на г-н Енев, че я е написал и на издателите му, че се появи на хартия.
Това е искрена книга (за което шапка свалям на г-н Енев) и е информативна по ненатрапчив начин (за което също свалям шапка); едно от най-основните й направления обаче лично за мен се проваля до голяма степен: тъй като е поредица статии, обхваната в цялост изглежда объркана, често се повтаря и историята в нея не е нито линейна, нито организирана по теми. Заради това на моменти става досадна за страничния читател, дори ако той се опитва да извлече полезна информация за себе си.
От друга страна това е много важна книга, защото абсолютно честно разглежда и трудностите, и провалите при отглеждането на невроспецифично дете. Задачата не е лесна. Не се отдава (на никого) без усилие. Не винаги успяваш дори с вложени много усилия. И следващия път, когато читателят срещне нещо... специфично... в поведението на хората около себе си, хубаво е да си го спомни, преди да сочи с пръст.
Харесах тази книга, както и посланията, които носи.
Благодаря на г-н Енев, че я е написал и на издателите му, че се появи на хартия.
November 15, 2022
Искрена и открита книга.
Искаше ми се да подготвя хората малко по-добре за евентуалната им среща с децата на Аспергер, но явно сама съм си виновна, че не съм обърнала внимание, че историята тук е по-скоро и най-вече лична.
Искаше ми се да подготвя хората малко по-добре за евентуалната им среща с децата на Аспергер, но явно сама съм си виновна, че не съм обърнала внимание, че историята тук е по-скоро и най-вече лична.
November 8, 2024
Различното ни плаши. Кара ни да се чувстваме некомфортно, неудобно, да не знаем какво да очакваме и как да реагираме и нормално това предизвиква у нас безброй реакции. Отвръщане на поглед, отхвърляне, критика, неразбиране, страх. Но за различното и различните трябва да се говори, трябва да ги срещаме, да ги приемаме, да ги интегрираме, защото те са част от нашата действителност и по един или друг начин част от нашето развитие и растеж.
“Възхвала на Ханс Аспергер” е една болезнено честна книга за реалността на живота с невроспецифично дете. Възхищавам се на Златко Енев и неговата смелост да разкаже откровено и без оправдания или залъгвания какво е да отглеждаш дете със синдрома на Аспергер. Енев е безкрайно критичен, но и справедлив към себе си - той отчита своите грешки, не търси оправдание, не търси разбиране, не търси прошка. Той проявява разбиране, че със знанията, които е имал, е успял да постъпи само по този начин. Съжалява, но продължава напред, с безкрайна любов и емпатия към своята дъщеря.
На Енев и жена му Дорийн им се ражда второ дете, Леа, което в първите няколко месеца изглежда като едно напълно нормално бебе. И после започват проблемите - непрестанен рев, който Енев, както той самия признава, отдава на невъзпитание и решава да превъзпита своето двумесечно бебе като го остави да плаче само. Нещо, за което съжалява, но е и болезнено искрен по-късно. Следват години на трудности, учене за този синдром, напасване, трагедия, но и много любов. Изисква се безкрайна сила, нечовешко търпение, емпатия и обич, за да се справиш с това, с което са се справили Енев и съпругата му. Дори не мога да си представя, но им се възхищавам - особено на куража на Енев да разкаже всичко това.
За радост на автора те живеят в Германия, където дъщеря му Леа, вече самостоятелна, успява да живее нормален живот в учреждение приспособено за невроспецифични хора. Тя рисува, пее, спортува, разхожда се, работи на компютър - все неща, които и ние правим. Не ми се мисли каква е реалността на такива хора в нашата мила родина - най-вероятно тежка, брутална, безсмислена.
Има голяма нужда от такива книги, за да се запознаем от близко с различното, да го проумеем, да разберем, че не е страшно и да го приемем като част от нашия живот. Ние имам нужда от хората от спектъра - много от великите откриватели са били невроспецифични (Нютон, Айнщайн). Именно защото мозъкът им работи по по-различен начин те са успели да достигнат до прозрения и открития, до които останалите хора не могат. Различно е нужно, а за нас е нужно да положим усилия да го интегрираме в обществото, колкото и да е трудно това. Тази книга е първа стъпка в правилната посока. Дано има още много такива.
“Възхвала на Ханс Аспергер” е една болезнено честна книга за реалността на живота с невроспецифично дете. Възхищавам се на Златко Енев и неговата смелост да разкаже откровено и без оправдания или залъгвания какво е да отглеждаш дете със синдрома на Аспергер. Енев е безкрайно критичен, но и справедлив към себе си - той отчита своите грешки, не търси оправдание, не търси разбиране, не търси прошка. Той проявява разбиране, че със знанията, които е имал, е успял да постъпи само по този начин. Съжалява, но продължава напред, с безкрайна любов и емпатия към своята дъщеря.
На Енев и жена му Дорийн им се ражда второ дете, Леа, което в първите няколко месеца изглежда като едно напълно нормално бебе. И после започват проблемите - непрестанен рев, който Енев, както той самия признава, отдава на невъзпитание и решава да превъзпита своето двумесечно бебе като го остави да плаче само. Нещо, за което съжалява, но е и болезнено искрен по-късно. Следват години на трудности, учене за този синдром, напасване, трагедия, но и много любов. Изисква се безкрайна сила, нечовешко търпение, емпатия и обич, за да се справиш с това, с което са се справили Енев и съпругата му. Дори не мога да си представя, но им се възхищавам - особено на куража на Енев да разкаже всичко това.
За радост на автора те живеят в Германия, където дъщеря му Леа, вече самостоятелна, успява да живее нормален живот в учреждение приспособено за невроспецифични хора. Тя рисува, пее, спортува, разхожда се, работи на компютър - все неща, които и ние правим. Не ми се мисли каква е реалността на такива хора в нашата мила родина - най-вероятно тежка, брутална, безсмислена.
Има голяма нужда от такива книги, за да се запознаем от близко с различното, да го проумеем, да разберем, че не е страшно и да го приемем като част от нашия живот. Ние имам нужда от хората от спектъра - много от великите откриватели са били невроспецифични (Нютон, Айнщайн). Именно защото мозъкът им работи по по-различен начин те са успели да достигнат до прозрения и открития, до които останалите хора не могат. Различно е нужно, а за нас е нужно да положим усилия да го интегрираме в обществото, колкото и да е трудно това. Тази книга е първа стъпка в правилната посока. Дано има още много такива.
November 7, 2020
Много полезна книга за родители и педагози.
September 30, 2021
Радва ме, че български автор се е захванал с нелеката тема "аутизъм". България има да извърви още дълъг път до опознаването, зачитането и приемането на хората с увреждания и именно подобни книги вдигат малко от завесата на непознатото, за да може обикновеният читател да има своя /може би първи/ истински досег с подобни социални групи. Само така може да се постигне приемственост. Адмирации за смелостта на господин Енев не само да засегне въпроса, но и да допусне читателя до своите най-личните и съкровени сфери - тези на семейството и на собствените мисли.
Въпреки това бих се радвала да прочета и следваща негова книга по същата тема. Би било много полезно авторът да систематизира своите съвети относно отглеждането и интеграцията на хора с увреждания, както и негови препоръки и предложения за подобряването на социалната система в България, базирани на опита и впечатленията му в Германия.
Въпреки това бих се радвала да прочета и следваща негова книга по същата тема. Би било много полезно авторът да систематизира своите съвети относно отглеждането и интеграцията на хора с увреждания, както и негови препоръки и предложения за подобряването на социалната система в България, базирани на опита и впечатленията му в Германия.
December 15, 2020
Много лична история преплетена с важни факти за аутизма,открехваща един непознат за нас свят-света през очите на едно дете аутист и живота на един родител, отглеждащ дете с аутизъм. На всички, които искат да разберат повече, и да се ограмотят по тази тема, бих препоръчала книгата. "Погледът" към "различните" ни прави хора, но тяхното разбиране и приемане още повече. Радвам се, че я прочетох, защото доколкото ми е известно, книгите на подобна тематика на нашия пазар не са много. Адмирации към издателство "Колибри"! "Далечна светлина" на Софи Лагуна,издадена от "Еднорог", е също книга засягаща децата от аутистичния спектър, но без никъде в книгата директно да бъде назовано или класифицирано от самата авторка това заболяване.
November 1, 2024
Уау, изключителна книга - сурова, честна, трогателна, вълнуваща, заземяваща, окриляваща... Какво е да си баща на дете с аутизъм, да не знаеш как да се справиш с него, но да вложиш цялата си енергия, внимание и любов, за да се научиш? Самият Златко Енев е в спектъра, което прави нещата още по-специфични. Но бях впечатлена от прозренията в разказа, от себенадмогата и жертвата... Имаше един момент, когато той се обръща към Бог и моли за МИЛОСТ. Вряза се в паметта ми и остави следа. Понякога човек губи сили и се осланя на Силата. Много, много препоръчвам!
June 12, 2021
Интересна тематика, за огромните трудности на родителите на невроспецифични деца да достигнат до техния свят, да се впишат, да разберат, да обикнат различното от всичко познато им. За трудностите създавани и от предразсъдъците на обществото през отминалия век.
September 21, 2020
Коментар за книгата - https://zworld89.blogspot.com/2020/09...
October 14, 2021
Много човешка история.
Автобиографично case study, написано ретроспективно. Може да бъде образователно за широката публика.
Автобиографично case study, написано ретроспективно. Може да бъде образователно за широката публика.
Displaying 1 - 16 of 16 reviews