"Сборникът „Когато великани ходеха по земята“ въвлича неусетно читателя в един свят, населен със странни персонажи и причудливи видения, които обаче са здраво стегнати в повествователна логика и в своите вътрешни принципи на изграждане. Така ярките цветове на фантазията, стремително пробягващи понякога към поетическите внушения, понякога към абсурдното, а понякога към притчата, се поместват във внушителен по своята подредба просторен дом, в който всяка причудливост си има стая и отчетливо присъствие. С тази книга Мартин Касабов навлиза в литературата като нов майстор на разказването – убедителен и увлекателен." Борис Минков
Стана му тежко, спря и погледна към луната, изгряла преди хиляди години в застоя на човешката цивилизация, когато децата не са играли на жмичка, а са тичали с бързоноги кентаври, докато тя е насочвала с ветровете си мислите им и е нашепвала, че всичко е преходно; и движението на ремъците, и движението на пламъците, и движението на голите бедра под кожите няма да прекратят магията, покрила земята като воала на вълшебник. И единствено в любовта ще останат незасегнати вселената и обгърнатата в нея коруба на смисъла.
Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“ и „Култура“ и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост. Автор на дебютния сборник „Когато великани ходеха по земята“, както и на романа „Момчето, което завърза Луната за Земята“.
Това е проза, която се движи между въздушните течения на междублоковото пространство; надзърта в жилищата след края на работния ден, провира се между джуджешките хралупки, застива в спрелите моменти на заглеждане някъде отвъд ежедневието, смее се на екзистенциални смут и танцува с него. Лишена от претенция за възвишеност, сякаш се опитва да остане максимално близо до „обикновения човек“, до този, който няма амбици за интелектуално или духовно превъзходство; и сякаш се опитва да върне представата, противно на съвременните идеологически течения, че искрящата отличителна индивидуалност не е задължителна, за да бъде животът необикновен.
Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. Ситуациите, местата и характерите в тези четиридесетина текста се състезават да бъдат „по-инакви“, по-самонадеяни и, може би, по-рискови, ако човек търси нещо коренно различно в литературата. Тук бих избягал от всякакви сравнения, защото това едва ли ще е от полза за разбирането на разказите. (Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Разказите от сборника „Когато великани ходеха по земята“ са вход към паралелен свят, където ексцентрични герои обитават причудливи места и попадат в сюрреалистични ситуации. Мартин Касабов отлично комбинира великолепен хумор с несантиментална чувствителност и нежно, но решително влиза под кожата. В неговите истории няма размишления по проблемите на милениалите или коментар върху прехода. Контекстуалната конкретика не го занимава и това е един от най-интересните аспекти на дебютния му труд. Сюжетите са безвремеви и никога не можеш да си сигурен точно в коя епоха те е отвел. Героите му са леко объркани, но търсещи и вътрешно-душевните им процеси са колкото лични, толкова и универсални. Опитайте да почетете на глас поне няколко от разказите на Мартин, защото така най-пълно ще изпитате красотата на езика му.
Елегантно разписан магически реализъм, а на няколко места и сюрреализъм, който в добрите си моменти обитава, по смислен начин, лиминални пространства или директно конструира реалност, която да прелее в нашата. Сумарно, това важи за около стотина страници, и те са отлични. Уви, влачи след себе си още поне толкова недообмислени тематични упражнения, които редуцират странното до път към разни тривиални прозрения. Със сигурност обаче загатва доста потенциал.
Копеле, топ тоалетна книга си направил. Разказите са с перфекта дължина за едно тропкане, някои са малко по-дълги и на няколко сядания(pun intended) се четат. Не мога да си представя по подходящо място за твоята книга освен нужника, в перфекта симбиоза са. Затова ми отне и толкова време да я прочета ама си струваше.
Доста нестандартно перо за родната литература. Увлекателен, красив език, без претенция и без фукня. Гъделичкащи сюжети в светове на ръба на реалното и магичното, в които хора, привички и технологии се сливат така, че ти става непосилно да се ориентираш в коя епоха и в коя точка на Земята се намираш, но всичко си звучи точно на мястото. Като цяло обаче ми липсваше посока и завършеност в много от разказите. Което твърде вероятно е мой собствен проблем, а вероятно и проблем на момента на четене.
“Чудесно – каза си той, – един безумно тъп свят, съставен от скали и пясък. Седна и остави вятъра да разроши косите му. Вечерта наближаваше и прохладата на чистия въздух го ободри. Погледна отново към полето и си представи древните великани, които някога са ходили там. Не знаеше откъде идва този образ, но беше ясен, като спомен от детството. Те са ходели тук – каза си, воювали са с боговете и са загубили, а пръстта под краката ми е тяхната душа. Взе в ръка малко пясък и го пусна на вятъра. Не искаше да се събужда, не искаше да вижда дивана и разхвърляната си стая, предпочиташе това място в миналото му, където е имало чудеса, шатри на търговци, викове и звук от тичащи деца, имало е камили и коне, кладенци и страховити оръжия – лъкове, стрели, щитове и шлемове, и спокойствието на вечерното зарево е нашепвало, че можеш да станеш, какъвто пожелаеш.”