Ето с тази книга Люси Елеазар достига отново онова съвършенство, което усетих в "Срещу вълните" (или може би обратното, тъй като тази е писана първа). Просто тук намерих онези чувства, които ме изпълваха при "Срещу вълните" и които не успях да открия в другите й книги.
Тук една автомобилна катастрофа (Слава богу, лека) предопределя съдбите на двамата главни герои Силвия и Игнат. Само, че има една уловка - техният сблъсък буквален и преносен вече е предсказан, но никой не вярва в предопределението на съдбата.
Силвия сама отглежда сина си, макар момчето да има баща, но той е егоистично к*пеле, което я изнудва за пари по всички възможни начини. Игнат пък е намерил най-подходящата жена за него - такава, която не чака обвързване и сватбени камбани и не иска деца - това го устройва чудесно. Но... съдбата им вече е предопределена и двамата откриват, че това, което са мислили, че искат всъщност не е това, което наистина искат.
Много емоционално разказана история, която не веднъж ме накара да притая дъх докато разбера какво ще се случи. Силвия, макар че е самоотвержена и борбена майка, много наивно се поддава на манипулациите на бившия си - там определено ме дразнеше как му вярва и сляпо му се подчинява. Радвах се, когато той получи заслуженото си, макар че леко се размина. Игнат е мъж на място, сериозен, достолепен, в разцвета на силите си, но и той се оставя на интригите да го заслепят. И все пак двамата намират път един към друг.
Единственото, което откривам като закономерност във всички книги на Елеазар и което изключително много ме ядосва е, че винаги двамата главни герои се оставят да вярват на нещо, което са си наумили за другия и изведнъж решават едностранно да прекратят връзка, да спрат да вдигат телефона, да бягат и да се крият, вместо да поговорят с другия и да изяснят недоразумението. Да, това придава пикантен отблясък, но не е необходимо толкова да се преиграва с този прийом.
Иначе със сигурност книгата е много хубава, емоционална и задушевна. 5*