Изгубени вещи

by Алберт Бенбасат, Стефан Касъров (Illustrator)

В сборника „Изгубени вещи“ по необичаен начин се разказва за наглед обичайни неща. Излезлите от употреба предмети (ютията на въглища, пишещата машина, пощенската картичка, старата книга), които мнозина са изхвърлили на боклука, крият много истории. Смесвайки автобиографичното, приказното и гротесковото, авторът ги е дарил с втори живот и те стават част от човешките биографии, участват в тях както в делнични, така и в гранични, понякога съдбоносни моменти. Уж дребни – смешни и тъжни, – случайно завърнали се в паметта, историите на „изгубените вещи“ и на хората от градската маргиналия се разгръщат на фона на обществените промени и се нанизват в поредица от сюжети с екзистенциални послания, скрити дълбоко отвъд думите.

264 pages, Paperback

Published May 20, 2020

About the author

Литературен критик и историк; доцент във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ "Св. Климент Охридски". Чете лекции във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Завеждащ редакция в издателството на СУ (1986-1991) и (1995-2000). Издател и редактор на списание и библиотека "Критика" (от 1999).
Автор, редактор и съставител на множество книги.

Reviews

[Деница Райкова]

Алберт Бенбасат - "Изгубени вещи", изд. "Колибри" 2020

С тази книга приключва днес вечерта ми.
Имам една малка история с нея. "Набелязах" си я преди известно време. Кой знае защо обаче, не я купих веднага. Няма значение защо - просто отложих. И няколко дни по-късно, когато реших д го направя, влязох в книжарницата, и... не я видях. Бях сигурна, че тази книга ще ме чака. Нея обаче я нямаше. Сигурно си беше тръгнала с някой друг... хванах се, че мисля кой може да я е купил, в нашия град, където се купуват повече по-други книги книги. Не такива носталгични четива. И точно се канех да попитам дали все пак... и в този миг я видях. Не си беше тръгнала. Там си беше - само че се беше спотаила и сигурно ме чакаше да я намеря. Като изгубена вещ...
АА тя, тази книга, "Изгубени вещи", е толкова прекрасна, толкова човешка, толкова "мое" четиво. Едновременно тъжна и весела /повече първото/, добра /като усещане, което оставя - аз не съм критик и рядко използвам думата "добра" в литературно-критическия й смисъл./ Толкова.. уютна книга. Книга за изгубените вещи, да - но и за изгубените хора, изгубените чувства, изгубената история. Не, не онази итория от учебниците. А историята, която може да ни бъде разказана от всеки предмет, всеки човек, всяко място. Историята, която всеки от нас може сам да си "сглоби", четейки стара пожълтяла пощенка картичка. А дори и самата картичка - просто като предмет. Колко време ще мине, преди да си отиде и последният човек, който помни пощенските картички? Кой ще помни след още няккоя и друга година уличните теелефони? Грамофонните плочи може и да се помнят по-дълго - като че ли там има някакво "възраждане", някаква мода може би. Докато четях едноименната първа част от книгата, се улових, че се опитвам да пресметна колко и кои от точно тези вещи са били част от собствения ми живот. И че ги броя, сякаш всеки от тях е реликва, спасеение, котва. Преброявах ги и започвах пак. Ютията на въглища - мама пазеше една такава. Не я използвахме вече, но тя служеше за украса - вътре се слагаше китка сухи цветя. Бюлетинът за нивото на река Дунав - доскоро помнех реда, в който се изреждаха имената на градовете. Уличният телеефон - винаг, навсякъде, тези телефони "гълтаха" монетите. А за един от последните ми разговори по такъв телефон, през зимата на 1996, непознат човек ми даде монета... просто защото можеше, а аз нямах. Пощенските картички - освен че ги получавах, ги и събирах - сигурно мнозина помнят тази мода. Няколко такива колекции си заминаха, последната - само преди няколко месеца. Пишещата машина - през годините смених две и още ми е мъчно за първата...
Но ако частта, посветена на вещите, може на моменти да е забавна, другите две са по-скоро тъжни - защото вещите може и да бъдат запазени, но хората си отиват безвъзвратно. Ако изгубиш вещ, може да я намериш отново. А много от хората, споменати тук, вече "живеят" само на страниците на тази книига.
Последната част - "Джуджета и великани" - е носталгична, но и пъстра. Хроника на спомени, приятелства, преживявания. Равносметка. И все пак, тя не е горчиво-тъжна. Уютна е, тола е, каквато е и цялата книга.
Много харесах тази ккнига. И със сигурност ще я препрочитам често. Просто така, когато искам нещо познато и топло.

[Ренета Кирова · Rating 3 out of 5]

„Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат е книга с разкази, които съдържат биографични елементи и спомени. Някои навяват носталгия, други замислят, имаше приказни истории, сънища и разговори с вече починали приятели. Авторът разказва за нашата действителност преди демокрацията, но и след нея. Като цяло преобладаваше тъжното чувство на нещо, което го е имало, но вече го няма. Сигурно заради това е и заглавието на книгата.
Много житейски истории и човешки трагедии са побрани в кратките разкази. Имаше и няколко разказа за книги и писатели, за внучката на автора, за еврейския му произхода, за неговото детство и приятелите му.

[Emanuella · Rating 4 out of 5]

Винаги съм си мислела, че би било добре да бъдат документирани някои неща, които вече са изчезнали или са на изчезване - за нас, за идните поколения, за спомен. Хора, места и вещи от миналото - любими и не толкова любими детайли от онези времена... Открих, че познавам някои от героите в книгата ;)
Имам добри спомени от студентските години, когато Бенбасат ни преподаваше. Тогава се съгласи да ми е ръководител на дипломната работа, която беше на странна тема - за издателството, където по това време работех... Може би с носталгията по хубавите неща от отминалите години я оценявам, но ми хареса.

[Йоана · Rating 2 out of 5]

50% DNF. За съжаление има и такива книги, с които просто не се разбираме. Отдавна исках да я прочета, а се оказа разочарование. За мен тези изгубени вещи, за които с нетърпение исках да прочета повече са само споменати, за да може автора да разказва за собствения си живот, което мен не ме вълнува.

[Антония Апостолова · Rating 3 out of 5]

Станал съм вехтошар на спомени, възстановявам изгубените стари вещи, пише Алберт Бенбасат.

Сборникът му с разкази “Изгубени вещи” (изд. Колибри, 2020) ни връща за кратко - осветявайки ги с мътното фенерче на паметта - към вещи и хора от едно минало, в които ние, читателите му, отдавна или дори изобщо не сме живели. Още повече, че авторът често се обръща към един въображаем “млади читателю” - жест, характерен за много от големите разказвачи на неговото и по-предишното поколение, които един по един ни оставиха своите мемоари. Жест на старомодно и уютно приобщаване и близост с едно следващо поколение, което - подобно на внучката му Ани, една от героините в разказите - ще бъде мост, който ще пренесе към бъдещето оцелелите в истории спомени на дядо си.

Уви, с предметите и реалностите, които в младостта са символизирали “стабилността на света, в който живеех, неговата подреденост, непоклатимост, вечност”, но които вече не са част от ежедневието ни, неизбежно са си тръгнали и много характерни действия, преживявания, емоции и настроения, както и цял един език от познати за съвременниците им изрази. И физическо, и емоционално преживяване е да пъхнеш пръст и да въртиш телефонна шайба, сякаш въртиш цялото земно кълбо, ловко да улавяш ентропията на живота с бримколовка, да държиш съседите будни с тракането на пишещата машина, подковаваща мислите ти.

Първият цикъл от сборника е посветен именно на такива уж веществени неща: ютията на въглища, часовника с кукувичка, пощенските картички, писеца, бюлетина за нивото на река Дунав, запазените в шкафа шестолъчки и т.н. Вещите са протагонисти и около всяка от тях авторът разказва истории, които - със скоростта на стара грамофонна плоча на 78 оборота - ни връщат в класната стая, в университета, в стария бит на апартаментите, при първите любови и по купоните, в старите фото и кино салони. Само по една неизвестно от кого и до кого писана картичка, оцеляла при букинистите и спасена от него, Бенбасат реконструира цяла житейска история на отдавна отишли си хора.

Книгата е и своеобразна интимна история на следвоенна и социалистическа София, с нейните преименувани улици, с нейните вехти кино салони, с малките магазинчета и съборените вече сгради, но и на София от Прехода, с нейните кръчми, унили улици, първи клек-шопове, обеднели и изпаднали интелигенти. И най-вече с пространството около площад “Славейков” и “Солунска”, с неговите продавачи на стари книги и вещи, където разказвачът често се отбива в търсене на отломки от минало, което да съхрани - дали под формата на ранена книга, часовник със замлъкнала кукувичка или счупен писец.
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/3p65V6j

[Evo Galanov · Rating 5 out of 5]

Супер е, но ми беше малко трудно да чета на места - не знам защо. Не е лоша със сигурност.

[Panayot Panayotov · Rating 3 out of 5]

Добър замисъл, леко хаотично представяне, но като цяло останах с положително усещане след края на книгата. Препоръчвам на всички изпитващия лека носталгия и тъга по отдавна отминали времена и нрави.