What do you think?
Rate this book
Пладне за света Насташа
220 pages, Unknown Binding
Published January 1, 1988
11 people want to read
About the author
Иван Мариновски
9 books3 followersИван Мариновски е роден в град Запорожие, днес Украйна. Майка му е украинка, а баща му - българин. Завършил е руска филология в СУ „Климент Охридски“. Работил е като учител в Троян и като журналист във в. „Кремиковски металург“ и в Редакцията на селскостопанските списания. Автор е на сценарии за документални филми и радиопредавания. Той е създател на популярния през осемдесетте години радиогерой Маймунката Шико в един оригинален и весел радиосериал.
Написал е и историческия роман „Пладне за света Насташа“. Според Огнян Сапарев, това произведение, останало без полагащото му се внимание от страна на литературната критика у нас, е ярко явление в тогавашната ни литература, със своята динамика на събитията, с човешката си история, както и експресията на повествованието.
Умира през 1997 г.
Биография в БГ-Фантастика.
Написал е и историческия роман „Пладне за света Насташа“. Според Огнян Сапарев, това произведение, останало без полагащото му се внимание от страна на литературната критика у нас, е ярко явление в тогавашната ни литература, със своята динамика на събитията, с човешката си история, както и експресията на повествованието.
Умира през 1997 г.
Биография в БГ-Фантастика.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 2 of 2 reviews
July 6, 2020
Добре си спомням какъв шум се вдигна около новото издание на забравения и преоткрит случайно шедьовър Калуня-каля. Прочетох го, харесах го доволно, без да изпадам чак в телешкия възторг на масите – майсторски написан роман, факт, но о- у-а, айде малко по-сериозно… Сега обаче, затворил последната страница на „Пладне за света Насташа“ стоя като ударен с чук и се питам колко още такива великолепни творения лежат потънали в прах и забрава на дъното на антикварните кашони на най-безмилостния търгаш - Времето…
Никога нямаше да чуя за тази книга ако не бяха фейсбук постовете на Петър Станимиров – добър приятел на покойния вече автор и илюстратор на изданието. В глобалното пространство информацията за Иван Мариновски се свежда до една-две кратки статии и шепа постове, основно във форумите за БГ-фантастика, а гугъл-съвпаденията за въпросния роман са единствено и само линкове към Книжен пазар, където все още е откриваем за жълти стотинки, и откъдето си го набавих и аз.
Няма да крия, първите петнайсетина страници почти успяха да ме откажат. Трябваше ми известно време да се нагодя към стила – бързо се изгубих в разточителните изречения, а странният похват - разказ от първо лице, вместен в разказ от първо лице - използван в началото съвсем обърка нещата... Ама нали съм упорито копеле, пък и не вярвах Пепи Станимиров да е хвърлял хвалбите си нахалост, продължих да чета и много скоро магията се случи.
„Пладне за света Насташа“ се оказа необикновен исторически роман. Иван Мариновски, пренебрегнал сухата академична фактология, работеше с архетипи и митологеми, въздействащи сякаш на подсъзнателно ниво. Махалата Велянското, можеше да се намира във всяко едно произволно кътче на непокорния ни Балкан, а населяващите я герои спокойно биха могли да останат неименувани, без това по никакъв начин да се отрази върху криволиците на сюжета. Майката-билкарка, страховитият комита, агата-чифликчия, попът… и, разбира се, зографът, водещ разказа от първо лице, през чиито очи преминаваха бурните десетилетия от Гръцката война за независимост до Руско-турската война от 1977/78. Авторът, интимно слял се с гласа на героя си-хроникьор, рисуваше пейзажи и потрети, езикът му бе обаятелно-оригинален и често правеше странни смислови връзки до степен на свръхестествена перцепция - думите придобиваха плътност можеха да се уловят, помиришат… Спирам... няма как да пресъздам изпитаното по време на четенето… Ето ви няколко кратки цитата, набързо и произволно избрани, за да добиете все пак бегла представа:
„… така я бях видял предишния ден, когато протегна крак да нагази в реката и бързеят ѝ обу прозрачен чорап първо до глезена, после до коляното…“
„… но в една кръчма имах късмета да налетя на някакво човече, дрипаво не толкоз в дрехите, колкото в лицето, макар че и в дрехите му личеше всичкият разкош на наследствената беднота…“
„Росена плачеше, ала Росена не плачеше като другите, Росена дъвчеше кълчища и плюеше мокри конци и връвчици в престилката си, струваше ми се, че тия конци и връвчици съшиват всичкия въздух в стаята и той не може да помръдне; когато престилката ѝ се напълни с кълчищни сълзи, Росена ме погледна с ясни очи.“
Безапелационна петорка. И задължително четиво за почитателите на "Калуна-каля" и Възвишение.
Никога нямаше да чуя за тази книга ако не бяха фейсбук постовете на Петър Станимиров – добър приятел на покойния вече автор и илюстратор на изданието. В глобалното пространство информацията за Иван Мариновски се свежда до една-две кратки статии и шепа постове, основно във форумите за БГ-фантастика, а гугъл-съвпаденията за въпросния роман са единствено и само линкове към Книжен пазар, където все още е откриваем за жълти стотинки, и откъдето си го набавих и аз.
Няма да крия, първите петнайсетина страници почти успяха да ме откажат. Трябваше ми известно време да се нагодя към стила – бързо се изгубих в разточителните изречения, а странният похват - разказ от първо лице, вместен в разказ от първо лице - използван в началото съвсем обърка нещата... Ама нали съм упорито копеле, пък и не вярвах Пепи Станимиров да е хвърлял хвалбите си нахалост, продължих да чета и много скоро магията се случи.
„Пладне за света Насташа“ се оказа необикновен исторически роман. Иван Мариновски, пренебрегнал сухата академична фактология, работеше с архетипи и митологеми, въздействащи сякаш на подсъзнателно ниво. Махалата Велянското, можеше да се намира във всяко едно произволно кътче на непокорния ни Балкан, а населяващите я герои спокойно биха могли да останат неименувани, без това по никакъв начин да се отрази върху криволиците на сюжета. Майката-билкарка, страховитият комита, агата-чифликчия, попът… и, разбира се, зографът, водещ разказа от първо лице, през чиито очи преминаваха бурните десетилетия от Гръцката война за независимост до Руско-турската война от 1977/78. Авторът, интимно слял се с гласа на героя си-хроникьор, рисуваше пейзажи и потрети, езикът му бе обаятелно-оригинален и често правеше странни смислови връзки до степен на свръхестествена перцепция - думите придобиваха плътност можеха да се уловят, помиришат… Спирам... няма как да пресъздам изпитаното по време на четенето… Ето ви няколко кратки цитата, набързо и произволно избрани, за да добиете все пак бегла представа:
„… така я бях видял предишния ден, когато протегна крак да нагази в реката и бързеят ѝ обу прозрачен чорап първо до глезена, после до коляното…“
„… но в една кръчма имах късмета да налетя на някакво човече, дрипаво не толкоз в дрехите, колкото в лицето, макар че и в дрехите му личеше всичкият разкош на наследствената беднота…“
„Росена плачеше, ала Росена не плачеше като другите, Росена дъвчеше кълчища и плюеше мокри конци и връвчици в престилката си, струваше ми се, че тия конци и връвчици съшиват всичкия въздух в стаята и той не може да помръдне; когато престилката ѝ се напълни с кълчищни сълзи, Росена ме погледна с ясни очи.“
Безапелационна петорка. И задължително четиво за почитателите на "Калуна-каля" и Възвишение.
July 22, 2021
Изключителна!
Displaying 1 - 2 of 2 reviews