Този сборник най-малко ми хареса от четирите прочетени досега. Ето в такъв ред приблизително са всичките за мен (предстои ми петият).
„Асамтой“
„Момичето на хладилника“
„Изведнъж на вратата се чука“
„Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“
Малко е странно странични неща да са ми любими от тази книга, но бях приятно изненада.
- откакто „познавам“ Етгар Керет, се питам какво мисли прелюбимият ми Амос Оз за разказите на Етгар.
„Разказите на Етгар Керет са свирепи, забавни, пълни с енергия и въображение – и в същото време често са дълбоки, трагични и силно разтърсващи.“ (на задната корица)
- думата на прелюбимия ми Салман Рушди тежи като олово, но няколко пъти се е случвало да похвали книги, които не харесвам особено. Сега съвпадение.
„Блестящ писател… напълно различен от всичко, което познавам. Гласът на следващото поколение.“
- още на 13 стр. се почувствах от една кръвна група със самия Керет, щом се споменава „моят“ Кийт Джарет, дори да е в половин изречение…
„Ще пуснат диск на Кийт Джарет и всички ще слушат; ще сложат плоча и никой няма да се натъжи.“
Все пак ми се струва, че това е „най-дарк“ книгата на Керет (не че по принцип изобщо не харесвам такива). Казарми, оръжия, побоища, убийства, изтрещявания, самоубийства, младежка изгубеност, Ад, Мосад… Изглежда искам повече „добряшки“ разкази като в другите сборници, а от тук - като „Щуро лепило“, „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“, „Честит рожден ден“. Нежно-горчиво-фантазийните като „Нищо“, „Ярки цветове“, „Хранителната стойност на сънищата“ също ми допадат (последният само ми беше някак познат). Харесаха ми и „Тротоари“, „Митология“, „Нощта, в която автобусите умряха“, „Тръби“, „Нечовеци“, „Гъливер на исландски“.
„- Шоши, извинявай, че те нарекох лъжец. Наистина имало такива зайци. И че те убих извинявай.
- Не се коси – рече Шоши. – То всички изтрещяхме.
Меир продължаваше да трепери.“
Този път не ми беше забавно както с другите сборници. И тъжното не ми беше приятно, както парадоксално ми се случваше с другите книги на Керет. В тях дори на стряскащите истории пак ми беше уютно по някакъв начин. Сега усещах като плашещ трион чувството от десетилетията немир по тези земи, концентрираната беизходица с марка „Близък Изток“. Не е изненадващо, след като в интервю с Керет чух приблизително следното:
„Тук почти всеки е убивал някого или някой от семейството му е бил убит.“
А буквално в книгата ето как стоят нещата (дано не прозвучи едностранчиво и фанатично този откъс, ще кажа детинското – Керет не е такъв човек. ;) И отново отбелязвам българската „дясна ръка“ на Керет - Милена Варзоновцева).
„- Не съм параноясал. Не схващаш ли? Тия всичките са араби.
- И какво като са араби? – попитах аз.
- Как „какво“? Не знам. Араби, самоубийства – това не те ли психясва, поне малко? А ако разберат, че сме израелци?
- Ами сигурно пак ще ни убият. Ни се ли сещаш, че им е през оная работа какви сме. Те са мъртви. Ние сме мъртви. Финита ла комедия.
- Не знам – измърмори Гелфанд. – Не обичам араби. Не е заради политиката. Нещо етническо е.
- Абе, Узи, не си ли и без това достатъчно прецакан, че да бъдеш и расист?
- Не съм расист – смути се Гелфанд. – Аз просто… Знаеш ли какво? Може и наистина да съм малко расист. Но само малко.“