What do you think?
Rate this book
Сянка
31, 30, 29, 28… дните, които отдалечават от живота и доближават до смъртта. Един месец, посветен на прощаването със света по единствения възможен начин – чрез хладнокръвната му дисекция. Един мъж, който не вижда светлина пред себе си, но чрез своята сянка получава шанс за изкупление. Или поне за последна сделка с Бог.
„Решението за самоубийство никога не е спонтанно и се предхожда от страх и колебания, но след това на тяхно място идват твърдата воля и непоклатимата решителност, които са насочени към подготовка на детайлите по самия суициден акт и нямат за цел изследователско проследяване на последователността, довела до него. Аз целя да я проследя.”
Художник на корица: Дамян Дамянов
„Решението за самоубийство никога не е спонтанно и се предхожда от страх и колебания, но след това на тяхно място идват твърдата воля и непоклатимата решителност, които са насочени към подготовка на детайлите по самия суициден акт и нямат за цел изследователско проследяване на последователността, довела до него. Аз целя да я проследя.”
Художник на корица: Дамян Дамянов
- GenresBulgarian Literature
204 pages, Paperback
Published January 1, 2020
4 people are currently reading
29 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 20 of 20 reviews
December 14, 2021
Трябва страшно много да не си чел и ужасно много да не си живял и видял за да ти хареса тази книга. На моменти малко ми стана мъчно за искрената самовлюбеност, претенция и тотално неадеквтно отношение на автора към света, хората и живота, а най-много към себе си. От онези, които тинейджърският им бунт, в който обаче има романтиката на младоста, е станал сприхав чичовски комплекс. Обаче всичко е представено като че сякаш той е над нещата - всичко знае и разбира - от музика и кучета и спорт, до Шопенхауер, Ницше, здравословно хранене и тотално отричане на всички земни страсти - нещата са казани като закони и правила в селфхелп книга, а който не харесва това е глупав.
Надменно писане, характерно за тотална комплексарщина. Отделно не разбирам опита за накъдряне и усложняване на фрази, които не казват нищо, май е опит за нещо поетично, ама изглежда като забравено от редактор. Слушах я на забързано на макс, за да успея до края. Ами не, не става.
Втората звездичка е за обичта на автора към кучетата и най-вече към тези в беда. Би било чудесно ако спре да пише и помага повече на животните, ама знам, че такова щастие няма да се случи. От маниера на писане ми е ясно, че се харесва и няма да спре. А българското книгоиздаване, е неспособно да ни отърве от подобни неща.
Надменно писане, характерно за тотална комплексарщина. Отделно не разбирам опита за накъдряне и усложняване на фрази, които не казват нищо, май е опит за нещо поетично, ама изглежда като забравено от редактор. Слушах я на забързано на макс, за да успея до края. Ами не, не става.
Втората звездичка е за обичта на автора към кучетата и най-вече към тези в беда. Би било чудесно ако спре да пише и помага повече на животните, ама знам, че такова щастие няма да се случи. От маниера на писане ми е ясно, че се харесва и няма да спре. А българското книгоиздаване, е неспособно да ни отърве от подобни неща.
December 14, 2021
Текстът на Васил Панайотов е от онези текстове, които не бива да се приемат буквално, защото почти сигурно ще ни подведат, а трябва да се вниква отвъд привидно декларираното в тях. И не, героят въобще няма да ни стане по-симпатичен, но поне ще сме се опитали да си обясним действителната му мотивация. Четейки нравоучително есеизирания дневник на кандидат самоубиеца първосигнално ще отсечем бахти колосалния мрънкалник, бахти чекиджията, бахти... бахти... бахти... Ала навлизайки в епистоларния му монолог може пък да ни светне лампичката: тоя пич няма начин да е социопат по рождение. Действията му съвсем не са хладнокръвни и методични, от време на време дори откровено си противоречи. Фактът, че все пак долавяме следи от някакъв личен морален кодекс (саморазправата със самозабравилия се комшия), фактът, че е способен да се привърже към живо същество, пък било то и куче... всичко това идва да ни загатне, че зад настоящата история на завършения мизантроп се крият много неразказани, или само бегло щриховани факти от ранната му биография - ненавременната смърт на бащата, решението на майката да изостави децата си, животът с бабата и дядото, и пр., и пр. И тогава следва да се запитаме, е ли текстът наистина дневник на отегчен от живота циник, или всъщност е завоалиран отчаян писък за помощ на човек, получил лош житейски старт, човек, неистово търсещ любовта, макар и никога да не е вярвал в нея...
August 4, 2021
Дневникът на един мизантроп.
Слушах тази книга и през цялото време останах на кантар - има ли смисъл от един такъв дневник, доколкото не допринася, а по-скоро обобщава съществуващи масови наблюдения.
Така "на кантар" си останах до края. Хем може и да се намери полезност в обобщаването на всичко мизантропско по нашата си специфична географска шир, хем може и да не се намери.
Цялото това упражнение, по разсъжденията, които сега се опитвам да представя, може и да звучат като екперимента с котката на Шрьодингер - точно така си е. Зависи от гледната точка на наблюдателя. Дали виждате котката или не я виждате.
А иначе, описаното в "Сянка" мисля всички сме го виждали - пороците на обществото и на индивида конкретно. От консумеризма - до всяка форма на повърхносност.
Виж, за какво бяха упражненията на гърба на Гала от Кафе - недоумявам. С по-добър успех можеше да илюстрира идеята с прототип, но може би, за да предизвика известност на текста, се прибягва до реална личност. Това не съм сигурен колко е почтено, без да влизам в ролята на адвокат или моралист. Просто ми се стори странно. Както и да е, дребен акцент е.
Като цяло - книгата по-скоро има своето място. Особено, ако Ви свари в някоя от темите си да не сте размишлявали специално - ще Ви даде повод. За себе си лично не намерих нови теми и възгледи или такива, които да променят кръгозора. Не ми попречи мрънкачеството на главния герой, а липсата на нови и по-интересни опорни точки на мрънкане.
Слушах тази книга и през цялото време останах на кантар - има ли смисъл от един такъв дневник, доколкото не допринася, а по-скоро обобщава съществуващи масови наблюдения.
Така "на кантар" си останах до края. Хем може и да се намери полезност в обобщаването на всичко мизантропско по нашата си специфична географска шир, хем може и да не се намери.
Цялото това упражнение, по разсъжденията, които сега се опитвам да представя, може и да звучат като екперимента с котката на Шрьодингер - точно така си е. Зависи от гледната точка на наблюдателя. Дали виждате котката или не я виждате.
А иначе, описаното в "Сянка" мисля всички сме го виждали - пороците на обществото и на индивида конкретно. От консумеризма - до всяка форма на повърхносност.
Виж, за какво бяха упражненията на гърба на Гала от Кафе - недоумявам. С по-добър успех можеше да илюстрира идеята с прототип, но може би, за да предизвика известност на текста, се прибягва до реална личност. Това не съм сигурен колко е почтено, без да влизам в ролята на адвокат или моралист. Просто ми се стори странно. Както и да е, дребен акцент е.
Като цяло - книгата по-скоро има своето място. Особено, ако Ви свари в някоя от темите си да не сте размишлявали специално - ще Ви даде повод. За себе си лично не намерих нови теми и възгледи или такива, които да променят кръгозора. Не ми попречи мрънкачеството на главния герой, а липсата на нови и по-интересни опорни точки на мрънкане.
September 7, 2020
Хареса ми :)
Сетих се за "Звездните рейнджъри" на Хайнлайн и бойната единица човек&куче или куче&човек - няма значение май.
Към 100-на страница се бях ядосала на героя, на светлинни години от мен, но след това ми мина :)
Книгата поподреди разхвърляните ми мисли.
За добрите самаряни, които се втурват да помагат, защото искат да се харесат/да ги оценят.
Че това как усещаме/виждаме нещата често е по-важно от реалното им състояние.
За екстремния туризъм в който си лягаш в чисти шаршафи в 21:00 часа, 24 часовите кулинарни предавния, местата с история (само когато ти имаш история в тях), чувството за социално обезценяване по време на майчинство, за предметите като декларация на статус, за големите компании (Венсеремос, Вива, Ние сме дъ бест)
Какво е чест? Защо е в ж.род? Как те виждат околните или как ти виждаш себе си?
Култа към младост и красота. Може би умирането в "Прекрасният нов свят" е желанието на съвременното човечество (това, с 24 часовите кулинарни предавания, не децата които разчастват кораби в Бангладеш)
Доволна съм.
Като отваряш книга с големи очаквания и затварйки последната страница си кажеш: "Хареса ми, леле колко време ще мисля по нея" е хубаво.
Сетих се за "Звездните рейнджъри" на Хайнлайн и бойната единица човек&куче или куче&човек - няма значение май.
Към 100-на страница се бях ядосала на героя, на светлинни години от мен, но след това ми мина :)
Книгата поподреди разхвърляните ми мисли.
За добрите самаряни, които се втурват да помагат, защото искат да се харесат/да ги оценят.
Че това как усещаме/виждаме нещата често е по-важно от реалното им състояние.
За екстремния туризъм в който си лягаш в чисти шаршафи в 21:00 часа, 24 часовите кулинарни предавния, местата с история (само когато ти имаш история в тях), чувството за социално обезценяване по време на майчинство, за предметите като декларация на статус, за големите компании (Венсеремос, Вива, Ние сме дъ бест)
Какво е чест? Защо е в ж.род? Как те виждат околните или как ти виждаш себе си?
Култа към младост и красота. Може би умирането в "Прекрасният нов свят" е желанието на съвременното човечество (това, с 24 часовите кулинарни предавания, не децата които разчастват кораби в Бангладеш)
Доволна съм.
Като отваряш книга с големи очаквания и затварйки последната страница си кажеш: "Хареса ми, леле колко време ще мисля по нея" е хубаво.
February 9, 2021
“Сянка” е дългоочакваният нов роман на Васил Панайотов, писател, когото харесвам от предния му роман “Другата” заради специфичния глас, непривичната за българската литература дръзка директност и крайността, която си позволява в гледните точки. Характеристики, които (вероятно и като съзнателно търсен ефект) ще бъдат разчетени като преимущества от едни, а от други - като несъвършенства, но във всички случаи ще предизвикат интензивна читателска реакция - пък дори тя да граничи с дразнение или отхвърляне, или да се изживява като отправено предизвикателство към морала и разбиранията на четящия.
Ще направя малко отклонение. Около личността на Васил Панайотов, отново съзнателно отхранени или не, витаят много пристрастия и в двете посоки. Една от най-честите грешки е поради приликите с героите си и неизбежното черпене от собствен опит (например разказвачът в “Сянка” прибира улично куче, а всички знаем за силната връзка на писателя с неговите) Васил Панайотов да се отъждествява с тях и да бива атакуван като действителния носител на техните гледни точки. На тези читатели искам да напомня: не, Васил Панайотов все още не е написал своя автобиографичен роман и когато това се случи, то най-вероятно ще бъде ясно обозначено и съобщено. Дотогава му дължим това, което дължим на всички писатели: да анализираме творбите и героите му с методите на литературния анализ. С това е свързана и обратната phallacy, която за жалост идва от негови симпатизанти: творбите му да се възприемат през призмата на това, че - цитирам, перифразирайки - той е “много готино момче/пич” (като според някой дори е готин и умен въпреки демонстрираната от него визия) и затова дори да има някакви литературни проблеми в романа му, те трябва да бъдат подминати. Това никак не ми се струва професионално и уважително и никак не е добре за писателския имидж на Васил Панайотов - именно защото самият той се отнася толкова сериозно към писането си (вижте какво казва за него в интервюто си тук).
Вече се появиха първите читателски отзиви за “Сянка”, които преразказват и без това краткия и ясен още от анотацията сюжет и изтъкват колко философски, смел и откровен е текстът. Аз обаче ще направя малко по-различна и по-критична оценка. И все пак за тези, които още не са чели книгата, нека набързо на свой ред очертая свръхтънката й сюжетна линия: 40-годишен мъж, разказвачът от първо лице, обявява в самото начало решението си да се самоубие и си дава 31 дни да го направи, като повествованието - негови размисли или дневник - е организирано в глави по датите на оставащото му за живот време.
Странно е, че докато четях “Сянка” по време на селската си ваканция, паралелно препрочитах от старата ни библиотека други две книги, в които е засегната темата за самоубийството: “Страданията на младия Вертер” и “Ад”. Но покрай тях си припомних за много по-важната асоциация, която поне засега никой май не е отбелязал: а именно героят Кирилов от романа “Бесове” на Достоевски. Припомних си и разсъжденията за него в книгата “Митът за Сизиф” от Албер Камю - мит, който Панайотов неслучайно споменава няколко пъти в романа, като метафора за житейския ни дял.
И ето, че с риск да отместя много летвата (преди да изкажа и критиките си към романа), ще кажа, че през цялото време мислех за “Сянка” като за spin-off по Кирилов, а за разсъжденията на разказвача - като за вариация на Кириловите. Няма да е прекалено, ако открием и у Панайотов това, което Достоевски нарича “логическо самоубийство”, нито ако се съгласим, че по същество героите и на двамата вземат това решение, защото “така съм намислил” (Кирилов) и защото “Моето е доброволен отказ, зад който дори не стои причина” (Панайотов). Стори ми се интересно да очертаем поне някои от приликите и разликите, с които този съвременен и този класически роман си кореспондират.
Героят на Панайотов е атеист, който индиректно разсъждава за възможността Бог все пак да съществува - той отива да посети свой познат монах, от когото се надява да изкопчи признание, че Бог няма (а следователно и възмездие в отвъдното) и че религията наистина е опиум. Героят все пак има нужда от това потвърждение, все пак признава у себе си известни трансцедентални страхове, свързани с някаква остатъчна склонност към суеверия. Докато Кирилов, напротив, лично аз винаги съм възприемала като вярващ, който обаче се е посветил да разсъждава за възможността Бог да не съществува. Според него в мига, в който атеистът е решил, че няма Бог, най-логичното би било веднага да отнеме живота си. И двамата герои се движат около различен прочит на Кириловото “Ако бог не съществува, аз съм бог”. И двамата искат да осъществят абсолютното върховенство на човешката воля и да отрекат страха на човека от смъртта. И докато Кирилов предлага две причини за този страх - болката и “онзи свят”, то героят на Панайотов го вижда по-скоро като жалка, патетична привързаност към навика на живота. “Свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш или не живееш”, казва Кирилов и то важи в пълна сила за героя на Панайотов.
Камю говори за самоубийството на Кирилов като за “педагогическо самоубийство”. Чрез него героят трябва да покаже на своите съ-човеци един труден път на превръщането им в човекобог, като приема да мине пръв по него и в този смисъл да се “жертва”. Въпреки че героят на Панайотов е напълно безразличен към своите съ-човеци, на едно място той все пак признава нещо подобно: “Моето е доброволен отказ, зад който дори не стои причина. Отказ, обиден за онези, които трябва да умрат, а искат да поживеят. Моето е демонстрация. Пренебрежително зачитане на най-ценното.” Демонстрация е най-близкото до поуката, която и двамата герои по един или друг начин оставят, като в случая на Панайотов адресатът остава самият читател, към когото разказвачът се обръща с най-вътрешните си мисли. Въпреки безразличието му - това е акт на споделяне.
Героят на Панайотов е крайно асоциален тип, героят на Достоевски стига до същото - да не иска вече да се среща и общува с други хора, като в крайна сметка и двамата възприемат другите като някакъв отделен вид същества. Единствената прилика, която разказвачът в “Сянка” вижда с другите хора, е, че и те имат “две ръце и два крака, торс, глава, глас”. Толкова.
Кирилов приема да употребят, да “посветят” самоубийството му за революционна кауза, която в крайна сметка за него е несъществена и сама по себе си презряна. В “Сянка” пък за героя се появява кауза, която има сюжетният заряд да промени изхода на повествованието - а именно кучето, което той намира в средата на последния си месец на света и което прибира да гледа у дома.
Интересен е и друг паралел - въпреки че вярва в неустоимия ход на телесната разруха, героят на Панайотов е свикнал със здравословни лишения - той поддържа тялото си, яде диетично, не пие и не пуши. Кирилов също редовно прави гимнастика, казва че яде малко, предимно чай. Сякаш телата, които двамата са готови да унищожат, всъщност ще им трябват.
И все пак двамата са различни. Докато, както Камю го описва, Кирилов е “младежки дързък и гневен, страстен, методичен и чувствителен”, то героят на Панайотов непрекъснато демонстрира своя емоционален хлад, безстрастие и отстраненост, дори в случаите, когато предприема морално ангажирани действия спрямо хора и, после, спрямо кучето.
Но достатъчно. Да се концентрираме сега само върху самия герой от “Сянка”, а после и върху критиките ми към романа. Прочетете за тях в цялото ревю тук: https://bit.ly/36XA1T6
Ще направя малко отклонение. Около личността на Васил Панайотов, отново съзнателно отхранени или не, витаят много пристрастия и в двете посоки. Една от най-честите грешки е поради приликите с героите си и неизбежното черпене от собствен опит (например разказвачът в “Сянка” прибира улично куче, а всички знаем за силната връзка на писателя с неговите) Васил Панайотов да се отъждествява с тях и да бива атакуван като действителния носител на техните гледни точки. На тези читатели искам да напомня: не, Васил Панайотов все още не е написал своя автобиографичен роман и когато това се случи, то най-вероятно ще бъде ясно обозначено и съобщено. Дотогава му дължим това, което дължим на всички писатели: да анализираме творбите и героите му с методите на литературния анализ. С това е свързана и обратната phallacy, която за жалост идва от негови симпатизанти: творбите му да се възприемат през призмата на това, че - цитирам, перифразирайки - той е “много готино момче/пич” (като според някой дори е готин и умен въпреки демонстрираната от него визия) и затова дори да има някакви литературни проблеми в романа му, те трябва да бъдат подминати. Това никак не ми се струва професионално и уважително и никак не е добре за писателския имидж на Васил Панайотов - именно защото самият той се отнася толкова сериозно към писането си (вижте какво казва за него в интервюто си тук).
Вече се появиха първите читателски отзиви за “Сянка”, които преразказват и без това краткия и ясен още от анотацията сюжет и изтъкват колко философски, смел и откровен е текстът. Аз обаче ще направя малко по-различна и по-критична оценка. И все пак за тези, които още не са чели книгата, нека набързо на свой ред очертая свръхтънката й сюжетна линия: 40-годишен мъж, разказвачът от първо лице, обявява в самото начало решението си да се самоубие и си дава 31 дни да го направи, като повествованието - негови размисли или дневник - е организирано в глави по датите на оставащото му за живот време.
Странно е, че докато четях “Сянка” по време на селската си ваканция, паралелно препрочитах от старата ни библиотека други две книги, в които е засегната темата за самоубийството: “Страданията на младия Вертер” и “Ад”. Но покрай тях си припомних за много по-важната асоциация, която поне засега никой май не е отбелязал: а именно героят Кирилов от романа “Бесове” на Достоевски. Припомних си и разсъжденията за него в книгата “Митът за Сизиф” от Албер Камю - мит, който Панайотов неслучайно споменава няколко пъти в романа, като метафора за житейския ни дял.
И ето, че с риск да отместя много летвата (преди да изкажа и критиките си към романа), ще кажа, че през цялото време мислех за “Сянка” като за spin-off по Кирилов, а за разсъжденията на разказвача - като за вариация на Кириловите. Няма да е прекалено, ако открием и у Панайотов това, което Достоевски нарича “логическо самоубийство”, нито ако се съгласим, че по същество героите и на двамата вземат това решение, защото “така съм намислил” (Кирилов) и защото “Моето е доброволен отказ, зад който дори не стои причина” (Панайотов). Стори ми се интересно да очертаем поне някои от приликите и разликите, с които този съвременен и този класически роман си кореспондират.
Героят на Панайотов е атеист, който индиректно разсъждава за възможността Бог все пак да съществува - той отива да посети свой познат монах, от когото се надява да изкопчи признание, че Бог няма (а следователно и възмездие в отвъдното) и че религията наистина е опиум. Героят все пак има нужда от това потвърждение, все пак признава у себе си известни трансцедентални страхове, свързани с някаква остатъчна склонност към суеверия. Докато Кирилов, напротив, лично аз винаги съм възприемала като вярващ, който обаче се е посветил да разсъждава за възможността Бог да не съществува. Според него в мига, в който атеистът е решил, че няма Бог, най-логичното би било веднага да отнеме живота си. И двамата герои се движат около различен прочит на Кириловото “Ако бог не съществува, аз съм бог”. И двамата искат да осъществят абсолютното върховенство на човешката воля и да отрекат страха на човека от смъртта. И докато Кирилов предлага две причини за този страх - болката и “онзи свят”, то героят на Панайотов го вижда по-скоро като жалка, патетична привързаност към навика на живота. “Свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш или не живееш”, казва Кирилов и то важи в пълна сила за героя на Панайотов.
Камю говори за самоубийството на Кирилов като за “педагогическо самоубийство”. Чрез него героят трябва да покаже на своите съ-човеци един труден път на превръщането им в човекобог, като приема да мине пръв по него и в този смисъл да се “жертва”. Въпреки че героят на Панайотов е напълно безразличен към своите съ-човеци, на едно място той все пак признава нещо подобно: “Моето е доброволен отказ, зад който дори не стои причина. Отказ, обиден за онези, които трябва да умрат, а искат да поживеят. Моето е демонстрация. Пренебрежително зачитане на най-ценното.” Демонстрация е най-близкото до поуката, която и двамата герои по един или друг начин оставят, като в случая на Панайотов адресатът остава самият читател, към когото разказвачът се обръща с най-вътрешните си мисли. Въпреки безразличието му - това е акт на споделяне.
Героят на Панайотов е крайно асоциален тип, героят на Достоевски стига до същото - да не иска вече да се среща и общува с други хора, като в крайна сметка и двамата възприемат другите като някакъв отделен вид същества. Единствената прилика, която разказвачът в “Сянка” вижда с другите хора, е, че и те имат “две ръце и два крака, торс, глава, глас”. Толкова.
Кирилов приема да употребят, да “посветят” самоубийството му за революционна кауза, която в крайна сметка за него е несъществена и сама по себе си презряна. В “Сянка” пък за героя се появява кауза, която има сюжетният заряд да промени изхода на повествованието - а именно кучето, което той намира в средата на последния си месец на света и което прибира да гледа у дома.
Интересен е и друг паралел - въпреки че вярва в неустоимия ход на телесната разруха, героят на Панайотов е свикнал със здравословни лишения - той поддържа тялото си, яде диетично, не пие и не пуши. Кирилов също редовно прави гимнастика, казва че яде малко, предимно чай. Сякаш телата, които двамата са готови да унищожат, всъщност ще им трябват.
И все пак двамата са различни. Докато, както Камю го описва, Кирилов е “младежки дързък и гневен, страстен, методичен и чувствителен”, то героят на Панайотов непрекъснато демонстрира своя емоционален хлад, безстрастие и отстраненост, дори в случаите, когато предприема морално ангажирани действия спрямо хора и, после, спрямо кучето.
Но достатъчно. Да се концентрираме сега само върху самия герой от “Сянка”, а после и върху критиките ми към романа. Прочетете за тях в цялото ревю тук: https://bit.ly/36XA1T6
June 1, 2021
Книгата е прекрасна. Харесвам Васил Панайотов и неговата безскрупулност още от "Другата". Остана ми да прочета само "Убиец". Май съм го почнала отзад напред, но както и да е.
Не мисля, че книгата издига самоубийството в култ, по-скоро погазва безпринципността на консуматорското общество, на неговата роля в дехуманизацията.
Не виждаме, не чувстваме, умрели сме приживе, а съдим този, който е избрал да умре физически. Питам се кое от двете е по-лошо? Робуваме на вещи и предмети, зависим от финанси и си мислим, че сме свободни. Радостите ни и те са поръсени с пайети и фалшив дигитален блясък, а все по-често забравяме усещането на допира на слънчевите лъчи до кожата си. Откога не сме поглеждали към небето, с погледи забити в екраните?
И никой от нас не може и да иска да носи в сърцето си любовта, която може да даде само едно куче, което не съди, защото му липсва разум (уж издигащ ни на върха на пирамидата на видовете), който нас ни заслепява и ни води в посока, противоположна на чувствата и инстинктите.
Колко повече може да даде едно същество без разум, без скрупули, без познанията за моралната разруха на света, от един човек? И дали то може да бъде единствена причина да се живее, макар собствената си неосъзната обреченост?
Не винаги съм фен на отворените финали, но този избирам да го окича с надежда, защото съм сигурна, че смисълът да се живее е в това да има кой да те хване за ръката (да те захапе за крачола) и да ти покаже, че има нужда от теб. Дори когато това е собствената ти Сянка... (разбирайте го, както прецените :) )
Не мисля, че книгата издига самоубийството в култ, по-скоро погазва безпринципността на консуматорското общество, на неговата роля в дехуманизацията.
Не виждаме, не чувстваме, умрели сме приживе, а съдим този, който е избрал да умре физически. Питам се кое от двете е по-лошо? Робуваме на вещи и предмети, зависим от финанси и си мислим, че сме свободни. Радостите ни и те са поръсени с пайети и фалшив дигитален блясък, а все по-често забравяме усещането на допира на слънчевите лъчи до кожата си. Откога не сме поглеждали към небето, с погледи забити в екраните?
И никой от нас не може и да иска да носи в сърцето си любовта, която може да даде само едно куче, което не съди, защото му липсва разум (уж издигащ ни на върха на пирамидата на видовете), който нас ни заслепява и ни води в посока, противоположна на чувствата и инстинктите.
Колко повече може да даде едно същество без разум, без скрупули, без познанията за моралната разруха на света, от един човек? И дали то може да бъде единствена причина да се живее, макар собствената си неосъзната обреченост?
Не винаги съм фен на отворените финали, но този избирам да го окича с надежда, защото съм сигурна, че смисълът да се живее е в това да има кой да те хване за ръката (да те захапе за крачола) и да ти покаже, че има нужда от теб. Дори когато това е собствената ти Сянка... (разбирайте го, както прецените :) )
February 21, 2022
Депресиращите разсъждения на лирическия герой, неспособен да открие смисъл в живота, ми подействаха доста тягостно и е една от онези книги, без които бих могла спокойно да мина, не толкова заради тежката атмосферата, а заради литературната й стойност.
Формулата необичан човек- необичащ човек винаги ми се е струвала неправдоподна, и в този случай не беше по-различно.
Невъзможен е протагонистът, не му повярвах, не е пълнокръвен, не успях да потъна във фикцияата, а точно това очаквам да ми се случва в книгите.
Бих го определила като доста неприятен хейтър, неспособен на дълбоки чувтсва и емпатия, със сериозни емоционални блокажи, който си остава така двуизмерен и недоразвит, от началото до края.
Осмислянето на всяко човешко същество става чрез отношенията с другите хора, а тук социалното лице е съвсем зачеркнато- няма хора за този човек, нито един, когото да обича, с когото да поддържа топли отношения.
Единственият тъничък лъч надежда, в образа на безпризорно куче, се появява, за да ни "убеди", че любовта към хората не си струва, но виж, тази към кучетата, може да крие целият смисъл. Тъжно. Тегаво. Дано не е истина за никого.
Формулата необичан човек- необичащ човек винаги ми се е струвала неправдоподна, и в този случай не беше по-различно.
Невъзможен е протагонистът, не му повярвах, не е пълнокръвен, не успях да потъна във фикцияата, а точно това очаквам да ми се случва в книгите.
Бих го определила като доста неприятен хейтър, неспособен на дълбоки чувтсва и емпатия, със сериозни емоционални блокажи, който си остава така двуизмерен и недоразвит, от началото до края.
Осмислянето на всяко човешко същество става чрез отношенията с другите хора, а тук социалното лице е съвсем зачеркнато- няма хора за този човек, нито един, когото да обича, с когото да поддържа топли отношения.
Единственият тъничък лъч надежда, в образа на безпризорно куче, се появява, за да ни "убеди", че любовта към хората не си струва, но виж, тази към кучетата, може да крие целият смисъл. Тъжно. Тегаво. Дано не е истина за никого.
November 7, 2020
Вероятно всички познаваме поне по един човек като главния герой тук. В моя случай цели трима. Това затрудни четенето и го лиши от обичайното удоволствие в известна степен. Едно от качествата на четенето, които високо ценя, е придобиването на косвен опит. Докосването до проблеми и вариантите за решение, без аз пряко да понеса последствията от евентуални грешки. И в същото време - шанс за други гледни точки. Този роман не е изключение. Напъха ме в обувките на главния герой, разходи ме и, лабиринтите на ума му, помогна ми да проумея мотивите му. Но не можах да избягам от себе си и о�� онези трима мои познати, които открих в героя. Единият от тримата загина в злополука (твърде мъглява и неясно дали именно такава в било или осъзнато решение, маскирано като злощастен инцидент, за да не страдат близките - такива винаги има!!). Другият се смахна, самоизолира, не прежали кучето си, почти отказа храната... А за третия не знам нищо в последните петнадесет години - може и да не е сред живите. Та ето три варианта за отворения и в романа финал. Понякога не харесвам липсата на конкретен избран от автора завършек. Тук това стои добре, но мен ме гложди. И за себе си не съм убедена какъв е краят. Ако реша да вярвам на прекрасна изградения психологически портрет на героя, умират и той, и кучето. И не липсват никому - топни както той сам си е "постлал". Не мога да се съглася с житейската му философия. Макар да разбирам подбудите му, да съм минавала аз самата по този трънлив път с търсенето на смисъл, с цялата ми неприязън към лицемерието на роднинските връзки и тн. Не мога да оправдая виждането на героя за жените като проститутки, за храната като висша цел и единствено достъпно за всички удоволствие, което следва да намразим. Не можем да спасим нито един човек, който сам не желае да бъде спасен. В това първо се убедих от личен опит, а сега това убеждение ми се затвърди и от тази книга.
September 12, 2021
Васил Панайотов би бил новата Мария Лалева, ако не се стараеше да прилича на Буковски. В тази книга, описана като дневника на кандидат самоубиец-социопат има материал за толкова много фейсбук цитати и толкова много мъдрост, че без сериозна конструкция откъм сюжет, стои като стар български филм - тежък, нищо не се случва, но наситен с "истини". Рекламиран като най-добрата книга на автора (чела съм и другите две), разбирам, че опитите да дам шанс на новата българска литература са излишен мазохизъм. Може да се дължи на насаденото от Хапсали размиване между автора и лирическия герой и невъзможността да превъзмогна съпоставките, което с чужди автори не ме тормози. Затова третата звезда е допълнителна и давам на всички български автори, с извинение, че ги принизявам твърде лековато до книгите им.
June 29, 2022
Всъщност, връщам се ден по-късно след като я прочетох, за да поправя оценката си и дори да напиша ревю. Реших да купя книгата само защото харесах корицата и исках да е от млад български автор, за когото не бях чувала. Прочетох резюмето след като я закупих, а кучето мислих, че е просто част от корицата. Имах и аз бултериер, който за жалост ни напусна и това ме привлече най-вече към нея. Книгата е написана доста добре, лексиката е богата без да е претенциозна. Споделям някои мнения на лирическия герой, а с други съм крайно несъгласна, но не ми пречи да прочета тази гледна точка. В крайна сметка я прочетох за един ден, като на няколко пъти съм се смяла с глас и бих я препоръчала с две ръце, но на определени хора.
August 15, 2024
Тоя пич се е затворил в един негов балон, в който всичко е ужасно, депресирано, всички жени са проститутки, к*рви, най-висшето нещо е сексът, ако няма такъв, масту*бацията, нищо друго няма значение и само седим и чакаме да дойде деня, в който няма да издържим и ще се самоубием. Айде стига вече, идва в повече.
January 17, 2025
Анотацията ме грабна доста и имах очаквания за тази книга. Винаги давам шанс на български автори, освен това книжката е има-няма 200 страници, съотвено я причетох бързо. Колко помня от нея.. не много. Затова оставям оценка от 3 звезди като не мога да препоръчам толкова много, но все пак не беше разочароваща.
October 27, 2025
Структурата на книгата е изчистена и логична, като не допуска неочаквани обрати. Въпреки това, доброто изпълнение и качеството на текста компенсират предвидимостта.
Макар и темата да е тежка, удовлетворението от прочита остава.
Основната ми резерва е свързана единствено с финалната част, която можеше да бъде разработена по различен начин.
Макар и темата да е тежка, удовлетворението от прочита остава.
Основната ми резерва е свързана единствено с финалната част, която можеше да бъде разработена по различен начин.
April 17, 2025
Laying it a bit too thick with the depression.
Много хубаво написана книга, стилът и изказа са страхотни, но това да си търсиш депресията заради самата депресия ми дойде малко повече.
3,5 🌟 реален рейтинг
Много хубаво написана книга, стилът и изказа са страхотни, но това да си търсиш депресията заради самата депресия ми дойде малко повече.
3,5 🌟 реален рейтинг
August 5, 2020
Ревюто на книгата : https://www.youtube.com/watch?v=ewEmJ...
December 30, 2020
Живее ми се. Всичко в книгата може да бъде вярно, сигурно няма за какво да се живее. Но напук на всичко, живейте го тоя Живот. Все пак единственото сигурно е смъртта. Защо да я издигаме в култ със самоубийството?! Интересна книга, която показва разрушителната сила на безвремието и липсата на обич.
June 23, 2023
Звучи като текст на кандидат-студент в НАТФИЗ, който твърде много се е филмирал на пейка в Кристал.
January 19, 2025
На темерута и една звезда му е много
July 30, 2025
Книгата е интересна и кара читателя да се замисли за живота и смисъла му. Няма ясно изразен сюжет, но е приятно четиво.
October 5, 2020
Мъж решава да се самоубие. Мъж среща куче и нещо се променя, но дали това може да промени крайността на решението му? Книгата следи само един месец от живота на протагониста. Без много да се случва, романът е пакетиран със съдържание от първа до последна буква.
Сянка е написана във формата на дневник и затова може да се каже, че е диалог- вътрешен, но и външен, в който читателят е зрител, събеседник и съдник. Книгата е структуриран поток от установяване и потвърждаване на истини, срещу окончателността на които се бори читателят. Амбивалентността на човешката същност е представена чрез сблъсък на две различни начала- мъжко и женско, ‘малкост’ и старост, опит и незнание, живот и смърт, човек и животно.
Сянка е многопластов и завършен философски фиорд с лаконичен е безстрастен език лишен от претрупаност. Изводите на главния герой не са поставени за дискусия, а са факти, чийто тестване е минало преди текстът да докосне страниците.
Заради презентацията и темите, които дискутира, аз бих определила Сянка като екзистенциална творба, а още по- конкретно- абсурдистка. Животът е безсмислен, защото не предлага нищо ново за откритие. Напомняше ми са Камю и неговия Мит за Сизиф, неслучайно цитиран в книгата. Обречеността на ситуацията на протагониста не е продиктувана от обществото или от него конкретно, а от невъзможността на индивида да се промени или да се примири с предложената му версия на реалност. Така Васил Панайотов дискутира по-скоро болестите на съвременната душа, а не тези на обществото.
Има много още за писане, но не искам да влизам в още теми, затова ще завърша само с това, че появата на кучето разделя символично книгата на две части и ни показва лесната истина, че не е важно какво не си намерил или нямал, а какво си загубил.
Сянка е написана във формата на дневник и затова може да се каже, че е диалог- вътрешен, но и външен, в който читателят е зрител, събеседник и съдник. Книгата е структуриран поток от установяване и потвърждаване на истини, срещу окончателността на които се бори читателят. Амбивалентността на човешката същност е представена чрез сблъсък на две различни начала- мъжко и женско, ‘малкост’ и старост, опит и незнание, живот и смърт, човек и животно.
Сянка е многопластов и завършен философски фиорд с лаконичен е безстрастен език лишен от претрупаност. Изводите на главния герой не са поставени за дискусия, а са факти, чийто тестване е минало преди текстът да докосне страниците.
Заради презентацията и темите, които дискутира, аз бих определила Сянка като екзистенциална творба, а още по- конкретно- абсурдистка. Животът е безсмислен, защото не предлага нищо ново за откритие. Напомняше ми са Камю и неговия Мит за Сизиф, неслучайно цитиран в книгата. Обречеността на ситуацията на протагониста не е продиктувана от обществото или от него конкретно, а от невъзможността на индивида да се промени или да се примири с предложената му версия на реалност. Така Васил Панайотов дискутира по-скоро болестите на съвременната душа, а не тези на обществото.
Има много още за писане, но не искам да влизам в още теми, затова ще завърша само с това, че появата на кучето разделя символично книгата на две части и ни показва лесната истина, че не е важно какво не си намерил или нямал, а какво си загубил.
Displaying 1 - 20 of 20 reviews