What do you think?
Rate this book
El mármol
A falta de cambio, el cajero de un supermercado chino le ofrece al protagonista de esta novela que elija entre un montón de naderías. Resignado, el hombre manotea al azar unas pilas chinas, un ojo de goma con luz, una tabla de proteínas, una hebilla dorada, una cucharita lupa, un anillo de plástico y una cámara fotográfica del tamaño de un dado. Ignora que al salir lo espera una aventura, y que a esos objetos que cree inútiles podrá darles una función insólita en cada capítulo de sus andanzas.
Las novelas de César Aira convocan a un lector dispuesto a jugar con él el juego de la improvisación. Con la irreverencia de un niño y la inocencia de un artista genial, Aira consigue lo crear la sensación de que lo que cuenta va naciendo, frase a frase, en el puro presente del lector.
Heredero de las vanguardias del siglo XX, César Aira encontró en sus procedimientos un atajo hacia la fuente primordial de la narración y, con más de sesenta novelas publicadas, ha creado una obra entregada al riesgo y tocada por la gracia de una rara libertad.
Las novelas de César Aira convocan a un lector dispuesto a jugar con él el juego de la improvisación. Con la irreverencia de un niño y la inocencia de un artista genial, Aira consigue lo crear la sensación de que lo que cuenta va naciendo, frase a frase, en el puro presente del lector.
Heredero de las vanguardias del siglo XX, César Aira encontró en sus procedimientos un atajo hacia la fuente primordial de la narración y, con más de sesenta novelas publicadas, ha creado una obra entregada al riesgo y tocada por la gracia de una rara libertad.
112 pages, Kindle Edition
First published January 1, 2011
25 people are currently reading
424 people want to read
About the author
César Aira
260 books1,149 followersCésar Aira was born in Coronel Pringles, Argentina in 1949, and has lived in Buenos Aires since 1967. He taught at the University of Buenos Aires (about Copi and Rimbaud) and at the University of Rosario (Constructivism and Mallarmé), and has translated and edited books from France, England, Italy, Brazil, Spain, Mexico, and Venezuela. Perhaps one of the most prolific writers in Argentina, and certainly one of the most talked about in Latin America, Aira has published more than eighty books to date in Argentina, Mexico, Colombia, Venezuela, Chile, and Spain, which have been translated for France, Great Britain, Italy, Brazil, Portugal, Greece, Austria, Romania, Russia, and now the United States. One novel, La prueba, has been made into a feature film, and How I Became a Nun was chosen as one of Argentina’s ten best books. Besides essays and novels Aira writes regularly for the Spanish newspaper El País. In 1996 he received a Guggenheim scholarship, in 2002 he was short listed for the Rómulo Gallegos prize, and has been shortlisted for the Man Booker International Prize.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 127 reviews
October 13, 2017
Той е луд, в прозата действа своенравно и с тон въображение, с облечен в ирония ентусиазъм и още нещо, което прилича на нахалство и ужасно ме разсмива. Обичам го несподелено :)
November 2, 2025
Cuento largo, insólito, fuera de toda lógica realista; muy al estilo Aira, por supuesto. Rozando a regañadientes -como juego ficcional- con la ciencia ficción. Un hombre va a comprar en un supermercado chino y de cambio, en vez de monedas le dan a escoger entre varias chucherías mínimas e inútiles, entre las cuales hay unas pequeñas esferas de mármol. Un joven chino le estará esperando afuera para explicarle sobre un supuesto sorteo en televisión relacionado con esas bolas. Y así empieza todo. Esta anécdota usual/inusual se convertirá en una aventura en la que el protagonista dará y encontrará significados lógicos pero descabellados a los hechos desatados. El absurdo y el humor de la mano.
July 10, 2016
Bruciare le navi
“Quando mi ha detto che il viaggio si era concluso con un fallimento perché quelli che erano venuti sulla Terra, il gruppetto che conoscevo io, avevano cominciato a provare un'intollerabile nostalgia per il loro mondo, non ho potuto fare a meno di domandargli se il loro mondo era molto diverso dal nostro. - No, è identico. - Come sarebbe identico? Simile, vorrà dire. - Identico, fino all'ultimo dettaglio. Fino alla molecola, sarebbe più esatto dire.- Che strano. - Non c'è niente di strano. Tutti gli innumerevoli mondi sono identici. Fra l'uno e l'altro non c'è la minima differenza. - E allora perché la nostalgia? - Proprio per questo!”
Il romanzo breve di Cesar Aira fa ridere di gusto, fa ridere senza pensieri. E stimola l'immaginazione ad ogni pagina, in modo incredibile e con sorprese continue: è ambientato in due (o molti) identici supermercati cinesi di Buenos Aires (quartiere Flores), abitati da cinesi giovani o eleganti e extraterrestri nostalgici e ha il profilo fantastico e surreale di un'avventura metatestuale costruita su oggetti microscopici e apparentemente inutili. Globuli di pre-marmo, rospi di pietra palpitanti, tabelle di codici proteici, registratori di immagini, un cucchiaio-lente, cave duplicate, cani addormentati e trasmissioni spazio-temporali. Tutto mentre il protagonista, un disoccupato, pensionato anticipato, colpevolmente mantenuto dalla moglie psicologa, cerca di ricordare come, andando a fare la spesa come da incarico quotidiano, si sia trovato a calzoni calati su un piano di marmo a chiedersi perché si trovi lì in quello stato, con la sensazione di aver attraversato un universo di cose improbabili, partecipato a un assurdo concorso per la proprietà dell'esercizio commerciale, stringendo un'amicizia oltre la differenza, e di aver viaggiato in un mondo parallelo come un'immagine originale e senza regole. Così la scrittura di Aira confida nel paradosso e nel nonsense, confessa di amare le verità involontarie, prive di intenzioni, è al tempo stesso riservata e disorientata, crede segretamente nel caso e nelle sue potenzialità artistiche, fugge in avanti tra spontaneità e controllo, come ha sottolineato Alan Pauls interpretando la sua poetica. In questo essere multiforme e ironico, il suo testo invita a interrogarsi sul funzionamento del gioco letterario, sui suoi meccanismi interni e il procedimento, improvvisando, destabilizza il lettore. Con una instabilità affascinante e carica di invenzione e allegria.
“Ma sono stati davvero i fatti? O tutto continuava a succedere sul piano delle mie supposizioni? Il pensiero si basa sempre sui fatti, li rende “fatti significativi”. E nel corso della mia avventura, che somigliava tanto a un sogno, ho scoperto che la carica di significato dei fatti si moltiplica in modo portentoso quando si tratta di fatti strani, imprevisti, per esempio quando, come in questo caso, vi prendono parte degli extraterrestri. Allora è naturale che le supposizioni spicchino il volo e continuino a radicalizzarsi, in una scalata che arricchisce positivamente la realtà”.
“Quando mi ha detto che il viaggio si era concluso con un fallimento perché quelli che erano venuti sulla Terra, il gruppetto che conoscevo io, avevano cominciato a provare un'intollerabile nostalgia per il loro mondo, non ho potuto fare a meno di domandargli se il loro mondo era molto diverso dal nostro. - No, è identico. - Come sarebbe identico? Simile, vorrà dire. - Identico, fino all'ultimo dettaglio. Fino alla molecola, sarebbe più esatto dire.- Che strano. - Non c'è niente di strano. Tutti gli innumerevoli mondi sono identici. Fra l'uno e l'altro non c'è la minima differenza. - E allora perché la nostalgia? - Proprio per questo!”
Il romanzo breve di Cesar Aira fa ridere di gusto, fa ridere senza pensieri. E stimola l'immaginazione ad ogni pagina, in modo incredibile e con sorprese continue: è ambientato in due (o molti) identici supermercati cinesi di Buenos Aires (quartiere Flores), abitati da cinesi giovani o eleganti e extraterrestri nostalgici e ha il profilo fantastico e surreale di un'avventura metatestuale costruita su oggetti microscopici e apparentemente inutili. Globuli di pre-marmo, rospi di pietra palpitanti, tabelle di codici proteici, registratori di immagini, un cucchiaio-lente, cave duplicate, cani addormentati e trasmissioni spazio-temporali. Tutto mentre il protagonista, un disoccupato, pensionato anticipato, colpevolmente mantenuto dalla moglie psicologa, cerca di ricordare come, andando a fare la spesa come da incarico quotidiano, si sia trovato a calzoni calati su un piano di marmo a chiedersi perché si trovi lì in quello stato, con la sensazione di aver attraversato un universo di cose improbabili, partecipato a un assurdo concorso per la proprietà dell'esercizio commerciale, stringendo un'amicizia oltre la differenza, e di aver viaggiato in un mondo parallelo come un'immagine originale e senza regole. Così la scrittura di Aira confida nel paradosso e nel nonsense, confessa di amare le verità involontarie, prive di intenzioni, è al tempo stesso riservata e disorientata, crede segretamente nel caso e nelle sue potenzialità artistiche, fugge in avanti tra spontaneità e controllo, come ha sottolineato Alan Pauls interpretando la sua poetica. In questo essere multiforme e ironico, il suo testo invita a interrogarsi sul funzionamento del gioco letterario, sui suoi meccanismi interni e il procedimento, improvvisando, destabilizza il lettore. Con una instabilità affascinante e carica di invenzione e allegria.
“Ma sono stati davvero i fatti? O tutto continuava a succedere sul piano delle mie supposizioni? Il pensiero si basa sempre sui fatti, li rende “fatti significativi”. E nel corso della mia avventura, che somigliava tanto a un sogno, ho scoperto che la carica di significato dei fatti si moltiplica in modo portentoso quando si tratta di fatti strani, imprevisti, per esempio quando, come in questo caso, vi prendono parte degli extraterrestri. Allora è naturale che le supposizioni spicchino il volo e continuino a radicalizzarsi, in una scalata che arricchisce positivamente la realtà”.
December 24, 2017
Прекрасна е тази книга. Особено деветата й глава. Искам да я превърна в шепа мраморни топчета и с тях да замерям всички, които се правят на мъдри с “ми, че то е лесно да се пише така” или пък с “то той затова всяка година издава нова книга”. Благодаря, Нева, и продължавай все така (без страх от разсейване) да превеждаш Айра.
November 15, 2025
The Marble השיש is what happens when an absent-minded man, a supermarket, and metaphysics meet for coffee and forget to pay the bill.
It begins with a narrator who lowers his pants for reasons unknown and realizes he is sitting on marble. That's it, that's the event. From there he spends the rest of the novel trying to remember why.
His search for memory detours through the great Argentine marketplace of nonsense, starting with a Chinese grocer who cannot make change and compensates customers with trinkets: batteries, toy eyes, plastic spoons, and, at last, tiny marble balls. These innocent pebbles of commerce roll him straight into the abyss of philosophy.
He wonders what marble means, what forgetting means, what life means, all while buying groceries. His mind spirals like a mathematician in a madhouse, counting pesos and metaphors in the same breath. He invents histories for the marbles: scientific, political, mystical, each more implausible than the last. Soon he is pursued by a teenage prophet who insists that the marbles contain cosmic instructions, possibly broadcast through television, possibly not.
By this point, the plot behaves like a drunk seminar on the physics of absurdity. The narrator, a pensioner with financial anxiety and intellectual delusions, agrees to follow the boy and a chain of nonsensical clues involving statues, supermarkets, and the mysterious "pulsing toad" that may or may not exist.
Aira turns a forgotten errand into a philosophical carnival, replacing logic with hallucinatory reasoning, and the narrator's attempt to connect his marble, his memory, and his pants becomes a mock-epic of the trivial. The novel parodies thought itself: how every idea, once taken seriously, becomes comedy.
The Marble never explains its mysteries because explanation is precisely what it ridicules. By the end, the only solid thing left is the marble itself. Cold, smooth, and perfectly indifferent, like truth after too much analysis.
The Marble is both a prank and a philosophy lecture disguised as a story. It behaves like a novel but thinks like a hallucination. Reading it feels like watching a man trip over his own intellect, apologize to the floor, and then deliver a monologue about the meaning of tiles.
This 2.5 star book is brilliant, intense, unfiltered, and impossible to live through twice. It seems to me that Aira has lost patience with the very idea of plot. He prefers digression to development, speculation to substance, and yet the whole thing holds together through sheer manic intelligence. I like plots.
Is he trying to say that reality is a fabrication held together by coincidence, error, and self-deception? Memory is unreliable, logic is suspect, and every attempt to make sense of life produces a farce? Aira turns absentmindedness into a metaphysical principle. His world forgets itself into existence.
Our species treats distraction as a lifestyle. The narrator's wandering mind is not an eccentric quirk; it is the modern condition. We scroll, theorize, and overanalyze until all that remains is noise. Aira saw it coming and laughed.
As usual, the translation is superb. Rinat Sneidover catches the precise tone of deadpan delirium, that peculiar mix of high intellect and low absurdity. The sentences keep their rhythm, their sly humor, their microscopic irony. The inimitable Sneidover, an author who also brought Zafón and Piñeiro to Hebrew, did not just translate the words but also the smirk behind them.
It begins with a narrator who lowers his pants for reasons unknown and realizes he is sitting on marble. That's it, that's the event. From there he spends the rest of the novel trying to remember why.
His search for memory detours through the great Argentine marketplace of nonsense, starting with a Chinese grocer who cannot make change and compensates customers with trinkets: batteries, toy eyes, plastic spoons, and, at last, tiny marble balls. These innocent pebbles of commerce roll him straight into the abyss of philosophy.
He wonders what marble means, what forgetting means, what life means, all while buying groceries. His mind spirals like a mathematician in a madhouse, counting pesos and metaphors in the same breath. He invents histories for the marbles: scientific, political, mystical, each more implausible than the last. Soon he is pursued by a teenage prophet who insists that the marbles contain cosmic instructions, possibly broadcast through television, possibly not.
By this point, the plot behaves like a drunk seminar on the physics of absurdity. The narrator, a pensioner with financial anxiety and intellectual delusions, agrees to follow the boy and a chain of nonsensical clues involving statues, supermarkets, and the mysterious "pulsing toad" that may or may not exist.
Aira turns a forgotten errand into a philosophical carnival, replacing logic with hallucinatory reasoning, and the narrator's attempt to connect his marble, his memory, and his pants becomes a mock-epic of the trivial. The novel parodies thought itself: how every idea, once taken seriously, becomes comedy.
The Marble never explains its mysteries because explanation is precisely what it ridicules. By the end, the only solid thing left is the marble itself. Cold, smooth, and perfectly indifferent, like truth after too much analysis.
The Marble is both a prank and a philosophy lecture disguised as a story. It behaves like a novel but thinks like a hallucination. Reading it feels like watching a man trip over his own intellect, apologize to the floor, and then deliver a monologue about the meaning of tiles.
This 2.5 star book is brilliant, intense, unfiltered, and impossible to live through twice. It seems to me that Aira has lost patience with the very idea of plot. He prefers digression to development, speculation to substance, and yet the whole thing holds together through sheer manic intelligence. I like plots.
Is he trying to say that reality is a fabrication held together by coincidence, error, and self-deception? Memory is unreliable, logic is suspect, and every attempt to make sense of life produces a farce? Aira turns absentmindedness into a metaphysical principle. His world forgets itself into existence.
Our species treats distraction as a lifestyle. The narrator's wandering mind is not an eccentric quirk; it is the modern condition. We scroll, theorize, and overanalyze until all that remains is noise. Aira saw it coming and laughed.
As usual, the translation is superb. Rinat Sneidover catches the precise tone of deadpan delirium, that peculiar mix of high intellect and low absurdity. The sentences keep their rhythm, their sly humor, their microscopic irony. The inimitable Sneidover, an author who also brought Zafón and Piñeiro to Hebrew, did not just translate the words but also the smirk behind them.
November 10, 2017
ДА ЧЕТЕШ МАРКЕС НА LSD
С тези думи писателят Роберто Боланьо описва както е чувството да четеш някой от многобройните романи на аржентинеца Сесар Айра. Боланьо (роден в Чили, минал през Мексико и живял дълги години в Испания) е известен с пристрастията си към латиноамериканската литература . Сесар Айра на свой ред е един от най-продуктивните аржентински писатели, той публикува най-вече кратки романи, а броят на издадените му книги с романи, разкази и есета е над 80. Всъщност Боланьо отива дори по-далеч, когато говори за Айра, наричайки го: „Един от тримата или четиримата най-добри испаноезични писатели.” В Латинска Америка откриват в Айра наследник на Борхес и правят прогнози, че благодарение на него Аржентина ще има писател-нобелист. Всъщност той вече е нобелист, но в света на литературата – в един от романите на Карлос Фуентес, в който действието се развива в близкото бъдеще, Айра е първият аржентински писател отличен с Нобелова награда.
Сесар Айра е вече познат на българския читател с романа си „Светецът”, който издателство „Агата-А” публикува през 2016 година. Сега имаме шанс да се срещнем и с друга негова книга – романът „Мрамор”, който издателство „Лист” публикува в превод на Нева Мичева. Това е прекрасен повод за всеки читател, който е изкушен от испаноезичната литература, да прецени дали да четеш Айра наистина е като да четеш Маркес на LSD.
Моят отговор е: Да.
По отношение на наркотичните вещества самият Айра признава, че обикновено когато неговият син прочете новата му книга, го пита какво е пушил този път. „Грешка.”, казва аржентинецът. „На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.” В интервюта Айра често говори, че за него писането е акт на свобода и като зрял писател за него най-важно е да се чувства свободен и така да открие докъде може да стигне. Него го изморява „кахърната психологичност”, която доминира над съвременната литература. За него книгите са приключение, а романите са възможност да се впуснеш в нещо ново, изненадващо.
В този тон е издържан и романът „Мрамор”. Ситуацията започва делнично, но необичайно. Главният герой си е свалил панталоните на място, което не познава, и се опитва да си спомни защо го е направил, но паметта му изневерява. Единственото, което проблясва в паметта му, е, че е седял върху мрамор. Факт, който не изяснява по никакъв начин абсурдната ситуация, в която се е озовал.
Междувременно разбираме, че той е пазарувал от китайски супермаркет, където е трябвало вместо ресто да вземе няколко евтини китайски артикула. И така потегля историята, която ще ни доведе до абсолютно неподозирани места – алтернативни светове, извънземни… Айра е способен във всеки един момент да изненада читателя, да го вкара в непозната територия, в неизследван океан.
Книгата е написана в кратки глави, чете се удивително бързо и с лекота. Айра не е от авторите, които обичат да поучават и да бъдат мъдри. Той по-скоро заема позицията на разказвач на истории, който за момент се превръща отново в дете и лудориите и пакостите му идват от сърце. С една чисто детска наивност. Това не бива да ни подлъгва, Айра много добре знае какво прави. Просто той е от авторите, които обичат сами да се впускат в непознатите води на въображението и да видят до кой бряг ще ги заведе то.
В случая с „Мрамор” този бряг е налудничав, леко философски, леко фантастичен и в същото време безкрайно човешки. Айра успява да създаде пространство, в което читателят да се чувства себе си, без върху него да има някакъв излишен натиск. Сякаш читателят си е вкъщи, но в едно непознато вкъщи – в град, в който е живял преди години, но не е идвал в него отдавна. Или в къща, която е сънувал. Във всеки случай той успява да те заведе в пространство, в което искаш да се върнеш.
Кратките романи дават възможност за повече пътешествия на непознати места и са доста подходящи за забързаното време, в което живеем. Време, в което много хора не могат да си позволят да се потопят в по-дебела книга поради умора, ангажименти. От друга страна схващането, че „големите книги” трябва да са внушителни и дебели е дълбоко погрешно. Има редица книги, които са големи, а са с размерите на новела или на повест. „Мрамор” е именно такъв роман. А Айра е писател, който съм щастлив, че срещнах и с който възнамерявам да се срещам отново и отново. Надявам се скоро да преведат и други негови книги на български. Междувременно ще го чета на английски.
И искрена благодарност на издателство „Лист” за качественото издание, както и на Нева Мичева за страхотния превод.
С тези думи писателят Роберто Боланьо описва както е чувството да четеш някой от многобройните романи на аржентинеца Сесар Айра. Боланьо (роден в Чили, минал през Мексико и живял дълги години в Испания) е известен с пристрастията си към латиноамериканската литература . Сесар Айра на свой ред е един от най-продуктивните аржентински писатели, той публикува най-вече кратки романи, а броят на издадените му книги с романи, разкази и есета е над 80. Всъщност Боланьо отива дори по-далеч, когато говори за Айра, наричайки го: „Един от тримата или четиримата най-добри испаноезични писатели.” В Латинска Америка откриват в Айра наследник на Борхес и правят прогнози, че благодарение на него Аржентина ще има писател-нобелист. Всъщност той вече е нобелист, но в света на литературата – в един от романите на Карлос Фуентес, в който действието се развива в близкото бъдеще, Айра е първият аржентински писател отличен с Нобелова награда.
Сесар Айра е вече познат на българския читател с романа си „Светецът”, който издателство „Агата-А” публикува през 2016 година. Сега имаме шанс да се срещнем и с друга негова книга – романът „Мрамор”, който издателство „Лист” публикува в превод на Нева Мичева. Това е прекрасен повод за всеки читател, който е изкушен от испаноезичната литература, да прецени дали да четеш Айра наистина е като да четеш Маркес на LSD.
Моят отговор е: Да.
По отношение на наркотичните вещества самият Айра признава, че обикновено когато неговият син прочете новата му книга, го пита какво е пушил този път. „Грешка.”, казва аржентинецът. „На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.” В интервюта Айра често говори, че за него писането е акт на свобода и като зрял писател за него най-важно е да се чувства свободен и така да открие докъде може да стигне. Него го изморява „кахърната психологичност”, която доминира над съвременната литература. За него книгите са приключение, а романите са възможност да се впуснеш в нещо ново, изненадващо.
В този тон е издържан и романът „Мрамор”. Ситуацията започва делнично, но необичайно. Главният герой си е свалил панталоните на място, което не познава, и се опитва да си спомни защо го е направил, но паметта му изневерява. Единственото, което проблясва в паметта му, е, че е седял върху мрамор. Факт, който не изяснява по никакъв начин абсурдната ситуация, в която се е озовал.
Междувременно разбираме, че той е пазарувал от китайски супермаркет, където е трябвало вместо ресто да вземе няколко евтини китайски артикула. И така потегля историята, която ще ни доведе до абсолютно неподозирани места – алтернативни светове, извънземни… Айра е способен във всеки един момент да изненада читателя, да го вкара в непозната територия, в неизследван океан.
Книгата е написана в кратки глави, чете се удивително бързо и с лекота. Айра не е от авторите, които обичат да поучават и да бъдат мъдри. Той по-скоро заема позицията на разказвач на истории, който за момент се превръща отново в дете и лудориите и пакостите му идват от сърце. С една чисто детска наивност. Това не бива да ни подлъгва, Айра много добре знае какво прави. Просто той е от авторите, които обичат сами да се впускат в непознатите води на въображението и да видят до кой бряг ще ги заведе то.
В случая с „Мрамор” този бряг е налудничав, леко философски, леко фантастичен и в същото време безкрайно човешки. Айра успява да създаде пространство, в което читателят да се чувства себе си, без върху него да има някакъв излишен натиск. Сякаш читателят си е вкъщи, но в едно непознато вкъщи – в град, в който е живял преди години, но не е идвал в него отдавна. Или в къща, която е сънувал. Във всеки случай той успява да те заведе в пространство, в което искаш да се върнеш.
Кратките романи дават възможност за повече пътешествия на непознати места и са доста подходящи за забързаното време, в което живеем. Време, в което много хора не могат да си позволят да се потопят в по-дебела книга поради умора, ангажименти. От друга страна схващането, че „големите книги” трябва да са внушителни и дебели е дълбоко погрешно. Има редица книги, които са големи, а са с размерите на новела или на повест. „Мрамор” е именно такъв роман. А Айра е писател, който съм щастлив, че срещнах и с който възнамерявам да се срещам отново и отново. Надявам се скоро да преведат и други негови книги на български. Междувременно ще го чета на английски.
И искрена благодарност на издателство „Лист” за качественото издание, както и на Нева Мичева за страхотния превод.
December 21, 2017
„Реалността е едно голямо съвпадение.“
„Мрамор“, Сесар Айра или мое заглавие -
„Ах, този джоб!“
Добре че има такива книги от време на време. Какво щяхме да правим, ако имаше само обикновени книги и обикновени дни. Но ако знаех, че е такава, можеше и да не я започна, защото аз такива книги уж не чета много-много. Да, чета шантави, но това е нещо съвсем различно и ново за мен. Аха-аха на няколко места да си помисля, че авторът е искал да каже нещо повече, но не… не върви с мъдрости и поуки тук. За мен главното – забавление чрез играта на творенето с думи. Естествено щеше да е невъзможно книгата да е точно това на български без мисия „език“ на Нева Мичева, очевидна и без да съм чела послеслова на преводачката (с интересни части и от интервюта с автора).
Още първите няколко страници бях засмукана от изреченията на Сесар Айра, без все още да имам представа какво ще последва.
„..ей ги нá, моите средства за удоволствие и придвижване…“
„Напомнят ми, че е живо животинското в мен, биологичното, индивидуалната проява на вида…“
„…радостната изненада от констатацията за моите животински наличности.“
„… колкото и далеч да се скита мисълта, тялото и неговите придатъци си остават там, където винаги са били.“
После нямах много време за четене, но мислите ми бяха все при книгата. Имаше цели страници, на които се смях на глас. Разбира се – страниците с рестото, но и много други след това. Чак след стр. 100 малко ми спадна интересът (т.е. последните 30 страници), може би защото „нашият човек“ вече ми беше малко или много ясен, а и никак не разбирам от извънземни. Затова можеше да е 4 звезди (дреме му на Айра за звезди), но за мен голям плюс е дозата лудост на фона на общата тривиалност и премъдрост в дните ни.
През цялото време наричах романа „теза-антитеза“ заради изрази от типа „да, ама не“ (този не е от книгата), „обаче“, „но не“, „от друга страна“… Т.е. пита се и си отговаря двойно героят. Рядко има само един вариант. Или буквално от книгата:
„Две“. (Или не“? Кой знае.)
Заради опиянението в книгата си помислих как пианистът Keith Jarrett го е казал за музиката:
“I don’t have any drug stories to tell about myself. […]. For me, it’s hard to understand why a musician needs more than the music.”
А на задната корица това от Сесар Айра:
„На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.“
Ами, творете си все така, хора, а аз ще се опиянявам чрез вашите книги и музики.
Все пак в „Мрамор“ освен сюрсеалистичното блуждаене си има и история, интрига; не само чудноватости. Но е освобождаващо да не се търси „поука“ за разлика от това, че толкова сме свикнали да ни казват нещо със смисъл, да искаме постоянно смисъл, позиции, сериозност…
А личните ми пристрастия: рисуване – синьо – преливане.
Няма цвят, с който да съм си играла толкова, колкото със синьото. Цветът на корицата почти се доближава до това, което наричам „созополско синьо“. За мен винаги е било удивително как с добавянето дори на една точка (капка) бяло става друго синьо. Идвало ми е да се потопя в тези цветове или да ги изпия (Айра-лудост?). И трудно съм постигала повтаряне на съвсем същото синьо (нямам нищо общо с рисуването, просто обичам да си играя с цветовете/боите). С това не приключвам с корицата – преливането в топчето и преливанията в илюстрациите в книгата. Точно това също ми е било любимо занимание: ливване на два-три цвята на листа - и да правят каквото си искат, да се втекат взаимно; също всеки път по различен начин.
Разказвам за „рисуването“ не само заради самото него, а именно за връзката с писането на Айра в стимулиращо „преливащо“ състояние.
И не на последно място – докосването до мрамора на корицата. Уж не харесам луксозните неща, а докато четях все поглаждах с пръсти гладкия мрамор, съблазняващ за допир, макар и хладен.
Топчета – разбира се че пазя – не една, а две кутийки; не мраморни, а стъклени; за спомен, за съзерцаване на преливането.
Аз и Аржентина: в средата на 90-те получих виза за емиграция – приемали чужденци за освежаване на нацията (не отидох, вечна пъзла); вчера – гледах филма „Аржентина“ на Карлос Саура). Разбира се, че сега ми се ходи там.
„Сега си мисля, че той тогава може да е казал не „седем“ или „десет“, а „ето“: в смисъл на „ето, готово“ или „ето, почти не остана“.
„…без съмнение китайска играчка, макар да беше странно, че е със син ирис и свети в червено, като окото на пиян англичанин.“
„Стреснах се от самия себе си – от европоцентризма, който не бях вярвал, че изповядвам, но който явно ме тласкаше към грозната грешка да намирам всички китайци за еднакви.“
„Навлизах в най-тайната зона наличността си, където се отбивам само на пръсти и колкото се може по-предпазливо.“
„Работата е там, че носталгията ги е обзела още в родното им място.“
„Хранех симпатия дори към мърлявия вид и уязвимостта му, към бедността и уличната му порода, чувствах го свой.“
„Стори ми се странно същества, които са толкова напреднали, че да прекосят Вселената, да са беззащитни пред една тъй първична емоция като носталгията.“
„Изумително е как дори сравнително културен човек със социален уклон като мен (в младостта си бях заслужил етикета „левичарче“) може да падне в клопката на расизма, който много пъти, ако не и винаги, е въпрос на думи.“
„… интонацията, употребявана в един култури само по емоционални поводи, а в други — за промени в смисъла на думите.“
„Свикнали са с нашия свят, но това е било най-лесното. Трудно е щяло да бъде отвикването.“
„Мрамор“, Сесар Айра или мое заглавие -
„Ах, този джоб!“
Добре че има такива книги от време на време. Какво щяхме да правим, ако имаше само обикновени книги и обикновени дни. Но ако знаех, че е такава, можеше и да не я започна, защото аз такива книги уж не чета много-много. Да, чета шантави, но това е нещо съвсем различно и ново за мен. Аха-аха на няколко места да си помисля, че авторът е искал да каже нещо повече, но не… не върви с мъдрости и поуки тук. За мен главното – забавление чрез играта на творенето с думи. Естествено щеше да е невъзможно книгата да е точно това на български без мисия „език“ на Нева Мичева, очевидна и без да съм чела послеслова на преводачката (с интересни части и от интервюта с автора).
Още първите няколко страници бях засмукана от изреченията на Сесар Айра, без все още да имам представа какво ще последва.
„..ей ги нá, моите средства за удоволствие и придвижване…“
„Напомнят ми, че е живо животинското в мен, биологичното, индивидуалната проява на вида…“
„…радостната изненада от констатацията за моите животински наличности.“
„… колкото и далеч да се скита мисълта, тялото и неговите придатъци си остават там, където винаги са били.“
После нямах много време за четене, но мислите ми бяха все при книгата. Имаше цели страници, на които се смях на глас. Разбира се – страниците с рестото, но и много други след това. Чак след стр. 100 малко ми спадна интересът (т.е. последните 30 страници), може би защото „нашият човек“ вече ми беше малко или много ясен, а и никак не разбирам от извънземни. Затова можеше да е 4 звезди (дреме му на Айра за звезди), но за мен голям плюс е дозата лудост на фона на общата тривиалност и премъдрост в дните ни.
През цялото време наричах романа „теза-антитеза“ заради изрази от типа „да, ама не“ (този не е от книгата), „обаче“, „но не“, „от друга страна“… Т.е. пита се и си отговаря двойно героят. Рядко има само един вариант. Или буквално от книгата:
„Две“. (Или не“? Кой знае.)
Заради опиянението в книгата си помислих как пианистът Keith Jarrett го е казал за музиката:
“I don’t have any drug stories to tell about myself. […]. For me, it’s hard to understand why a musician needs more than the music.”
А на задната корица това от Сесар Айра:
„На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.“
Ами, творете си все така, хора, а аз ще се опиянявам чрез вашите книги и музики.
Все пак в „Мрамор“ освен сюрсеалистичното блуждаене си има и история, интрига; не само чудноватости. Но е освобождаващо да не се търси „поука“ за разлика от това, че толкова сме свикнали да ни казват нещо със смисъл, да искаме постоянно смисъл, позиции, сериозност…
А личните ми пристрастия: рисуване – синьо – преливане.
Няма цвят, с който да съм си играла толкова, колкото със синьото. Цветът на корицата почти се доближава до това, което наричам „созополско синьо“. За мен винаги е било удивително как с добавянето дори на една точка (капка) бяло става друго синьо. Идвало ми е да се потопя в тези цветове или да ги изпия (Айра-лудост?). И трудно съм постигала повтаряне на съвсем същото синьо (нямам нищо общо с рисуването, просто обичам да си играя с цветовете/боите). С това не приключвам с корицата – преливането в топчето и преливанията в илюстрациите в книгата. Точно това също ми е било любимо занимание: ливване на два-три цвята на листа - и да правят каквото си искат, да се втекат взаимно; също всеки път по различен начин.
Разказвам за „рисуването“ не само заради самото него, а именно за връзката с писането на Айра в стимулиращо „преливащо“ състояние.
И не на последно място – докосването до мрамора на корицата. Уж не харесам луксозните неща, а докато четях все поглаждах с пръсти гладкия мрамор, съблазняващ за допир, макар и хладен.
Топчета – разбира се че пазя – не една, а две кутийки; не мраморни, а стъклени; за спомен, за съзерцаване на преливането.
Аз и Аржентина: в средата на 90-те получих виза за емиграция – приемали чужденци за освежаване на нацията (не отидох, вечна пъзла); вчера – гледах филма „Аржентина“ на Карлос Саура). Разбира се, че сега ми се ходи там.
„Сега си мисля, че той тогава може да е казал не „седем“ или „десет“, а „ето“: в смисъл на „ето, готово“ или „ето, почти не остана“.
„…без съмнение китайска играчка, макар да беше странно, че е със син ирис и свети в червено, като окото на пиян англичанин.“
„Стреснах се от самия себе си – от европоцентризма, който не бях вярвал, че изповядвам, но който явно ме тласкаше към грозната грешка да намирам всички китайци за еднакви.“
„Навлизах в най-тайната зона наличността си, където се отбивам само на пръсти и колкото се може по-предпазливо.“
„Работата е там, че носталгията ги е обзела още в родното им място.“
„Хранех симпатия дори към мърлявия вид и уязвимостта му, към бедността и уличната му порода, чувствах го свой.“
„Стори ми се странно същества, които са толкова напреднали, че да прекосят Вселената, да са беззащитни пред една тъй първична емоция като носталгията.“
„Изумително е как дори сравнително културен човек със социален уклон като мен (в младостта си бях заслужил етикета „левичарче“) може да падне в клопката на расизма, който много пъти, ако не и винаги, е въпрос на думи.“
„… интонацията, употребявана в един култури само по емоционални поводи, а в други — за промени в смисъла на думите.“
„Свикнали са с нашия свят, но това е било най-лесното. Трудно е щяло да бъде отвикването.“
February 2, 2021
En la caja de un minisuper chino un cliente recibe una variada clase de objetos al azar a falta de vuelto en dinero, típica situación porteña quizá universal que desata una historia narrada en tiempo real a cada paso más delirante y fántastica a lo largo de como mucho dos horas tanto de narración como de lectura. Muy bien la prosa, Aira sabe mantener al lector atento en una novela casi cuento entretenido., tiene el bondadoso don de algo que parece simple hacerlo perfecto resultando en lectura amena como mínimo. Sin grandes pretensiones puede ser un gran pasatiempo y ejemplo claro de técnica e imaginación en pro de un resultado convincente y sólido.
March 3, 2023
Leer a Aira es estar dispuesto a dejarse llevar. Él improvisa y nosotros bailamos al son de su música. Dentro de todo esta novela sigue un cierto esquema de narración que otra obras del autor no poseen.
Un acontecimiento vulgar de la vida cotidiana, ir a comprar algo a un supermercado, desencadena una ficción de consecuencias insospechadas y delirantes.
Es muy difícil reseñar una obra de Aira. Hay que leerla y chau.
Un acontecimiento vulgar de la vida cotidiana, ir a comprar algo a un supermercado, desencadena una ficción de consecuencias insospechadas y delirantes.
Es muy difícil reseñar una obra de Aira. Hay que leerla y chau.
February 5, 2021
Mi primer Aira del año. Me llama la atención que sea una de las novelas de Aira que pegó, una de las populares, como Los fantasmas quizá o Cómo me hice monja, o no sé, Cumpleaños. Tiene algo de novela tradicional (más tradicional que otras veces) y algo aireano al mismo tiempo, y creo que ese es el secreto de El mármol. Decía Piglia que Borges dinamitó la estructura del cuento clásico por dentro; Aira hace lo mismo con el género novela y en esta más que en otras. En general, las novelas de Aira siguen la deriva y no se preocupan por el desarrollo de un argumento clásico. El final de El mármol retoma el principio, se cierra de alguna forma la novela con lo que empezó, pero en el medio Aira se manda alguna de las suyas: chinos extraterrestres de otros universos, clase B, supermercados, un narrador que parece como siempre un dibujito animado.
November 20, 2017
"...смятам за един от големите си литературни триумфи факта, че някой - моята мила българска преводачка - е седнал да ми брои китайците. Оставѝ ги както са сега. Харесва ми броят им да се увеличава необяснимо. Още Наполеон е знаел, че са много и ще стават още повече..."
Сесар Айра, в имейл под надслов "Числа"
- из "послеслов от преводачката"
(За втори път (след Стихотворенията на Сидни Уест) попадам на послеслов от преводачката (Нева Мичева) с цитат от личната ѝ кореспонденция с автора. Намирам идеята за възхитителна, чувствам се поласкана като читател и искам още Сесар Айра.)
Сесар Айра, в имейл под надслов "Числа"
- из "послеслов от преводачката"
(За втори път (след Стихотворенията на Сидни Уест) попадам на послеслов от преводачката (Нева Мичева) с цитат от личната ѝ кореспонденция с автора. Намирам идеята за възхитителна, чувствам се поласкана като читател и искам още Сесар Айра.)
June 26, 2019
Il bombarolo.
C'è un uomo seduto sopra un blocco di marmo con i pantaloni abbassati che non ricorda come mai si trova lì. E allora scrive. Per ricordare, o forse solo per "preservare la felicità del momento". Il marmo è il racconto di come quest'uomo cercherà di mettere ordine nella sua memoria, un viaggio assurdo ed imprevedibile che a partire da una serie di cianfrusaglie ricevute al posto del resto in un supermercato ci porterà dentro ad una specie di video-game, dove ogni singolo oggetto costituirà un aiuto per procedere verso un livello successivo, in un'avventura tanto strampalata quanto affascinante.
Si parte dal marmo, simbolo di solidità e quindi, per astrazione, di certezza, ma ecco che ci troviamo subito davanti ad uno scarto rispetto alla strada principale: marmo è anche "la parola che la nomina", e siamo già su un piano metanarrativo.
Inutile star qui a raccontare tutte le avventure che capiteranno in sorte al protagonista del racconto, quello che ci interessa è avvertire il lettore di non fidarsi troppo del tono semplice, colloquiale, della narrazione: Aira gioca a confondere le acque e l'understatement è solo apparente. La stessa affermazione dell'autore argentino, che in più interviste ha detto di scrivere solo una pagina al giorno e di non correggere mai quanto scritto il giorno precedente, sembra sostenere l'idea che le sue opere abbiano una trama lineare e che i suoi libri prendano forma man mano che li stiamo leggendo. In realtà le cose stanno ben diversamente. Il marmo è molto di più di una storia divertente e dietro la maschera del gioco cela un sottotesto importante e quanto mai attuale perché questo è un libro che riflette sulla memoria e sulle sue crepe: falsi ricordi, "confabulation", confusione tra fatti e supposizioni… un attacco in piena regola al castello delle nostre certezze che si spinge fino a mettere in discussione la realtà per come la conosciamo, arrivando a definirla "una grande coincidenza".
César Aira è un bombarolo in incognito, un surrealista arrivato fino a noi con l'incarico di abbattere quei confini dentro ai quali sguazziamo felici, un 'suprematista' dell'immaginazione che si prende gioco del nostro piccolo mondo:
"Mentre saltavamo nel vuoto si è avuta la dimostrazione che il supermercato era un mezzo, non un fine. La sua realtà era indiscutibile, ma non si esauriva in sé stessa. Era soltanto la soglia di accesso ad altre realtà, funzionale a queste."
C'è un uomo seduto sopra un blocco di marmo con i pantaloni abbassati che non ricorda come mai si trova lì. E allora scrive. Per ricordare, o forse solo per "preservare la felicità del momento". Il marmo è il racconto di come quest'uomo cercherà di mettere ordine nella sua memoria, un viaggio assurdo ed imprevedibile che a partire da una serie di cianfrusaglie ricevute al posto del resto in un supermercato ci porterà dentro ad una specie di video-game, dove ogni singolo oggetto costituirà un aiuto per procedere verso un livello successivo, in un'avventura tanto strampalata quanto affascinante.
Si parte dal marmo, simbolo di solidità e quindi, per astrazione, di certezza, ma ecco che ci troviamo subito davanti ad uno scarto rispetto alla strada principale: marmo è anche "la parola che la nomina", e siamo già su un piano metanarrativo.
Inutile star qui a raccontare tutte le avventure che capiteranno in sorte al protagonista del racconto, quello che ci interessa è avvertire il lettore di non fidarsi troppo del tono semplice, colloquiale, della narrazione: Aira gioca a confondere le acque e l'understatement è solo apparente. La stessa affermazione dell'autore argentino, che in più interviste ha detto di scrivere solo una pagina al giorno e di non correggere mai quanto scritto il giorno precedente, sembra sostenere l'idea che le sue opere abbiano una trama lineare e che i suoi libri prendano forma man mano che li stiamo leggendo. In realtà le cose stanno ben diversamente. Il marmo è molto di più di una storia divertente e dietro la maschera del gioco cela un sottotesto importante e quanto mai attuale perché questo è un libro che riflette sulla memoria e sulle sue crepe: falsi ricordi, "confabulation", confusione tra fatti e supposizioni… un attacco in piena regola al castello delle nostre certezze che si spinge fino a mettere in discussione la realtà per come la conosciamo, arrivando a definirla "una grande coincidenza".
César Aira è un bombarolo in incognito, un surrealista arrivato fino a noi con l'incarico di abbattere quei confini dentro ai quali sguazziamo felici, un 'suprematista' dell'immaginazione che si prende gioco del nostro piccolo mondo:
"Mentre saltavamo nel vuoto si è avuta la dimostrazione che il supermercato era un mezzo, non un fine. La sua realtà era indiscutibile, ma non si esauriva in sé stessa. Era soltanto la soglia di accesso ad altre realtà, funzionale a queste."
Read
October 19, 2017Героят ни е леко непохватен и непонятен, неохотен ксенофоб, симпатичен дървен философ, от типа хора, които някак от липса на дребни в магазина се забъркват с извънземни. Как да не ти е забавен?
November 1, 2025
Es Aira que es imposible reseñarlo porque no tiene sentido contar todos los intersticios a los que te lleva en una novela tan corta, pero siempre intensa. Para leer a Aira hay que dejarse llevar, confiar en él, sujetarse de la mano y cuando uno no se da cuenta lo metió en terrenos imposibles, ilógicos, absurdos. En este caso, todo comienza en un supermercado chino cuando le deben dar el vuelto y al no contar con cambio, el protagonista debe elegir entre varias chucherías para completar. A partir de ahí, de eso tan mundano y banal, nos vamos a ver embarcados en historias magníficas que, como siempre tienen un anclaje costumbrista, las hacen más verosímiles. Tiene esas grandes dosis de humor ácido y sutil y el final es maravilloso.
Es muy corta, se disfruta en un ratito y se agradece. Es un juguete literario para adultos.
Es muy corta, se disfruta en un ratito y se agradece. Es un juguete literario para adultos.
February 10, 2021
Aira te narra tremendo disparate como este así, con un narrador que parece de juguete, porque aunque sí es cierto que a veces se hace preguntas por las cosas que pasan, intentando explicarse a sí mismo qué es lo que está viviendo, al mismo tiempo es como si supiera que es inevitable que pasen, como si se viera de pronto arrastrado por la voluntad de un par de chinos extraterrestres y de verdad no pudiera hacer nada para cambiarlo. El final es cíclico, retoma el principio. A veces parece que el narrador se quiere hacer el serio y explicar las razones de esta aventura, pero esa seriedad aparente se termina mezclando con todas las cosas que le pasan; y lo que queda es solo un intento de seriedad entre toda esa locura en la que se mete después de salir de un super chino.
December 2, 2016
Junto con La guerra de los gimnasios son los libros de ficción mas fantástica (En este caso ciencia - ficción?). Corto, interesante, recomendable.
October 22, 2017
Забавна и много откачена:-)
Очаквам викторина с награда за правилен отговор на въпроса "Колко са китайците в книгата?"
Очаквам викторина с награда за правилен отговор на въпроса "Колко са китайците в книгата?"
August 21, 2024
Un non-sense sicuramente affascinante, ma che a me (come tutto il non-sense) lascia perplessa e con un po' di amaro in bocca.
December 2, 2025
Para explicar el hecho insólito de que un hombre esté desnudo apoyado contra un mármol fuera de su casa Aira recurre a concursos de supermercados chinos, sapos de piedra palpitantes, glóbulos de una sustancia conocida como pre-mármol, extraterrestres, mundos paralelos, viajes interdimensionales a través de imágenes de video, entre otros delirios. Como sucede con la mayoría de sus novelas, El mármol es un tour de force, un remolino enloquecido de acciones, reflexiones y disparates que envuelve al lector desde el comienzo y no lo larga hasta el punto final. Esta novela, de estructura circular y avance desenfrenado, se plantea a sí misma como ejercicio de rememoración: la escritura como forma de recordar la justificación de un momento insólito. Tomando como punto de partida algo tan cotidiano e insustancial como una compra en un supermercado chino, la novela se despliega en pura aventura incoherente y desatada: diminutos objetos inservibles que cumplen funciones precisas, códigos secretos que se transmiten por televisión, canteras repletas de bolitas de pre-mármol, extraterrestres nostálgicos provenientes de otro mundo que es idéntico al nuestro, y el protagonista, que se pregunta cómo pudo haber terminado desnudo fuera de su casa sobre una superficie de mármol.
October 2, 2022
¿Qué acabo de leer?
Este es el tercer libro de Aira que comienzo y es el primero que termino. Es una pieza tan divertida (al menos su primera mitad me parece hilarante) y tan ligera que a veces se le hace líquida al mismo lector.
Me parece una mezcla monstruosa entre lo lúdico, lo codificado, lo burdo y la improvisación.
No te podría nisiquiera decir de qué trata el libro porque trata solo de lo que trata y eso nisiquiera se trata a profundidad... Es una excusa. Pero no importa, si acaso, busca una cierta desfiguración en crescendo de lo que uno esperaría de una "novela".
Algún comentario leí de personas insatisfechas con las características racistas/ xenofóbicas del protagonista/narrador y me parece pertinente comentar que esas personas son un poquito chiquitas de cabeza. Creo que darle ese tono al personal principal lo hace mucho más interesante, sin dejar de decir qué él mismo (socialista como es) se cuestiona sus formas de ver el mundo, lo objetivo y lo subjetivo (siempre vagamente, por supuesto).
Absurdo, trasnochado y despreocupado el mármol es un libro que recomiendo.
Este es el tercer libro de Aira que comienzo y es el primero que termino. Es una pieza tan divertida (al menos su primera mitad me parece hilarante) y tan ligera que a veces se le hace líquida al mismo lector.
Me parece una mezcla monstruosa entre lo lúdico, lo codificado, lo burdo y la improvisación.
No te podría nisiquiera decir de qué trata el libro porque trata solo de lo que trata y eso nisiquiera se trata a profundidad... Es una excusa. Pero no importa, si acaso, busca una cierta desfiguración en crescendo de lo que uno esperaría de una "novela".
Algún comentario leí de personas insatisfechas con las características racistas/ xenofóbicas del protagonista/narrador y me parece pertinente comentar que esas personas son un poquito chiquitas de cabeza. Creo que darle ese tono al personal principal lo hace mucho más interesante, sin dejar de decir qué él mismo (socialista como es) se cuestiona sus formas de ver el mundo, lo objetivo y lo subjetivo (siempre vagamente, por supuesto).
Absurdo, trasnochado y despreocupado el mármol es un libro que recomiendo.
September 18, 2014
Un librito maravilloso. Creativo, divertido, incisivo. Por medio de la metaficción Aira nos lleva a reflexionar sobre la creación.¿El objeto crea la historia o la historia crea el objeto? ¿La narración que presenciamos es producto del deseo de conectar A con B o el conectar esos dos puntos es un producto de la narración? ¿Se inventa a unos extraterrestres para explicar su situación o ellos lo inventan a él?
Cuestionamientos borgianos con una escritura casi "automática" al mejor estilo surrealista.
Cuestionamientos borgianos con una escritura casi "automática" al mejor estilo surrealista.
October 25, 2017
Прочетох послеслова от Нева Мичева и харесах Сесар Айра още преди да съм прочела каквото и да е от него. А след прочита и на книгата определено усетих близък стила му на писане - изключително освободен. Това е, което винаги търся в литературата - прямота и освободеност. Нещо, което открих тази година и у Гилермо Кабрера Инфанте и Боланьо. Може би с тези тримата ще запомня моята литературна 2017 г. Ако не друго - Айра има още около 80-90 книжки, с които да запълня и следващите година-две.
И аз започнах да се оплитам в танга и лабиринти.
И аз започнах да се оплитам в танга и лабиринти.
October 1, 2017
Оценката ми е субективна тъй като от няколко месеца съм обсебена от мрамора и всякаквите му артистични превъплащения, та ми се стори приятно и ексцентрично някой да забърка сюжет, в основата на който са мраморни топчета, блокове и въображаеми мраморни кариери в задния двор на магазин за китайски стоки. Кратък, хумористичен, но и съдържателен е първият роман на Сесар Айра, който чета.
October 24, 2017
Нестандартно забавен роман! Едно обикновенно връщане на ресто дава старт на едно приключение, което дава отговор на един от вечните въпроси във вселената... Защо героят седи със смъкнати панталони и гледа между краката си?
July 25, 2017
César Aira es un escritor aburrido de su oficio.
July 6, 2019
толкова щура, забавна, неочаквана, бъбрива, но с тонове смисъл и лека като перушинка
September 29, 2025
ей такива книги ми се четат - оригинални, забавни, философски... Айра никога не разочарова в това отношение
October 1, 2023
Една от най-оригиналните книги, които съм чела напоследък. В нея има всичко, освен здрава логика. Вероятно точно това придава на текста особената художествена завършеност, започнала с един колкото банален, толкова и неочакван образ, при който се завръща на финала. Смесицата от ирония и самоирония, пародия, фарсови ситуации и научни хипотези, фантастични образи и масови, тривиални персонажи изпълва сюжета, за да го зареди с неочаквани и будещи ободрителен смях обрати. Приликата с някои аспекти на вълшебната приказка става ясна почти веднага, но стъпва върху идеята за привидната случайност и ненужните дрънкулки, с които ни сблъсква често ежедневието. Сякаш глобализацията, познаването на света се оказва само химера, защото зад всяко нещо (може да) стои друг смисъл, друга цел. Или пък не. Въпреки това, оказва се, че има още какво да търси човекът и съществуват още приключения, неизживени от никого. Това е и оптимистичното послание на книгата според мен.
Особено ми харесва търсената многозначност на корицата, чийто смисъл ще запазя за себе си, заради изключителната му свързаност с развръзката.
Особено ми харесва търсената многозначност на корицата, чийто смисъл ще запазя за себе си, заради изключителната му свързаност с развръзката.
July 4, 2018
¿Qué es lo más loco que te podría pasar en tu visita al súper chino de la esquina? César Aira lo responde en esta fantástica y breve novela. A pesar de su fama, es lo primero que leo del autor y quedé fascinado con su narrativa locuaz, trepidante y caótica, con altas dosis de un delicioso humor negro. Se burla de la solemnidad, de sí mismo, y te lleva de lo mundano a lo surreal en un abrir y cerrar de ojos. No pararás de reír, pero de cuando en cuando tendrás que esquivar las pedradas que te lanza (y seguro una te golpeará derechito en el orgullo). Por momentos me recordó a Pratchett. Otra joyita de La Bestia Equilátera.
September 25, 2014
Es probable que César Aira tenga una de las prosas más torrenciales de la actualidad. El lector se ve arrastrado de manera irreversible por sus novelas, así tengan por argumento un cúmulo de sin sentidos que sólo busquen activar el gen de la imaginería pop en respuesta a la solemnidad imperante en la realidad.
Displaying 1 - 30 of 127 reviews