What do you think?
Rate this book
Ако можеха да ни чуят
Мъжете лъжат безкористно и всеотдайно. Защото искат да направят несъвършенствата на живота по-поносими. И няма начин това да им се зачете за грях. (Феромони)
Човек като мълчи, какво като знае и десет езика. (Зуброва трева)
Различните видове птици живеят по-лесно заедно, отколкото бозайниците, но значително по-шумно от тях. (Ноев ковчег)
А вътре ситни моята бабичка и мълчи. Толкова ѝ е омръзнало да се кара с мене, че като ме види, въздиша. (Бракониери)
Изглежда по-лесно живееш, когато загубиш тези, с които си разговарял, отколкото, когато си отиде този, с когото дълги години сте мълчали заедно. (Прераждане)
Главата ни е като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости. Но животът винаги е с една поука преди нас. (Свраче гнездо)
Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! (Тишина)
Човек като мълчи, какво като знае и десет езика. (Зуброва трева)
Различните видове птици живеят по-лесно заедно, отколкото бозайниците, но значително по-шумно от тях. (Ноев ковчег)
А вътре ситни моята бабичка и мълчи. Толкова ѝ е омръзнало да се кара с мене, че като ме види, въздиша. (Бракониери)
Изглежда по-лесно живееш, когато загубиш тези, с които си разговарял, отколкото, когато си отиде този, с когото дълги години сте мълчали заедно. (Прераждане)
Главата ни е като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости. Но животът винаги е с една поука преди нас. (Свраче гнездо)
Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! (Тишина)
176 pages, Paperback
Published January 1, 2020
1 person is currently reading
15 people want to read
About the author
Боян Биолчев
26 books10 followersБоян Асенов Биолчев е български филолог, писател и сценарист, ректор на Софийския университет в периода 1999 - 2007.
От 1965 г. Боян Биолчев е автор на над 200 научни публикации: монографии, студии, статии, предговори, научни съобщения. В периодичния печат публикува статии и изказвания с общокултурна и публицистична насоченост. Автор е на 20-тина белетристични книги. Негови романи и разкази са преведени на няколко европейски езика. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма. Сред най-известните му книги са сборникът „Сатурнов кръг“ и романът „Амазонката на Варое“.
От 1965 г. Боян Биолчев е автор на над 200 научни публикации: монографии, студии, статии, предговори, научни съобщения. В периодичния печат публикува статии и изказвания с общокултурна и публицистична насоченост. Автор е на 20-тина белетристични книги. Негови романи и разкази са преведени на няколко европейски езика. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма. Сред най-известните му книги са сборникът „Сатурнов кръг“ и романът „Амазонката на Варое“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
Read
September 18, 2020 Боян Биолчев, „Ако можеха да ни чуят“, Жанет45/2020
„Направени сме различно. Това ни е и за обяснение, и за присъда.“ Така е, г-н Биолчев. И поради тази причина аз мога да заявя, че обичам разкази и да се постарая да обясня защо харесвам точно Вашите, а уважаемият читател и на тях и на моето скромно мнение може да отсъди дали и двамата сме прави! Разказът за мен е магия, впечатляваща повече от многословен роман, защото в малкия си обем се сили да побере огромен свят или поне най-ярките парченца от него, сътворили образ: а образът може да е на човек, на птица, на гора, на цяло едно общество. Винаги, когато се опитвам да убедя някого в правотата си цитирам, не съвсем дословно, разбира се, скъпата си приятелка, галеристката Ваня Маркова-Маркони:“Романът е като маслена картина, ярък, с плътни мазки, привличащ купувачи; разказът е като акварел – фин, изискващ много майсторлък, предназначен само за познавачи!“.
Да, разказите в книгата „Ако можеха да ни чуят“ са изключително майсторски сътворени. Сякаш авторът е застанал някъде отстрани, не извън природата, защото тя е основен герой в тях, но в най-незабележимото и ъгълче, потапя тъничка четчица в зубровата трева или в избелялото от слънцето зимно небе, или в окото на умиращата гарга, което прилича на топче чер хайвер и внимателно полага върху безразличния ни поглед първите мазки на финия си словесен акварел. Няма в тези разкази саблен сблъсък между добро и зло, има кротко противопоставяне, което, точно поради своята кротост ни пробожда остро и ни кара да се замислим за собственото си участие в кръговрата на живота. Колкото и странно да е съждението, че добрите ни намерения понякога предизвикват фатален край, точно до него достигаме, докато четем „Свраче гнездо“, и се сблъскваме с опита на човека, да върне изхвърленото от гнездото свраче. „Човешките понятия за справедливост несъмнено силно се различават от природните...Свраката не търпеше някой да и се бърка в отглеждането на децата и. Тя знаеше по-добре от мен, че не живеем в един свят. Не зная какво я бе подтикнало, но тя го направи. Изхвърли децата си заради моя нелеп опит да и помогна. Майчинството може би е и това...“.
Лебедите, щъркелите, соколът, делфините, тюленът, зайците, кучетата и дори камилата не са второстепенни образи в разказите, струва ми се, че те са основните, а човекът се върти край тях, колкото да им помогне или най-вече да им попречи да живеят своя си живот. Има и такива човеци, като овчаря, който произвежда и продава екологично чисто сирене с една единствена цел, да се сдобие с двойки животни, които ще преживеят съвременния потоп. Отглежда ги високо в планината, да са на сигурно място, не продава сирене на търговците и оспорва Стария завет по отношение на съхраняването на двойка хора: „Това е другата грешка на Стария завет. Не е трябвало да се спасяват хората, защото само те имат вина. Животното, дори и хищник, е невинно.“.
Не си мислете, че всичко е обвеяно в тъга и жалост към природата! Разказите, особено „Зуброва трева“ и „Бракониери“ са написани с толкова ярко чувство за хумор, че просто не можеш да си събереш усмивката, докато четеш как двамата стари зевзеци ходят на лов с една пушка и се подиграват на собствената си немощ и ловни умения: „Пушката...За стреляне – гърмеше. Опитахме я горе на нашата колиба, дърветата целихме. Едно дърво целиш, три удря. Хем не е някоя гъста гора. Но все пак пушка. Ние повече я носехме за сърце, защото, какво да удариш с нея! Дивечът иска крака и око. А само мерак – къде? Моите крака и за патерици не стават. Сякаш пясък имам в коленете и като вървя, някой ме удря отзад с прът по свивките. Цончо, като походи някое и друго време, започва да свисти като чайник и очите му замязват на фасове. Дъхът му от пет метра удря на спарен тютюн. А очите ни – колкото да минем между дърветата.“
А зубровата трева се появява в едноименния разказ заради местонахождението си във водката, която става причина за безброй перипетии, някои смешни, други тъжни: „Горският вдига шишето към светлината, която мъчително се провира през праха на прозорчето. Водката упойно бълбука, а стъблото от зубровата трева се поклаща вътре като малка, самотна и пияна тръстика.
- Чудя им се на зубрите как го ядат това без водка. Обаче животно. Тежи един тон, а мозък – никакъв.“
За мен, разказите на Боян Биолчев са като есента през октомври: всичко има в нея – и меко слънце, и жал по отминалото лято, и предчувствие за ледена зима, и прекрасно място да забавиш ход, да поседнеш, да помислиш и да напълниш душата си с красота. Ако Ви се четат изискани, класически разкази, то значи това е книгата за Вас, на чиято бежово-черна корица свети окото на птица! Пак чудесно оформление на художника Христо Гочев и редакция на Здравко Дечев! И не само окото на птицата свети, разказите светят / тук англичаните, които имат много думи за светя, биха използвали „glow“/!
Ж.Иванова
„Направени сме различно. Това ни е и за обяснение, и за присъда.“ Така е, г-н Биолчев. И поради тази причина аз мога да заявя, че обичам разкази и да се постарая да обясня защо харесвам точно Вашите, а уважаемият читател и на тях и на моето скромно мнение може да отсъди дали и двамата сме прави! Разказът за мен е магия, впечатляваща повече от многословен роман, защото в малкия си обем се сили да побере огромен свят или поне най-ярките парченца от него, сътворили образ: а образът може да е на човек, на птица, на гора, на цяло едно общество. Винаги, когато се опитвам да убедя някого в правотата си цитирам, не съвсем дословно, разбира се, скъпата си приятелка, галеристката Ваня Маркова-Маркони:“Романът е като маслена картина, ярък, с плътни мазки, привличащ купувачи; разказът е като акварел – фин, изискващ много майсторлък, предназначен само за познавачи!“.
Да, разказите в книгата „Ако можеха да ни чуят“ са изключително майсторски сътворени. Сякаш авторът е застанал някъде отстрани, не извън природата, защото тя е основен герой в тях, но в най-незабележимото и ъгълче, потапя тъничка четчица в зубровата трева или в избелялото от слънцето зимно небе, или в окото на умиращата гарга, което прилича на топче чер хайвер и внимателно полага върху безразличния ни поглед първите мазки на финия си словесен акварел. Няма в тези разкази саблен сблъсък между добро и зло, има кротко противопоставяне, което, точно поради своята кротост ни пробожда остро и ни кара да се замислим за собственото си участие в кръговрата на живота. Колкото и странно да е съждението, че добрите ни намерения понякога предизвикват фатален край, точно до него достигаме, докато четем „Свраче гнездо“, и се сблъскваме с опита на човека, да върне изхвърленото от гнездото свраче. „Човешките понятия за справедливост несъмнено силно се различават от природните...Свраката не търпеше някой да и се бърка в отглеждането на децата и. Тя знаеше по-добре от мен, че не живеем в един свят. Не зная какво я бе подтикнало, но тя го направи. Изхвърли децата си заради моя нелеп опит да и помогна. Майчинството може би е и това...“.
Лебедите, щъркелите, соколът, делфините, тюленът, зайците, кучетата и дори камилата не са второстепенни образи в разказите, струва ми се, че те са основните, а човекът се върти край тях, колкото да им помогне или най-вече да им попречи да живеят своя си живот. Има и такива човеци, като овчаря, който произвежда и продава екологично чисто сирене с една единствена цел, да се сдобие с двойки животни, които ще преживеят съвременния потоп. Отглежда ги високо в планината, да са на сигурно място, не продава сирене на търговците и оспорва Стария завет по отношение на съхраняването на двойка хора: „Това е другата грешка на Стария завет. Не е трябвало да се спасяват хората, защото само те имат вина. Животното, дори и хищник, е невинно.“.
Не си мислете, че всичко е обвеяно в тъга и жалост към природата! Разказите, особено „Зуброва трева“ и „Бракониери“ са написани с толкова ярко чувство за хумор, че просто не можеш да си събереш усмивката, докато четеш как двамата стари зевзеци ходят на лов с една пушка и се подиграват на собствената си немощ и ловни умения: „Пушката...За стреляне – гърмеше. Опитахме я горе на нашата колиба, дърветата целихме. Едно дърво целиш, три удря. Хем не е някоя гъста гора. Но все пак пушка. Ние повече я носехме за сърце, защото, какво да удариш с нея! Дивечът иска крака и око. А само мерак – къде? Моите крака и за патерици не стават. Сякаш пясък имам в коленете и като вървя, някой ме удря отзад с прът по свивките. Цончо, като походи някое и друго време, започва да свисти като чайник и очите му замязват на фасове. Дъхът му от пет метра удря на спарен тютюн. А очите ни – колкото да минем между дърветата.“
А зубровата трева се появява в едноименния разказ заради местонахождението си във водката, която става причина за безброй перипетии, някои смешни, други тъжни: „Горският вдига шишето към светлината, която мъчително се провира през праха на прозорчето. Водката упойно бълбука, а стъблото от зубровата трева се поклаща вътре като малка, самотна и пияна тръстика.
- Чудя им се на зубрите как го ядат това без водка. Обаче животно. Тежи един тон, а мозък – никакъв.“
За мен, разказите на Боян Биолчев са като есента през октомври: всичко има в нея – и меко слънце, и жал по отминалото лято, и предчувствие за ледена зима, и прекрасно място да забавиш ход, да поседнеш, да помислиш и да напълниш душата си с красота. Ако Ви се четат изискани, класически разкази, то значи това е книгата за Вас, на чиято бежово-черна корица свети окото на птица! Пак чудесно оформление на художника Христо Гочев и редакция на Здравко Дечев! И не само окото на птицата свети, разказите светят / тук англичаните, които имат много думи за светя, биха използвали „glow“/!
Ж.Иванова
Displaying 1 of 1 review