Започнах „Знакът на Каин“ на Борис Акунин с ясното съзнание, че това е третата книга от поредицата на автора, в която описва историята на руската държава. От това, което предварително знаех за романа обаче ми стана ясно, че съвсем спокойно мога да го прочета самостоятелно, без непременно да съм изчела „Огненият пръст“ и „Звезда на челото“. Макар че, след като вече прочетох романа, си мисля, че все пак е добре да се четат последователно.
Не мисля, че този факт ми развали удоволствието от четенето. По-скоро се оказа, че е трябвало да имам предварителни познания за историята на Русия, за да мога да разбера по-добре нещата, които се случват в романа. Исках да прочета именно „Знакът на Каин“ заради това, че действието се развива по време на управлението на Иван III Велики и на неговия наследник Иван IV Грозни (от руски Грозньй – Страшни) – самите им прозвища са достатъчно любопитни, за да проявя интерес. Борис Акунин обаче ни хвърля направо в дълбокото, без шнорхел и водолазен костюм.
През по-голямата част от книгата проследяваме последните свободни избори в Новгород, който бива управляван от три велики жени – Марфа Борецка (наричана Желязната), Настася Григориева (Каменната) и Ефимия Горшенина (Копринената). Всяка от тях е заслужила прякора си. Всяка се бори за по-голяма част от Новгород. И трите са в постоянна интрига и борба за власт и надмощие. И трите не биха се оставили да бъдат победени.
Последните избори в Новгород ни показват на какво са способни трите жени. И ни разкриват всички похвати, които са готови да използват, за да победят. Всички задкулисни игри и удари под кръста. Но всички схеми, които готвят, довеждат до едно – падането на Новгород. Москва най-накрая успява да завладее великия град и да го превърне в част от руската държава по времето на Иван III Велики, който си служи най-вече с ума си и трезвата си мисъл. В тази работа е намесена една жена с петно на челото, а историята на рода й започва още през първата книга – „Огненият пръст“.
Разказът на Борис Акунин е много често фрагментарен – прехвърля ни от едно място на друго и от един момент, в друг. Така и внезапно ни прехвърля от момент, малко след изборите в Новгород, направо по време на управлението на Иван IV Грозни, без въведение. Във фрагмента от историята, който авторът е избрал да ни представи, отново се намесва родът с петно на челото и една жена, която се изпречва пред владетеля, първия цар на Рус.
Вероятно съм твърде свикнала със западни писатели и по-западния стил на писане, защото изпитвах известни затруднения с езика, използван от Борис Акунин. Имаше много думи, чието значение ми беше неизвестно, а понякога структурата на изречения или цялостно на текста ми бяха неясни. Подобни затруднения със самия текст имах и с Глуховски, и с Лукяненко, затова го отдавам по-скоро на „руската школа“.