Нравствени писма до Луцилий 2

by Seneca, Луций Аней Сенека, Райка Николова (Translator)

"За много неща не разбираме, че са излишни, докато не започнат да ни липсват: използваме ги не защото ни трябват, а защото ги имаме. А колко неща притежаваме само защото повечето хора ги имат. Една от причините за нашите злини е, че живеем по чужд пример, не се водим по разума, а се отклоняваме заради навика. " (Луций Аней Сенека)

326 pages, Paperback

Published January 1, 2020

About the author

Lucius Annaeus Seneca (often known simply as Seneca or Seneca the Younger); ca. 4 BC – 65 AD) was a Roman Stoic philosopher, statesman, and dramatist of the Silver Age of Latin literature. He was tutor and later advisor to emperor Nero, who later forced him to commit suicide for alleged complicity in the Pisonian conspiracy to have him assassinated.

Reviews

[Todor V. Todorov · Rating 5 out of 5]

Невероятни размисли за живота, за смъртта, за блаженото, за вътрешната независимост, за истинския смисъл на съществуването от гледната точка на стоицизма.

[Нина Маврикова · Rating 5 out of 5]

.  И двата тома на Сенека съдържат онази непреходна мъдрост, от която всички се нуждаем. Изминалото лято тези две книги, за пореден път ми помогнаха да приема факта, че безмилостният ход на времето отнема някои от хората, които обичаме и без които не можем да си представим, че ще живеем. Но ще се наложи!

Ето и някои цитати:
„Не ме е страх, че ще те променят, а че ще те забавят. Защото дори който само ни бави, много ни вреди, особено в този тъй кратък живот, който правим още по-кратък с непостоянството си, като все подхващаме ту едно, ту друго: разкъсваме го на парчета и го пропиляваме.“

„Нищо чудно, че великите неща се раждат през големи интервали от време; съдбата създава посредствеността често – за тълпата, а изключителното ни препоръчва чрез самата му рядкост.“

„Мързелът се нарича умереност.“

„…и все пак познатите места извикват скрития в душата копнеж и не че съживяват един угаснал спомен, а го събуждат от дрямка – тъй както мъката на скърбящите, макар и притъпена от времето, се възобновява ту при вида на любимия роб на онзи, когото сме загубили, ту от дрехата му, ту от къщата му.“