„Поради възрастта си и своята твърде напреднала девственост Барбе беше безразлична към боата.“
Четири разказа, все много добри според мен („Боата“ – хипнотизиращ; „Строежът“ - чудодействащ). Познатото чувство от творбите на Дюра(с?) – miserable състояния; валяне в издигната нищета; тегнещата връзка майка-син; френската химия в привличането мъж-жена; копнежи и бариери.
Типични изрази, описващи настроението в разказите/новелите:
„Войните отминават, а аз още се крепя…“, „зъл възторг“, „съвършения ужас, мрачен и алчен, лукав и подмолен…“, „сияйното чудовище“, „пагубен устрем“, „храм на безсрамието“, „моя балкон на отчаянието“, „боклукчийска мъченица“, „вонящи и гниещи отпадъци“, „анонимните кокали и угарки“, „полуфатална, полуусловна забрана“, „окаяно разложение“, „изкуството на деградирането“, „преднамерена уловка“, „безкрайно представление“, „изблици на ужас и възторг“, „без душевно терзание, но не и цинично – просто с тъга“, „бремето на надеждата“, „щедра и естествена жизненост“, „очарователна наивност“, „стремителната дързост“, „пурпурните лесове на химерите“…
Предполагам, че тези картини на парижки, курортни или колониални смесици от падение и очарование ще останат винаги ярки в съзнанието ми със своята специфичност. Привлекателно-лепкави, честни и мечтателни, една стъпка над земята (дори и най-битовите). Нищо не ми прозвуча като изсмукано от пръстите, а като спонтанно излято от уверен талант; отдавна не бях срещала нещо толкова идеално.
И по едно изречение от всеки разказ:
„Спи, мамо, умолявам те.“
„Така боата, която ме плашеше, бе в същото време единственото същество, способно да ми върне волността и дързостта.“
„Ще нервирам хората, докато съм жива – казва г-жа Доден, – истината е, че ми доставя удоволствие.“
„… сякаш обзети от тревожно прозрение, се стараеха никога да не се поддават на заплашващото ги томление, на негата, обгърнала водите, на ласкавото езерно блаженство, бликащо от водната утроба…“