What do you think?
Rate this book
Звуци и други истории: разкази, том 1
Различни са нишките, които свързват избраните тук първи две дузини рускоезични разкази на Владимир Набоков. Музикалната тема дава тон на тома, прозвучава и мелодията на дъжда, прекъсвана от музикални паузи. Следват темата за случайното, ролята на съдбата и измамното щастие и за писането, мистифицираното авторство, отношенията с критиката и читателя. Своеобразна поанта на първата дузина в подбора се явява дванайсетият разказ, „Рождество“, след което игривата „Приказка“ превключва стрелката на релсите с темите за диктатора, насилието в следващата група разкази. В съзвучие с Набоковото настояване, че човек не чете, а винаги препрочита, разказът „Кръг“ се явява финално обръщане към началото и същевременно циклично припомня фантазията на тринайсетото, което се оказва отново първото: „Моля, заповядайте: в един горещ летен ден в средата на юни…“
296 pages, Paperback
Published January 1, 2020
3 people are currently reading
60 people want to read
About the author
Vladimir Nabokov
897 books15k followersVladimir Nabokov (Russian: Владимир Набоков) was a writer defined by a life of forced movement and extraordinary linguistic transformation. Born into a wealthy, liberal aristocratic family in St. Petersburg, Russia, he grew up trilingual, speaking Russian, English, and French in a household that nurtured his intellectual curiosities, including a lifelong passion for butterflies. This seemingly idyllic, privileged existence was abruptly shattered by the Bolshevik Revolution, which forced the family into permanent exile in 1919. This early, profound experience of displacement and the loss of a homeland became a central, enduring theme in his subsequent work, fueling his exploration of memory, nostalgia, and the irretrievable past.
The first phase of his literary life began in Europe, primarily in Berlin, where he established himself as a leading voice among the Russian émigré community under the pseudonym "Vladimir Sirin". During this prolific period, he penned nine novels in his native tongue, showcasing a precocious talent for intricate plotting and character study. Works like The Defense explored obsession through the extended metaphor of chess, while Invitation to a Beheading served as a potent, surreal critique of totalitarian absurdity. In 1925, he married Véra Slonim, an intellectual force in her own right, who would become his indispensable partner, editor, translator, and lifelong anchor.
The escalating shadow of Nazism necessitated another, urgent relocation in 1940, this time to the United States. It was here that Nabokov undertook an extraordinary linguistic metamorphosis, making the challenging yet resolute shift from Russian to English as his primary language of expression. He became a U.S. citizen in 1945, solidifying his new life in North America. To support his family, he took on academic positions, first founding the Russian department at Wellesley College, and later serving as a highly regarded professor of Russian and European literature at Cornell University from 1948 to 1959.
During this academic tenure, he also dedicated significant time to his other great passion: lepidoptery. He worked as an unpaid curator of butterflies at Harvard University's Museum of Comparative Zoology. His scientific work was far from amateurish; he developed novel taxonomic methods and a groundbreaking, highly debated theory on the migration patterns and phylogeny of the Polyommatus blue butterflies, a hypothesis that modern DNA analysis confirmed decades later.
Nabokov achieved widespread international fame and financial independence with the publication of Lolita in 1955, a novel that was initially met with controversy and censorship battles due to its provocative subject matter concerning a middle-aged literature professor and his obsession with a twelve-year-old girl. The novel's critical and commercial success finally allowed him to leave teaching and academia behind. In 1959, he and Véra moved permanently to the quiet luxury of the Montreux Palace Hotel in Switzerland, where he focused solely on writing, translating his earlier Russian works into meticulous English, and studying local butterflies.
His later English novels, such as Pale Fire (1962), a complex, postmodern narrative structured around a 999-line poem and its delusional commentator, cemented his reputation as a master stylist and a technical genius. His literary style is characterized by intricate wordplay, a profound use of allusion, structural complexity, and an insistence on the artist's total, almost tyrannical, control over their created world. Nabokov often expressed disdain for what he termed "topical trash" and the simplistic interpretations of Freudian psychoanalysis, preferring instead to focus on the power of individual consciousness, the mechanics of memory, and the intricate, often deceptive, interplay between art and perceived "reality". His unique body of work, straddling multiple cultures and languages, continues to
The first phase of his literary life began in Europe, primarily in Berlin, where he established himself as a leading voice among the Russian émigré community under the pseudonym "Vladimir Sirin". During this prolific period, he penned nine novels in his native tongue, showcasing a precocious talent for intricate plotting and character study. Works like The Defense explored obsession through the extended metaphor of chess, while Invitation to a Beheading served as a potent, surreal critique of totalitarian absurdity. In 1925, he married Véra Slonim, an intellectual force in her own right, who would become his indispensable partner, editor, translator, and lifelong anchor.
The escalating shadow of Nazism necessitated another, urgent relocation in 1940, this time to the United States. It was here that Nabokov undertook an extraordinary linguistic metamorphosis, making the challenging yet resolute shift from Russian to English as his primary language of expression. He became a U.S. citizen in 1945, solidifying his new life in North America. To support his family, he took on academic positions, first founding the Russian department at Wellesley College, and later serving as a highly regarded professor of Russian and European literature at Cornell University from 1948 to 1959.
During this academic tenure, he also dedicated significant time to his other great passion: lepidoptery. He worked as an unpaid curator of butterflies at Harvard University's Museum of Comparative Zoology. His scientific work was far from amateurish; he developed novel taxonomic methods and a groundbreaking, highly debated theory on the migration patterns and phylogeny of the Polyommatus blue butterflies, a hypothesis that modern DNA analysis confirmed decades later.
Nabokov achieved widespread international fame and financial independence with the publication of Lolita in 1955, a novel that was initially met with controversy and censorship battles due to its provocative subject matter concerning a middle-aged literature professor and his obsession with a twelve-year-old girl. The novel's critical and commercial success finally allowed him to leave teaching and academia behind. In 1959, he and Véra moved permanently to the quiet luxury of the Montreux Palace Hotel in Switzerland, where he focused solely on writing, translating his earlier Russian works into meticulous English, and studying local butterflies.
His later English novels, such as Pale Fire (1962), a complex, postmodern narrative structured around a 999-line poem and its delusional commentator, cemented his reputation as a master stylist and a technical genius. His literary style is characterized by intricate wordplay, a profound use of allusion, structural complexity, and an insistence on the artist's total, almost tyrannical, control over their created world. Nabokov often expressed disdain for what he termed "topical trash" and the simplistic interpretations of Freudian psychoanalysis, preferring instead to focus on the power of individual consciousness, the mechanics of memory, and the intricate, often deceptive, interplay between art and perceived "reality". His unique body of work, straddling multiple cultures and languages, continues to
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 13 of 13 reviews
June 29, 2021
“...но от друга страна, не е ли всеки писател тъкмо човек, който се вълнува от дреболии?”
Инструкции за употреба (от мен до мен) на Набоковите разкази:
1. Нищо не може да те подготви за толкова красива литература – както не можеш да се приготвиш преди среща с произведение на изкуството. Всеки път.
2. Бъди готова, че ще се спусне плътна звукова завеса между теб и езика на околния, реален свят – защото този на Набоков е всепоглъщащ и пищен и затъмнява обикновения човешки. Съществува единствено Набоковият – и през този език виждаш и разчиташ света известно време след като си затворил последната страница.
3. Малко самоцелна изисканост никога не е излишна – разширява и обостря сетивните ти възприятия, включително извънлитературните. Я да видим по-отблизо ъгъла на масата под светлината от прозореца в момента; той има особен топлокафяв оттенък на очите, когато се извърне в профил; като че ли си открояват няколко гласа в птичия хор в парка.
4. Нужни са паузи, закъде да се бърза, всяка припряност е ненужна и пречи. Бавното четене ти дава възможност да визуализираш поотделно картина след картина, внимателно да градиш микросвета на всеки разказ. Това е литература на активното читателско участие. Нищо не идва наготово. Да изчетеш тези разкази “на един дъх” е като да преядаш в любимата си сладкарница – добра идея на теория, много лоша на практика.
5. Разказите естетизират и най-ужасната несправедливост, и най-голямата трагедия. Между тях и обикновените случки няма емоционален преход. Не знаех, че може и така.
6. Интелектуалното удовлетворение не отрича естетическата наслада.
Инструкции за употреба (от мен до мен) на Набоковите разкази:
1. Нищо не може да те подготви за толкова красива литература – както не можеш да се приготвиш преди среща с произведение на изкуството. Всеки път.
2. Бъди готова, че ще се спусне плътна звукова завеса между теб и езика на околния, реален свят – защото този на Набоков е всепоглъщащ и пищен и затъмнява обикновения човешки. Съществува единствено Набоковият – и през този език виждаш и разчиташ света известно време след като си затворил последната страница.
3. Малко самоцелна изисканост никога не е излишна – разширява и обостря сетивните ти възприятия, включително извънлитературните. Я да видим по-отблизо ъгъла на масата под светлината от прозореца в момента; той има особен топлокафяв оттенък на очите, когато се извърне в профил; като че ли си открояват няколко гласа в птичия хор в парка.
4. Нужни са паузи, закъде да се бърза, всяка припряност е ненужна и пречи. Бавното четене ти дава възможност да визуализираш поотделно картина след картина, внимателно да градиш микросвета на всеки разказ. Това е литература на активното читателско участие. Нищо не идва наготово. Да изчетеш тези разкази “на един дъх” е като да преядаш в любимата си сладкарница – добра идея на теория, много лоша на практика.
5. Разказите естетизират и най-ужасната несправедливост, и най-голямата трагедия. Между тях и обикновените случки няма емоционален преход. Не знаех, че може и така.
6. Интелектуалното удовлетворение не отрича естетическата наслада.
October 30, 2022
"Мисля си, че в това е смисълът на писателското творчество: да изобразяваш обикновените неща така, както те ще се отразят в умилните огледала на бъдните времена, да намираш в тях онази благоуханна нежност, която ще усетят само нашите потомци в далечни дни, когато всяка дреболия от нашия бит ще стане само по себе си прекрасна и празнична - в ония дни, когато човекът, облякъл най-простичкото днешно сако, вече и костюмиран за изискан парад."
Трагедията на такива разкази е, че физически е невъзможно да запомниш всяка думичка от тях, особено когато е построена така перфектно. Но ще остане само фрагментарното чувство за един огромен писателски талант.
Трагедията на такива разкази е, че физически е невъзможно да запомниш всяка думичка от тях, особено когато е построена така перфектно. Но ще остане само фрагментарното чувство за един огромен писателски талант.
December 5, 2021
Всеки разказ - музей. Пет пълнокръвни и пулсиращи звезди.
September 24, 2020
10 звезди!
❤❤❤
❤❤❤
December 13, 2020
Смехът всъщност ме спаси. Преминал всички стъпала на омразата и отчаянието, достигнал онази висота, откъдето смешното се вижда като на длан.
Набоков паркур. Голямо търчане, скачане и зиг-заг след текста. Трудно е да го следваш. Често се случваше да гледам страницата и да се чудя докъде съм стигнал. Често всичко започваше отначало. Връшаш се и хайде пак, и пак. Приято губене.
Набоков е магьосник, тези разкази са илюзорно и привидно кратки. Във всички наред с щастието присъства сянката на нечия обреченост. Смърт, случайности, музика, звуци, липи, дъжд, слънце, вятър, миризми, пеперуди, жени ...
Поток на мисълта. Избягал от правилата на "нормалното" и "равно" повествование, и ако има правило, то е "с всички средства - давай!". Присещам се за: Виан, Гомбрович, Храбал, Бруно Шулц, Даниил Хармс ... - търчат, летят ...
Нямаме нужда от химия, психеделичното е в нас. Един текст е достатъчен за формула, която да взриви синапсите и да събуди светове.
Докато си мислиш, че си се уморил от тази преливаща пищност, стискайки фабулата да не избяга ..., точно в момента преди да се откажеш, се оказваш брутално завладян от този стил.
След подобни книги ти се иска да отдъхваш с небрежното спокойствие на някой равен текст.
Набоков паркур. Голямо търчане, скачане и зиг-заг след текста. Трудно е да го следваш. Често се случваше да гледам страницата и да се чудя докъде съм стигнал. Често всичко започваше отначало. Връшаш се и хайде пак, и пак. Приято губене.
Набоков е магьосник, тези разкази са илюзорно и привидно кратки. Във всички наред с щастието присъства сянката на нечия обреченост. Смърт, случайности, музика, звуци, липи, дъжд, слънце, вятър, миризми, пеперуди, жени ...
Поток на мисълта. Избягал от правилата на "нормалното" и "равно" повествование, и ако има правило, то е "с всички средства - давай!". Присещам се за: Виан, Гомбрович, Храбал, Бруно Шулц, Даниил Хармс ... - търчат, летят ...
Нямаме нужда от химия, психеделичното е в нас. Един текст е достатъчен за формула, която да взриви синапсите и да събуди светове.
Докато си мислиш, че си се уморил от тази преливаща пищност, стискайки фабулата да не избяга ..., точно в момента преди да се откажеш, се оказваш брутално завладян от този стил.
След подобни книги ти се иска да отдъхваш с небрежното спокойствие на някой равен текст.
October 10, 2020
В моето скромно читателско битие световната литературата вече се дели на два периода -- преди и след Набоков. Обожавам го тоя човек!
January 25, 2021
Едни от най-най-хубавите разкази.
January 31, 2022
Измислицата може да присъства като истина изключително рядко или в разказите на Набоков. Непреодолими истории.
February 9, 2021
Тази статия няма как да добави повече към атестацията, която представлява самото име на Владимир Набоков. Появата на сборник с негови разкази на български отдавна трябваше да се случи, а добрата новина е, че “Звуци и други истории” е само първият том от поредица, като се очаква и следващ - “Красавица и други истории”. Издателството е “Колибри”, а преводачът, захванал се с тази изключително трудна и взискателна задача, която може да изплаши всеки професионалист, е Мария Хаджиева.
Първият том съдържа писани на руски разкази от 20-те и 30-те години на ХХ век, които ни отвеждат както в изгубената предреволюционна Русия в болезнено-нежно-носталгичните спомени на Набоков, така и в Париж, Швейцария, Англия и разбира се Берлин, в който писателят прекарва голяма част от споменатите години като имигрант, преди да се пресели в Америка.
В послеслов към сборника българските издатели дават и бележка за това как са били подбрани разказите за това издание и кои са тематичните нишки, които ги свързват, както и кратка сводка за всяка една история. Сред тях са абсолютни шедьоври като „Адмиралтейската игла“, сравнително кратък разказ, в който геният на Набоков успява да разкаже за необратимия преход между два коренно различни свята – на царска в съветска Русия, и то с поразително бегли щрихи за новия ред (престрелките, насилието, режима на тока, настъпващата мизерия), затворени в сякаш случайно вмъкнати фрази, да възкреси една приключила любовна история и да постави въпросите за тъканта на паметта и сложната връзка между действителността и изкуството, между прототипите и литературните образи.
Това са все теми, които малко или много присъстват в повечето му текстове, но нека не забравяме и тези за съдбата и случайността („Катастрофа“, „Случайност“), за носталгията по родината и младостта („Писмо до Русия“, „Великденски дъжд“), за писането („Пътникът“, „Василий Шишков“), за сложната и някак устойчива ефимерност на любовта („Музика“, „Звуци“), за дълбините на човешкото страдание („Завръщането на Чорб“, „Картофеният Елф“, „Рождество“), за крехкостта на щастието („Облак, езеро, кула“), за насилието и тиранията („Изтребване на тираните“). Неизбежно в разказите присъстват и забележителните познания на писателя за класическата музика („Музика“, „Бахман“), доживотната му страст по пеперудите („Пилграм“, „Рождество“) и картините на живения от него в детайли Берлин („Пътеводител за Берлин“).
Тези теми, разбира се, преливат една в друга в различните разкази – разкази многопластови, с огромна акустика, белязани от неизбежния Набоков глас, чиито съвършени, изкусни, самобитни тропи и майсторски слог проникват дори и в гласовете на уж различните му герои, издавайки онзи, който стои зад тях. Набоков е несъмнен словесен фокусник, ненадминат в пластичните човешки и природни натюрморти, които създава благодарение на вниманието си към детайлите, към уж незабележимото и несъщественото, към онова, което преминава през деликатни��е ни сетива, но затова пък често се настанява с огромна тежест в паметта ни (“Не е ли всеки писател тъкмо човек, който се вълнува от дреболии?”); образите у писателя навързваме сами по зададените от него белези, като в онази детска игра, в която свързвайки точките, получаваме фигурка. Женските са особено порцеланово-крехки и изящни, направени от светлосенки и движения на китки, лакти и шии. В много от тях има и нещо инфантилно, някакъв стрък Лолита. Набоков е и игрив в начина, по който преобръща читателските очаквания и предизвиква нагласите ни (в „Звуци“, „Пътникът“). Реминисценцията е основен похват в повечето от текстовете – сегашното действие много често е минимално, но нишките му са споени с носталгичен поглед назад.
В тази връзка обаче ми се иска да разкажа за една моя спонтанна инициатива, докато четях книгата, един експеримент, който, надявам се, дори самият Набоков би оценил. Подбрах някои от най-особените и оригиналните му словосъчетания и ги публикувах в една от качествените читателски групи във Фейсбук, без да разкривам автора им, с въпроса как звучат на читателите, сред които има и много автори, преводачи и представители на издателства. Много от оценките, преди да разкрия загадката, бяха негативни: присмех, изумление, определения като „маниерни и безумни“, „безсмислени“, „противни“, „претенциозни“, „смислово нелепи“, включително и категоричното „литературна чалга“. След пояснението на кого са се появиха очаквано смущение и съмнения към превода, както и оправдания, че липсва контекст.
Прочетете продължението на това ревю тук: https://bit.ly/3q4P8Sv
Първият том съдържа писани на руски разкази от 20-те и 30-те години на ХХ век, които ни отвеждат както в изгубената предреволюционна Русия в болезнено-нежно-носталгичните спомени на Набоков, така и в Париж, Швейцария, Англия и разбира се Берлин, в който писателят прекарва голяма част от споменатите години като имигрант, преди да се пресели в Америка.
В послеслов към сборника българските издатели дават и бележка за това как са били подбрани разказите за това издание и кои са тематичните нишки, които ги свързват, както и кратка сводка за всяка една история. Сред тях са абсолютни шедьоври като „Адмиралтейската игла“, сравнително кратък разказ, в който геният на Набоков успява да разкаже за необратимия преход между два коренно различни свята – на царска в съветска Русия, и то с поразително бегли щрихи за новия ред (престрелките, насилието, режима на тока, настъпващата мизерия), затворени в сякаш случайно вмъкнати фрази, да възкреси една приключила любовна история и да постави въпросите за тъканта на паметта и сложната връзка между действителността и изкуството, между прототипите и литературните образи.
Това са все теми, които малко или много присъстват в повечето му текстове, но нека не забравяме и тези за съдбата и случайността („Катастрофа“, „Случайност“), за носталгията по родината и младостта („Писмо до Русия“, „Великденски дъжд“), за писането („Пътникът“, „Василий Шишков“), за сложната и някак устойчива ефимерност на любовта („Музика“, „Звуци“), за дълбините на човешкото страдание („Завръщането на Чорб“, „Картофеният Елф“, „Рождество“), за крехкостта на щастието („Облак, езеро, кула“), за насилието и тиранията („Изтребване на тираните“). Неизбежно в разказите присъстват и забележителните познания на писателя за класическата музика („Музика“, „Бахман“), доживотната му страст по пеперудите („Пилграм“, „Рождество“) и картините на живения от него в детайли Берлин („Пътеводител за Берлин“).
Тези теми, разбира се, преливат една в друга в различните разкази – разкази многопластови, с огромна акустика, белязани от неизбежния Набоков глас, чиито съвършени, изкусни, самобитни тропи и майсторски слог проникват дори и в гласовете на уж различните му герои, издавайки онзи, който стои зад тях. Набоков е несъмнен словесен фокусник, ненадминат в пластичните човешки и природни натюрморти, които създава благодарение на вниманието си към детайлите, към уж незабележимото и несъщественото, към онова, което преминава през деликатни��е ни сетива, но затова пък често се настанява с огромна тежест в паметта ни (“Не е ли всеки писател тъкмо човек, който се вълнува от дреболии?”); образите у писателя навързваме сами по зададените от него белези, като в онази детска игра, в която свързвайки точките, получаваме фигурка. Женските са особено порцеланово-крехки и изящни, направени от светлосенки и движения на китки, лакти и шии. В много от тях има и нещо инфантилно, някакъв стрък Лолита. Набоков е и игрив в начина, по който преобръща читателските очаквания и предизвиква нагласите ни (в „Звуци“, „Пътникът“). Реминисценцията е основен похват в повечето от текстовете – сегашното действие много често е минимално, но нишките му са споени с носталгичен поглед назад.
В тази връзка обаче ми се иска да разкажа за една моя спонтанна инициатива, докато четях книгата, един експеримент, който, надявам се, дори самият Набоков би оценил. Подбрах някои от най-особените и оригиналните му словосъчетания и ги публикувах в една от качествените читателски групи във Фейсбук, без да разкривам автора им, с въпроса как звучат на читателите, сред които има и много автори, преводачи и представители на издателства. Много от оценките, преди да разкрия загадката, бяха негативни: присмех, изумление, определения като „маниерни и безумни“, „безсмислени“, „противни“, „претенциозни“, „смислово нелепи“, включително и категоричното „литературна чалга“. След пояснението на кого са се появиха очаквано смущение и съмнения към превода, както и оправдания, че липсва контекст.
Прочетете продължението на това ревю тук: https://bit.ly/3q4P8Sv
January 3, 2021
"Картофеният елф", "Случайност" и "Пилграм" ми харесаха много, особено историята за Фред.
March 1, 2022
Самоделен звук
Звънка мелодичност
Великолепие
Прелест
Изящество
Думи, съшити от сатен
Класа
Звънка мелодичност
Великолепие
Прелест
Изящество
Думи, съшити от сатен
Класа
Read
April 6, 2022Най-добрият разказвач на всички времена, може би защото е дворянин-синестет.
August 6, 2022
Каквото и да напиша, ще бледнее пред преживяването ви, четейки Набоков. Литература от неописуема класа.
Displaying 1 - 13 of 13 reviews