Колко голяма може да е простотията на човека? И какво всъщност представлява един тенец?
С настоящото издание на един от най-смешните сборници с разкази на Йордан Радичков „Водолей“ читателят ще намери отговор на тези и още много невъзможни въпроси.
„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното — че простотията върви с човека, тъй както той си върви и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено дори да го надговори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението.“
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент(1951) и редактор(1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография(1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949г. През 1959г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората” През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964).
През 1965г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей”(1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно”(1972), „Как така”(1974) и др.
През 1966г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).
Смехът в този сборник е водещ. Селската ирония в една реалност омесена с фантастични мотиви го настига, след тях идва и онзи вкус на нашето си, на родопския въздух, на откачените хора, които обаче не ни плашат защото ги познаваме добре. Свикна ли сме с тях, живеем с тях. С обикновените неща и дори с простотията им, над която се смеем. А накрая идва момента, който винаги си напомням, особено когато чета нещо подобно - смей се на целия свят! Защото и света ти се смее по всяка вероятност. Защото колкото по-сериозно гледаме на живота, толкова сме по-тъжни.
“Водолей” е разделена на две части, и втората определено ми легна повече на сърце 😄 😇
Доста рядко вече посягам към старата бг школа, но когато стилът при поднасянето на подобни истории излиза от познатите традиции е голям плюс. Радичковия е точно такъв. Различен.
“Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той под ръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи”.
I think I'm done with this one. Нямам абсолютно никакво желание да я приключа. Не ми донесе нищо друго освен раздразнение и подтиснатост. Не видях абсолютно нищо смешно в нея. Само отблъскваща простотия, жестокост към животни и сексизъм. Може да не ѝ е момента. Може аз да не съм достатъчно извисена, за да прозра отвъд написаното. Може. Това, което със сигурност знам, че съм е демотивирана да търся под вола - теле. Човек, на когото имам доверие по адрес на класиците сподели, че пиесите му са много по-добри. Склонна съм да им дам шанс. Но след време. За сега мисля да се разделя с Радичков по живо, по здраво.
Кулминационна точка в развитието на Радичковата гротеска; особено втората част на сборника, “Нова Библия”. Умелото преплитане на битови и ежедневни ситуации с фолклорни и фантастични елементи, пропити с брилянтен, абсурдистки хумор, както и разчупването на установения канон за структурата на едно литературно произведение резултират в най-бясно завихреният магически реализъм на българска почва!